Елизабет Гейдж
Изповед (9)

Осма глава

Остров Грейс имаше едно измамно, неясно качество. Сякаш сам не можеше да реши какво място е. Или, още по-лошо, изобщо не можеше да мисли, за да реши каквото и да било.

По това време на годината мъглите започваха да падат в най-странни моменти на денонощието. Те се спускаха от планините и се трупаха като захарен памук по ъглите на улиците, по плажовете и парковете. Понякога някое валмо правеше любов с върха на дървото или го скриваше толкова плътно, че стъблото сякаш изчезваше в небето като в старата детска приказка за Джек и бобеното зърно. Децата обичаха да изчезват в бялата маса, като се изкатерят по пързалката, а после да се стрелкат с весел смях от мъглата, докато другите викат отдолу.

Върховете на сградите обикновено бяха забулени, но понякога можеше ясно да се видят прозорците на тринадесетия етаж, обагрени в златисто от обедното слънце, докато основата на постройката бе напълно скрита.

Повечето от туристите вече си бяха заминали, защото бе Денят на труда, първата неделя на септември. Цените на хотелите главоломно падаха и стаите, които допреди две седмици се наемаха за по сто долара на ден, скоро щяха да се напълнят с командировани, дошли тук на съвещания, заети хора, които щяха да виждат само мъгла, ако си направеха труда да дръпнат завесите на своите стаи. Всъщност част от стаите, по-скоро повечето, щяха да останат празни чак до следващия юни.

В икономическо отношение градът бе раздвоен. Хотелите и апартаментите в курорта, които се простираха покрай десетте километра плажна ивица на запад, в разгара на сезона бяха владение на богати туристи от цяла Канада и все повече и от Съединените Щати. От друга страна, центърът на града бе процъфтяващо средище на бизнеса, със стоманени небостъргачи, натоварено движение, известно замърсяване, уловено в мъглата — твърде голямо, според местното население — и жители, известни с бледия си тен, поддържан от липсата на слънце, освен през юли и август. По-голямата част от това население живееше в жилищни квартали на четиридесет и пет минути път по магистралата от вече скъпите плажове. На изток от центъра имаше бедняшки квартали. Някои от тях бяха само на пет минути пеша от най-големия хотел. Извън сезона безработицата бе сериозен проблем.

Говореше се, че ще се узакони хазарта, та казината да привличат посетители в града през цялата година. Ала общинските съветници бяха консервативни, наследници на поколения католически заселници, тъй че нищо не бе направено.

Местните хора се оплакваха, че не могат да си позволят да живеят в собствения си град през лятото и не могат да плащат на роднините си да идват тук през някой друг сезон — заради мъглата. Нищо чудно, че в този град алкохолизмът се увеличаваше. Самоубийствата също.

„Роял Грейс“ не бе нито най-хубавият, нито най-лошият от хотелите край океана. Имаше тенис кортове, два плувни басейна, здравен център и фоайе, които преди около петнадесет години бяха направили впечатление, но след построяването на по-хубави хотели бяха забравени. Имаше към двеста стаи, повечето от които сега бяха празни.

В стая номер шестстотин и седемнадесет Ребека Лоуъл лежеше под едно тънко одеяло, прегърнала Тони Делафийлд.

В момента в главата й нямаше почти нищо. Чувстваше собственото си дишане и дишането на спящия си любовник. Чувстваше чаршафите, увити около бедрата й, прекалено меката възглавница под главата й. Завесите бяха спуснати, ала тя знаеше, че ако ги отвори, зад прозореца няма да има нищо, освен мъгла. Една белота, която не само скриваше нещата, но и изсмукваше силите им, така че вече не можеше да се разбере кое бе горе и кое — долу. Мъглата сякаш се просмукваше през кожата на човека и отнемаше желанието му да знае такива неща.

Ребека се наслаждаваше на липсата на мисли. Умът й винаги бе зает, пълен с грижи, решения, планове. Сега в него нямаше нищо, освен едно реещо се, замаяно внимание, което не си намираше обект. Никога не си бе представяла, че бе възможно такова състояние на ума. Чувстваше, че то може да й навлече беда, ала дори лошите й предчувствия бяха станали част от опиата, който я парализираше.

Внезапното пробуждане на сетивата й, разбира се, имаше нещо общо с тези чувства. За пръв път през нейния живот независимото, красиво съществуване на тялото й бе достигнало до нея. Първоначално стресната от това, сега тя се бе научила да му се отдава и да се оставя да бъде носена от неговите ритми.

Усещаше момчето в прегръдките си и виждаше разрешената му коса близо до лицето си. Колко свежо и младо ухаеше и изглеждаше той! Като нещо току-що създадено специално за този момент.

Спомняше си онзи ден в Манхатън, когато му каза, че изглежда сякаш е едновременно на две места. Сега това бе вярно и за нея. Носеше стария си живот вътре в себе си, точен до последните подробности. Обаче същевременно се бе променила, като въртящ се калейдоскоп, и всички стари уверености се бяха разбъркали и изгубили старото си значение. Ребека изпитваше удоволствие от този процес, който я разцепваше на две изотвътре и пускаше света да нахлуе в нея по нов начин.

Знаеше, че някой ден ще трябва да плати за това, никой не може да разкъса тъканта на собственото си съществуване и да се надява, че няма да падне през дупката. Но тя почти не изпитваше страх. Учеше се да обръща гръб на благоразумните, предвидливи мисли. Беше направила своя скок. Сега щеше да се осмели да падне.

Тони се събуди. Като дете се притисна по-близо до нея, преди напълно да се бе разбудил. Дългите му ръце я обгърнаха. Зарови лице в кожата й.

— Ти си още тук — прошепна той. Това я накара да се усмихне. Тони имаше навика да се страхува, че Ребека е само сън, че всеки път, когато се събуди, няма да я има.

Тя го целуна по челото, после по уханната черна коса.

— Колко е часът? — попита той.

Заедно погледнаха към малкия часовник на тоалетната масичка. Показваше пет и петнадесет. Светлината бе толкова неясна, че можеше да е утро или вечер.

— Време е да се събудим и да се размърдаме — обади се Ребека. — Не може вечно така да стоим.

Развеселена си помисли, че бяха прекарали целия следобед в леглото. Всъщност целия ден, освен когато слязоха долу за закуска.

— Ала можем да си пожелаем да можехме — възрази Тони.

— Да.

Коляното му се плъзна между бедрата й, а ръката му погали извивката на талията й. Всичко бе топло, гладко и сънено. Телата им бяха гладни и скоро щяха съвсем да изгладнеят, но в този момент бяха прекалено вцепенени от удоволствие, за да се помръднат.

— Тази вечер ще отидем на ресторант — каза той. Върховете на пръстите му си играеха с косите й. — Стига сме живели като в пещера. Знам едно хубаво място. Сутринта портиерът ми каза за него.

— Добре.

Тони се надигна и се опря на лакът.

— Искам да се облечеш хубаво. Искам да се изфукам с теб.

Тя се изчерви. Вече бе усещала върху себе си погледите на персонала и на шепата гости на хотела, когато бе с него. Той бе на половината на възрастта й, достатъчно млад, като да й бъде син, ала не се и опитваше да скрие физическата им близост. Докосваше я, прегръщаше я, хващаше я за ръка. И, разбира се, двамата живееха в една стая, стая само с едно легло.

Ребека се опитваше да не се срамува от това, което прави, да го хвърли в лицето на другите. Но не й идваше отвътре. Затова бе избягвала очите им, бе оставила Тони да се справя с тях. И той бе на висота. Държеше се като глава на семейство, като човек, който ръководи. Водеше всички разговори — доста спокойно впрочем — и уреждаше всичко.

— Ти също се облечи хубаво — вметна тя.

— Защо не? Нали празнуваме.

Това бе още една от неговите шеги. Независимо колко дребен бе поводът, Тони винаги казваше, че ще го отбележат по най-добрия начин, защото празнуват. Какво празнуват? Освобождението си от света.

Изглеждаше красив с дрехи. Тъмни костюми, копринени вратовръзки, джинси и пуловери — всичко му стоеше добре. И без дрехи — тъничък като жребче, когато изскачаше от банята по шорти и ги смъкваше малко срамежливо, докато се приближаваше към нея. Бе толкова млад, толкова крехък и незавършен.

Сега стана и тръгна към банята. Ребека отново легна и се изпъна, гледайки как вратата се затваря зад него. Отново се опита да се замисли дали бе доволна от съдбата и се отказа.

В банята Тони се погледна в огледалото.

Очите му, според него обикновено толкова скучни, блестяха. Плътта му носеше следите от съня и правенето на любов гордо, като почетен знак.

Видя познатото тяло, малката бенка под лявото рамо, която някога искаше да отстрани, бицепсите, за които бе мислил, че не са достатъчно големи, гръдните мускули, които се бе мъчил да увеличи с вдигане на тежести. Всичко си бе същото, ала го гледаше с нови очи. За пръв път през живота си той се чувстваше красив.

Всичко бе заради Ребека. Въображението му не го бе подготвило за нейната дълбочина, за нейната мистерия. Бе я пожелал физически, разбира се — от самото начало това желание го бе обсебило. Обаче това, което изпитваше сега, бе повече от физическо. Сякаш тя го бе накарала отново да се роди.

Още откак от момче се превърна в юноша, бе усещал, че нещо му липсва или нещо липсва в него. Обикновените приключения — момичета, закачки, пиене — го караха да се чувства не на място, не в крак.

Години наред бе мислил, че нещо в него не е както трябва. Дори се чудеше дали не е хомосексуалист. Физическите му опити с другия пол го оставяха студен. Когато в редки случаи срещите стигаха до естествения си завършек, спазъмът, който чувстваше, бе празен, засилващ копнежа, вместо да го задоволи.

Дъсти бе последната от дълга редица хубави, невинни, дружелюбни момичета. Бе си казал, че тя е по-различна. Този път бе помислил, че и той е по-различен. Мислеше, че ще се ожени за нея.

Тогава Дъсти го запозна с Ребека. Той нищо не подозираше, когато в онзи ден излезе от морето. Отдалеч Ребека приличаше на жена на средна възраст, заспала на пясъка, оставила книгата до себе си. Но щом се събуди, щом заговори, го омагьоса. Хареса му. Копнееше да докосне ръката й, дори само колкото да й помогне да стане от кърпата. Да каже нещо, каквото и да е, за да чуе отговора й.

И после, през първите пет минути, това се превърна в нещо повече. Искаше му се да потъне в тази нейна гладка, меланхолична дълбочина. Да се загуби в нейната тъга, в нейната загадъчност.

В края на този първи обед знаеше, че трябва да се опита да я спечели. Собственият му порив отначало го ужаси, ала след това започна да му се струва все по-естествен.

Тя с всички сили се бореше срещу него и за момент Тони си помисли, че бе ненормално да я преследва. Но нещо в нейния протест онзи ден в Манхатън, в онова невзрачно малко кафене му даде надежда. Почувства как Ребека омеква, въпреки че се опитваше да го отблъсне.

Бе заложил всичко на онзи втори следобед на плажа, когато знаеше, че къщата ще бъде празна. Съвсем не бе сигурен в успеха си. Когато я видя да лежи на пясъка със затворени очи, едва не загуби кураж и не избяга. Ала тогава нещо в него се надигна и го накара да рискува. И тя се предаде.

Оттогава той живееше, сякаш летеше над земята. Наслаждаваше се на всеки миг, прекаран с нея. Спомняше си колко бедни бяха мечтите му и премерваше като пиян доколко Ребека ги бе надхвърлила.

Погледна за последен път към себе си в огледалото и изгаси лампата. Когато се върна в спалнята, тя все още лежеше там и го гледаше с лека усмивка.

— Закъсняваме — каза. — По-добре да тръгваме.

От звука на гласа й сетивата му пламнаха. Тони смутено почувства как замръзна при вида й. Знаеше, че бе видяла. Усмивката й стана по-мека.

Думите трептяха на устните му, но той не ги произнесе. Легна гол върху нея и я целуна по устните.

— Глупаво момче — прошепна Ребека. — Ненаситно момче…

Чаршафът между тях се размърда. Тони се надигна малко и го издърпа. Кожата й блестеше в светлината на мъглата. Той се спусна към нея.