Елизабет Гейдж
Изповед (20)

Деветнадесета глава

Беше нещо като коледно тържество.

Двамата студенти, които бяха обещали да намерят кокаин, не бяха успели, но един специализант от факултета по английска филология донесе кейф, който брат му докарал контрабанда миналото лято от Мексико. Щеше почти да стигне за всички. Имаше и много пиене.

Купонът бе в един приличен на пещера тавански етаж в сграда, която някога е била фабрика за пиана. Имаше тридесет или четиридесет души, повечето студенти в колежа, както и неколцина доста съмнителни личности от града. Когато се употребяваха наркотици, бе трудно да не се появят такива хора.

Някой бе закачил плакат, изобразяващ Дядо Мраз с ерекция. Новопристигащите се засмиваха, като го виждаха, после се включваха в разговорите. Музиката бе оглушителна.

Дъсти бе доведена тук от един студент, приятел на приятел на Дан. Почти не познаваше момчето, въпреки че два пъти бе спала с него. Той бе започнал, както повечето напоследък, като глас по телефона: „Здрасти. Казвам се еди-как си. Еди-кой си предложи да се запознаем.“ После идваше апартамент с алкохол, кокаин или само трева… И мръсни чаршафи, в които почти винаги се събуждаше сама.

Напоследък бе непрекъснато заета заради многото телефонни обаждания. Водеше двойствен живот — през деня добросъвестно се трудеше върху учението си, а през нощта спеше, с когото й падне. Стараеше се да поддържа връзка с баща си, защото не искаше той да заподозре нещо. Когато се срещаше с него, много внимаваше как се гримира и облича, много повече, отколкото когато отиваше на друга среща.

Такъв живот бе приемлив. Освен махмурлука, с който почти винаги трябваше да се бори сутрин, Дъсти не чувстваше нищо. Сякаш се носеше по огромния океан, чиито вълни бяха толкова тихи, че можеше да се крепи на гребена им и да вижда онова, което иска да види. Изобщо, без да се затруднява, можеше да чете, да пише, да се подготвя за изпити, да води светски разговори с баща си. Всичко ставаше постепенно. Нищо не бе внезапно. Тя никога не се стряскаше. Миналата седмица се получиха оценките й за семестъра. Успехът й бе отличен.

Тази вечер бе пушила от мексиканския наркотик — може би неразумно след две силни питиета. Наркотикът пулсираше под кожата й, а пръстите й, които държаха чашата, й се струваха отдалечени на цял километър. Разговаряше с едно момче, което бе забелязвала и преди на такива купони и без особен интерес се чудеше дали бе спала с него. Той се казваше Рик. Някой наля в чашата й от половинлитрова пластмасова бутилка нещо, което приличаше на уиски. Дъсти не бе сигурна, че преди това в чашата е имало уиски. С нетърпение очакваше новия вкус, който щеше да изпита.

— Трябва ни още пиене — отбеляза някой.

— Хората пият прекалено много.

— Можем да съберем волни пожертвования — отговори друг глас, може би нейният.

Тя се усмихна на момчето, но осъзна, че това изобщо не бе Рик или вече не бе Рик, и смръщи вежди. Това момче бе много по-високо, с кестенява коса и лунички и не помнеше да го бе виждала преди.

Той я питаше какво учи. Дъсти говореше с общи приказки за специализацията си по журналистика — по същия начин, по който винаги говореше за учение по купони. Формална прелюдия към секса. Отпи голяма глътка от течността в чашата си — имаше вкус на уиски, ала не бе сигурна — и внезапно си спомни, че преди малко той й бе говорил за собствената си работа. Някаква следдипломна квалификация. Бе висок и трябваше да се навежда малко, за да я чуе през шума от стереото. Тя с любопитство забеляза, че той бе съвсем трезвен.

— Какво ще кажеш да глътнем малко въздух? — предложи по едно време момчето.

Дъсти се съгласи. Станаха да си тръгват. Навън бе студено и тя бе взела топлото си палто. Той носеше изтъркано кафяво яке и плетена шапка, която според нея го правеше смешен.

Студеният въздух щипеше ноздрите й. Момчето говореше нещо. Дъсти се почувства объркана. Уличните лампи се отразяваха от мокрия черен паваж и сякаш бодяха очите й. Тя спря насред крачка.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Имаш ли кола… — започна тя, но преди да успее да довърши, се свлече в ръцете му.

Следващото, което си спомняше, бе някакъв непознат апартамент, а той й помагаше да си свали палтото. После, докато го окачваше в гардероба, Дъсти се олюляваше срещу вратата.

Момчето я заведе в спалнята. Там имаше двойно легло, застлано с покривка. Мярна голямо бюро с настолна лампа и компютър. По стените имаше лавици с някакви дебели книги по химия.

Тя залитна назад и едва не падна на леглото. Той започна да й помага да се съблече. Дъсти се вгледа в лицето му. Изглеждаше изцяло погълнат от копчетата на блузата й. Тя забеляза кехлибарени искрици в кафявите му очи. Луничките го правеха много млад.

Унесе се, когато момчето повдигаше бедрата й, за да й свали полата.

Събуди се сама. Иззад щорите грееше слънце. Нямаше представа къде се намира.

Знаеше, че трябва да е в апартамента на някой студент, ала не можеше да си спомни с кого е била снощи. Лежа доста дълго според нея, обмисляйки положението. Спомни си колко силно я бе хванал алкохолът. Махмурлукът бе вцепеняващ. Чувстваше се почти неспособна да се помръдне.

Трябваше да отиде до тоалетната. Насили се да седне в леглото. В слепоочията я удари главоболие, което преди не бе усетила. Хвана с две ръце челото си и се помъкна към банята.

В аптечката имаше аспирин. Дъсти взе шест таблетки. Забеляза, че няма почти никакви други лекарства — някакъв мехлем, шишенце риванол, хапчета срещу кашлица.

Седна на тоалетната чиния, толкова погълната от пулсирането в слепоочията си, че й отне дълго време, преди да успее да уринира. Не бе светнала лампата. Забеляза завесата пред душа — евтин, но приятен пъстър найлон. Зачуди се дали я бе избрала приятелката му или майка му. Не приличаше на нещо, което един мъж би си направил труда да купи.

Дълго седя, съсредоточила силите си в преглъщането на хапчетата. Обърна внимание на усещането между краката си. Не можеше да разбере дали снощи бе правила любов. Безуспешно се опита да си спомни как се бе оказала тук и лицето на човека, който я бе довел.

Взе дълъг, горещ душ. От това сякаш на главата й стана по-добре. Излезе, увита в една от кърпите, които висяха в банята, и направи кратко пътешествие из апартамента. Имаше малка кухня, хол с малък телевизор, колекция от видеокасети и покрай стените високи до тавана лавици, пълни със стотици книги.

Жилището бе чисто и подредено. Чисти бяха дори шкафовете в кухнята с кутиите сухи супи, чаши за кафе и чинии.

На масата видя бележка:

„В хладилника има портокалов сок и хляб за сандвичи. Нес кафето е в първото чекмедже отляво. Моля те, чувствай се като у дома си.“

Сложи чаша вода в малката микровълнова печка и я зачака да кипне. Апартаментът наистина бе много приятен, помисли тя. Не претрупан, ала цивилизован по начин, с който не бе свикнала. На свободните места на стените, незаети от книги, висяха два плаката. Единият показваше Айнщайн, а другият можеше да е Ницше.

Диванът бе стар и застлан с покривка за легло. В средата на хола бе просната тъкана черга.

Когато водата кипна, Дъсти си направи чаша силно кафе и я отнесе в спалнята. Блузата и полата й бяха грижливо сгънати на малко столче. Сигурно би се усмихнала на този опит за гостоприемство, но кънтенето в главата не й позволяваше. Забеляза обувките си на пода под стола и се сети колко й трябваха нови. Тези Ребека й ги бе купила миналата пролет и вече бяха износени.

Тя оправи леглото, чудейки се отново какво се бе случило в него през изминалата нощ, ала не стигна чак дотам да оглежда чаршафите. После се облече и хвана косата си.

Приготви се да тръгва. Нямаше представа къде се намира апартаментът, но трябваше да успее да намери пътя. Погледна бързо в портмонето си. Там имаше пари, взети за такъв случай.

Палтото й висеше в гардероба. Дъсти го облече и забеляза, че за джоба бе забодена с карфица бележка. Това бе скица, показваща как от апартамента да се стигне до студентското градче. Бе само на пет преки от собствената си квартира. Часовникът в кухнята показваше девет и петнадесет. Имаше време да си вземе учебниците преди лекциите.

Преди да тръгне, поспря. Между книгите на една от лавиците над телевизора бе мушната семейна снимка. На нея се виждаше млад мъж, прегърнал по-възрастна жена, без съмнение майка му. Имаше луничаво лице, къса коса и прилежен вид. Имаше и едно момиче, което приличаше на него. Сестра му, реши Дъсти. Бяха навън, пред някакви прострени чаршафи. Светлината напомняше на сутрин. Въпреки усмивката си, майката имаше тъжни очи. Момчето изглежда ги бе наследило от нея, ала сестрата бе различна. Сигурно като баща си, който не се виждаше.

Дъсти прибра скицата в джоба си. Там намери непознат ключ. Завъртя го в ръце и се сети, че това бе ключът от апартамента.

Облече си палтото, обърна се и още веднъж огледа жилището. Определено бе цивилизовано, реши тя.

Излезе. Главата й още бумтеше. Тръгна по дълго тъмно стълбище, което миришеше на дърво и лак. Долу на стената бе подпрян велосипед, в ъгъла имаше детска проходилка.

Утрото бе ярко. Дъсти примижа. Главата й запулсира още по-силно, но й бе приятно да чувства студения въздух върху лицето си.

Обърна се на изток и тръгна към студентското градче. Ключът бе в джоба й.