Андрей Платонов
Чевенгур (22)

На връщане от губернския град Копьонкин настигна Пашинцев и заедно, един до друг, пристигнаха на коне в Чевенгур.

Копьонкин се потапяше в Чевенгур като в сън, усещайки неговия тих комунизъм като топло спокойствие по цялото си тяло, но не като лична висша идея, усамотена в мъничкото тревожно място в гърдите. Затова Копьонкин искаше пълна проверка на комунизма, та той веднага да възбуди в него въодушевление, понеже го обичаше Роза Люксембург, а Копьонкин уважаваше Роза.

— Другарката Люксембург е жена! — обясни Копьонкин на Пашинцев. — Тук живеят хора, пльоснати по гръб, през шкембето им — опънати нишки, някои с обеца на ухото, и ми се струва, че това е неприлично за другарката Люксембург, ако беше тук, щеше да я хване срам и да се усъмни като мене. А ти?

Пашинцев изобщо не проверява Чевенгур — той вече знаеше всичката му причина.

— Какво има да се срамува — каза той, — и тя е била жена с револвер. Тук чисто и просто е революционен резерват, какъвто аз имах, и ти го видя, когато нощува там.

Копьонкин си спомни чифлика на Пашинцев, мълчаливите босяци, които нощуваха в господарската къща, и своя другар и приятел Александър Дванов, който заедно с Копьонкин търсеше сред добрия прост народ комунизма.

— Твоето беше приют за заблудения в експлоатацията човек, при тебе не се е създавал комунизъм. А тук той е израсъл от запустението — наоколо скитали хора без живот, дошли тук и живеят без движение.

На Пашинцев това му беше безразлично — в Чевенгур му харесваше, тук той живееше, за да натрупа сили и да събере отряд, та после да връхлети в своя революционен резерват и да отнеме революцията от командированите там всеобщи организатори. Най-често Пашинцев лежеше на открито, въздишаше и слушаше редките звуци от забравената чевенгурска степ.

Копьонкин ходеше из Чевенгур сам и прекарваше времето си в разглеждане на пролетариите и разните други, за да разбере дали им е скъпа поне отчасти Роза Люксембург, но те изобщо не бяха чували за нея, сякаш Роза беше умряла напразно и не за тях.

След пристигането си в Чевенгур пролетариите и разните други бързо доядоха хранителните остатъци от буржоазията и след като Копьонкин дойде, вече се хранеха само с растителните добиви в степта. Докато Чепурни отсъства, Прокофий организира в Чевенгур съботен труд, като предписа на целия пролетариат да пренареди града и градините; но разните други движеха къщите и пренасяха градините не за труд, а за да си платят спокойствието и нощувката в Чевенгур, а така също да се откупят от властта и от Прошка. Когато се върна от губернията, Чепурни остави на пролетариата да реши какво да прави с нареждането на Прокофий с надеждата, че като завършек на своята работа пролетариатът ще разглоби къщите на ненужни части като следи от собственото си потискане и ще живее в мир без никакъв покрив, сгрявайки се едни други само с живото си тяло. Освен това не се знае дали при комунизма ще настъпи зима, или винаги ще бъде горещо лято, тъй като слънцето изгря още в първия ден на комунизма и затова цялата природа е на страната на Чевенгур.

Цареше чевенгурското лято, времето безнадеждно отминаваше обратно на живота, но Чепурни заедно с пролетариата и разните други беше се спрял сред лятото, сред времето и всички вълнуващи стихии и живееше в спокойна радост, справедливо очаквайки, че окончателното житейско щастие се създава в нетревожения от никого отсега нататък пролетариат. Това житейско щастие вече съществува на света, само че е скрито вътре в разните други хора, но дори когато е вътре, то е все пак вещество и факт, и необходимост.

Само Копьонкин ходеше из Чевенгур без щастие и без спокойна надежда. Той отдавна да беше нарушил чевенгурския ред с въоръжена ръка, ако не очакваше Александър Дванов, за да оцени всичкия Чевенгур като цяло. Но колкото повече отминаваше времето на търпението, толкова повече чевенгурската класа трогваше самотното чувство на Копьонкин. Понякога на Копьонкин му се струваше, че на чевенгурските пролетарии им е по-зле, отколкото на него, но те все пак са по-смирени от него, може би защото скришом са по-силни; за Копьонкин утешението беше Роза Люксембург, а новодошлите чевенгурци нямаха никаква радост занапред и те не я очакваха, бяха доволни от онова, с което живеят всички бедни хора — взаимния живот с другите еднакви с тях хора, спътници и другари от своите извървени пътища.

Веднъж той си спомни по-големия си брат, който всеки ден отиваше при своята госпожица, а по-малките братя оставаха сами вкъщи и тъгуваха без него; тогава Копьонкин ги утешаваше и те постепенно се утешаваха помежду си, защото това им беше необходимо. Сега Копьонкин също е равнодушен към Чевенгур и иска да отиде при своята госпожица Роза Люксембург, а чевенгурци си нямат госпожици и ще трябва да останат сами и да се утешават помежду си.

Разните други като че ли предварително знаеха, че ще останат сами в Чевенгур, и нищо не искаха нито от Копьонкин, нито от ревкома, които имаха идеи и нареждания, а те си имаха само необходимостта да съществуват. Денем чевенгурци скитаха из степите, късаха растения, копаеха корени и до насита се хранеха със суровите продукти на природата, а вечер лягаха в тревата на улицата и мълчешком заспиваха. Копьонкин също лягаше сред хората, за да тъгува по-малко и по-бързо да минава времето. От време на време той разговаряше с един мършав старец, Яков Титич, който знаеше всичко, за което другите хора само си мислеха или дори не бяха успели да си помислят; а Копьонкин нищо не знаеше точно, защото живееше живота си, без да го охранява с бдително и паметливо съзнание.

Яков Титич обичаше вечер да лежи в тревата, да гледа звездите и да се успокоява с размишлението, че има отдалечени светила, на които съществува неизпитан нечовешки живот, който е недостижим и не е предназначен за него. Яков Титич извръщаше глава, виждаше заспиващите си съседи и му беше жал за тях: „И на вас не ви е писано да живеете там“, но после се надигаше, за да поздрави високо всички: „Нищо, че не е писано, веществото е еднакво и у мене, и в звездата — човекът не е простак, той не взема от алчност, а от необходимост.“

Копьонкин също лежеше и слушаше разговорите на Яков Титич със собствената му душа. „За другите ти е постоянно жал — обръщаше се към собственото си внимание Яков Титич, — погледнеш тъжното тяло на човека и ти е жал за него — то ще се измъчи, ще умре и скоро ще се разделиш с него, а за себе си никога не ти е жал, само като се сетиш, че ще умреш и ще плачат за тебе, жал ти става да оставяш плачещите сами.“

— Откъде се взема у тебе неясното слово, старче? — попита Копьонкин. — Ами ти не познаваш класовия човек, а лежиш и говориш…

Старецът замълча и в Чевенгур също беше мълчаливо.

Хората лежаха по гръб и над тях бавно се отваряше трудна, неясна нощ — толкова тиха, че оттам като че ли понякога някой произнасяше думи и заспалите им отговаряха с въздишки.

— Защо мълчиш като тъмнината? — отново попита Копьонкин. — За звездата ли тъгуваш? Звездите също са сребро и злато, не са наши монети.

Яков Титич не се срамуваше от думите си.

— Аз не говорех, а мислех — рече той. — Докато не си кажеш думата, умен няма да станеш, защото в мълчанието няма ум, а само мъчение на чувството…

— Излиза, че си умен, щом говориш като митинг? — попита Копьонкин.

— Не съм станал умен от това…

— А от какво? Научи ме другарски — помоли Копьонкин.

— Станах умен, защото без родители, без хората направих от себе си човек. Колко живина и материал съм направил от себе си и пуснал, ти сам прецени със своя ум на глас.

— Сигурно в изобилие! — гласно си помисли Копьонкин.

Яков Титич въздъхна от скритата си съвест, а после се откри на Копьонкин:

— Истина е, че е в изобилие. На стари години лежа и си мисля: как ли след мене земята и хората са цели и читави? Колко работа съм изработил, колко ядене съм изял, колко мъчнотии съм преживял и мисли премислил, сякаш целия свят със собствените си ръце съм прехвърлил, а на другите е останало само предъвканото от мене. А после видях, че и другите приличат на мене, и другите още от малки носят тежкото си тяло и всички го търпят.

— Защо още от малки? — не го разбра Копьонкин. — Сираче ли си бил, или баща ти се е отказал от тебе?

— Без родители — каза старецът. — Вместо родител трябваше да свиквам с чуждите хора и цял живот да раста самичък без утеха…

— Ами като не си имал баща, защо цениш хората като звездите? — учуди се Копьонкин. — За тебе хората трябва да са по-скъпи, освен при тях ти няма къде да се скриеш, твоят дом се намира сред тях… Ако беше истински болшевик, щеше всичко да знаеш, а така ти си само едно възрастно кръгло сираче.

В средата на града от първоначалната тишина се раздаде плач на дете и всички, които не спяха, го чуха — толкова тихо беше паднала нощта над земята и самата земя под тази нощ като че ли липсваше. И след стенанието на детето се чуха още два гласа — на майката на детето и тревожното цвилене на Пролетарска сила. Копьонкин веднага стана и престана да му се спи, а свикналият с нещастието старец каза:

— Малко дете плаче, може би момче, може би момиче.

— Малките плачат, а старите лежат — сърдито го обвини Копьонкин и отиде да напои коня и да утеши плачещото дете.

Една просякиня по пътищата, дошла в Чевенгур отделно от разните други, седеше в едно тъмно антре, държеше с колене и ръце детето си и често му духаше топлина с устата си, за да помогне на детето със силата си.

Детето лежеше тихо и покорно, без да се плаши от мъките на болестта, която го стискаше в горещата си самотна теснотия, и само от време на време стенеше, като не толкова се оплакваше, колкото тъгуваше.

— Какво ти е, какво ти е, милото ми? — говореше му майката. — Хайде, кажи ми къде те боли, аз ще те сгрея там, ще те целуна там.

Момчето мълчеше и гледаше майка си с полуотворени, забравили я вече очи; и сърцето му, усамотено в тъмнината на тялото, туптеше с такава настойчивост, ярост и надежда, сякаш беше отделно същество от детето и негов приятел, който изсушава със скоростта на горещия си живот потоците гнойна смърт; а майката галеше гърдите на детето, защото искаше да помогне на неговото самотно скрито сърце, и като че ли разхлабваше струната, на която звучеше сега тънкият живот на детето й, та тази струна да не затихне и да не си почине.

Самата майка беше сега не само чувствителна и нежна, но и умна, и хладнокръвна — тя се страхуваше да не би да забрави нещо и да закъснее с помощта за детето, която познаваше и можеше да му даде.

Тя внимателно си спомни целия живот, своя и чуждия, който беше виждала, за да разбере от него онова, което й беше нужно сега, за да облекчи момчето — и без хора, без съдове, без лекарства и бельо, в този случайно срещнат, безименен за нея град, майката просякиня успя да помогне на детето освен с нежност още и с лечение; вечерта тя почисти коремчето на детето с топла вода, стопли тялото му със запарки, даде му за храна подсладена вода и реши да не заспива, докато момчето е още живо.

Но то не преставаше да се мъчи, ръцете на майката се потяха от нагорещеното тяло на детето, което намръщи лице и запъшка от обида, че му е тежко, а майка му стои над него и нищо не му дава. Тогава майката му даде да бозае от гърдата си, макар че момчето караше вече пета година, и то започна лакомо да суче постното и рядко мляко от отдавна увисналата гърда.

— Хайде, кажи ми нещо — молеше го майка му. — Кажи ми какво ти се иска!

Детето отвори белите си, остарели очи, почака, докато се насуче с мляко, и каза, както можа:

— Искам да спя и да плувам във вода, нали бях болен и се уморих. Утре ме събуди, за да не умра, че ще забравя и ще умра.

— Не, момчето ми — каза майката. — Аз винаги ще те пазя, утре ще ти потърся говеждо.

— Дръж ме да не ме откраднат просяците — говореше момчето, отслабвайки. — Никой нищо не им дава и те крадат… Толкова ми е скучно с тебе, по-добре да беше се заблудила.

Майката погледна вече унеслото се дете и го съжали:

— Милото ми момче, ако не ти е писано да живееш — шепнеше тя, — по-добре умри, докато спиш, само недей се мъчи, не искам да страдаш, искам винаги да ти е прохладно и леко…

Момчето отначало се унесе в прохладния спокоен сън, но после изведнъж извика, отвори очи и видя, че майка му го измъква за главата от торбата, където му беше топло сред мекия хляб, и раздава на големи късове слабото му, обраснало с козина от потта и болестта тяло на голите жени просякини.

— Мамо — каза то на майка си, — ти си глупава просякиня, ами кой ще те храни на стари години? Аз и без това съм слаб, а ти ме раздаваш на другите!

Но майка му не го чуваше, тя го гледаше в очите, които вече приличаха на мъртви речни камъчета, и крещеше с толкова жаловит глас, че той ставаше равнодушен, забравила, че момчето вече по-малко се мъчи.

— Лекувах го, пазих го и не съм виновна — говореше майката, за да се предпази от бъдещите тъжни години.

Чепурни и Копьонкин дойдоха първи от чевенгурците.

— Какво искаш? — попита просякинята Чепурни.

— Искам да поживее още една минута — каза майката.

Копьонкин се наведе и попипа момчето — той обичаше мъртвите, защото и Роза Люксембург беше между тях.

— Защо ти е минута? — рече Копьонкин. — Тя ще мине и той пак ще умре, а ти отново ще заревеш.

— Не — обеща майката. — Тогава няма да плача, не успях да го запомня какъв беше като жив.

— Това може — каза Чепурни. — И аз дълго боледувах и излязох като фелдшер от империалистическата касапница.

— Ами че той е умрял, за какво го тревожиш? — попита Копьонкин.

— А че какво има, кажи, моля ти се? — със строга увереност каза Чепурни. — Може да поживее една минута, щом като майка му го иска: я е умряло, я не! Друго е, ако беше изстинало или ако бяха го заяли червеите, а детето си лежи още горещо — то отвътре цялото си е живо, само отвън е умряло.

Докато Чепурни помагаше на момчето да поживее още една минута, Копьонкин се досети, че в Чевенгур няма никакъв комунизъм — жената току-що донесла детето, а то умряло.

— Престани да го човъркаш, вече не можеш го организира — напътстваше Копьонкин Чепурни. — Щом сърцето не се усеща, значи човекът е изчезнал.

Чепурни обаче не спираше фелдшерските си занимания — разтриваше гърдите на момчето, опипваше гърлото под ушите, изсмукваше с уста въздуха от устата на детето и очакваше починалият да оживее.

— Какво общо има сърцето — говореше Чепурни, унесен в своето усърдие и медицинска вяра, — какво общо има сърцето, кажи ми, моля ти се? Душата е в гърлото, нали съм ти го доказвал!

— Нищо, че е в гърлото — съгласи се Копьонкин, — тя е идея и не предпазва живота, а го хаби; а ти живееш в Чевенгур, нищо не работиш и затова приказваш, че сърцето няма значение: сърцето е ратай на целия човек, то е работник, вие сте експлоататори и при вас няма комунизъм!…

Майката донесе гореща вода да подпомогне лечението на Чепурни.

— Ти не се мъчи — каза й Чепурни. — За него сега ще се мъчи целият Чевенгур, ти само една мъничка част ще скърбиш…

— А кога ще въздъхне той? — слушаше го майката.

Чепурни вдигна детето на ръце, притисна го до себе си и го сложи между коленете си, за да стои на краката си като живо.

— Как правите всичко това без ум? — с огорчение го упрекна майката.

В антрето влязоха Прокофий, Жеев и Яков Титич. Те застанаха настрани и нищо не попитаха, за да не пречат.

— Тук моят ум не действа — обясни й Чепурни, — аз действам по памет. Той и без мен трябва да поживее твоята минута. Тук действа комунизмът и цялата природа едновременно. На друго място той още вчера да е умрял. Казвам ти, че от Чевенгур е живял един ден повече.

„Напълно е възможно, точно така е“ — помисли си Копьонкин и погледна на двора, за да види дали няма видимо съчувствие към мъртвия във въздуха, в Чевенгур или в небесата над него. Но там времето се променяше и вятърът шумеше в буренака, а пролетариите ставаха от изстиващата земя и отиваха да нощуват в къщите.

„Там става същото като при империализма — помисли си Копьонкин, — времето се разваля по същия начин и не се вижда комунизъм, може би момчето неочаквано ще си въздъхне ей така.“

— Не го мъчете повече — каза майката на Чепурни, когато той капна в покорната уста на детето четири капки олио. — Нека си почине, не искам да го пипате, той ми каза, че се е уморил.

Чепурни посреса сплъстените коси на момчето, вече потъмняващи, защото ранното детство на умрялото беше свършило. По покрива на пруста закапа бърз, успокояващ се дъжд, но внезапният вятър, извил се над степта, откъсна дъжда от земята и го отнесе със себе си надалече в тъмнината — и на двора пак стана тихо, само че замириса на влага и глина.

— То сега ще въздъхне и ще ни погледне — каза Чепурни.

Петимата чевенгурци се наведоха над отчужденото тяло на детето, за да забележат веднага повторилия се живот в Чевенгур, понеже щеше да бъде много кратък. Момчето мълчаливо седеше на коленете на Чепурни, а майка му свали топлите му чорапи и миришеше потта от краката му. Мина минутата, която детето можеше да изживее, за да го запомни майка му и да се утеши, а след това то отново да умре; но момчето не искаше два пъти страшно да се мъчи, то си лежеше все така като мъртвец в ръцете на Чепурни и майка му го разбра.

— Не искам то да живее дори минута — отказа се тя, — че ще трябва пак да умира, да се мъчи, нека остане, каквото си е.

„Какъв е този комунизъм? — окончателно се усъмни Копьонкин и излезе на покрития от влажната нощ двор. — От него детето не можа нито веднъж да си поеме дъх, при него човек дойде и умря. Това е гадория, а не комунизъм. Време е да тръгваш, другарю Копьонкин, да се махаш далече оттук.“

Копьонкин почувства бодрост — спътничката на далнините и надеждата. Той гледаше Чевенгур почти с тъга, защото му предстоеше скоро да се раздели с него завинаги; Копьонкин винаги прощаваше на всички срещани хора и напускани села и градове — несбъднатите му надежди се изкупваха от раздялата. Нощем Копьонкин губеше търпение, тъмнината и беззащитният сън на хората го подтикваха да извърши дълбоко разузнаване в главната буржоазна държава, защото и над тази държава цареше мрак и капиталистите лежаха голи и несъзнателни — точно в този момент би могло да бъдат ликвидирани, а на разсъмване да се обяви комунизъм.

Копьонкин тръгна към своя кон, огледа го и го опипа, за да бъде сигурен дали ще може да потегли с него във всяка необходима минута или не. Оказа се, че може — Пролетарска сила беше все така солиден и готов да върви напред и към бъдещето, както беше извървял всички свои пътища в миналото време.

В околностите на Чевенгур засвири хармоника — някой от разните други имаше инструмент, не му се спеше и той утешаваше безсънната си самота.

Копьонкин никога не беше чувал такава музика — тя почти изговаряше думите, само мъничко не ги доизговаряше и затова те си оставаха като неосъществена тъга.

— По-добре е музиката да се доизказва какво иска — вълнуваше се Копьонкин. — Според звука все едно ме вика при себе си, а ако отида, няма да престане да свири.

Обаче Копьонкин тръгна по посока на нощната музика, за да доразгледа докрай чевенгурците и да открие в тях какво представлява комунизмът, който Копьонкин не можеше да почувства. Дори в открито поле, където нямаше как да има организираност, на Копьонкин му беше по-добре, отколкото в Чевенгур; тогава той тъгуваше със Саша Дванов и когато започваше да тъгува, Дванов също тъгуваше и тъгите им се устремяваха една към друга и като се срещнеха, двете тъги спираха насред път.

А в Чевенгур тъгата нямаше насреща си другар и тя продължаваше към степта, после към пустотата на тъмния въздух и свършваше на онзи, самотния свят. Чуваше Копьонкин — човекът свири, че няма тук комунизъм, и от собствената му скръб не му се спи. При комунизма щеше да доизсвири музиката, тя щеше да свърши и той да дойде при него. Но не я доизсвирваше — срамуваше се човекът.

Трудно беше да се влезе в Чевенгур, трудно и да се излезе от него — къщите се издигаха без улици, объркани и наблъскани, сякаш хората бяха се притиснали един до друг чрез жилищата си, а в теснините между къщите беше израсъл буренак и хората не можеха да го стъпчат, защото ходеха боси. От буренака се изправиха четири човешки глави и казаха на Копьонкин:

— Почакай малко.

Бяха Чепурни и онези, които стояха с него при умрялото дете.

— Почакай — помоли Чепурни. — Може би без нас то по-бързо ще оживее.

Копьонкин също клекна в буренака, музиката спря и вече ясно се чуваше как куркат ветровете и потоците в корема на Яков Титич, от което той само въздишаше и продължаваше да страда.

— От какво е умряло? Нали се е родило след революцията? — попита Копьонкин.

— Вярно бе, защо тогава е умряло, а, Проша? — учуден попита и Чепурни.

Прокофий знаеше.

Всички хора, другари, се раждат, живеят и умират от социалните условия, другояче не може.

При тези думи Копьонкин се изправи на крака — и всичко му беше станало ясно. Чепурни също стана. Той още не знаеше причината за нещастието, но предварително му беше тъжно и срамно.

— Значи детето е умряло от твоя комунизъм? — строго попита Копьонкин. — Нали при тебе комунизмът е социално условие! И затова него го няма. Сега за всичко ще ми отговаряш, капитална душо! Ти цял град си взел от революцията насред път… Пашинцев! — извика Копьонкин към заобикалящия го Чевенгур.

— Да! — отвърна Пашинцев от своето затънтено място.

— Къде си?

— Ето ме.

— Ела насам, готов за стрелба!

— Какво има да се готвя, аз и така ще се справя.

Чепурни стоеше и не се страхуваше, съвестта му се измъчваше, че от комунизма е умряло най-малкото дете в Чевенгур и не можеше да си формулира оправдание.

— Проша, това вярно ли е? — тихо попита той.

— Правилно, другарю Чепурни — отвърна Проша.

— И какво ще правим сега? Значи при нас има капитализъм? А може би детето вече е изживяло своята минута? И къде изчезна комунизмът, нали лично го видях, освободихме място за него…

— Трябва да отидете нощес съвсем близо до буржоазията — посъветва го Копьонкин. — И в тъмното да я завладеете по време на сън.

— Там гори електрически ток, другарю Копьонкин — равнодушно каза знаещият Прокофий. — Буржоазията живее на смени, денем и нощем, тя няма време.

Чепурни отиде при пришълката, за да разбере не е ли оживяло от социалните условия покойното момче. Майката беше сложила момчето на един креват в стаята, легнала до него, прегърнала го и заспала. Чепурни стоеше над двамата заспали и изпитваше съмнение да събуди ли жената, или да не я събужда — Прокофий веднъж беше казал на Чепурни, че при наличието на скръб в гърдите човек трябва или да спи, или да яде нещо вкусно. В Чевенгур нямаше нищо вкусно и жената беше избрала за утеха съня.

— Спиш ли? — тихо попита жената Чепурни. — Ако искаш, ще ти намерим нещо вкусно? Тук, в зимниците, е останало ядене от буржоазията.

Жената мълчаливо спеше; момчето беше се гушнало до нея и устата му беше отворена, сякаш носът му се беше запушил и то дишаше през устата. Чепурни съгледа, че момчето вече беше щърбо — значи, беше успяло да поживее и да изтърка млечните си зъби, но беше закъсняло да му израснат постоянните.

— Спиш ли? — наведе се Чепурни. — Защо все спиш?

— Не — отвори очи пришълката. — Легнах и съм задрямала.

— От скръб или така?

— Така — без желание и през сън говореше жената. Тя държеше дясната си ръка под момчето и не гледаше към него, защото по навик го усещаше топло и заспало. След това просякинята се надигна и покри разголените си крака, в които имаше запас от пълнота, в случай че ражда бъдещи деца. „А е хубава жена — видя Чепурни, — някой е тъгувал за нея.“

Момчето беше изоставило ръката на майка си и лежеше като паднало в гражданска битка — по гръб и с тъжно лице, от което изглеждаше възрастно и съзнателно и в единствената бедна риза на своята класа, скитаща по земята да търси безплатен живот. Майката знаеше, че детето й е изпитало смъртта и че неговото чувство за смъртта е за нея по-мъчително от мъката от раздялата, обаче момчето не се оплакваше на никого и лежеше само, търпеливо и смирено, готово да мръзне в гроба много зими. Непознатият човек стоеше до леглото им и очакваше нещо за себе си.

— Изобщо ли не въздъхна? Не е възможно, тук не ти е миналото време.

— Не — отвърна майката. — Аз го видях насън, там то беше живо и ние вървяхме за ръка по голото поле. Топло е, наяли сме се и аз искам да го взема на ръце, а то ми вика: не, мамо, с краката си по-скоро ще стигна, хайде да мислим с тебе, нали сме просяци. А нямаше накъде да вървим. Седнахме в едно трапче и двамата заплакахме…

— Няма защо — утеши я Чепурни. — Ние можехме в наследство да подарим на момчето ти Чевенгур, а то се отказа и умря.

— Седяхме и плачехме в полето: защо живеем, щом като не бива. А момчето ми каза: мамо, по-добре аз да умра, скучно ми е да ходя с тебе по дългия път. Все едно и също, вика, все едно и също. А пък аз му казвам: хайде, умри, може би тогава и аз ще се забравя с тебе. То легна до мене, затвори очи, но диша, лежи живо и не може да умре. Мамо, вика, не мога. Хайде, недей, щом не можеш, ще вървим пак полекичка и може би ще намерим някъде спирка.

— Ами сега ли беше живо? На този креват?

— Тук. Лежи на коленете ми и диша, но не може да умре.

На Чепурни му олекна.

— Че как ще умре в Чевенгур, кажи, моля ти се? Тук е завоювано за него условие… Така си и знаех, че ще подиша още малко, само дето ти напразно спа.

Майката погледна Чепурни със самотни очи.

— Какво още искаш от мене, човече, то, милото ми, както умря, така си и остана.

— Нищо не искам — побърза да отвърне Чепурни. — Драго ми е, че поне насън си го видяла живо, че е поживяло още малко в тебе и в Чевенгур…

Жената мълчеше от скръб и от мислите си.

— Не — каза тя, — на тебе не детето ми ти е скъпо, на тебе твоята идея ти е нужна! Излизай на двора, свикнала съм да оставам сама; до сутринта имам още дълго да лежа с него, не ми губи времето за него!

Чепурни излезе от къщата на просякинята, доволен, че момчето поне насън, поне в ума на майка си е поживяло с остатъка от душата си в Чевенгур, а не е умряло веднага и навеки.

Значи в Чевенгур има комунизъм и той действа отделно от хората. Къде ли тогава се намира? И след като остави семейството на пришълката, Чепурни не можа ясно да почувства или да види комунизма в нощния Чевенгур, макар че комунизмът вече официално съществуваше. „Но защо ли хората живеят неофициално? — чудеше се Чепурни. — Лежат в тъмното с покойниците и им е приятно! Напразно.“

— Е, какво става? Как е? — попитаха Чепурни останалите отвън другари.

— Насън дишало, обаче само пожелало да умре, а когато било в полето, не могло — отговори им Чепурни.

— И затова е умряло, когато е дошло в Чевенгур — разбра каква е работата Жеев. — При нас се е почувствало свободно: ако иска — живот, ако иска — смърт!

— Ясна е работата — реши Прокофий. — Ако не е умряло, пък едновременно му се искало да свърши, каква свобода на строя е това?

— Да, кажи, моля ти се! — отхвърляйки всички съмнения, въпросително го подкрепи Чепурни. Отначало той не можа да разбере какво се подразбира тук, но като видя общото удовлетворение от събитието с детето на пришълката, също се зарадва. Само Копьонкин не видя в това надежда.

— А защо жената не излезе при вас, а се скри с детето? — осъди всички чевенгурци Копьонкин. — Значи на нея там й е по-добре, отколкото във вашия комунизъм.

Яков Титич беше свикнал да живее мълчешката и да преживява своите разсъждения в тишината на чувството, но и той можеше да каже правилно, когато се засягаше, и наистина го каза:

— Тя е останала с момчето си тъкмо защото между тях е една кръв и вашият комунизъм. Ако се отдели тя от мъртвото, няма да има основа и за вас.

Копьонкин започна да уважава стареца друг и още по-категорично потвърди правилните му думи:

— Във вашия Чевенгур целият комунизъм сега е на тъмно, между жената и малкия. Защо в мене комунизмът се движи напред? Защото ние с Роза се борим за едно голямо дело, нищо че тя е мъртва всичките сто процента!

Прокофий смяташе произшествието със смъртта за формалност и през това време разказваше на Жеев с колко жени с висше, нисше и средно образование е имал работа — отделно за всяка група. А Жеев го слушаше и му завиждаше — той бе имал работа само с неграмотни, некултурни и покорни жени.

— Очарователна беше! — доказваше нещо Прокофий. — Тя притежаваше особено изкуство на личността, беше, разбираш ли, дама, а не жена. Нещо, разбираш ли, такова… като, като…

— Сигурно като комунизма — плахо му подсказа Жеев.

— Приблизително. За мене беше неизгодно, а ми се искаше. Молеше ме за хляб и плат — годината беше гладна, а пък аз карах нещо за семейството — баща ми, майка ми и братята ми бяха на село; мисля си: я се махай, мене майка ми ме е родила, а ти ме унищожаваш. И си стигнах спокойно чак вкъщи — мъчно ми беше за нея, ама закарах имуществото и нахраних семейството си.

— Какво образование имаше тя? — попита Жеев.

— Най-висшето. Показа ми документите си — само педагогика изучавала цели седем години, обучаваше в училищата децата на служащите.

Копьонкин дочу, че някаква каруца трополи в степта — може би идваше Саша Дванов.

— Чепурни — каза той, — когато Саша пристигне, Прошка да се маха. Той е гад над гадовете.

Както и по-рано, Чепурни се съгласи:

— Винаги ще ти дам един добър за по-добър. Вземи го, моля те.

Каруцата изтрополи наблизо покрай Чевенгур, но не се отби в него. Значи освен комунизма някъде живееха хора и дори пътуваха нанякъде.

След час и най-неуморните, най-бдителните чевенгурци се отдадоха на покой до ново свежо утро. Пръв се събуди Кирей, който спеше още от вчера на обяд, и видя, че от Чевенгур излиза жена, понесла дете на ръцете си. И на Кирей му се искаше да излезе от Чевенгур, защото му ставаше скучно да живее без война, само със завоеванието; щом няма война, човек трябва да живее с роднините си, а роднините на Кирей бяха далече — в Далечния изток, на брега на Тихия океан, почти на края на земята, откъдето започваше небето, дето покриваше капитализма и комунизма с общо равнодушие. Кирей беше изминал пеша пътя от Владивосток до Петроград, чистейки земята за съветската власт и нейните идеи, сега беше стигнал до Чевенгур и спа, докато не си почина и не се разтъжи. Нощем Кирей гледаше небето и си мислеше за него като за Тихия океан, а за звездите — като за светлините на параходите, които плаваха към далечния запад покрай неговата крайбрежна родина. Яков Титич също беше притихнал, той си беше намерил в Чевенгур цървули, беше ги подплатил с кече и с пресипнал глас пееше монотонни песни — песните му бяха предназначени само за него, с тях заместваше за душата си движението към далечината, но и за движението вече беше си приготвил цървули, че за живота само песните не стигат.

Кирей слушаше песните на стареца и го питаше: „За какво тъгуваш, Яков Титич, ти вече достатъчно си живял?“

Яков Титич се отказваше от старостта си, той смяташе, че не е на петдесет години, а на двайсет и пет, тъй като половината от живота си беше спал и боледувал, това не влиза в сметката, то си е чиста загуба.

— Накъде ще вървиш, старче? — питаше го Кирей. — Тук ти е скучно, там ще ти бъде трудно, от двете страни тясно.

— Ще мина между тях, ще изляза на пътя и душата ми дим да я няма: вървиш си, на всички чужд, на себе си ненужен, и откъдето е дошъл животът ми, пак там ще се върне.

— Ама нали и в Чевенгур е приятно!

— Празен град. Тук пришълецът е спокоен, само че в града къщите стоят непотребни, слънцето гори без мярка и човекът живее безмилостно — кой дошъл, кой си отишъл, не се държи сметка за хората, защото имуществото и храната са евтини.

Кирей не слушаше стареца, виждаше, че той лъже:

— Чепурни уважава хората, а пък другарите ги обича съвсем.

— Той обича от излишък на чувство, а не от нужда, обичта му е мимолетна… Утре трябва да потеглям.

А Кирей не знаеше къде ще му е най-добре: тук ли, в Чевенгур, на спокойствие и празна свобода, или в някой далечен и по-труден град.

Следващите дни над Чевенгур, както още и от самото начало на комунизма, бяха все слънчеви, а нощем се появяваше новата луна. Никой не я забеляза и не й обърна внимание, само Чепурни й се зарадва, сякаш на комунизма му беше необходима и луната. Сутрин Чепурни се къпеше, а денем седеше насред улицата на едно изтървано от някого дърво и гледаше хората и града като разцвет на бъдещето, като всеобщо въжделение и собствено освобождаване от умствената власт — жалко, че Чепурни не можеше да се изразява.

Около Чевенгур и в него бродеха пролетарии и разни други, които търсеха готова прехрана в природата и в бившите градини на буржоата и я намираха, защото продължаваха да са живи и досега. Случваше се някой от другите да се приближи до Чепурни и да го попита:

— Какво трябва да правим?

Чепурни само се учудваше на такива въпроси:

— Защо мене ме питаш? Твоят смисъл трябва да произлиза от тебе самостоятелно. При нас не е царство, а комунизъм.

Другият стоеше и мислеше какво да прави.

— От мене не излиза — казваше той, — вече се напъвах.

— Ами живей и трупай — съветваше го Чепурни, — тогава все нещо ще излезе от тебе.

— В мене няма къде да се дене — покорно обеща другият. — Аз те попитах защо отвън нищо няма: вземи, че заповядай някоя грижа!

Друг един от разните идва да се интересува от съветската звезда: защо сега тя е главният знак на човека, а не кръстът и не кръгчето. Него Чепурни го препрати за обяснение при Прокофий, а Прокофий му обясни, че червената звезда означава петте континента на Земята, съединени в едно ръководство и боядисани с кръвта на живота. Другият слуша внимателно, после пак отиде при Чепурни — за проверка на обяснението. Чепурни вземаше звездата в ръце и веднага виждаше, че тя е човек, разперил ръце и крака, за да прегърне друг човек, а не е някакви си континенти. Другият не знаеше защо човекът трябва да се прегръща. И тогава Чепурни ясно му обясни, че човекът няма вина за това, чисто и просто тялото му е създадено за прегръдки, иначе къде ще си дене ръцете и краката? „Кръстът също е човек — спомни си другият, — но защо е с един крак, човекът има два?“ Чепурни се сети и за това: „По-рано хората искали само с ръце да се задържат един друг, но не успели и разцепили единия крак и се приготвили.“ Другият се задоволи с това обяснение. „Така бива“ — каза той и отиде да живее.

Вечерта заваля дъжд, понеже луната започна да се къпе; от облаците се стъмни рано. Чепурни влезе в къщата и легна на тъмно, за да си почине и да се съсредоточи. По-късно дойде някакъв от другите и съобщи на Чепурни общото желание — да бие на църковните камбани песни: онзи, дето имаше единствената хармоника в целия град, заминал с нея в неизвестна посока, а останалите били свикнали с музиката и не можели да чакат. Чепурни му отговори, че това не е негова работа, а на музикантите. Скоро над Чевенгур екна песента на камбаните. Звукът се смекчаваше от леещия се дъжд и приличаше на човешки глас, който пее, без да диша. Под камбанния звън и дъжда при Чепурни дойде още един човек, който вече не се различаваше в тишината на падналия мрак.

— Какво си намислил? — попита новодошлия дремещият Чепурни.

— Кой тук е измислил комунизма? — попита старият глас на новодошлия човек. — Покажи ни го предметно.

— Върви викни Прокофий Дванов или някой друг човек и всички ще ти покажат комунизма!

Човекът излезе, а Чепурни заспа — сега вече той спеше добре в Чевенгур.

— Иди, вика, намери твоя Прошка, той всичко знае — каза човекът на другаря си, който го чакаше навън, без да крие главата си от дъжда.

— Да вървим да го търсим, не съм го виждал двайсет години, вече е станал голям.

Възрастният човек направи десетина крачки и размисли:

— По-добре утре да го намерим, Саша, хайде сега да потърсим ядене и къде да спим.

— Хайде, другарю Хопнер — каза Саша.

Но когато започнаха да търсят ядене и подслон, не намериха нищо, оказа се, че няма нужда да ги търсят. Александър Дванов и Хопнер се намираха в комунизма и в Чевенгур, където всички врати са отворени, защото къщите са празни, и всички се радваха на новите хора, защото чевенгурци вместо имущество можеха да придобиват само приятели.