Андрей Платонов
Чевенгур (4)

На младини Захар Павлович си мислеше, че като порасне, ще поумнее. Но животът мина неусетно и бързо като непрекъснато увлечение и Захар Павлович нито веднъж не усети във времето твърда вещ, с която се сблъсква, за него то съществуваше само като загадка в механизма на будилника. Но когато Захар Павлович научи тайната на махалото, видя, че време няма, съществува само равномерната стегната сила на пружината. Ала в природата имаше нещо спокойно и тъжно, някакви сили действаха безвъзвратно. Захар Павлович наблюдаваше реките, в които не се колебаеха нито скоростта, нито нивото на водата, и това постоянство му навяваше горчива тъга. Разбира се, случваха се наводнения, валяха проливни дъждове, духаше вятър, от който дъхът спираше, но най-често си действаше спокойният, равнодушен живот — реките си течаха, тревата си растеше, сменяха се годишните времена. Захар Павлович предполагаше, че тези равномерни сили държат цялата земя вцепенена, те по обратен път доказваха на ума на Захар Павлович, че нищо не се изменя от по-лошо на по-хубаво — каквито са били селата и хората, такива и ще си останат. За да се запази равносилието в природата, човешкото нещастие винаги се повтаря. Преди четири години имаше неплодородие и мъжете от селото се пръснаха, а децата легнаха в ранните си гробове, но тази участ не свърши веднъж завинаги, а сега отново се повтори, за да бъде точен ходът на всеобщия живот.

Колкото повече живееше, Захар Павлович с учудване виждаше, че не се променя и не поумнява, остава си все същият, какъвто си беше на десет или петнайсет години. Само някои негови по-раншни предчувствия сега бяха станали обикновени мисли, но от това нищо не се беше променило, не бе станало по-хубаво. Преди той си представяше своя бъдещ живот като дълбоко синьо пространство, такова едно далечно, почти несъществуващо. И Захар Павлович отнапред знаеше, че колкото повече живее, толкова това пространство на неизживения живот ще се смалява, а мъртвият отъпкан път зад него ще се удължава. Но се беше излъгал — животът растеше и се натрупваше, а бъдещето пред него също растеше и се разпростираше — по-дълбоко и по-тайнствено, отколкото на младини, сякаш Захар Павлович отстъпваше назад от края на своя живот или пък увеличаваше надеждите си и вярата си в него.

Видеше ли лицето си в стъклата на локомотивните фарове, Захар Павлович си казваше: „Чудно нещо, скоро ще умра, а съм си все същият!“

Към есента зачестиха празниците в календара — веднъж се случиха три дни поред. В такива дни Захар Павлович скучаеше и тръгваше надалече по железопътната линия, за да види как локомотивите се движат с пълна скорост. По пътя му хрумна да отиде в миньорското селище, където беше погребана майка му. Той помнеше точно мястото на погребението и чуждия железен кръст редом с безименния безмълвен гроб на майка му. На кръста се беше запазил ръждив, почти излинял столетен надпис за смъртта на Ксения Фьодоровна Ирошникова през 1813 година от болестта холера на възраст осемнайсет години и три месеца. Там беше също написано: „Спи спокойно, скъпа дъще, до срещата на младенците с родителите.“

Захар Павлович изпита страшно желание да разкопае гроба и да види майка си — костите й, косите и всички последни изчезващи остатъци от своя детски свят. Той и сега нямаше нищо против да има жива майка, защото не чувстваше в себе си особена разлика с детството. И тогава, в оная синя мъгла на ранната възраст, той обичаше гвоздеите в оградата, дима на крайпътните ковачници и колелата на колите — само защото се въртяха.

Закъдето и да потеглеше от къщи, мъничкият Захар Павлович знаеше, че има майка, която вечно го чака, и от нищо не го беше страх.

От двете си страни железопътната линия беше защитена с храсти. Понякога в сянката на храстите седяха просяци и или ядяха, или се преобуваха. Те виждаха как тържествуващите локомотиви с големи скорости теглят влаковете. Но нито един просяк не знаеше как се движи самият локомотив. Дори по-простата мисъл, за какво щастие живеят, също не минаваше през ума на просяците. Нито един от тези, които им даваха милостиня, не знаеше каква вяра, надежда и любов влива сила в краката им да вървят по пясъчните пътища. Захар Павлович понякога пускаше в протегнатата ръка две копейки, като без много да му мисли плащаше онова, от което просяците бяха лишени и с което той беше възнаграден — разбирането на машините.

На насипа седеше дрипаво момче и сортираше подаянието — плесенясалото слагаше отделно, а по-прясното в торбата. Момчето беше слабо, но с бодро и замислено лице.

Захар Павлович спря, пускайки леко цигарен дим в чистия въздух на ранната есен.

— Бракуваш ли?

Момчето не разбра техническата дума.

— Чичка, дай ми една копейка — каза то — или ми остави фас!

Захар Павлович извади едно петаче.

— Ти май си тарикат и нахалник — беззлобно каза той, унищожавайки с грубите думи собственото си добро дело, за да не се срамува самият той.

— Не, не съм тарикат, а просяче — отвърна момчето, докато тъпчеше коричките в торбата. — Имам си баща и майка, но офейкаха от глада.

— Ами закъде тогава си стегнал тази торба с провизии?

— Стягам се да намина вкъщи. Ами ако изведнъж майка си дойде с хлапетиите, какво ще ядат?

— А ти чий си?

— Аз съм татков, не съм кръгло сираче. Ония там, всичките, са мошеници, а мене баща ме е пердашил.

— А баща ти кой е?

— Татко също от майка се е родил — от шкембето. Намачкат й шкембето и хрантутниците се раждат като от пропаст. А пък върви ти да просиш за тях!

Момчето се наежи от недоволство срещу баща си. То отдавна беше скрило петачето в кесията, която висеше на шията му, там имаше още доста медни пари.

— Май си се уморил? — попита Захар Павлович.

— Ами да, уморих се — съгласи се момчето. — Нима може при вас, дяволи, човек да насъбере каквото му трябва? Скиташ, скиташ, пък ти се дояде. Даде ти петаче, а му жал за него! Аз не бих дал за нищо на света.

Момчето взе един плесенясал комат от купчината развален хляб; очевидно по-хубавия хляб то носеше в село на родителите си, а лошия ядеше самичко. Това моментално се хареса на Захар Павлович.

— Май баща ти те обича?

— Той нищо не обича, той е мързел. Аз мама я обичам повече, на нея кръвта й се лее отвътре. Прах й веднъж ризата, когато беше болна.

— А кой е баща ти?

— Чичо Прошка. Аз не съм тукашен.

В паметта на Захар Павлович внезапно се появи слънчогледът, който растеше от комина на изоставената къща, и горите от бурени на селската улица.

— Значи ти си Прошка Дванов, кучи сине?

Момчето избълва от устата си несдъвканата хлебна плесен, но не я хвърли, а я сложи в торбата — после ще я дояде.

— А ти да не си чичо Захарка?

— Същият.

Захар Павлович седна. Сега той почувства времето като пътешествие на Прошка от майка му до чуждите градове. Видя, че времето е движение на мъката и също такъв осезаем предмет като всяко друго вещество, макар и негодно за обработка.

Някакво момче, което приличаше на лишен от звание манастирски послушник, не продължи пътя си, а седна и впери очи в двамата събеседници. Устните му бяха червени, набъбнали, запазили красотата на детството, а очите му смирени, но не много умни; простите хора, свикнали да надхитрят своето вечно нещастие, нямат такива очи.

Минувачът развълнува Прошка, особено с устните си…

— Какво си изпъчил устни? Ръка ли искаш да ми целунеш?

Послушникът стана и тръгна по своята посока, която сам не знаеше къде е.

Прошка веднага почувства това и каза след послушника:

— Тръгна, а накъде тръгна — и той не знае. Обърни го, ще тръгне назад. Ама че дяволи, хрантутници!

Захар Павлович малко се смущаваше от преждевременния ум на Прошка, самият той късно беше свикнал с хората и дълго ги смяташе за по-умни от себе си.

— Прошка — попита Захар Павлович, — а къде се дяна малкото момче, сирачето на рибаря? Твоята майка го прибра.

— Сашка ли? — досети се Прошка. — Той най-напред избяга от село. Той е едно такова дяволско изчадие, живот нямаше от него! Открадна ни последната коричка хляб и изчезна в нощта. Гоних го, гоних го, пък си рекох: „Край“ и се върнах вкъщи…

Захар Павлович повярва и се замисли.

— А къде е баща ти?

— Баща ми отиде на гурбет. А на мене ми заръча да храня цялото семейство. Насъбрах аз от хората хляб, върнах се в село, а там ни майка ми, ни децата. И вместо хора в къщите расте коприва…

Захар Павлович даде на Прошка десет копейки и го помоли да му се обади пак, когато дойде в града.

— Да беше ми дал фуражката! — каза Прошка. — На тебе и без това за нищо не ти е жал. А на мене дъждовете ми мокрят главата, мога да настина.

Захар Павлович му даде фуражката, но свали железничарската значка, която му беше по-скъпа от шапката.

Мина бързият влак и Прошка стана припряно да си върви, да не би Захар Павлович да си вземе обратно парите и фуражката. Фуражката се хвана на главата на Прошка като по мярка, но Прошка само я премери и я пъхна в торбата с хляба.

— Хайде, на добър път. Сбогом — каза Захар Павлович.

— Лесно ти е на тебе да говориш, ти винаги имаш хляб — упрекна го Прошка. — А ние и това нямаме.

Захар Павлович не знаеше какво друго да му каже — пари в себе си вече нямаше.

— Наскоро срещнах в града Сашка — заговори Прошка. — Той, дяволът, скоро съвсем ще пукне, никой нищо не му дава, не смее да проси. Дадох му дажбата си, пък аз не ядох. Ти май си го пробутал на майка, сега давай пари за Сашка! — завърши Прошка със сериозен глас.

— Ти ми доведи някой път Сашка — отвърна Захар Павлович.

— А какво ще дадеш? — предварително попита Прошка.

— Като получа заплата, ще ти дам една рубла.

— Добре — каза Прошка. — Ще ти го доведа. Само не го свиквай, че ще те зароби.

Прошка не тръгна нататък, където беше пътят за неговото село. Сигурно си имаше свои сметки и свои далновидни планове за хлебни доходи.

Захар Павлович го проследи с очи и нещо в него се усъмни, че машините и изделията са по-ценни от човека.

Прошка се отдалечаваше все повече и все по-жалко ставаше малкото му тяло сред огромната притихнала природа. Вървеше пеша по железопътната линия, други се возеха по нея, тя не го засягаше и не му помагаше. Той гледаше мостовете, релсите и локомотивите безучастно, както гледаше крайпътните дървета, ветровете и пясъците. За Прошка всяко изкуствено съоръжение беше само вид природа в чуждите ниви и ливади. Чрез своя жив, разсъдлив ум Прошка криво-ляво, с напрежение съществуваше. Той едва ли напълно усещаше ума си — личеше си по това, че говореше неочаквано, почти несъзнателно и сам се чудеше на думите си, чиято разумност надхвърляше детството му.

Прошка изчезна зад завоя на линията — сам, мъничък и съвсем беззащитен. Захар Павлович искаше да го върне при себе си завинаги, но беше далече, за да го настигне.

На сутринта на Захар Павлович не му се отиваше на работа така, както му се отиваше обикновено. Вечерта го обхвана тъга и веднага си легна. Болтовете, крановете и старите манометри, които стояха винаги на масата му, не можаха да разсеят тъгата му — той ги гледаше и не се чувстваше в тяхната компания. Нещо го въртеше като свредел отвътре, сякаш сърцето му скърцаше на някакъв обратен, необичаен ход. Захар Павлович все не можеше да забрави малкото мършаво тяло на Прошка, който се влечеше по линията към далечината, затрупана от грамадната, сякаш рухнала природа. Захар Павлович мислеше без ясни представи и сложни думи, само с топлината на впечатлителните си сетива и това му стигаше, за да страда. Той виждаше мъката на Прошка, който сам не знаеше, че страда, виждаше железопътната линия, която работеше отделно от Прошка и от неговия объркан живот, и никак не можеше да разбере какво става, само скърбеше и скръбта му беше без име.

На следния ден — третия след срещата с Прошка — Захар Павлович не стигна до депото. Свали си номера в пропускателната будка и после го окачи обратно. Деня прекара в дола, под слънцето и паяжината на циганското лято. Слушаше свирките на локомотивите и шума от тяхната скорост, но не излизаше да ги гледа, вече не изпитваше уважение към локомотивите.

Рибарят се удави в езерото Мутево, бекяринът умря в гората, запустялото село обрасна в гъста трева, но пък часовникът на клисаря вървеше, влаковете се движеха по разписание и сега на Захар Павлович му беше тъжно и срамно за правилните действия на часовника и влаковете.

„Какво ли щеше да направи Прошка на моите години с този ум? — обсъждаше положението си Захар Павлович. — Щеше да промени нещо, кучият му син! Макар че Сашка и в неговото царство щеше да проси.“

Топлата мъгла на обичта към машините, в които Захар Павлович си живееше спокойно и сигурно, сега беше разнесена от чист вятър и пред Захар Павлович се показа беззащитният самотен живот на хората, които живееха голи, без ни най-малко да се заблуждават с вярата, че машините ще им помогнат.

Машинистът ръководител постепенно престана да цени Захар Павлович: аз, вика, сериозно си помислих, че си издънка на някогашните майстори, а ти си само черноработник, сгур изпод жена!

Поради смута в душата си Захар Павлович наистина губеше старателното си майсторство. Излезе, че само заради паричното възнаграждение е трудно да удариш правилно дори по главата на гвоздей. Машинистът ръководител най-добре знаеше това. Той вярваше, че когато у работника изчезне влечението към машината, когато трудът от нещо естествено, инстинктивно и безплатно се превърне само в нужда за пари, тогава ще настъпи краят на света, дори нещо по-лошо от край — след смъртта на последния майстор ще плъзнат гадове, за да налапат слънчевите растения и да разпилеят изделията на майсторите.