Андрей Платонов
Чевенгур (25)

Хопнер направи в Чевенгур оранжерия за Яков Титич — старецът уважаваше тъмничните цветя, в тях той чувстваше тишината на своя живот. Но над целия свят и над Чевенгур вече светеше вечерното жумящо слънце на средната есен и степните цветя на Яков Титич едва миришеха с отслабващото си дихание. Яков Титич викаше при себе си най-младия от другите, тринайсетгодишния Егор, и седеше с него под стъкления покрив сред аромата. На него му беше жал да умира в Чевенгур, но трябваше, защото стомахът му престана да обича храната и дори питието превръщаше в мъчителен газ, обаче Яков Титич желаеше да умре не от болестта, а защото не можеше да търпи себе си — беше започнал да чувства тялото си като чужд, втори човек, с когото скучаеше цели шейсет години и срещу когото вече изпитваше ненаситна злоба. Сега той гледаше към полето, където Пролетарска сила ореше, а Копьонкин ходеше подир нея, и още повече искаше да забрави себе си, да се скрие от мъката на неотлъчното присъствие само със себе си. Искаше да стане кон, Копьонкин, какъвто и да е даровит предмет, стига само от ума му да изчезне неговият изчувстван, изсъхнал като коричката на рана живот. Яков Титич докосваше с ръце Егор и му олекваше, все пак момче е, значи по-добър живот, и ако не можеше да го живее, поне можеше да го има до себе си и да мисли за него.

Босият Копьонкин разораваше успялата да се превърне в целина степ със силата на бойния си кон. Той ореше не заради собствената си храна, а за бъдещото щастие на друг човек, на Александър Дванов. Копьонкин виждаше, че Дванов измършавя в Чевенгур, и тогава шепа по шепа събра ръж, оцеляла в килерите на стария свят, и запретна в ралото Пролетарска сила, за да изоре земята и да засее зимници за прехрана на приятеля си. Но Дванов беше отслабнал не от глад, обратното, в Чевенгур рядко му се дояждаше, отслабна от щастие и грижи. На него все му се струваше, че чевенгурци нещо се измъчват и живеят помежду си несигурно. И Дванов им отдаваше тялото си посредством труда. За да се приспособи Копьонкин заедно с него към Чевенгур, Александър му пишеше всеки ден по своя фантазия жизнеописания на Роза Люксембург, а за Кирей, който ходеше сега все подир Дванов с досадното си дружелюбие и нощем го дебнеше да не би да избяга от Чевенгур, за Кирей той измъкна от дъното на реката малък дънер черно дърво, защото Кирей искаше да изреже от него дървено оръжие. Чепурни пък заедно с Пашинцев непрекъснато сечеше храсти — беше си спомнил, че зимите се случват почти без сняг, а щом е така, снегът няма да затопли къщите и тогава може да се простуди цялото население на комунизма и да умре до пролетта. Нощем Чепурни също нямаше мира — лежеше на земята насред Чевенгур и хвърляше клони в неугасващото огнище, за да не угасне огънят в града. Хопнер и Дванов обещаха да направят скоро в Чевенгур електричество, но постоянно се залисваха с други уморителни работи. В очакване на електричеството Чепурни лежеше под влажното и тъмно есенно небе и с дремещ ум пазеше топлината и светлината за разните други. Другите се събуждаха още по тъмно и пробуждането им беше време на радост за Чепурни — по целия тих Чевенгур се разнасяше скърцане на врати и порти, боси, отпочинали си крака бързаха между къщите, за да търсят храна и срещи с другарите, дрънчаха кофи за вода и навсякъде се развиделяваше. В този момент Чепурни с удовлетворение заспиваше, а другите сами пазеха общия огън.

Всеки от другите се запътваше към степта или към реката и там събираше класове и копаеше корени, а в реката, с шапка на тояга, ловеше навъдилите се дребни риби. Самите други ядяха само от време на време — те събираха храна, за да се гощават един друг, но храната все по-рядко се намираше в полята и разните други ходеха до вечерта сред буренака, измъчвани от своя и чуждия глад.

В началото на здрача другите се стичаха на едно открито тревясало място и се готвеха да ядат. Изведнъж ставаше Карчук, който цял ден се трудеше и се уморяваше, а вечер обичаше да е сред простолюдието.

— Граждани приятели — казваше Карчук с доволния си глас. — Юшка има в гърдите си кашлица и несгода, нека се храни с по-лека храна, аз съм набрал хиляди тревни питки и съм изцедил в тях млечния сок от стръкчетата, нека Юшка ги яде смело…

Юшка седеше до един лопуш и държеше четири картофа.

— Карчук, и аз излизам срещу тебе със своя принцип — отговаряше Юшка. — И аз, кой знае защо, от сутринта имах желание да те изненадам с печени картофи! Желателно е хубавичко да си хапнеш за вечеря!

Наоколо започваше нощният ужас. Безлюдното небе мрачно изстиваше, без да пуска навън звездите, и никъде нищо не радваше. А разният друг ядеше и се чувстваше добре. Сред тази чуждост на природата, пред дългите есенни нощи той се беше запасил не с друго, а само с другар и го смяташе за свой предмет и не само за предмет, а и за онова тайнствено благо, на което човек се обляга само във въображението си, но се изцерява телесно; дори само това, че другият необходим човек съществува здрав и читав на този свят, е достатъчно да се превърне в източник на сърдечно спокойствие и търпение за разния друг, негово висше вещество и богатство в немотията му. Чрез присъствието на този свят на втория, собствен човек, Чевенгур и нощната влага ставаха напълно обитаеми и уютни условия за всеки самотен друг човек. „Нека яде — мислеше си Карчук, докато гледаше хранещия се Юшка. — После от храносмилането кръвта му ще се увеличи и ще му бъде по-интересно да спи. А утре ще се събуди сит и с топлина в тялото — удобна работа!“

А Юшка изгълта последната течна храна и се изправи сред наобиколилите го хора.

— Другари, сега ние живеем тук като население и си имаме свой принцип на съществуване… И макар че сме низова маса, макар че сме най-гъстата утайка, но някой ни липсва и ние очакваме някого!…

— Нашият Прошка ни липсва — каза Чепурни с тъга. — Няма го него, милия, в Чевенгур!…

— Време е да се организира по-голям огън — каза Кирей. — Може би Прошка ще си дойде нощем, а при нас е тъмно място!

— А с какво да го организираме? — не го разбра Карчук. — Огънят трябва да се разпали по-пищно! А как ще го организираш, когато прътите са расли без калибър! Изгори ги и тогава димът ще тръгне организирано!…

Но разните други започнаха да дишат тихо поради настъпването на несъзнателния сън и вече не чуваха Карчук. Само Копьонкин не искаше почивка. „Глупости“ — рече си той за всичко и тръгна да настанява коня. Дванов и Пашинцев легнаха близко с опрени гърбове и като се стоплиха един друг, не усетиха как си изгубиха ума до сутринта.

На третия ден дойдоха двете циганки и пренощуваха без полза в килера на Карчук. През деня и те искаха да се присъединят към чевенгурци, но чевенгурци се трудеха на разни места в града и в буренака и се срамуваха от другарите си да се държат любезно с жените, вместо да се трудят. Кирей вече беше успял да излови всичките дървеници в Чевенгур и да направи сабя от черното дърво, а в момента, когато се появиха циганките, изкопаваше един пън, за да набави материал за лула на Хопнер. Циганките минаха покрай него и се скриха в сянката на пространството. Кирей почувства телесна слабост от мъка, сякаш беше видял края на живота си, но постепенно превъзмогна тази отпадналост посредством изразходване на тялото за копаене на земята. След един час циганките още веднъж се показаха, вече високо в степта, а после изведнъж изчезнаха като опашка на отстъпващ обоз.

— Красавици на живота — каза Пиюся, който простираше по плетищата да се сушат изпраните дрипи на разните други.

— Солидно вещество — даде определение на циганката Жеев.

— Само че в тяхното тяло хич не се вижда революция! — заяви Копьонкин. Той трети ден търсеше сред гъстите треви и по всички конски места подкова, но намираше само дреболии като кръстчета, цървули, някакви сухожилия и боклук от буржоазния живот.

— Няма хубост без съзнателност на лицето — каза Копьонкин, намирайки канче, в което преди комунизма са се събирали капитали за построяване на храмове. — Жената без революцията е полужена, по такива жени аз не страдам… От нея все пак можеш да заспиш, а оттук нататък тя вече не е боен предмет, по-лека е от сърцето ми.

Дванов вадеше гвоздеи от сандъците в близкия пруст за нуждите на най-различно дървено строителство; през вратата той видя как си отидоха нещастните циганки и ги съжали — те биха могли да станат в Чевенгур жени и майки, хора, сплотени от приятелството, държащи се един за друг в усиления труд, за да не се разпилеят по страшната, безредна земя, тези хора биха могли да се задържат още с общуване на телата, с жертвената здравина на кръвната връзка. Дванов учудено погледна къщите и плетищата — колко топлина на работни ръце е скрита в тях, колко напразно смразени човешки съществувания, не стигнали до търсения човек, има в тези стени, дървени подове и покриви! И за известно време Дванов престана да търси гвоздеи, поиска му се да запази себе си и другите от изразходването в труда, за да остави вътре най-добрите си сили за Копьонкин, Хопнер и такива като циганките, които избягаха от усърдно работещия Чевенгур към степта и мизерията. „По-добре да тъгувам, отколкото да работя старателно, но пък да изпускам хората — убеди се Дванов. — Тук всички са се унесли в работа и стана по-леко за живеене, затова пък щастието все се отлага…“

Прозрачната есенна горещина осветяваше замлъкналите околности на Чевенгур с блестяща полумъртва светлина, сякаш над земята нямаше въздух и по лицето понякога полепваше скучна паяжина, но тревите вече се бяха свели към своя смъртен прах и не приемаха повече светлина и топлина, значи те живееха не само от слънцето, но и от своето време. На степния хоризонт се вдигаха птици и отново кацаха на по-хранителни места; Дванов гледаше птиците с оная тъга, с която гледаше мухите под тавана, които живееха в детството му при Захар Павлович. Но ето че птиците хвръкнаха и ги покри бавен прах — тройка коне изкараха един екипаж и с околийски тръс забързаха към Чевенгур. Дванов се покачи на стобора, учуден от препускането на чуждия човек, и изведнъж наблизо проехтя мощен тропот на кон — беше Копьонкин, който се откъсна на Пролетарска сила от покрайнините на Чевенгур и се спусна към далечния екипаж да посреща приятел или да поразява враг. Дванов също излезе в края на града, за да помогне на Копьонкин, ако стане нужда. Но Копьонкин вече се справи самостоятелно, кочияшът водеше за юздите конете, които стъпваха с бавна крачка и файтонът след тях беше празен, пътникът шестваше по-назад, а Копьонкин го следваше на кон. В едната си ръка Копьонкин държеше сабята, а в другата — чанта и дамски револвер, притиснат до чантата с немития палец.

Пътуващият в степта човек сега вървеше пеша и невъоръжен, но на лицето му нямаше страх от предсмъртно страдание, то изразяваше любознателна усмивка.

— Кой сте вие? Защо идвате в Чевенгур? — попита го Дванов.

— Пристигнах от центъра да търся бурени. Мислех, че няма, но те практически си растат — отвърна Симон Сербинов. — А вие кои сте?

Двамата стояха почти в упор един срещу друг. Копьонкин бдително наблюдаваше Сербинов и се радваше на опасността; кочияшът въздишаше до конете и си шепнеше обиден нещо — той вече разчиташе, че тукашните скитници ще му вземат конете.

— Тук е комунизъм — обясни Копьонкин от коня. — А ние тук сме другари, защото по-рано живеехме без средства за живот. А ти що за субект си?

— И аз съм комунист — подаде си удостоверението Сербинов, разглеждайки Дванов, лицето му се струваше познато и се мъчеше да си спомни къде го е срещал.

— Дошъл си да покомунстваш — разочаровано каза Копьонкин — не беше му се паднала опасност — и запрати чантата заедно с джобния револвер в заобикалящия го буренак. — Женският инструмент не ни върши работа, на нас топ ни трябва, да беше ни довлякъл топ, тогава щеше да е ясно, че си болшевик. А на тебе чантата ти голяма, а револверът малък, ти си писар, а не член на партията… Хайде, Саша, да са вървим!

Дванов скочи на удобната задница на Пролетарска сила и двамата с Копьонкин препуснаха.

Кочияшът на Сербинов обърна конете обратно към степта и се качи на капрата, готов да се спасява. Размишлявайки, Сербинов повървя към Чевенгур, после спря — пред него старите лопуши доживяваха своя топъл летен живот; в далечината, в средата на града, някой почукваше по дърво с равномерно усърдие и от едно жилище в покрайнините миришеше на картофена манджа. Оказа се, че и тук хората живеят и се хранят с всекидневните си радости и грижи. Какво иска той, Сербинов? Неизвестно. Кочияшът забеляза безразличието на Сербинов към него, подкара конете с предварителен бавен ход, а после се понесе от Чевенгур към голата степ.

В Чевенгур Сербинов веднага беше заобиколен от разните други, тях силно ги заинтересува непознатият, напълно облечен човек. Те гледаха Сербинов и му се любуваха, сякаш бяха им подарили автомобил и ги очакваше удоволствие. Кирей извади от джоба на Сербинов автоматичната му писалка и веднага й откърти перото, за да направи мундщук за Хопнер. А Карчук подари на Кирей очилата на Сербинов.

— Ще виждаш по-добре и по-надалече — каза той на Кирей.

— Напразно му хвърлих пътната чанта — ядоса се Копьонкин. — По-добре да бях направил от нея болшевишки каскет на Саша… Или не, нека си стои там, аз ще подаря на Саша своя.

Половинките на Сербинов отидоха на краката на Яков Титич, той имаше нужда от леки обувки, за да си ходи из стаята, а от палтото чевенгурци решиха да ушият панталони на Пашинцев, който още от революционния резерват си живееше без панталони. Скоро Сербинов седна на един стол, поставен на улицата, само по жилетка и бос. Пиюся се досети да му донесе два печени картофа, а другите започнаха мълчаливо да му дават кой каквото искаше: кой полушубка, кой валенки, а Кирей даде на Сербинов торба със съдове за хранене.

— Вземи ги — каза Кирей, — ти сигурно си умен, на тебе ще ти потрябват, а на нас не са ни нужни.

Сербинов взе и съдовете. По-късно намери в увехналия треволяк чантата си и револвера; той извади от чантата книжата, а самата кожа хвърли. Сред книжата се намираше неговата отчетна книга за хората, които искаше да има като собственост. На Симон му беше жал да изгуби тази книга и вечерта седеше по полушубка и валенки — сред тишината на уморения град — пред разтворената книга. На масата гореше парче свещ, което Кирей беше намерил в запасите на буржоазията, и в къщата миришеше на мазното тяло на живелия някога тук чужд човек. От самотия и от чуждо място Сербинов винаги го обземаше тъга и го заболяваше коремът, той нищо не можеше да запише в книгата си, само я четеше и виждаше, че цялото му минало е чиста загуба — нито един човек не беше останал с него цял живот, ничие приятелство не беше се превърнало в сигурно роднинство. Сега Сербинов е сам, за него единствен секретарят на учреждението помни, че Сербинов е в командировка, но трябва да се върне обратно и секретарят го очаква заради служебния ред. „Аз съм му необходим — с чувство на привързаност към секретаря си представи Сербинов — и той ще ме дочака, няма да измамя спомена му за мене.“

Александър Дванов дойде да провери Сербинов, който беше вече наполовина щастлив, че за него някъде се грижи секретар, следователно Симон има другар. Сербинов мислеше само за това и само с това се утешаваше в нощния Чевенгур — никаква друга идея той не можеше да усети, а с неусетеното не можеше да се успокои.

— Какво търсите в Чевенгур? — попита Дванов. — Ще ви кажа веднага: тук вие няма да изпълните командировката си.

Сербинов дори не мислеше за нейното изпълнение, той пак се опитваше да си спомни откъде му е познато лицето на Дванов, но не можеше и се безпокоеше.

— Вярно ли е, че при вас са намалели посевните площи? — пожела да узнае Сербинов за удоволствие на секретаря, без ни най-малко да се интересува от сеитбата.

— Не — обясни му Дванов, — увеличиха се, дори градът е обрасъл с трева.

— Това е добре — каза Сербинов и сметна командировката си за изпълнена, а в доклада си после щеше да напише, че посевната площ дори се е увеличила с един процент, а не е намаляла; той никъде не е видял гола почва, на растенията дори им е тясно върху нея.

Някъде във влажния нощен въздух кашляше Копьонкин, стареещ човек, на когото не му се спи и се щура самотен.

Дванов идваше при Сербинов с подозрение, с намерението да изгони командирования от Чевенгур, но като го видя, не знаеше какво да каже по-нататък. Дванов винаги отначало се страхуваше от човека, понеже нямаше такива истински убеждения, че да осъзнаваше някакво свое превъзходство; обратното, видът на човека възбуждаше у Дванов вместо убеждения чувства и той започваше прекалено да го уважава.

Сербинов още не знаеше къде се намира, от тишината на околията, от гъстия въздух на околните ливади у него започваше тъга по Москва и той пожела да се върне, реши още на другия ден да си тръгне пеша от Чевенгур.

— При вас революция ли е, или е нещо друго? — попита Сербинов.

— При нас е комунизъм. Нали чувате — там кашля другарят Копьонкин, той е комунист.

Сербинов много не се учуди, той винаги бе смятал революцията за по-добра от себе си. В този град обаче видя своята жалост и си помисли, че прилича на камък в реката, революцията отминава над него, а той си остава на дъното, натежал от своята привързаност към себе си.

— Но при вас в Чевенгур мъка ли има или скръб? — попита Сербинов.

И Дванов му каза какво има: мъката или скръбта са също човешко тяло.

В този момент Дванов опря чело до масата — надвечер той мъчително се уморяваше не толкова от действие, колкото от това, че цял ден грижовно и със страх следеше чевенгурските хора.

Сербинов отвори прозореца към въздуха, всичко беше тихо и тъмно, само откъм степта се чуваше дълъг среднощен звук, толкова мирен, че не смущаваше спокойствието на нощта. Дванов се премести на кревата и заспа по гръб. Бързайки след догарящата свещ, Сербинов написа писмо на София Александровна — той й съобщи, че в Чевенгур събралите се на едно място скитащи пролетарии са организирали комунизъм и сред тях живее полуинтелигентът Дванов, който навярно е забравил за какво е дошъл в този град. Сербинов гледаше спящия Дванов, неговото изменило се от затворените очи лице и изпънатите му в мъртвешки покой нозе. Той прилича — писа Сербинов — на снимката на вашия предишен възлюбен, но е трудно човек да си представи, че ви е обичал. После Сербинов добави още, че при командировките го боли стомахът и е съгласен, подобно на полуинтелигента, да забрави за какво е дошъл в Чевенгур и да остане да съществува в него.

Свещта угасна и Сербинов легна на сандъка, страхувайки се, че няма да заспи веднага. Но заспа веднага и новият ден настъпи моментално пред него като за щастлив човек.

До това време в Чевенгур вече бяха се натрупали много изделия — Сербинов ходеше и ги гледаше, но не разбираше ползата от тези изделия.

Още сутринта Сербинов забеляза на масата дървен елов тиган, а на покрива чрез пробиване на стряхата беше монтирано желязно знаме, неспособно да се подчинява на вятъра. Самият град беше се сплотил толкова нагъсто, че Сербинов си помисли за действително увеличаване на посевните площи за сметка на жилищното пространство. Навсякъде, където погледнеше, чевенгурци се трудеха усърдно. Те седяха в тревата, стояха в бараките и прустовете и всеки правеше каквото му трябваше — двамина дялаха един дънер, един режеше и извиваше желязо, свалено от покрива поради недостиг на материал, а четирима бяха се облегнали на плета и плетяха резервни цървули за онзи, който пожелае да стане странник.

Дванов се събуди преди Сербинов и набързо тръгна да търси Хопнер. Двамината другари се срещнаха в ковачницата и тук ги намери Сербинов. Дванов беше измислил изобретение — да превръща слънчевата светлина в електричество. За тази цел Хопнер извади от рамките всички огледала в Чевенгур и освен това събра всички що-годе по-дебели стъкла. От този материал Дванов и Хопнер направиха сложни призми и рефлектори, та минавайки през тях, слънчевата светлина да се измени и на другия край на апарата да стане електрически ток. Апаратът беше готов още преди два дни, но от него не се получи електричество. Разните други идваха да разглеждат светлинната машина на Дванов и макар че тя не работеше, намериха за нужно да решат: машината да се смята за правилна и необходима, щом като са я измислили и направили със своя физически труд двамата другари.

Близо до ковачницата имаше кула, направена от глина и слама. През нощта на кулата се качи един от другите и запали огън, та блуждаещите в степта да видят къде за тях е приготвен подслон, но или степите бяха опустели, или нощите бяха станали безлюдни — още никой не се бе отзовал на светлината на глинения фар.

Докато Дванов и Хопнер се мъчеха да подобрят своя слънчев механизъм, Сербинов тръгна към средата на града. Между къщите беше тясно за ходене, а сега пък беше станало напълно непроходимо — разните други бяха изнесли тук за довършване последните си изделия — дървени колела по два разтега в диаметър, железни копчета, глинени паметници, като че изобразяващи любимите им другари, включително и Дванов, самовъртяща се машина, направена от счупени будилници, печка самогрейка, в която отиде плънката на всички юргани и възглавници в Чевенгур, но в която можеше временно да се стопли само един човек, най-премръзналият. Имаше и други предмети, ползата от които Сербинов изобщо не можа да си представи.

— Къде ви е изпълнителният комитет? — попита Сербинов угрижения Карчук.

— Имаше, ама сега няма, всичко изпълни — обясни му Карчук. — Попитай Чепурни, виждаш, че аз правя от волски кокал меч за другаря Пашинцев.

— Вашият град се намира сред ширинето, а защо е построен толкова натясно? — продължаваше да пита Сербинов.

Но Карчук отказа да отговаря:

— Питай когото щеш, виждаш, че аз работя, значи мисля не за тебе, а за Пашинцев, за когото е мечът.

И Сербинов попита друг човек, който мъкнеше от дола торба с глина за паметниците и в лицето приличаше на монголец.

— Ние живеем помежду си без пауза — обясни му Чепурни, той носеше глината.

Сербинов се изсмя на него и на дървените колелета по два разтега, а и на железните копчета. Сербинов се срамуваше от смеха си, а Чепурни стоеше пред него, гледаше го и не се обиждаше.

— Вие работите трудно — каза Сербинов, та по-скоро да престане да се усмихва, — аз видях вашите работи и те са безполезни.

Чепурни бдително и сериозно огледа Сербинов, той видя в него изостанал от масите човек.

— Ами че ние не работим за полза, а приятел за приятел.

Сербинов вече не се смееше — той не разбираше.

— Как? — попита той.

— Ами точно така — потвърди Чепурни. — Че как иначе, кажи, моля ти се? Ти сигурно си безпартиен — тя, буржоазията, търсеше полза от труда, но нищо не стана — нямаме ние търпение да се мъчим тялом за предмет — Чепурни забеляза, че Сербинов е мрачен и се усмихна. — Но за теб това е безопасно, при нас ще обръгнеш.

Сербинов отмина нататък, без да си представя нищо — той можеше да измисли много неща, но не можеше да разбере това, което стоеше пред зрението му.

За обяд повикаха Сербинов да яде на поляната и му дадоха за първо тревен борш, а за второ кълцана каша от зеленчук — с това Симон се нахрани добре. Той вече искаше да си тръгва от Чевенгур за Москва, но Чепурни и Дванов го помолиха да остане до утре — до закуска те ще му направят нещо за спомен и за из пътя.

Сербинов остана, като реши да не се отбива в губернския град за доклад, а да го изпрати писмено по пощата, и след обяда написа до губкома, че в Чевенгур няма изпълком, а има много щастливи, но безполезни предмети; посевната площ едва ли е намаляла, обратното, увеличила се е за сметка на преустройството на града и стесняването му, но все пак няма кой да седне и да попълни сведенията по този въпрос, тъй като сред населението на града не може да се намери нито един съзнателен деловодител. Като извод Сербинов включи становището си, че Чевенгур вероятно е завладян от неизвестна малка народност или от скитници пришълци, които не познават информационното изкуство и чийто единствен сигнал към света е глиненият фар, на върха му нощем гори слама или някакво друго сухо вещество; сред скитниците има един интелигент и един квалифициран фабричен работник, но и двамата са абсолютно завеяни. Сербинов предлагаше губернският център сам да си направи практическия извод.

Симон препрочете написаното, беше се получило умно, двусмислено, враждебно и подигравателно и за двете страни — и за губернията, и за Чевенгур — Сербинов винаги пишеше така за онези, които не се надяваше да спечели за приятели. В Чевенгур той веднага разбра, че тук всички са се разграбили един друг преди неговото пристигане и за него не е останал нито един, затова Сербинов не можеше да забрави своята командировъчна служба.

След обяда Чепурни пак пренасяше глина и Сербинов го попита как трябва да изпрати две писма, къде им е пощата. Чепурни взе и двете писма и каза: „За близките ли се разтъжи? Ще ги изпратим до пощенското място с един пешеходец. И аз тъгувам за Прокофий, но не му зная местонахождението.“

Карчук беше завършил костения меч за Пашинцев, той щеше да се радва и занапред да не скучае, но нямаше за кого да мисли, нямаше за кого вече да работи и той драскаше с нокът земята, защото не чувстваше никаква идея за живота.

— Карчук — каза Чепурни. — Ти направи уважение на Пашинцев и сега скърбиш без другар, занеси, моля ти се, в пощенския вагон писмата на другаря Сербинов, ще вървиш и по пътя ще си мислиш за него…

Карчук с тъга огледа Сербинов.

— Може би ще отида утре — каза той, — засега не го чувствам… А може да тръгна и до довечера, ако в мене се появи влечение към новодошлия.

Вечерта почвата овлажня и се появи мъгла. Чепурни запали сламения огън на глинената кула, за да го зърне отдалече изчезналият Прошка. Сербинов лежеше в празната къща, завит с някаква постелка — искаше да заспи и да се успокои в тишината на провинцията; струваше му се, че не само пространството, но и времето го отделя от Москва, и свиваше тялото си под постелката, чувствайки краката и гърдите си като втори, също така жалък човек, и го сгряваше и галеше.

Карчук тръгна без питане, като жител на пустинята или на братство.

— Аз тръгвам — каза той. — Дай ми твоите писма.

Сербинов му даде писмата и го помоли:

— Поседи с мене. Все пак заради мене ще вървиш цяла нощ.

— Не — отказа да седне Карчук, — аз ще мисля за тебе сам.

От страх да не загуби писмата, Карчук взе по едно писмо във всяка ръка, стисна ги в двете си длани и така потегли.

Над земната мъгла стоеше чистото небе и в него изгря луната; покорната й светлина отслабваше във влажната мъгла и озаряваше земята като подводно дъно. Последните хора тихо ходеха в Чевенгур и на глинената кула някой запя песен, за да го чуят в степта, тъй като не разчиташе само на светлината от огъня. Сербинов закри лице с ръка, за да не вижда и да спи, но под ръката си отвори очи и още повече не можа да заспи — някъде в далечината хармоника засвири весела и бойна песен, ако се съди по мелодията — нещо като „Ябълката“, но много по-майсторски и осезателно, някакъв непознат на Сербинов болшевишки фокстрот. През музиката скърцаше каруца, значи някой пътуваше, и в далечината се разнесоха два конски гласа — от Чевенгур цвилеше Пролетарска сила, а от степите й отговаряше новопристигащият й другар.

Симон излезе навън. На глинения фар с тържествен пламък лумна купчина слама и стари плетища; хармониката, намираща се в сигурни ръце, също не намаляваше звуците, а ги засилваше все по-начесто и призоваваше населението към живот на едно място.

Във файтона седяха Прокофий и голият свирач, който някога беше напуснал Чевенгур пеша, за да търси жена, а ги возеше мършав цвилещ кон. Зад файтона вървяха боси жени, десетина или повече, по две в редица, и в първия ред Клавдюша.

Чевенгурци посрещнаха бъдещите си жени мълчаливо, те стояха под светлината на фара, но не направиха нито крачка напред и не произнесоха приветствени думи, защото, макар новодошлите да бяха хора и другари, но едновременно с това бяха и жени. Копьонкин изпитваше към доставените жени срам и уважение, освен това се страхуваше да наблюдава жените от неудобство пред Роза Люксембург и отиде да успокои ревящата Пролетарска сила.

Файтонът спря. Разните други моментално разпрегнаха конете и изтеглиха на ръце файтона навътре в Чевенгур.

Прокофий прекъсна музиката и даде знак на женското шествие да не бърза вече за никъде.

— Другари на комунизма! — обърна се Прокофий към стихналата купчина хора. — Изпълних вашето мероприятие. Пред вас стоят бъдещите ви съпруги, доставени в Чевенгур в походен ред, а за Жеев подмамих специална просякиня…

— Как си я подмамил? — попита Жеев.

— Машинално — обясни му Прокофий. — Музиканте, обърни се към съпругите и им изсвири туш, за да не тъгуват в Чевенгур и да обичат болшевиките.

Музикантът изсвири.

— Отлично — одобри Прокофий. — Клавдюша, разведи жените да си почиват. Определяме им за утре преглед и тържествен марш пред градската организация, огънят не дава представа за лицата.

Клавдюша поведе дремещите жени в тъмнината на пустия град.

Чепурни прегърна Прокофий през гърдите и му каза само на него:

— Проша, сега жените не са ни срочно необходими, добре че ти си дойде. Утре ще ти направя каквото щеш и ще ти го подаря.

— Подари ми Клавдюша!

— Бих ти я дал, Проша, но ти сам си я подари. Моля, вземи си още нещо!

— Остави ме да си помисля — отсрочи Прокофий, — сега нещо нямам желание и апетит не чувствам… Здравей, Саша! — каза той на Дванов.

— Здравей, Проша! — отвърна му по същия начин Дванов. — Видя ли някъде други хора? С какво живеят там?

— Живеят само с търпение — формулира утешение за всички Прокофий, — не се хранят с революцията, при тях се е организирала контрареволюция и над степта вече веят вихри враждебни, само ние не сме се посрамили…

— Глупости говориш, другарю — каза Сербинов. — Аз дойдох оттам и също съм революционер.

— Значи толкова по-зле ти е било там — заключи Прокофий.

Сербинов не можа да му отговори. Огънят на кулата угасна и тази нощ той вече не беше запален.

— Проша — попита Чепурни в мрака, — а кой ти подари музиката?

— Един минаващ буржоа. Той ми подари музиката, а аз му пробутах евтино съществуванието, че в Чевенгур няма друго удоволствие освен камбаните, а те са религия.

— Тук, Проша, сега има удоволствие без камбани и без никакво посредничество.

Прокофий влезе в долното помещение на кулата и легна да спи от умора. Чепурни също се намести близо до него.

— Дишай повече, нагрявай въздуха — помоли го Прокофий. — Аз нещо измръзнах в пустите места.

Чепурни се надигна и дълго време диша често, после си свали шинела, зави Прокофий, сгуши се до него и се унесе, отчужден от живота.

На сутринта настъпи хубав ден; музикантът стана пръв човек и изсвири на хармониката предварителен марш, който развълнува всички отпочинали си други.

Жените седяха готови, вече обути и облечени в онова, което Клавдюша беше намерила по килерите.

Разните други дойдоха по-късно и от смущение не поглеждаха онези, които им бяха определени за любов. Тук вече се намираха и Дванов, и Хопнер, и Сербинов, и най-първите завоеватели на Чевенгур. Сербинов беше дошъл, за да помоли да му се приготви файтон за заминаване, но Копьонкин отказа да даде за впрягане Пролетарска сила. „Шинела си мога да дам — каза той, — себе си предоставям за едно денонощие, вземи каквото щеш, но коня ми не искай, не ме ядосвай — с какво ще замина аз за Германия?“ Тогава Сербинов поиска другия кон, който вчера беше докарал Прокофий, и се обърна към Чепурни. Чепурни възрази на Сербинов, че няма защо да заминава, може би ще свикне тук, защото в Чевенгур е комунизъм и тъй или иначе скоро всички хора ще дойдат тук — защо да върви към тях, когато те идват насам.

Сербинов се отдалечи от него. „Накъде съм тръгнал? — мислеше си той. — Онази гореща част от моето тяло, която отиде в София Александровна, вече се е стопила в нея и е унищожена като всяка безследна храна…“

Чепурни започна да се изказва на висок глас и Сербинов остави себе си, за да изслуша непознатото слово.

— Прокофий, това значи грижа против мъчнотиите на пролетариата — произнесе Чепурни сред хората. — Ето, той ни достави жени, по количество, макар и в мярката, но дозата е почти малка… А след това ще се обърна към женския състав, за да прозвучи за тях словото на радостно очакване! Нека ми каже някой, моля, защо ние уважаваме природните условия? Защото ги ядем. А защо призовахме с жеста си жените? Защото ние уважаваме природата за яденето, а жените — за любовта. Тук аз обявявам благодарност на дошлите в Чевенгур жени като на другари със специално устройство и нека те заедно с нас живеят и се хранят спокойно, а щастие да получат посредством другарите хора в Чевенгур…

Жените веднага се уплашиха. Предишните мъже винаги започваха работата си с тях направо от края, а тези търпят, отначало произнасят речи — и жените вдигнаха до носа си мъжките палта и шинели, в които ги бе облякла Клавдия, закривайки устата си. Те се страхуваха не от любовта, те не любеха, а от изтезание, от унищожаване на тялото си от тези сухи, търпеливи мъже с войнишки шинели, с нашарени от трудния живот лица. Тези жени нямаха младост или друга някаква определена възраст, те разменяха своето тяло, мястото си във възрастта и разцвета срещу храна, и понеже намирането на храна винаги водеше за тях до загуба, телата им се бяха изразходвали преди смъртта, и то много преди нея; затова приличаха и на момичета, и на бабички — на майки и на по-малки, недохранени сестри; от ласките на мъжете щеше да им стане болно и страшно. По време на пътешествието Прокофий беше се опитвал да ги стиска, като ги качваше във файтона за изпробване, но те крещяха от любовта му като от болест.

Сега жените седяха пред погледа на чевенгурци и гладеха под дрехите бръчките на излишната кожа върху износените си кости. Само Клавдюша беше достатъчно удобна и пищна сред тези енориашки на Чевенгур, но към нея вече изпитваше симпатия Прокофий.

Яков Титич най-замислено наблюдаваше жените. Една от тях му се струваше най-тъжна и тя зъзнеше под стария шинел. Колко пъти той се канеше да даде половината си живот, когато от него му оставаше много, за да си намери истински кръвен роднина сред чуждите и другите. И макар че разните други навсякъде му бяха другари, но само по немотия и мъка — мъка от живота, — не по произход от една утроба. Сега беше останал не половината от живота на Яков Титич, а последният остатък, но той беше готов да подари за роднина свободата и хляба си в Чевенгур и заради него да тръгне отново по неизвестния път на странстването и нуждата.

Яков Титич се приближи до избраната от него жена и я попипа по лицето, стори му се, че тя външно прилича на него…

— Чия си? — попита той. — С какво живееш на този свят?

Жената наведе глава, дърпайки се от него, и Яков Титич видя шията й под тила — там минаваше дълбока вдлъбнатина и в нея се събираше кирта на бездомността, а цялата й глава, след като жената я изправи, се държеше на шията плахо като на изсъхващо стъбло.

— Чия си ти, такава мършава?

— Ничия — отвърна жената, намръщи се и взе да свива един след друг пръстите си, отчуждена от Яков Титич.

— Да идем у дома, аз ще ти изстържа кирта от шията и крастата — още веднъж каза Яков Титич.

— Не искам — отказа се жената. — Дай ми нещо мъничко, тогава ще стана.

По пътя Прокофий беше й обещал съпружество, но тя, както и нейните приятелки много не разбираха какво значи това, само се досещаше, че тялото й ще бъде мъчено от един човек вместо от много, затова поиска преди мъченията подарък — после нищо не дават, а гонят. Тя още повече се сви под големия шинел, пазейки под него голото си тяло, което й служеше и като живот, и като средство за живот, и като единствена несбъднала се надежда — за жената оттатък кожата започваше чуждият свят и тя не успяваше да придобие от него нищо, дори дрехи за сгряване и запазване на тялото като източник на храна за нея и щастие за другите.

— Какви жени са това, Проша? — питаше и се съмняваше Чепурни. — Това са осеммесечни недоносчета, в тях не достига веществото.

— А тебе какво те интересува? — възрази му Прокофий. — Нека комунизмът им служи за девети месец.

— Вярно, бе! — щастливо възкликна Чепурни. — Те в Чевенгур като в топъл корем по-бързо ще се доносят и тогава ще се родят напълно.

— Ами да! Още повече, че на разния друг пролетарий особена тлъстинка не му трябва, стига му криво-ляво да се избави от житейските мъки! А ти какво искаш? Все пак това са жени, хора с празнина, има къде да се побереш.

— Няма такива жени — каза Дванов. — Такива са майките, за когото ги има.

— Или по-малките сестри — установи Пашинцев. — Аз имах една такава рижава сестричка, хранеше се лошо и така си умря, от само себе си.

Чепурни слушаше всички и по навик се канеше да приеме решение, но се съмняваше и помнеше за своя слаб ум.

— А кои при нас са повече, мъжете или сираците? — попита той, без да мисли по този въпрос. — Нека така го формулирам: най-напред всички другари да целунат поред тези жални жени и тогава ще стане ясно какво да правим с тях. Другарю музикант, дай, моля ти се, музиката на Пиюся, нека изсвири нещо от нотната музика.

Пиюся засвири марш, в който се чувстваше полково движение — той не уважаваше песните за самота и валсовете и се срамуваше да ги свири.

На Дванов му се падна пръв да целува всичките жени — при целувките той отваряше уста и обхващаше с устните си устните на всяка жена с жадна нежност, а с лявата си ръка прегръщаше поредната жена, за да стои тя устойчиво и да не се дръпне от него, докато Дванов не престане да се докосва до нея.

И Сербинов трябваше да целува всичките бъдещи жени, но последен, макар че беше доволен и от това — Симон винаги чувстваше успокоение от присъствието на втори, дори неизвестен човек, а след целувките живя удовлетворен цяло денонощие. Сега вече не искаше да заминава, стискаше ръцете си от удоволствие и се усмихваше, невидим сред движението на хората и темпа на музикалния марш.

— Е, какво ще кажеш, другарю Дванов? — поинтересува се за по-нататък Чепурни, бършейки устата си. — Жени ли са те, или стават за майки? Пиюся, дай ни тишина да разговаряме!

Дванов не знаеше, майка си не беше виждал, а жените никога не беше чувствал. Той си спомни сухите, вехти женски тела, които сега беше държал за целувките, и как една жена сама се притисна до него, слаба като вейка, и как криеше надолу обичайното си тъжно лице; близо до нея Дванов се задържа от спомени — жената миришеше на мляко и потна риза, той я целуна още веднъж по разреза на ризата на гърдите, както беше целувал като дете тялото и потта на мъртвия си баща.

— По-добре да са майки — каза той.

— Който тук е сираче, да си избира сега майка! — обяви Чепурни.

Сираци бяха всички, а жените десет — никой не се помръдна пръв към жените да си получи майката, всеки предварително я подаряваше на по-нуждаещия се другар. Тогава Дванов разбра, че и жените са сирачета — по-добре нека те най-напред си изберат измежду чевенгурци братя или родители и нека така си остане.

Жените веднага си избраха най-възрастните разни други; с Яков Титич пожелаха да живеят дори две, той беше привлякъл и двете. Нито една жена не вярваше в бащинството или братството на чевенгурци, затова те се стараеха да си намерят мъж, на когото нищо не му трябва, освен да спи на топло. Само една мургава полудевойка се приближи до Сербинов.

— Какво искаш? — уплашено я попита той.

— Искам от мене да се роди едно топло топченце и да видя какво ще стане с него!

— Не мога, аз ще заминавам оттук завинаги.

Мургавата смени Сербинов с Кирей.

— Бива си те като жена — каза й Кирей. — Аз ще ти подаря каквото искаш! Когато твоето топло топченце се роди, то вече няма да изстине.

Прокофий хвана под ръка Клавдюша.

— Е, а какво ще правим ние, гражданко Клобзд?

— Ами нашата работа, Проша, е съзнателна…

— Така е — реши Прокофий. Той взе една буца досадна глина и я запрати някъде в самота. — Нещо през цялото време ми е сериозно на душата — нито е време семейство да организираш, нито комунизма да изтраеш… Ти какъв фонд ми натрупа?

— Ами колко? Каквото занесох за продан, това изкарах, Проша — само за двете шуби и среброто дадоха добра цена, а останалото мина горе-долу.

— Ами добре, довечера ще ми дадеш отчет и макар че ти вярвам, вълнувам се. А парите все при леля си ли държиш?

— Че къде, Проша? Там са на сигурно място. А ти кога ще ме заведеш в губернията? Обеща ми и центъра да ми покажеш, а пак ме доведе в тая еснафщина. Какво съм тук само сред просякините, няма с кого новата рокля да си изпробвам. И на кого да я покажа? С кого ме мъчиш ти?

Прокофий въздъхна. Какво да прави с такава персона, щом като умът й по не го бива от женските прелести?

— Върви, Клавдюша, погрижи се за новодошлите жени, пък аз ще си помисля — един ум е хубаво нещо, а вторият е излишен.

Болшевиките и разните други бяха се вече разотишли от предишното място и пак бяха започнали да се трудят над изделията за онези другари, които те чувстваха като своя идея. Само Копьонкин не се хвана на работа, той мрачно почисти и погали коня си, а после смаза оръжието си с гъша мас от своя неприкосновен запас. След това намери Пашинцев, който шлифоваше камъни.

— Вася — каза Копьонкин. — Защо седиш и се хабиш, нали дойдоха жени, Семьон Сербов още преди тях докара в Чевенгур чанти и воаяжи. Защо живееш и забравяш? Нали буржоазията неминуемо ще връхлети, а къде са ти бомбите, другарю Пашинцев? Къде ти е революцията и нейният неприкосновен резерват?

Пашинцев извади от повреденото си око засъхналата мръсотия и със силата на нокътя си я запрати в плета.

— Това го усещам, Степан, и те приветствам! И за това съсипвам силата си в камъка, че иначе скърбя и плача в лопушите!… А къде е Пиюся, къде виси музиката му на пирона?

Пиюся береше лапад по задните места на бившите дворове.

— Пак ли са ти се дощели звуци? — попита той иззад бараката. — Разтъжи ли се без геройство?

— Пиюся, изсвири ни, на мен и на Копьонкин, „Ябълката“, създай ни настроение в живота!

— Почакай, ей сега ще ви създам.

Пиюся донесе хроматичния си инструмент и със сериозно лице на професионален артист изсвири на двамата си другари „Ябълката“. Копьонкин и Пашинцев развълнувано плачеха, а Пиюся мълчаливо работеше над тях — в момента той не живееше, а се трудеше.

— Стой, недей ме разстройва! — помоли го Пашинцев. — Дай нещо жаловито.

— Давам — съгласи се Пиюся и засвири провлечена мелодия. Лицето на Пашинцев изсъхна, той се заслуша в меланхоличните звуци и скоро сам запя след музиката:

Ах, ти, другарю боен мой,

върви напред и песен пей,

да срещнем с теб смъртта във бой,

да се живее тъй е срамота,

а тъжно е да чакаш сам смъртта…

Другарю, в боя се стегни,

завета майчин ти помни,

че каза майка ми: „Постой,

врага си първо в гроба успокой,

след туй отгоре ти легни…“

— Стига си се драл — прекъсна певеца Копьонкин, който седеше без дейност, — не ти се падна жена, та искаш с песен да завъртиш главата на някоя. Ето, една вещица бърза насам.

Приближи се бъдещата жена на Кирей — мургава като дъщеря на печенег.

— Какво искаш? — попита я Копьонкин.

— Ами нищо. Искам да послушам, сърцето ме боли от музиката.

— Пфу, гадина! — и Копьонкин стана от мястото си да си върви.

Дойде и Кирей, за да отведе съпругата си обратно.

— Къде бягаш, Груша? Аз ти набрах просо, ела да грухаме зърната, довечера ще ядем палачинки, нещо тестено ми се е дояло.

И двамата заедно отидоха в килера, където преди Кирей нощуваше само понякога, а сега беше приготвил там за дълго подслон за себе си и за Груша.

А Копьонкин се запъти покрай Чевенгур — той искаше да погледа към откритата степ, където отдавна не беше ходил, привиквайки неусетно към тясната суета на Чевенгур. Пролетарска сила, която си почиваше в един хамбар, чу стъпките на Копьонкин и зацвили към приятеля си с тъгуваща уста. Копьонкин я взе със себе си и конят заподскача редом с него от предчувствие за пътуване в степта. Извън града Копьонкин се метна на коня, измъкна сабята си, нададе с дълго мълчалите си гърди негодуващ вик и препусна в есенната степна тишина шумно като по гранит. Само Пашинцев видя препускането на Пролетарска сила по степта и изчезването й заедно с конника в далечната мъгла, приличаща на зараждаща се нощ. Пашинцев току-що беше се качил на покрива, откъдето обичаше да наблюдава пустото полско пространство и течението на въздуха над него. „Сега вече няма да се върне — мислеше си Пашинцев. — Време е и аз да завоювам Чевенгур, та това да се хареса на Копьонкин.“

След три дни Копьонкин се върна, той влезе в града ходом, яхнал отслабналия кон и дремещ на него.

— Пазете Чевенгур — каза той на Дванов и на двама от другите, които стояха на пътя му, — дайте трева на коня, а за поене ще стана аз. — И освободил коня, Копьонкин заспа на отъпканото голо място.

Дванов заведе коня в ливадата, мислейки за направата на евтин пролетарски топ за опазването на Чевенгур. Ливадата беше съвсем наблизо, Дванов пусна Пролетарска сила, а той се спря в гъстия буренак. Сега не мислеше за нищо и старият пазач на ума му охраняваше покоя на съкровището си — той можеше да пусне вътре само един посетител, една скитаща някъде навън мисъл. Навън я нямаше — наоколо се простираше пустота, буренясала земя и на небето работеше топящото се слънце като скучен изкуствен предмет, а хората в Чевенгур не мислеха за топа, а един за друг. Тогава пазачът отвори задната врата на спомените и Дванов отново почувства в главата си топлината на съзнанието; той е момче и върви нощем към село, баща му го води за ръка, а Саша затваря очи, спи и се събужда вървешком. „Саша, да не отслабна от ходенето? Да не отслабна така от дължината на деня, Саша? Ела тогава на ръцете ми, спи на гърба ми.“ И баща му го качва отгоре, върху тялото си, и Саша заспива близо до шията на баща си. Баща му носи в село риба за продан, от торбата му с платика мирише на влага и трева. В края на същия ден пада проливен дъжд и по пътя има тежка кал, студ и вода. Изведнъж Саша се събужда и извиква — по мъничкото му лице се стича тежък студ, а баща му ругае един селянин с кована каруца, който ги е изпреварил и е опръскал бащата и сина с кал от колелата. „Тате, защо калта хвърчи от колелото?“ „Колелото, Саша, се върти, а калта се безпокои и хвърчи от собственото си тегло.“

— Нужно е колело — гласно реши Дванов. — Обкован дървен диск, от него могат да се мятат към противника тухли, камъни, боклук — снаряди ние нямаме. А ще го въртим с конска предавка и ще помагаме с ръце, дори можем да хвърляме прах и пясък… Хопнер сега седи на бента, сигурно водата пак е пробила…

— Обезпокоих ли ви? — попита бавно приближилият се Сербинов.

— Не, какво има? Аз не се занимавах със себе си.

Сербинов допушваше последната цигара от московския си запас и се чудеше какво ли ще пуши по-нататък.

— Нали сте познавали София Александровна?

— Познавах я — отвърна Дванов, — и вие ли я познавахте?

— И аз я познавах.

Спящият близо до пешеходната пътечка Копьонкин се надигна на ръце, извика в бълнуването си нещо кратко и пак запухтя насън, мърдайки с въздуха от носа си умрелите стръкчета трева.

Дванов погледна към Копьонкин и се успокои, че той спи.

— Помнех я преди Чевенгур, а тук я забравих — каза Александър. — Къде е тя сега и защо ви е казала за мене?

— В Москва е, в една фабрика. Тя ви помни, при вас в Чевенгур хората са един за друг като идеи, забелязах го, и вие за нея сте идея; от вас към нея все още тече душевен покой, вие за нея сте действаща топлота…

— Вие не сте ни разбрали съвсем правилно. Макар аз все пак да се радвам, че е жива, и ще мисля за нея.

— Мислете. Според вас това означава много, да мислиш, значи да имаш или да обичаш… За нея си заслужава да се мисли, тя в момента е сама и гледа Москва. Там сега звънят трамваите и има хора, но не всеки иска да ги притежава.

Дванов никога не беше виждал Москва, затова от нея си представи само София Александровна. И сърцето му се напълни със срам и с тръпчивата тъга на спомена: някога към него от Соня лъхаше топлината на живота и той можеше да се затвори чак до смъртта в теснотата на един човек и едва сега проумяваше онзи свой неосъществен страшен живот, в който можеше да остане като в срутена къща. Покрай него с вятъра прехвърча врабче и кацна на плета, възкликвайки от ужас. Копьонкин надигна глава и като огледа с бели очи позабравения свят, искрено заплака; ръцете му немощно се подпираха в прахта и поддържаха слабото му от сънното вълнение туловище. „Саша, мой Саша! Защо никога не си ми казвал, че тя се мъчи в гроба и раната я боли? Защо живея аз тук и съм я оставил сама в мъките на гроба?…“ Копьонкин произнесе думите с жален плач за обидата, с непоносимо ревящата вътре в тялото му мъка. Космат, остарял и разплакан, той се опита да скочи на крака и да препусне: „Къде е конят ми, гадове? Къде е моята Пролетарска сила? Вие сте я отровили в бараката, вие ме измамихте с вашия комунизъм, аз ще умра от вас.“ И Копьонкин отново се повали, завръщайки се в съня.

Сербинов погледна в далечината, където на повече от хиляда версти беше Москва и там като сираче в гроба лежеше майка му и страдаше в земята. Дванов отиде при Копьонкин, сложи върху главата на спящия шапката и забеляза полуотворените му, шарещи в съня очи. „Защо ме упрекваш? — прошепна Александър. — А нима баща ми не се мъчи на дъното на езерото и не ме чака? Аз също помня.“

Пролетарска сила престана да пасе трева и предпазливо се промъкна до Копьонкин, без да тропа с крака. Конят наведе глава към Копьонкин и подуши дъха на човека, после докосна с език полупритворените му клепки, Копьонкин се успокои, затвори напълно очи и замря в продължаващия сън. Дванов завърза коня за плета близо до Копьонкин и заедно със Сербинов се запъти към бента при Хопнер. Сербинов вече не го болеше коремът, той забрави, че Чевенгур е чуждо място, където е на едноседмична командировка, тялото му свикна с миризмата на този град и с разредения въздух на степта. До една къща в покрайнините на земята стоеше глинен паметник на Прокофий, покрит с листа от лопуш, за да не го вали дъждът; до неотдавна Чепурни мислеше за Прокофий, а после му направи паметник, с който напълно удовлетвори и завърши чувството си към Прокофий. Сега Чепурни се разтъжи за Карчук, който замина с писмата на Сербинов, и подготвяше материал за глинен паметник на неприсъстващия другар.

Паметникът на Прокофий малко приличаше на него, но пък едновременно еднакво добре напомняше и за Прокофий, и за Чепурни. С въодушевената нежност и грубост на несръчния труд авторът беше изваял своя паметник на избрания скъп другар и паметникът беше излязъл като съжителство, показвайки честността на изкуството на Чепурни.

Сербинов не познаваше цената на друго изкуство, той беше глупав в разговорите сред московското общество, защото седеше и се наслаждаваше на изгледа на хората, без да разбира и без да слуша какво говорят. Той спря пред паметника, спря и Дванов.

— Би трябвало да се направи от камък, а не от глина — каза Сербинов, — иначе той ще се стопи от времето и дъждовете. Та това не е изкуство, това е край на световната дореволюционна халтура в труда и изкуството; за пръв път виждам нещо без лъжа и експлоатация.

Дванов не му каза нищо, той не знаеше как може да се направи другояче. И двамата заедно тръгнаха към речната долина.

Хопнер не се занимаваше с бента, той седеше на брега и правеше от малко дърво зимна рамка за прозореца на Яков Титич. Яков Титич се страхуваше да не би двете му жени дъщери да изстинат през зимата. Дванов и Сербинов почакаха, докато Хопнер довърши рамката, та всички заедно да започнат да строят дървения диск за мятане на камъни и тухли към противника на Чевенгур. Дванов седеше и чуваше, че в града става по-тихо. Който беше получил майка или дъщеря, рядко излизаше от жилището си и се стараеше да работи под един покрив с роднината си и да изработва неизвестни предмети. Нима те в къщите са по-щастливи, отколкото на открито?

Дванов не можеше да знае дали е така и от мъка, че не знае, направи излишно движение. Той стана на крака, поразмисли и тръгна да търси материал за направа на стрелящия диск. До вечерта ходи по уютните бараки и задни места в Чевенгур. В това запустение, сред затънтените гъсталаци от пелин, също можеше някак самоотвержено да се съществува в търпелива занемара, в полза на далечни хора. Дванов намираше разни мъртви предмети, като стари обувки, дървени сандъци от катран, врабчета покойници и други неща. Дванов вдигаше тези предмети, изразяваше съжаление, че са умрели и забравени, и пак ги връщаше на предишните им места, та всичко в Чевенгур да бъде непокътнато до най-добрия ден за изкупление при комунизма. Сред гъстата лобода Дванов си напъха в нещо крака и едва се измъкна — беше попаднал между спиците на забравено още от войната колело от оръдие. По диаметър и здравина то напълно подхождаше за направата на метателна машина. Но беше трудно да се търкаля, понеже беше по-тежко от Дванов, и Александър повика на помощ Прокофий, който се разхождаше с Клавдюша на чист въздух. Те закараха колелото в ковачницата, където Хопнер провери устройството му, одобри го и остана да нощува в ковачницата близо до същото това колело, да обмисли на спокойствие цялата работа.

Прокофий си избра за жилище тухлената болшевишка къща, където по-рано живееха и нощуваха всички, без да се разделят. Там сега имаше ред, женска подредба на Клавдюша, и печката се палеше през ден, за да изсъхва въздухът. По тавана живееха мухи, стаята бе оградена с яки стени, които пазеха семейната тишина на Прокофий, и подът беше измит като за неделя. Прокофий обичаше да си почива на кревата и да наблюдава пешото движение на мухите по топлия таван, точно така бродеха мухите в неговото селско детство по тавана на бащината му и майчина къща, а той лежеше, успокояваше се и обмисляше идеи, как да изкара средства за живота по-нататък и за укрепване на семейството. Днес беше довел Дванов, за да си пийне чай със сладко и да си хапне от Клавдюшините курабии.

— Погледни мухите по тавана, Саша — посочи му Прокофий. — И в нашата къща живееха мухи, помниш ли, или вече си ги изпуснал изпредвид?

— Помня ги — отвърна Александър. — Помня още повече птиците на небето, те летяха по небето като мухите под тавана и сега те летят над Чевенгур като над стая.

— Ами да, ти нали живееше при езерото, а не в къща, освен небето нямаше друг покрив, затова птиците са ти били като домашни мухи.

След чая Прокофий и Клавдюша си легнаха в леглото, а Дванов спа на дървения диван. На сутринта Дванов показа на Прокофий птиците над Чевенгур, които летяха в ниския въздух. Прокофий ги забеляза, те му напомняха бързокрили мухи в утринната стая на природата. Наблизо минаваше Чепурни, бос и с шинел на голо тяло, както бащата на Прокофий си дойде от империалистическата война. Тук-там пушеха комините и оттам миришеше на същото, на което миришеше в тяхната къща, когато майка му приготвяше сутрешното ядене.

— Би трябвало, Саша, да приготвим зимнина за комунизма — угрижено каза Прокофий.

— Би трябвало да почнем да правим това, Проша — съгласи се Дванов. — Само че ти си донесъл сладко само за себе си, а Копьонкин години наред пие само студена вода.

— Как така за себе си? Ами аз те черпих вчера, или ти си слагал по малко в чашата, та не си го усетил? Ако искаш, ей сега ще ти донеса една лъжица!

Дванов не искаше сладко, той бързаше да намери Копьонкин, за да бъде с него в това тъжно за него време.

— Саша! — викна Прокофий подире му. — Я погледни врабчетата, те се носят в тази среда като тлъсти мухи!

Дванов не го чу и Прокофий се върна в стаята на семейството си, където летяха мухите, а през прозореца виждаше птиците над Чевенгур. „Все едно е — реши той за мухите и птиците. — Ще прескоча с кабриолета при буржоазията, ще докарам две бурета сладко за целия комунизъм, нека разните други да си пийнат чай и да си полежат под птичето небе като в стая.“

Като огледа още веднъж небесата, Прокофий пресметна, че небето покрива по-грамадно имущество, отколкото таванът, целият Чевенгур стоеше под небето като мебел в единствената стая в семейството на разните други. Ами ако изведнъж разните други си тръгнат по своя път, Чепурни умре, а Чевенгур остане на Сашка? И Прокофий забеляза, че си е направил криво сметката, че трябва още сега да признае Чевенгур за семейна стая, за да стане в нея по-голям брат и наследник на всичките мебели под чистото небе. Дори ако погледне само врабчетата, то и те са по-тлъсти от мухите и са много в Чевенгур. Прокофий с преценяващ взор огледа квартирата си и реши да я смени изгодно с града.

— Клавдюша, ей, Клавдюша! — повика той жена си. — Нещо ми се дощя да ти подаря нашите мебели!

— Ами защо не! Подари ми ги — каза Клавдюша. — Докато още няма кал, ще ги закарам при леля ми!

— Закарай ги навреме — съгласи се Прокофий. — Пък и ти й погостувай там, докато аз получа Чевенгур изцяло.

Клавдюша разбираше, че вещите са й необходими, но не проумяваше защо Прокофий трябва да остане сам, за да получи града, когато той и без това почти му се полага, и го попита за това.

— Ти нямаш политическа основа — отвърна й съпругът. — Ако започна да получавам града заедно с тебе, ясно е, че ще го подаря само на тебе.

— Подари ми го, Проша, аз ще дойда за него от губернията с каруци!

— Недей бърза без заповед!… А защо ще ти го подаря? Защото, ще кажат хората, той спи с нея, а не с нас, с нея разменя тялото си, значи за нея няма да пожали и града… А когато тебе няма да те има, всички ще разберат, че аз не вземам града за себе си…

— Как не го вземаш? — обиди се Клавдюша. — А на кого го оставяш?

— Ех, ти, бюро на живота! Слушай моята формулировка! За какво ми е на мен градът, когато нямам семейство и всичкото ми тяло е цяло? А когато го взема, аз ще го евакуирам и ще те извикам с телеграма от друг населен пункт!… Сега ти се стягай, а аз ще отида да опиша града…

Прокофий взе от сандъка една бланка на ревкома и тръгна да описва бъдещото си имущество.

Слънцето съгласно своето усърдие работеше на небето за земната топлина, но трудът в Чевенгур намаляваше. Кирей лежеше в пруста на купчина трева заедно с жена си Груша и я придържаше до себе си в дремеща почивка.

— Ти, другарю, защо не даваш подаръци в комунизма? — попита го Прокофий, когато дойде да описва инвентара.

Кирей се събуди, а Груша обратното, затвори очи от срам заради брака.

— А защо ми е комунизмът? Сега Груша ми е другар, аз не смогвам да работя за нея, такъв разход на живот имам сега, че не успявам да изкарам ядене…

След Прокофий Кирей се наведе към Груша малко по-долу от гърлото и помириса оттам запазващия се живот и слабия дъх на дълбока топлина. По всяко време при желание за щастие Кирей можеше да получи вътре в собственото си туловище и Грушината топлина, и натрупалото се нейно тяло, и да почувства след това спокойствие от смисъла на живота. Кой друг можеше да му подари онова, което Груша не жалеше и Кирей можеше да пожали за нея? Обратното, сега постоянно го мъчеше притеснението, че не дава достатъчно храна на Груша и забавя екипирането й с рокля. Кирей вече не се смяташе за скъп човек, защото най-хубавите, най-скритите и нежни части от тялото му бяха преминали в Груша. Когато излизаше в степта за храна, Кирей забелязваше, че небето над него е станало по-бледо отпреди и редките птици кряскат по-глухо, а в гърдите му имаше и не минаваше душевна слабост. След като събереше плодове и зърнени храни, Кирей се връщаше при Груша уморен и решаваше занапред да мисли само за нея, да я смята своя идея за комунизъм и само с това да бъде спокойно щастлив. Но минаваше времето на равнодушната почивка и Кирей чувстваше нещастието и безсмислието на живота без веществото на любовта — светът отново разцъфваше около него, небето се превръщаше в синя тишина, въздухът започваше да се чува, птиците пееха над степта за своето изчезване и всичко това изглеждаше на Кирей създадено по-високо от живота му, а след новото родство с Груша целият свят пак му се виждаше мъгляв и жален и Кирей вече не му завиждаше.

Разните други, които бяха на години по-млади, признаха жените за свои майки и само се грееха с тях, защото въздухът в Чевенгур беше изстинал от есента. И това съществуване с майките им беше достатъчно, вече никой от тях не отделяше за заобикалящите ги другари от своето тяло чрез труд за изработване на подаръци. Вечер разните други водеха жените по разни далечни места на реката и там ги къпеха, защото жените бяха толкова слаби, че се срамуваха да ходят на баня, която обаче съществуваше в Чевенгур и можеше да се пали.

Прокофий обиколи цялото присъстващо население и описа всичките мъртви предмети в града като своя преждевременна собственост. Най-сетне стигна до крайната ковачница и я записа в листа под погледите на работещите там Хопнер и Дванов. Копьонкин се приближаваше отдалече с греда на рамо, а отзад Сербинов придържаше гредата неумело и с една осма от теглото й, като интелигент.

— Махни се оттук! — каза Копьонкин на Прокофий, който стоеше на прохода към ковачницата. — Хората тежко носят, а ти хартия държиш…

Прокофий му направи път, но записа гредата в наличността и си отиде доволен.

Копьонкин свали гредата и седна да си поеме дъх.

— Саша, кога на Прошка ще му се случи нещастие, та да спре на едно място и да заплаче?

Дванов погледна Копьонкин със своите изсветлели от умора и любопитство очи.

— А нима ти няма да го предпазиш тогава от мъката? Ами него никой не го е привличал към себе си и той е забравил да се нуждае от хора и е започнал да събира имущество вместо другари.

Копьонкин се размисли; веднъж той беше видял в бойната степ как плаче ненужен човек. Човекът седеше на камък, в лицето му духаше есенният вятър и него не го вземаха дори обозите на Червената армия, защото този човек беше загубил всичките си документи, а човекът имаше рана в слабините и плачеше кой знае за какво, може би че го изоставят, може би защото в слабините му бе станало празно, а животът и главата му се бяха запазили напълно.

— Бих го предпазил, Саша, не мога да се владея пред нещастния човек. Бих го взел на коня си и бих го отвел надалече в живота…

— Значи не бива да му желаеш мъка, защото после ще съжалиш противника си.

— И това няма да направя, Саша — каза Копьонкин. — Нека се намира сред комунизма, той сам ще премине към човешкия състав.

Вечерта в степта заваля дъжд и с единия си край мина покрай Чевенгур, но остави града сух. Чепурни не се учуди на това явление, той знаеше, че на природата отдавна й е известно за комунизма в града и тя не го мокри в ненужно време. Обаче цяла група разни други заедно с Чепурни и Пиюся отидоха в степта да огледат мокрото място, за да се убедят. Копьонкин обаче повярва на дъжда и никъде не отиде, а си почиваше с Дванов на плета до ковачницата. Копьонкин много не разбираше ползата от разговора и сега приказваше на Дванов, че въздухът и водата са евтини, но необходими неща, същото може да се каже и за камъните — и те са нужни за нещо. С думите си Копьонкин изказваше не смисъл, а симпатиите си към Дванов, по време на мълчание се измъчваше.

— Другарю Копьонкин — попита Дванов, — кой ти е по-скъп: Чевенгур или Роза Люксембург?

— Роза, другарю Дванов — уплашено отвърна Копьонкин. — В нея имаше повече комунизъм, отколкото в Чевенгур, и затова буржоазията я уби, а градът си е читав, макар че около него е стихия.

Дванов не беше запасен с никаква недвижима любов, той живееше само с Чевенгур и се страхуваше да не го изхаби. Живееше само с всекидневните хора — с такива като Копьонкин, Хопнер, Пашинцев и разните други, но постоянно се безпокоеше, че в едно прекрасно утро те ще изчезнат някъде или постепенно ще умрат. Дванов се наведе, откъсна стръкче трева и огледа плахото й телце — може и него да запази, когато не остане никой.

Копьонкин стана и тръгна към тичащия откъм степта човек. Чепурни мълчаливо и без спиране отпраши навътре в града. Копьонкин го сграбчи за шинела и го скастри:

— Какво си хукнал без тревога?

— Казаци! Кадети на коне! Другарю Копьонкин, върви ги бий, а аз отивам за пушката!

— Саша, постой в ковачницата — каза Копьонкин. — Аз сам ще им видя сметката, ти само не излизай оттам, ей сега ще дойда.

Четиримата от разните други, които бяха ходили заедно с Чепурни в степта, се върнаха тичешком, а Пиюся беше залегнал някъде сам във верига и неговият изстрел лумна в помръкналата светлина. Дванов хукна по посока на изстрела с изваден револвер, след малко го задмина Копьонкин с Пролетарска сила, която бързаше с тежка стъпка, и веднага след първите бойци откъм чевенгурските покрайнини се зададе плътната въоръжена сила на разните други и болшевиките — който нямаше оръжие, беше грабнал кол от плета или ръжен от печката; и жените бяха излезли заедно с всички. Сербинов тичаше зад Яков Титич с дамски броунинг и търсеше кого да застреля. Чепурни изскочи с коня, който возеше Прокофий, а самият Прокофий тичаше подире му и съветваше Чепурни най-напред да организира щаб и да назначи командващ, иначе ще започне гибел.

Чепурни в галоп изпразни цялата пачка към далечината и се мъчеше да настигне Копьонкин, но не можа. Копьонкин прескочи с коня залегналия Пиюся и нямаше намерение да стреля в противника, а изтегли сабята, за да е в по-близък досег с врага.

Враговете вървяха по бившето шосе. Те държаха пушките си напреки, леко повдигнати, без да се канят да стрелят, и пришпорваха конете напред. Движеха се под команда и строй, затова се държаха спокойно и безстрашно при първите изстрели на Чевенгур. Дванов разбра тяхното предимство, запъна крака в една долчинка и с четвъртия куршум от нагана си свали командира на отряда. Но противникът пак не се разстрои — в движение прибра командира някъде вътре в строя и подкара конете в пълен тръс. В това спокойно настъпление се чувстваше машиналната сила на победата, но и в чевенгурци кипеше силата на защитаващия се живот. Освен това на страната на Чевенгур съществуваше комунизмът. Чепурни отлично го знаеше и като спря коня, вдигна пушката и свали от конете трима от противниковия отряд. А Пиюся успя от тревата да осакати с куршуми краката на два коня и те паднаха зад отряда, като се мъчеха да пълзят по корем и ровеха с муцуните си прахта по земята. Покрай Дванов прелетя с ризница и челно забрало Пашинцев — той държеше високо в дясната си ръка черупка от ръчна бомба и се мъчеше да победи врага, като му вземе ума само със страха от експлозията, понеже в бомбата нямаше заряд, а Пашинцев не носеше друго оръжие.

Противниковият отряд отведнъж, от само себе си, спря на място, сякаш се движеха всичко на всичко двама конници. И непознатите за Чевенгур войници по нечута команда вдигнаха пушките в упор към приближаващите се разни други и болшевики и без изстрел продължиха да се носят към града.

Вечерта стоеше неподвижно над хората и нощта не се спускаше над тях. Машиналният враг трополеше с копита по целината, преграждаше от разните други откритата степ, пътя към бъдещите посоки на света, изхода от Чевенгур. Пашинцев закрещя буржоазията да се предава и свали предпазителя на празната бомба. В настъпващия отряд още веднъж беше произнесена безшумна команда — пушките светнаха и угаснаха, седмина от разните други и Пашинцев бяха повалени, а още четирима чевенгурци се мъчеха да изтърпят цъфналите рани и тичаха да убиват врага с голи ръце.

Копьонкин стигна до отряда и изправи Пролетарска сила на задните крака, за да поразява бандата със сабята си и с тежестта на коня. Пролетарска сила стовари копитата си върху туловището на насрещния кон и той клекна с натрошени ребра, а Копьонкин замахна със сабята си във въздуха и й помогна с цялата жива сила на тялото си да разсече кавалериста, преди да запомни лицето му. Сабята издрънча в седлото на чуждия воин и парливо изкънтя в ръката на Копьонкин. Тогава той сграбчи с лявата си ръка младата рижа глава на кавалериста, пусна я за миг, за да замахне по-силно, и със същата лява ръка фрасна врага по темето, а човека събори от коня на земята. Една чужда сабя заслепи очите на Копьонкин; не знаейки какво да прави, той я сграбчи с една ръка, а с другата отряза ръката на нападателя заедно със сабята и я хвърли настрана заедно с тежкия, отрязан до лакътя чужд крайник. В този миг Копьонкин видя Хопнер, който се биеше в навалицата от коне с наган, държейки го за дулото. Дали от напрежение и слабост на лицето или от нанесените рани кожата по скулите и близо до ушите беше се напукала и оттам на вълни бликаше кръв. Хопнер се мъчеше да я избърше, за да не го гъделичка по шията и да не му пречи да се бие. Копьонкин ритна в корема конника отдясно, който му пречеше да отиде при Хопнер, и едва успя да пришпори коня за скок, иначе щеше да смаже вече заклания Хопнер.

Копьонкин се измъкна от обкръжението на чуждите, а от другата страна в конния патрул на противника се вряза Чепурни и като се носеше на дръгливия си кон през мятащия се строй на кавалеристите, се мъчеше да ги убива с тежката си пушка, в която вече нямаше патрони. От яростта при едно високо замахване с празната пушка Чепурни полетя от коня, понеже не улучи набелязания враг, и се скри в гъсталака от тъпчещи конски крака. Копьонкин използва кратък миг покой, посмука окървавената си лява ръка, с която бе сграбчил острието на сабята, а после се хвърли да убива всички. Той мина невредим през целия противников отряд, без да запомни нищо, и пак обърна цвилещата Пролетарска сила обратно, за да запази записано в паметта си всичко, иначе боят нямаше да му донесе радост и в победата ще му липсва чувството за уморителен труд над вражата смърт. Петима кавалеристи се бяха откъснали от състава на патрула и сечаха далече настрани сражаващите се разни други, но разните други умееха търпеливо и жилаво да се бранят — не им беше за пръв път враг да им загражда живота. Те биеха войската с тухли и бяха запалили в покрайнините огньове от слама, гребяха с ръце ситната жарава и я хвърляха в муцуните на буйните кавалерийски коне. Яков Титич удари с горяща главня един кон по задницата така, че главнята изсъска от потта под опашката и цвилещата нервна кобила отнесе воина на две-три версти от Чевенгур.

— Ти защо се биеш с огън? — попита го друг, долетял на коня си войник. — Сега ще те убия!

— Убий ме — каза Яков Титич. — С тяло не можем ви надви, а желязо нямаме…

— Чакай да се засиля, та да не забележиш смъртта.

— Засилвай се. Толкоз хора измряха, че смъртта никой не я брои.

Войникът се отдалечи, засили се с коня и посече застаналия прав Яков Титич. Сербинов се мяташе насам-натам с последния куршум, който беше оставил за себе си, спираше и уплашено проверяваше дали куршумът е в револвера.

— Казах му, че ще го убия, и го съсякох — обърна се към Сербинов кавалеристът, който бършеше сабята си о косъма на коня. — Да не беше се бил с огън!

Кавалеристът не бързаше да воюва — той търсеше с поглед кого още да убие и кой е виновен. Сербинов вдигна към него револвера си.

— Какво правиш? — не повярва войникът. — Че аз не те закачам.

Сербинов реши, че войникът казва истината, и скри револвера. А кавалеристът обърна коня и го засили към Сербинов. Симон падна от удар с копито в корема и почувства как сърцето му отхвръкна нанякъде и оттам се мъчеше да се върне отново в живота. Сербинов следеше сърцето си и много-много не му желаеше успех: нали София Александровна ще остане да живее, нека пази в себе си следите от тялото му и продължи съществуването му. Войникът се наведе и без да замахва, разпра със сабята си корема му, оттам не излезе нищо — нито кръв, нито вътрешности.

— Ти се навираше да стреляш — каза кавалеристът. — Да не беше започнал пръв, щеше да си останеш жив.

Дванов тичаше с два нагана, вторият беше взел от убития командир на отряда. Гонеха го трима конници, но Кирей и Жеев ги пресрещнаха и ги отвлякоха след себе си.

Войникът, който уби Сербинов, спря Дванов.

— Ти накъде?

Без да му отговаря, Дванов го свали от коня едновременно с двата нагана и хукна да помага на загиващия някъде Копьонкин. Наоколо беше тихо, сражението се беше пренесло в средата на Чевенгур и там топуркаха конски крака.

— Груша! — обади се сред настъпилата в полето тишина Кирей. Той лежеше с разсечени гърди и слаб живот.

— Какво има? — дотича при него Дванов.

Кирей не можеше да си каже думата.

— Хайде, сбогом — наведе се към него Александър. — Да се целунем, та да ти е по-леко.

Кирей отвори уста в очакване, а Дванов обгърна устните му със своите.

— Груша жива ли е или не? — успя да произнесе Кирей.

— Умря — каза му Дванов за облекчение.

— И аз сега ще умра, взе да ми става скучно — напрегна се още веднъж да каже Кирей и веднага умря, като остави вледенените си очи отворени.

— Няма какво повече да гледаш — прошепна Александър. Той закри погледа му с клепачите и погали горещата му глава. — Сбогом.

Копьонкин се измъкна от теснотията на Чевенгур целият в кръв и без сабя, но жив и воюващ. Преследваха го кавалеристи с капнали от умора коне. Двамина спряха конете и стреляха в него с пушките. Копьонкин обърна Пролетарска сила и се понесе невъоръжен към врага, като искаше да ги срази гърди с гърди. Но Дванов забеляза неговия ход към смъртта, клекна на коляно за по-точен мерник и започна да пердаши по кавалеристите с двата нагана — ту с единия, ту с другия. Копьонкин вече връхлетя върху кавалеристите, отпуснати под стремената на развълнуваните си коне; двама от войниците изпаднаха, а другите двама не можаха да си изхлузят краката, и ранените коне ги понесоха към степта, тътрузейки мъртъвците под себе си.

— Жив ли си, Саша! — видя го Копьонкин. — А в града има чужда войска, но хората се свършиха… Стой! Някъде вътре ме заболя…

Копьонкин сложи глава върху гривата на Пролетарска сила.

— Саша, свали ме да полежа долу…

Дванов го свали на земята. Кръвта от първите рани беше вече засъхнала по скъсания шинел, а прясната и течащата още не беше успяла да избие навън.

Копьонкин легна по гръб, за да си почине.

— Не ме гледай, Саша, виждаш, че не мога да съществувам…

Дванов се извърна гърбом към него.

— Не ме гледай повече, срам ме е да бъда покойник пред тебе. Забавих се в Чевенгур и ето, сега умирам, а Роза ще се мъчи в земята сама…

Копьонкин изведнъж седна и бойкият му глас още веднъж прогърмя:

— Нас ни очакват, другарю Дванов! — и легна мъртъв по очи, а Дванов целият пламна.

Пролетарска сила вдигна тялото му за шинела и го понесе към родното място на своята забравена степна свобода. Дванов вървя след коня, докато не се окъсаха ръбовете на шинела и тогава Копьонкин изпадна полугол, повече разровен от рани, отколкото покрит с дрехи. Конят подуши отвсякъде ранения и започна лакомо да облизва кръвта и сока от дупките на раните, за да си подели с падналия спътник последното, което той имаше, и да намали смъртната гной. Дванов се качи на Пролетарска сила и я подкара към откритата степна нощ. Той язди до сутринта, без да пришпорва коня; понякога Пролетарска сила се спираше, обръщаше се назад и слушаше; но Копьонкин мълчеше в изоставената тъмнина и конят сам започваше да крачи напред.

През деня Дванов позна стария път, който беше виждал през детството си, и подкара по него Пролетарска сила. Пътят минаваше през едно село, а после — само на една верста от езерото Мутево. И в това село Дванов мина през родното си място, яхнал крачещия кон. Къщите и дворовете се бяха подновили, от комините излизаше дим, беше някъде към пладне и бурените от изгнилите покриви отдавна бяха окосени. Клисарят на църквата удари часа и Дванов чу звъна на камбаната като времето на детството си. Той спря коня пред коритото на кладенеца, за да се напие и да си почине. На пезула на най-близката къща седеше гърбав старец — Пьотър Фьодорович Кондаев. Той не позна Дванов и Дванов не му напомни за себе си. Пьотър Фьодорович ловеше мухи на слънчевия припек и ги мачкаше в ръцете си — щастлив, че задоволява живота си, и поради забравяне не мислеше за чуждия конник.

Дванов не съжали за родното си място и го напусна. Мирното поле се ширна с безлюдните си стърнища, от земята долу миришеше на тъжни вехти треви, оттам започваше безизходното небе, което превръщаше целия свят в празно място.

Водата в езерото Мутево леко се вълнуваше, разтревожена от обедния вятър, сега вече стихнал в далечината. Дванов се приближи с коня към чертата на водата. В ранния си живот той се къпеше в нея и се хранеше от нея, тя някога даде в дълбините си покой на баща му, а сега последният и кръвен другар на Дванов тъгуваше за него през самотните десетилетия в тясната земя. Пролетарска сила наведе глава и тупна с крак — нещо я тормозеше долу. Дванов се наведе и видя въдичката, която конският крак бе довлякъл от стръмния бряг. От кукичката на въдицата висеше закачен изсъхнал счупен скелет от мъничка рибка и Дванов позна, че това е неговата въдичка, забравена тук в детството. Той огледа цялото неизменно стихнало езеро и застана нащрек, нали баща му беше останал — костите му, живялото вещество на тялото му, изтлялата му, мокра от потта риза — всичко, от което произлизаше животът и дружелюбието. И там има тясно, неразделно място за Александър, където очакват завръщането на вечната дружба на онази кръв, която веднъж е била разделена в тялото на бащата за сина. Дванов подкара Пролетарска сила да влезе във водата до гърди и без да се сбогува с нея, продължавайки живота си, слезе от седлото във водата, за да търси пътя, по който едно време беше минал баща му в любопитството си към смъртта, а Дванов вървеше с чувството на срам пред слабото, забравено тяло, чиито останки се мъчеха в гроба, защото Александър беше едно и също с онази още неунищожена, мъждукаща следа от съществуването на баща му.

Пролетарска сила чуваше как зашумоли подводната трева и към главата й се надигна мътилка от дъното, но конят пръсна с муцуна нечистата вода и си пийна малко от светлото средно място, а после излезе на сухото и се запъти с пестеливи стъпки към къщи, към Чевенгур.

Там тя пристигна на третия ден, след като беше заминала с Дванов, защото дълго лежа и спа в една степна падинка, а когато се наспа, забрави пътя и блужда по целината, докато не я привлече гласът на Карчук, който заедно с един попътен старец също отиваше в Чевенгур. Старецът беше Захар Павлович, който не беше дочакал завръщането на Дванов и беше пристигнал, за да си го заведе у дома.

В Чевенгур Карчук и Захар Павлович не намериха никого от хората, в града беше пусто и скучно, само на едно място близо до тухлената къща седеше Прошка и плачеше сред цялото останало за него имущество.

— Защо плачеш, Прошка, а никому не се оплакваш? — попита го Захар Павлович. — Ако искаш, пак ще ти дам една рубла да ми доведеш Саша.

— Без пари ще ти го доведа — обеща му Прокофий и тръгна да търси Дванов.