Елизабет Гейдж
Изповед (25)

Двадесет и четвърта глава

Ашли започваше да се превръща в истински проблем.

Държеше се собственически с Деймън. Настояваше за все по-голяма част от неговото време. Сега се виждаше, че сексуалната й агресивност, толкова очарователна в началото, бе само едно от проявленията на нейното твърдоглавие и ненаситност, които бяха толкова не на място у една любовница.

Той се разкъсваше. От една страна, нямаше търпение за тези глупости, особено като се имаше предвид под какво напрежение беше. Професионалният му живот бе в повратен момент. Трябваше да се справя и със собствените си емоции. Нямаше време да се занимава с капризите на една любовница, която бе достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Незрелостта на Ашли правеше лудориите й още по-дразнещи.

От друга страна, тя бе единственото нещо, което го поддържаше след скъсването с Алисън. Свежестта и чувствеността на това младо момиче в леглото бяха приключение, винаги ново и непредсказуемо, което сякаш сваляше години от плещите му. Трябваше да признае, че по някакъв начин дори капризите й го поддържаха по-млад, правеха живота му по-вълнуващ. А ревността, с която го преследваше, повдигаше самочувствието му.

Ала интересът на Ашли към Ребека започваше да става болезнен. За съжаление, тя знаеше най-важното — че Ребека бе избягала с по-млад мъж. От намеците на Деймън и от мълвата бе успяла също да разбере, че Ребека е била всичко друго, освен разпусната жена. Че е била последната съпруга, за която човек би предположил, че ще изостави такъв влиятелен и уважаван мъж като Деймън. Ашли не можеше да се успокои, преди да разреши тази загадка. Дъвчеше я както куче дъвче кокал.

— Влюбен си в нея, нали? — подпитваше го тя. — Защо не си го признаеш? Затова не си се развел. Затова не си се отървал от дрехите й. С какво е успяла да ти влезе под кожата? На мен можеш да кажеш.

Той се опитваше да обясни:

— Единствената причина да не се разведа с Дъсти. Това е много труден момент за нея. Загубата на майка й беше тежък удар.

— Е, и? — питаше Ашли.

— Е, и аз не искам тя да има чувството, че връзката й с Ребека е прекъсната завинаги. Не искам да има чувството, че семейството е окончателно разбито.

Това бе лъжа, но правдоподобна. Ребека бе много близка с Дъсти. Тя не бе жена, която би изоставила единствената си дъщеря. Заради Дъсти Деймън се опитваше да се преструва, че все още са едно семейство, семейство, в което Ребека ще се върне.

Като адвокат му се струваше, че това е добро алиби. То обаче не задоволяваше Ашли. Тя настояваше, че той продължава да е привързан към Ребека.

— Имаш нещо към нея — казваше Ашли. — Нали виждам.

Веднъж тя бе доверила на Деймън, че баща й изоставил семейството, когато била малка. В светлината на това признание той лесно разбираше защо Ашли така болезнено се бе вкопчила в него като в по-възрастен мъж. Ала изобщо не можеше да разбере защо бе толкова обсебена от Ребека. Веднъж тя се учуди на глас:

— Не виждам как такава повлекана може да те върти на малкия си пръст.

За своя изненада, Деймън настръхна при тази обида към Ребека.

— Не говори така за нея! — предупреди той.

Собствените му чувства го объркваха. В обвиненията на Ашли имаше зрънце истина. Деймън наистина изпитваше някакво болезнено възхищение към Ребека. Не заради онова, което беше, когато живееше с него, а заради начина, по който го изостави. Това бе толкова несвойствено за нея. От друга страна, като юрист той бе възпитаван да взема под внимание всички мотиви на човека, дори най-невероятните. Бе необходимо със задна дата да включи внезапното бягство на Ребека в нейния характер, да намери място за него. И това я правеше някак по-интересна. Алисън бе права, когато каза, че Ребека в края на краищата трябва да го е имала в себе си.

Деймън много мислеше за Ребека. Чудеше се с какво бе привлякла момчето. Или с какво той бе привлякъл нея. Ребека бе праволинеен човек, а в леглото бе дори старомодна. Трябва да не й е било лесно да изостави семейството си заради един младеж. Годеникът на собствената й дъщеря!

С нея трябва да е станало нещо, някаква промяна. В бягството й имаше нещо, което безпокоеше Деймън. Често, докато лежеше в леглото, той се чудеше какво ли прави тя в момента. Дали си е легнала с младия Делафийлд? Дали се разхожда с него по улиците, или може би го чака на уговореното място за вечеря? Какви бяха нейните планове? За какво мислеше?

За пръв път от двадесет години насам мисълта за вътрешния живот на Ребека не го оставяше безразличен. Това бе загадка, тайна, която трябваше да открие, преди да може да продължи да живее собствения си живот. А може би този негов живот не бе толкова стабилен, колкото мислеше. Може би тя бе оставила след себе си по-голяма празнота, отколкото бе предполагал.

Така че Ашли не се лъжеше, когато така рязко го обвиняваше, че Ребека „го държи в ръцете си“. Макар че може би не бе достатъчно прозорлива да разбере причините, тя с женската си интуиция виждаше под повърхността на Деймън. Той бе не по-малко от нея очарован от загадката на Ребека. Колкото повече време минаваше, толкова повече му се струваше, че това бе най-силната връзка между тях. Това го безпокоеше най-много от всичко.

После един ден Деймън откри, че дъщеря му живее с някакъв мъж.

Бе се обадил в квартирата й, опитвайки се да се свърже с нея. Брит я нямаше и се обади момиче, което той не познаваше. Когато попита за Дъсти, непознатият глас отговори: „Тя всъщност вече не живее тук. Идва само да си вземе пощата.“

Деймън каза, че е спешно и попита как може да се свърже с Дъсти. Момичето му даде телефонен номер. Деймън позвъни, но никой не отговори. После импулсивно се обади на Дик Хемлин. След един час Дик бе проверил телефона. Беше на един аспирант по химия.

Деймън внимателно обмисли положението. Изкушаваше се да се скара с Дъсти. Мисълта, че тя води свой собствен живот, неизвестен за него, бе вбесяваща — още повече, че той й плащаше сметките, включително за квартирата, в която тя не живееше.

Ала размисли по-добре. В края на краищата, през последните шест месеца Дъсти бе преживяла много. Деймън не искаше да действа прибързано. Дик Хемлин бе казал, че момчето, Камерън Бърч, е скромен и порядъчен студент, със стипендия, преподавателска практика и с високи оценки.

След малко му дойде наум, че тази нова ситуация може да му е от полза по неочакван начин. Та нали Дъсти бе негова дъщеря, а той бе един разтревожен баща. Всяко момиче в труден момент имаше право на пълното внимание от страна на семейството.

Отказа се от плана си да говори направо с Дъсти.

Имаше друга идея.