Андрей Платонов
Чевенгур (5)

Синът на любопитния рибар беше толкова кротък, че си мислеше, че в живота всичко става наистина. Когато отказваха да му дадат милостиня, той вярваше, че всички хора не са по-богати от него. Спаси се от смърт, защото жената на един млад шлосер се беше разболяла и когато шлосерът отиваше на работа, нямаше на кого да я остави. А жена му се страхуваше да стои сама в стаята и много се притесняваше. Шлосерът хареса някаква прелест у почернелия от умора малчуган, който просеше без всякакъв интерес към милостинята. Той го остави да дежури при болната си жена, която не беше престанала да му бъде най-мила от всички.

Саша по цели дни седеше на столчето до краката на болната и жената му се струваше така красива, както майка му в спомените на баща му. Затова той живееше и помагаше на болната с всеотдайността на късното детство, отхвърляна дотогава от всички. Жената го обикна и го нарече Александър, несвикнала да бъде господарка. Но тя скоро оздравя и мъжът й каза на Саша:

— Момче, на ти двайсет копейки и върви някъде.

Саша взе необичайните за него пари, излезе навън и заплака. Близо до клозета върху сметището седеше Прошка и ровеше с ръце под себе си. Сега той събираше кости, парцали и тенеке, пушеше и лицето му беше остаряло от страхотната прах по купищата боклук.

— Пак ли плачеш, гъгнив дяволе? — попита го Прошка, без да прекъсва работата си. — Я ела да поровиш, пък аз ще ида да пийна чай, днес ядох солено.

Но Прошка не отиде в кръчмата, а при Захар Павлович. Той четеше една книга на глас, понеже беше слабограмотен: „Граф Виктор сложи ръка на преданото си храбро сърце и каза: «Обичам те, скъпа.»“

Прошка отначало се заслуша, мислеше, че е приказка, но после се разочарова и веднага каза:

— Захар Палич, дай рублата, сега ще ти доведа сирачето Сашка.

— А?! — уплаши се Захар Павлович. Той извърна тъжното си старо лице, което, ако жена му беше жива, и сега би обичала.

Прошка пак определи цената за Сашка и Захар Павлович му даде една рубла, защото сега и на Саша се радваше. Дърводелецът се беше преместил от квартирата в завода за импрегниране на траверси и на Захар Павлович му бяха останали две празни стаи. Напоследък, макар все така неспокойно, но беше станало забавно да се живее със синовете на дърводелеца. Те бяха толкова пораснали, че не знаеха къде да си дянат силата и на няколко пъти нарочно палиха къщата, но всеки път бързо гасяха огъня, не му даваха да се разгори. Баща им се сърдеше, но те му казваха: „Какво се плашиш от огъня, дядка — каквото изгори, няма да изгние; и тебе, старче, трябва да те изгорим — в гроба няма да гниеш и никога няма да се вмиришеш.“

Преди да заминат, синовете събориха дъсчения клозет и отрязаха опашката на домашното куче.

Прошка не отиде веднага при Сашка, най-напред си купи кутия цигари „Землячок“ и без стеснение си поприказва с жените в бакалницата.

После Прошка се върна на сметището.

— Сашка — каза той. — Върви, ще те отведа, да не ми досаждаш вече!