Елизабет Гейдж
Изповед (26)

Двадесет и пета глава

Ребека седеше на бюрото в хотелската стая и пишеше писмо до Дъсти.

Тя пишеше на Дъсти почти всеки ден. Ала изпращаше само най-кратките и безвредни писма, в които съобщаваше незначителни новини и задаваше безсмислени въпроси как живее дъщеря й. Чудеше се още колко дълго ще може да се насилва да ги пуска.

Междувременно водеше богата и дълбоко лична кореспонденция, която никога не изпращаше. Пишеше всички неща, които би писала като любяща и грижовна майка, ако я нямаше тази пукнатина между нея и дъщеря й. Суеверно пазеше писмата, като им слагаше дати и ги събираше в малката папка, която бе купила. Имаше смътната идея за едно бъдеще време, време на помирение, когато ще може да даде всичките писма наведнъж на Дъсти. Съмняваше се, че такова време изобщо някога щеше да дойде, но не можеше да продължава да живее, ако се откажеше от тази надежда. Затова продължаваше тази странна връзка, чувствайки как сърцето й прелива от любов към Дъсти във всяко неизпратено писмо.

Понякога се улавяше, че в писмата си изказва нови мисли или премисля старите, почти сякаш Дъсти бе отговорила на предишните й писма със забележки или въпроси. Сякаш в тишината на собствената й душа тази връзка можеше да продължава и дори да расте. Ребека разсъждаваше, че на някакво ниво всяка връзка може да е такава, да расте, да се променя и развива, ала без която и да е от страните наистина да говори някога за тези промени. Не са ли нашите опити за общуване като писма, хвърлени през стената към друг човек, който не може истински да ни види, дори ако ни обича? Можем ли дори да си представим как ще прочете той тези съобщения или как ще му подействат те?

Ребека бе потресена от тази идея и дори мислеше да я спомене в писмото си до Дъсти. Но знаеше, че Дъсти, един съвсем земен човек, щеше да открие в това горчива ирония. „Всяка стена между мен и теб“, щеше да отговори Дъсти, „си изградила самата ти. Аз никога не съм искала от теб да избягаш и да ме изоставиш.“ Затова Ребека не написа за своите размишления. Завърши писмото с думи за любов, за съжаление, за непрекъсната грижа, и със свито сърце се загледа в дребния равен почерк.

На вратата се почука. Тя стана и се приближи.

— Тони? — попита предпазливо.

Чу се приглушен познат глас.

— Кой е? — извика Ребека.

— Деймън.

Сърцето й заседна в гърлото. Тя се обърна и опря гръб на вратата, сякаш за да задържи враг. След това с внезапен порив се обърна и я отвори.

Той стоеше в коридора. Бе облечен с копринен костюм. Коженото му палто бе преметнато през ръката му. Косата му беше безупречно сресана, въпреки че от свежия въздух навън страните му бяха поруменели. Изглеждаше красив както винаги, макар и малко по-уморен, по-сбръчкан.

Понечи да го попита как я бе намерил, ала знаеше, че това не бе необходимо. В предстоящия разговор можеше и да има изненади, но това нямаше да е една от тях.

— Мога ли да вляза? — попита Деймън, не без сарказъм.

Ребека мълчаливо отстъпи и му направи път.

Той пристъпи в стаята. Изглеждаше огромен, сякаш заедно с него нахлуха цялата му власт, цялото му положение и връзки.

Ала в следващия момент тя забеляза, че високомерната му омраза бе само поза. Когато видя стаята, в която живееше неговата съпруга, Деймън сякаш рухна и едва се овладя.

— Значи тук живееш… — иронията му бе насилена. Възцари се дълго мълчание. Очите му поглъщаха доказателствата за присъствието на Тони — книгите, преметнатия на облегалката на стола пуловер, мъжкия часовник на тоалетното шкафче. Значи всичко бе истина, помисли той. Обърна се към нея:

— Дъсти е напуснала квартирата си, без да ми каже. Живее с някакъв мъж в студентското градче — не добави, че мъжът е студент.

Ребека почувства удара от тази новина. Не толкова от факта, че Дъсти живееше с някого, колкото от съзнанието, че животът на Дъсти бе продължил, след като тя си бе отишла. Досега във въображението й Деймън и Дъсти бяха застинали като портрети в учебник по история, като че ли нищо не се бе случило с тях след нейното заминаване. Сега виждаше, че това не бе така. Дъсти бе продължила. Нещо повече, след като бе загубила Тони, тя бе намерила друго момче.

В очите й напираха сълзи, но тя ги удържа.

— Кой е той? — попита тихо.

— Някакъв аспирант — отговори Деймън. — Учи химия или нещо подобно. Ала въпросът всъщност не е в това, нали?

Ребека с облекчение усети, че сърцето й заби по-бавно.

— А освен това… Тя добре ли е?

— Добре? — повтори той с усмивка. — Да, предполагам, може да се каже, че е „добре“. Във всеки случай, оцелява.

— Е — промълви Ребека, — благодаря ти, че ми съобщи. Но нямаше нужда да идваш чак дотук.

Деймън стоеше и я гледаше.

— Ами аз? — попита той. — Не ти ли е любопитно да чуеш моите новини? Не си ли се чудила какво се е случило с мен, след като си отиде?

Нотката на самосъжаление в гласа му й бе достатъчно оръжие срещу него. Чувстваше, че Деймън вече бе изиграл най-силната си карта.

— Понякога — отговори тя. Тази дума го жегна.

— Ти разби живота ни! — възкликна той. — Ти разби нашето семейство. И Дъсти, и мен, и… Не си ли любопитна как сме се справили със събирането на парчетата?

Ребека се стегна. Ужасно бе да си представи Дъсти, разбита на парчета. Ала тя познаваше Деймън. Знаеше какво се опитваше да направи той. Дори сега бе изградил речта си като адвокатска пледоария. И, честно казано, бе улучил слабото й място.

— Ти имаш собствения си живот — забеляза тя. — Извинявай, ако ти е трудно.

Деймън въздъхна.

— Трябваше ли да избягаш с годеника на дъщеря си? — попита той. — За Бога, Ребека, ако си била нещастна с мен, можехме да се разберем културно, дори ако нямаше как да останем заедно. Но това… Господи, как можа да постъпиш така с Дъсти? — погледна я с пронизителния си поглед. — Нали разбираш, ние с Дъсти станахме много по-близки, след като ти си отиде — изправи рамене. — В края на краищата, тя има само мен, а аз само нея. Нея много я боли, Ребека. Гледах я как преживява кошмари, които никое момиче на нейната възраст не би трябвало да преживее. Дъсти вече никога няма да бъде същата.

Тези думи късаха сърцето на Ребека, ала тя намери сили да се усъмни в тях. Това бе неговият начин да я уязви — като използва Дъсти. Затова бе дошъл. Фактът, че Дъсти се бе преместила да живее с някого, бе само претекст.

— Виждал ли си го? — попита Ребека.

Деймън поклати глава:

— Тя се опитваше да го пази в тайна от мен. Очевидно го е направила, за да се бичува. И за да ни покаже колко я боли. Надявам се, че не си толкова погълната от самата себе си, та да не можеш да го видиш.

Ребека не каза нищо. Тя знаеше, че докато той бе тук, трябваше да бъде твърда. След като си отидеше, можеше да остави раните да се отворят и да изплаче сълзите си. Но не биваше да му разреши да види вътрешната й борба. Не биваше да му разреши да си мисли, че има власт над нея.

Деймън я погледна и вдигна изпитателно вежди:

— Боже мой, ти имаш сърце от камък. Трябва да призная, че ме изненадваш. Никога не съм допускал, че си такава. Мислех си, че те познавам. Ти си студена като лед.

Ребека стоеше пред леглото. Както обикновено, носеше пола и блуза, чорапи, бижута. Косата й бе старателно подредена в прическа, макар че бе доста по-дълга, отколкото когато живееше с Деймън. Блузата й бе подарена от Тони. Тя винаги изглеждаше елегантна и делова, дори когато бе сама вкъщи по средата на деня. Без съмнение, това бе отглас от бостънския й произход. Никога не изоставяше официалния си стил, преди Тони да се прибере.

Деймън я гледаше със смесица от омраза и възхищение. Значи всичко бе истина, мислеше той. Онази Ребека, която носеше в спомените си, която се бе отдалечила от него по силата на ненормални и неразбираеми събития, но която познаваше и която бе човечна, наистина си бе отишла. На нейно място сега виждаше това студено създание, което можеше да слуша доводите му, без да се трогне.

Направи крачка напред.

— Това ли го привлече в теб? — попита. — Твоята студенина? Твоята безмилостност?

Тя се отдръпна на сантиметър, ала се овладя.

— Мислех, че младите мъже имат слабост към жени тип майки — изсумтя Деймън. — На мен повече ми приличаш на палач.

Въпреки че се бе приближил към нея, Ребека продължаваше да му се струва точно толкова далечна. Кой можеше да разчете мислите й зад това спокойно, безразлично лице? Кой можеше да разбере какво я трогва, какво има значение за нея? Тя не бе същата жена, която той познаваше. Деймън усети как го пробожда болка от загубата, а след това в него се надигна гняв.

Погледна към леглото. Изведнъж си представи удоволствията, които си доставяше Ребека тук с младия си любовник, удоволствия, които се разполагаха в същото непроницаемо, нечовешко пространство, в което живееха мислите й. Тези представи го разяждаха отвътре като отрова. За пръв път откакто дойде усети, че губи контрол над себе си.

— Това ли го привлече в теб?

— Пусни ме… — тя се бореше. Бе на леглото, той по някакъв начин я бе съборил върху него.

Деймън вдъхна непознатия й аромат, на парфюм, който никога преди не си бе слагала. Тялото й изглеждаше по-различно. Почти усещаше новите му възможности, новите му желания. В това легло Ребека разтваряше бедра, за да посрещне младия си любовник, не както някога го бе правила с Деймън, дори когато и двамата бяха млади, а по различен начин, по начин, който не можеше да си представи. Мисълта за тази нейна тъмна страна го подлудяваше.

— Как го правиш с него? — попита той, мъчейки се с копчетата на блузата й.

— Деймън! — опря ръце на гърдите му.

Той измъкна блузата от полата й, усети гладката кожа на корема й и вдигна полата. Погледна бедрата й, топлото място между тях, свикнало с друг мъж. Гневът го заслепи.

— Деймън! Престани! Овладей се! — колкото и да бе странно, в гласа й звучеше по-скоро досада, отколкото страх. Тонът й бе укорителен.

Това го вбеси още повече.

— Да те вземат дяволите — изсъска той във врата й. — Да те вземат дяволите. — Смътно осъзна колко бе възбуден.

— Деймън… Недей…

Той затисна с ръка устата й. От този момент нататък борбата им бе мълчалива, а след малко дори вече не беше борба. Ребека се отпусна, сякаш бе мъртва.

Най-после Деймън се изправи. Цялото му тяло пулсираше от чувство на безсилие. Дъхът му пареше в гърлото. Оправи с треперещи ръце дрехите си. Огледа непознатата стая, намери банята и изчезна в нея.

Когато отново се появи, изглеждаше точно както когато за пръв път бе влязъл в стаята. Вратовръзката му бе на място, по костюма му нямаше и една гънка. Приличаше на богатия адвокат, какъвто беше. При тази мисъл на Ребека неволно й стана смешно.

Той погледна към нея. Дрехите й бяха в безпорядък, но въпреки това му се струваше овладяна, далечна.

— Ти не заслужаваш човек да те погледне — процеди Деймън. — Не заслужаваш въжето, с което да те обесят — грабна палтото си и тръгна към вратата. Отвори я, спря и се обърна към нея. — Ще гориш в ада заради това.

Излезе и затръшна вратата зад себе си.

 

 

Ребека дълго лежа, без да помръдне. Отначало не усещаше нищо, освен възглавницата под главата си и смачканите чаршафи под себе си. Посещението на Деймън бе като сън, още по-нереално заради детинския му гняв и слабостта му.

Ала след малко сълзите й започнаха да напират, а с тях и хлиповете, които бе задържала в себе си, докато той бе тук. Чувстваше се разбита от това, което се бе случило. Евтиният, безвкусен опит на Деймън да използва Дъсти като оръжие се основаваше на една дълбока истина. Ребека бе разбила живота на Дъсти. И според неговите думи сега Дъсти сама се опитваше да събере парчетата.

Помисли за купчината писма в бюрото, писмата, които бе написала на дъщеря си и не бе изпратила. Значи това бе останало от нея като майка, тази пълна невъзможност да успокои дъщеря си, която вероятно самата тя бе съсипала.

Може би Деймън бе прав. Може би наистина трябваше да гори в ада заради това, което бе причинила — не на него, а на Дъсти.

Когато Тони влезе, Ребека все още лежеше на изпомачканото легло, забила поглед в тавана.

— Какво става? — попита той и погледна полуоблеченото й тяло.

Тя въздъхна. Опита се да измисли какво да отговори, но думите не идваха. Изтри сълзите от бузите си.

— Какво, по дяволите, става? — повтори Тони. Стоеше пред нея, облечен в костюм, а палтото бе преметнато през ръката му.

Ребека се мъчеше да дойде на себе си. Вдигна поглед към очите на любовника си. Те пламтяха от укор и подозрение. Заради това всичко изглеждаше по-разпокъсано от всякога. В Тони тя виждаше любимия на Дъсти, годеника на Дъсти. Всичко в него, дори гневът му, говореше за нейното престъпление. Как бе могло да се случи всичко това? Светът сякаш се бе преобърнал.

Тони дойде до нея и я сграбчи за раменете. За миг Ребека си помисли, че той ще я успокои. В момента имаше нужда от него повече от всякога.

Ала Тони грубо я блъсна на леглото и заговори с треперещ от гняв глас:

— Той тук ли беше? Затова ли си толкова разстроена? Кажи ми истината, Ребека.

На лицето й се изписа изненада при мисълта за това огромно недоразумение. После погледна в очите на Тони. В тях гореше единствено ревност. Той чакаше нейното обяснение. С елегантния си костюм, със засегнатата си мъжественост изглеждаше почти като Деймън.

— Чакам отговор, Ребека! — разтърси я и я блъсна още по-дълбоко в дюшека. — Отговор! — извика Тони и силно я зашлеви по лицето. Това бе първият път, когато я удряше.

Ребека се вгледа в него с нови очи. Думите, които се мъчеше да намери, замряха върху устните й.

Той изгледа с омраза тялото й. Полата още бе около кръста й, но иначе бе гола. Бе прекалено потресена от онова, което се бе случило с Деймън, за да стане и да се оправи. Сега бе прекалено късно.

— Отвращаваш ме — процеди Тони. — Не знам защо съм си губил времето с теб. Ти не заслужаваш.

Блъсна я грубо в чаршафите. После рязко я пусна, сякаш му се повдигаше от контакта с нея.

Излетя от стаята, като блъсна вратата, както бе направил Деймън.

Нямаше да се върне още много часове. Вероятно щеше да се напие. За момент тя се разтревожи, че може да направи сцена на Сам. След онова, което се бе случило тук, тази мисъл й се стори луда, ала не абсурдна. И изведнъж почувства, че всичко около нея бе такова — ненормално, но не абсурдно.

Ребека дълго лежа и обмисля тази идея и факта, че бе направила всичко това със себе си. После стана, отиде в банята, взе един дълъг и горещ душ и излезе да събере багажа си.

Когато Тони се върна късно през нощта, след като бе пил в един бар в центъра на града, Ребека си бе отишла, заедно с всичките си вещи.