Андрей Платонов
Чевенгур (20)

Цяло денонощие Копьонкин живя в Чевенгур обнадежден, а после се умори от престоя си в този град, защото не чувстваше в него комунизма; оказа се, че отначало, след изтребването на буржоазията, Чепурни не знаеше как да живее за щастието и се оттегляше за съсредоточаване в далечните ливади, та там, сред живата трева и в самота, да предчувства комунизма. След две денонощия полска самотия и съзерцаване на контрареволюционната кротост на природата Чепурни много се натъжи и се обърна за ум към Карл Маркс — рече си: грамадна книга, в нея всичко е написано. И дори се учуди, че светът е рядко устроен — степите са повече от къщите и хората, — обаче за света и за хората вече са измислени толкова думи.

Обаче организира четене на книгата на глас. Прокофий му четеше, а Чепурни беше подпрял глава и слушаше с внимателен ум, като от време на време наливаше на Прокофий квас, та гласът на четеца да не отслабва. След четенето Чепурни нищо не разбра, но му стана по-леко.

— Формулирай, Проша — мирно каза той, — аз чувствам нещо.

Прокофий напрегна ума си и формулира просто:

— Аз предполагам, другарю Чепурни, едно…

— Не предполагай, а ми дай резолюция за ликвидиране на класата на остатъчната паплач.

— Предполагам едно — разсъдително го усукваше Прокофий, — щом у Карл Маркс не е казано за остатъчни класи, те изобщо не могат да съществуват.

— А те съществуват. Излез навън и ще видиш: или вдовица, или слуга, или съкратен началник на пролетариата… Какво да се прави, кажи, моля ти се?

— А аз предполагам, че доколкото ги няма според Карл Маркс, дотолкова не трябва и да ги има.

— А те живеят и косвено ни потискат. Как така?

Прокофий напрегна привикналата си глава, като сега вече търсеше само организационна форма.

Чепурни го предупреди да не се мъчи да мисли според науката — науката още не е завършена, а само се развива — неузрялата ръж не се жъне.

— Аз мисля и предполагам, другарю Чепурни, в следния последователен ред — намери изход Прокофий.

— Обаче мисли по-бързо, че се вълнувам!

— Правя следния извод: необходимо е остатъците от населението да се изведат колкото може по-надалече от Чевенгур, за да се заблудят.

— Не ми е ясно — пастирите ще им покажат пътя…

Прокофий не прекъсваше словото си.

— На всички отстранени от базата на комунизма се дава предварително едноседмична дажба — ще го направи ликвидкомът на евакуационния пункт…

— Напомни ми: аз утре този ликвидком ще го съкратя.

— Вземам си бележка, другарю Чепурни. След това на целия среден запасен остатък от буржоазията се обявява смъртно наказание и веднага се опрощава…

— Така значи?!

— Опрощава се срещу вечно изгнание от Чевенгур и от другите бази на комунизма. Ако ли остатъците се появят в Чевенгур, смъртното им наказание се възвръща в срок от двайсет и четири часа.

— Това е напълно приемливо, Проша. Пиши, моля ти се, решение от дясната страна на листа.

Чепурни дълбоко помириса тютюна и продължително усети вкуса му. Сега вече му стана приятно — класата на остатъчната паплач ще бъде изведена извън границите на околията, а в Чевенгур ще настане комунизъм, защото няма какво друго да бъде. Чепурни взе в ръце съчинението на Карл Маркс и с уважение прелисти гъсто напечатаните страници: писал, писал човекът, съжали го Чепурни, а ние всичко направихме, а след това го прочетохме — по-добре да не е писал!

И за да не бъде книгата напразно четена, Чепурни остави върху нея писмена следа напреки на заглавието: „Изпълнено в Чевенгур, включително с евакуация на класата на остатъчната паплач. За тях у Маркс не се е намерила глава за съчинението, а опасността от тях е неизбежна в бъдеще. Но ние приехме собствени мерки.“ След това Чепурни грижливо постави книгата на перваза, чувствайки с удовлетворение нейното минало дело.

Прокофий написа решение и те се разотидоха. Прокофий отиде да търси Клавдюша, а Чепурни — да огледа града, преди да настъпи в него комунизмът. Близо до къщите — на пезулите, на легнали трупчета и на разни случайни места за сядане — се приличаха чужди хора: бабички, четирийсетгодишни слуги на разстреляните стопани, със сини фуражки, млади момчета, възпитани в предразсъдъци, уморени от съкращението служащи и други привърженици на едно съсловие. Щом съгледаха обикалящия Чепурни, насядалите тихо станаха и без да тропат с портичката, бавно се скриваха в двора, стараейки се напълно да изчезнат. На всички порти почти цяла година си стояха нарисуваните с тебешир надгробни кръстове, които всяка година се изписват през нощта срещу Богоявление — тази година още не беше валял силен страничен дъжд, та да измие тебеширените кръстове. „Трябва утре да ги минем с мокър парцал — отбеляза си в ума Чепурни, — това е явен позор.“

В края на града се откри мощната дълбока степ. Гъстият жизнен въздух успокоително хранеше притихналите вечерни треви и само в здрачаващата се далечина пътуваше с каруца някакъв неспокоен човек и вдигаше пушилка в пустотата на хоризонта. Слънцето още не беше залязло, но сега можеше да се гледа в него — неуморна кръгла жарава, чиято червена сила трябваше да стигне за вечния комунизъм и за пълното прекратяване на междуособното лутане на хората, което означава смъртоносна необходимост да се яде, докато цялото небесно светило независимо от хората работи за отглеждането на храната. Трябва да се отдръпнем един от друг, та да запълним това междуособно място, осветено от слънцето, с веществото на приятелството.

Чепурни безмълвно наблюдаваше слънцето, степта и Чевенгур и ясно усещаше вълнението на близкия комунизъм. Той се страхуваше от своето повдигащо се настроение, което с плътна сила запушва главната мисъл и прави вътрешното преживяване трудно. Сега трудно ще намери Прокофий, а той би могъл да формулира и сигурно щеше да му се проясни на душата.

— Какво ми е толкова трудно, нали комунизъм настава! — в тъмнината на своето вълнение тихо се чудеше Чепурни.

Слънцето изчезна и изпусна из въздуха влага за тревите. Природата стана по-синя и спокойна, изчистена от шумната слънчева работа за общото другарство на уморения живот. Счупено от крака на Чепурни клонче положи умиращата си глава върху широколистното рамо на живия си съсед; Чепурни отмести крак и взе да души — откъм затънтените далечни степни места миришеше на скръб от разстоянието и на тъга от липсата на човек.

От последните плетища на Чевенгур започваше буренакът, който в непрекъснат гъсталак стигаше до необработената неземлеустроена степ — на краката му беше приятно в топлината на прашните лопуши, които братски си растяха сред другите саморасли треви. Буренът беше обградил целия Чевенгур като плътна защита от притаените пространства, в които Чепурни чувстваше залегналата безчовечност. Ако не беше буренакът, ако не бяха търпеливите братски треви, подобни на нещастни хора, степта щеше да е неприемлива. Но вятърът разнася по бурена семето на неговото размножение, а човекът с натиск в сърцето върви по тревата към комунизма. На Чепурни му се искаше да иде да си почине от своите чувства, но зачака човека, който отдалече идваше към Чевенгур, до пояс в бурена. Веднага си личеше, че не идва остатък от паплачта, а потиснат — той се влачеше към Чевенгур като към враг, не вярвайки, че ще намери подслон, и мърморейки, докато ходеше. Стъпката на странника беше неравна, краката му поради умора от живота се кривяха настрани, а Чепурни си мислеше: ето, идва един другар, ще го почакам и ще се прегърна с него от скръб — защото ми е страшно да бъда сам в комунистическия Бъдни вечер!

Чепурни опипа лопуша — той също иска комунизъм: целият буренак е дружба на живеещите растения. Обаче цветята и градинките, и лехите са явно мръснишки разсад, да не забравя да ги окосим и стъпчем навеки в Чевенгур. Нека на улицата расте освободената трева, която наравно с пролетариата търпи и жегата на живота, и снежната смърт. Наблизо буренът се наведе и кротко прошумоля като от движението на чуждо тяло.

— Аз ви обичам, Клавдюша, и искам да ви ям, а вие сте все прекалено отнесена! — мъчително изговори гласът на Прокофий, без да изчака Чепурни да си отиде.

Чепурни чу, но не се наскърби. Ето, идва човек, а той си няма Клавдюша!

Човекът беше вече близко, с черна брада и предани на нещо очи. Той стъпваше през гъстия буренак с горещи прашни ботуши, от които сигурно се носеше миризма на пот.

Чепурни жално се облегна на плета, той уплашено виждаше, че човекът с черната брада му е много мил и драг — ако не беше се появил той сега, Чепурни щеше да заплаче от скръб в пустия и умърлушен Чевенгур; той тайно не вярваше, че Клавдюша ходи повънка и има страст към размножаване — твърде много я уважаваше за другарското утешение от нейна страна на всички самотни комунисти в Чевенгур, а тя взе, че легна с Прокофий в буренака, и в това време целият град беше притихнал в очакване на комунизма, и на самия Чепурни от мъка му се прииска дружба; ако можеше сега да прегърне Клавдюша, свободно щеше да почака след това комунизма още два-три дни, а така вече не може да живее — другарското му чувство няма на кого да се опре; и макар никой да не може да формулира твърдия и точен смисъл на живота, забрави за този смисъл, когато живееш в приятелство и неотлъчното присъствие на другарите, когато нещастието на живота е разделено поравно и надребно между прегърналите се мъченици.

Пешеходецът спря пред Чепурни.

— Стоиш. Своите ли очакваш?

— Своите! — с щастие се съгласи Чепурни.

— Сега всички са чужди, няма да ги дочакаш! А може би се оглеждаш за роднините си?

— Не, за другарите.

— Чакай ги — каза пътникът и отново започна да намества торбата с храната на гърба си. — Сега няма другари. Всички глупаци, дето ги имаше, вече започнаха да живеят нормално, нали ходя и виждам.

Ковачът Сотих вече беше свикнал с разочарованието, на него му беше все едно дали ще живее в село Калитва или в чужд град и той равнодушно заряза за цяло лято ковачницата си на село и тръгна да работи през строителния сезон като арматурист, тъй като арматурните мрежи напомняха стобори и затова му бяха познати.

— Виждаш ли — говореше Сотих, без да съзнава, че се радва на срещнатия човек, — другарите са добри хора, само че са глупаци и не живеят много. Къде ще намериш сега другар? Най-добрият лежи убит в гроба — той много се стараеше да действа за беднотията, а който изтрая, днеска без полза си ходи… Пък излишният елемент държи над спокойствието на властта всички, него хич няма да го дочакаш!

Сотих си оправи торбата и направи крачка, за да продължи пътя си, но Чепурни внимателно се докосна до него и заплака от вълнение и срам за беззащитното си приятелство.

Ковачът отначало нищо не отговори, изпитвайки дали Чепурни не лицемери, а после и той престана да поддържа своето разграничаване от другите хора и целият с облекчение се отпусна.

— Значи ти си останал от добрите убити другари, щом плачеш? Да идем прегърнати да спим — дълго ще мислим с теб. И не плачи залудо, хората не са песни, от песните аз винаги ще заплача, дори на сватбата си плаках…

Чевенгур се затваряше рано, за да спи и да не усеща опасността. И никой, дори Чепурни с неговото слушащо чувство, не знаеше, че в някои дворове се води тих разговор между жителите. Сред уютните лопуши край стоборите лежаха бившите продавачи и съкратени служители и си шепнеха за лятото Господне, за хилядолетното Христово царство, за бъдещия покой на пречистената от страданията земя — тези разговори им бяха необходими, за да минат кротко по адското дъно на комунизма; забравените запаси от трупаната векове душевност помагаха на старите чевенгурци да носят остатъците от своя живот с пълното достойнство на търпението и надеждата. Но затова пък голяма мъка беше за Чепурни и редките му другари — ни в книгите, ни в приказките, никъде комунизмът не беше записан като разбираема песен, която човек може да си спомни за утеха в опасен час. Карл Маркс гледаше от стените като чужд Саваот и неговите страшни книги не можеха да доведат човека до утешителната представа за комунизма; московските и губернските плакати изобразяваха хидрата на контрареволюцията и влакове с басма и сукно, които пътуват към кооперативните села, но никъде нямаше онази трогателна картина на бъдещето, заради която да отсечеш главата на хидрата и да подкараш натоварените влакове. Чепурни трябваше да се опира само на своето въодушевено сърце и с неговата трудна сила да постига бъдещето, като избива душата от стихналите тела на буржоата и прегръща пешеходеца ковач на пътя.

Чак до първата светла зора Чепурни и Сотих лежаха върху сламата в изоставената барака в умствено търсене на комунизма и неговата душевност. Чепурни беше доволен от всеки човек пролетарий, каквото и да говореше той — вярно или невярно. Беше му приятно да не спи и дълго да слуша формулировката за чувствата си, заглушени от излишната си сила — от това настъпва вътрешен покой и човек най-сетне заспива. Сотих също не спеше, но много пъти млъкваше и задрямваше, а дрямката възстановяваше силите в него, той се събуждаше, приказваше малко и щом се умореше, пак се унасяше в полузабрава. Докато той дремеше, Чепурни изправяше краката му и скръстваше ръцете му, да си почива по-добре.

— Не ме гали, не ме засрамвай — обаждаше се Сотих в топлата тишина на бараката. — На мене и без това ми е приятно с тебе.

Тъкмо да заспи, пролуките във вратата на бараката светнаха и от прохладния двор замириса на дим от запален тор. Сотих се надигна и погледна новия ден със замаяни от неравния сън очи.

— Какво ставаш? Легни на дясната страна и се унеси — рече Чепурни, съжалявайки, че времето мина толкова бързо.

— Ех, хич не ми даваш да спя — упрекна го Сотих. — Имаме в наше село един актив, не оставя селяните на мира. Ти също си актив, гръм да те удари!

— А какво да правя, като сън не ме хваща, кажи, моля ти се!

Сотих приглади косите на главата си и среса с пръсти брадата си, сякаш се канеше да се представи в опрятен вид в съня си пред смъртта.

— Сън не те хваща от пропуските ти, революцията полека-лека се разпуска. Легни по-близо до мене и спи, а на сутринта събери остатъците от червените и връхлети, че народът пак е тръгнал нанякъде пеша…

— Ще ги събера срочно — сам си формулира Чепурни и се сгуши до спокойния гръб на пешеходеца, та по-скоро да събере сили в съня. Сънят на Сотих обаче отлетя и той не можа да заспи. „Вече се съмна — видя утрото Сотих. — Почти ми е време да тръгвам. По-добре после, когато настане жега, да полежа в някой дол. Я го виж как спи човекът — иска му се комунизъм — и баста, себе си смята за цял народ!“

Сотих оправи клюмналата глава на Чепурни, покри мършавото му тяло с шинела и стана да си върви оттук завинаги.

— Сбогом, барако! — каза той на вратата към нощното помещение. — Живей, не гори!

Кучката, която живееше с кутретата си в дъното на бараката, отиде някъде да си търси храна и кутретата се разшаваха от мъка по майка си — едно дебело кутре се сгуши до шията на Чепурни и го зализа зад ушите с лаком младенчески език. Отначало Чепурни само се усмихваше — кутрето го гъделичкаше, а после започна да се събужда от дразнещия хлад на изстиващите слюнки.

Минаващия другар го нямаше, но Чепурни беше си поотпочинал и много не се разтъжи за него. Трябва по-скоро да довършим комунизма, окуражаваше се Чепурни, тогава и този другар ще се върне в Чевенгур.

След час той събра в околийския изпълком всички чевенгурски болшевики — единайсет души — и им каза все същото, което винаги беше говорил: „Момчета, трябва по-скоро да правим комунизма, че ще му мине историческият момент — нека Прокофий ни го формулира!“

Прокофий, който имаше всички книги на Карл Маркс за лична употреба, формулираше цялата революция както си искаше — в зависимост от настроението на Клавдюша и обективната обстановка.

А за Прокофий обективната обстановка и спирачка за мисълта беше смътното, но свързано и безпогрешно чувство на Чепурни. Щом Прокофий започнеше да съобщава наизуст съчинението на Маркс, за да докаже прогресиращата бавност на революцията и дългия покой на съветската власт, Чепурни осезателно отслабваше от внимание и из основи отхвърляше разсрочването на комунизма.

— Ти, Проша, недей мисли по-силно от Карл Маркс. Той от предпазливост е измислял най-лошото, а щом ние можем сега да построим комунизъм, толкова по-добре за Маркс…

— Аз не мога да отстъпвам от Маркс, другарю Чепурни — със скромно духовно подчинение говореше Прокофий, — щом при него е напечатано, трябва да вървим теоретически буквално.

Пиюся мълчаливо въздишаше от тежестта на простотията си. Другите болшевики също никога не спореха с Прокофий, за тях всички думи бяха бълнуване на един човек, а не масова проява.

— Всичко, дето го говориш, Проша, е прилично — тактично и меко отхвърляше Чепурни, — само ми кажи, моля ти се, няма ли да се уморим самите ние от дългия ход на революционността? Аз може би пръв ще се разваля и изхабя от запазването на властта, че то не може дълго да си най-добрият от всички!

— Както искате, другарю Чепурни! — с твърда кротост се съгласяваше Прокофий.

Чепурни смътно разбираше и търпеше в себе си бушуващите чувства.

— Ама не както аз искам, другарю Дванов, а както вие всички искате, както Ленин иска и както Маркс е мислел ден и нощ!… Хайде да вършим работа — да изчистим Чевенгур от буржоазните остатъци…

— Отлично — каза Прокофий, — аз вече съм подготвил проект за задължителното постановление…

— Не постановление, а заповед — поправи го, за да бъде по-твърд, Чепурни, — после ще постановяваме, а сега трябва да заповядваме.

— Ще го публикуваме като заповед — пак се съгласи Прокофий. — Сложете резолюция, другарю Чепурни.

— Няма да сложа — отказа Чепурни, — казах ти го устно и край.

Но остатъците от чевенгурската буржоазия не послушаха словесната резолюция — заповедта, разлепена с брашно по стоборите, кепенците и плетищата. Коренните жители на Чевенгур мислеха, че всеки миг всичко ще свърши; не може да продължава дълго онова, което никога не е било. Чепурни почака двайсет и четири часа напускането на буржоазията и тръгна с Пиюся да пъди хората от къщите им. Пиюся влизаше във всяка следваща къща, намираше най-възмъжалия буржоа и мълчаливо го удряше по бузата.

— Чете ли заповедта?

— Четох я, другарю — мирно отговаряше буржоата. — Проверете документите ми, аз не съм буржоа, а бивш съветски служащ и подлежа на приемане в учреждение при първото искане…

Чепурни взе бележката му:

„Дава се настоящата на др. Прокопенко Р. Т. в уверение на това, че от днешна дата е съкратен от длъжността зам.-комендант на резервната зърно-фуражна база на евакуационния пункт и поради съветското му положение и начин на мислене принадлежи към революционноблагонадеждните елементи.

За нач. на евак. пункт П. Дванов.“

— Какво има там? — чакаше Пиюся.

Чепурни скъса бележката.

— Изселвай го. Ние сме регистрирали цялата буржоазия.

— Но как така, другари? — удряше го на молба Прокопенко. — Ами аз имам удостоверение, аз съм съветски гражданин, даже не съм бягал с белите, когато всички бягаха…

— Къде ще бягаш, тука имаш собствена къща! — обясни Пиюся на Прокопенко поведението му и от любов му удари шамар.

— Започвай и, общо взето, ми направи града празен — Чепурни окончателно посъветва Пиюся и си тръгна, за да не се вълнува и да се приготви за комунизма. Но Пиюся не смогна веднага да изгони буржоата. Отначало работеше сам — сам биеше остатъците от имотните, сам им определяше количеството багаж и ядене, което се разрешаваше на остатъците от буржоазията да си вземат за из път, и сам им опаковаше нещата във вързопи, но до вечерта Пиюся толкова се умори, че в следващите дворове вече не биеше жителите, а само мълчаливо им опаковаше багажа. „Така ще се съсипя!“ — уплаши се Пиюся и тръгна да си търси комунисти помощници.

Обаче и цял отряд болшевики не можеше да се справи с остатъчните капиталисти за двайсет и четири часа. Някои капиталисти молеха съветската власт да ги глави за ратаи — без храна и без заплата, а други молеха да им позволи да живеят в бившите храмове и поне отдалече да съчувстват на съветската власт.

— Не, не — отказваше им Пиюся, — вие вече не сте хора и цялата природа се промени…

Мнозина полубуржоа плачеха на пода и се сбогуваха със своите предмети и остатъци. Възглавниците бяха натрупани върху леглата на топли планини, обемисти ракли стояха като неразделни роднини на плачещите капиталисти и когато излизаше навън, всеки полукапиталист отнасяше върху себе си многодетната миризма на своето домакинство, отдавна просмукана през дробовете в кръвта, превърнала се в част от тялото. Не всички знаеха, че миризмата е прах от собствените предмети, но всеки чрез дишането освежаваше с този прах кръвта си. Пиюся не оставяше мъката на полубуржоата да се застои на едно място — той изхвърляше вързопите с дажбите за първа необходимост навън, а после хващаше през кръста скърбящите хора с равнодушието на майстор, който бракува хората, и мълчаливо ги поставяше върху вързопите като на острови — последно убежище; на открито полубуржоата преставаха да тъгуват и опипваха вързопите, за да видят дали Пиюся е сложил в тях всичко, което им се полага. След като късно вечерта изсели цялата класа на остатъчната паплач, Пиюся седна с другарите си да изпуши по цигара. Заваля тънък, остър дъжд — вятърът стихна изтощен и мълчаливо легна под дъжда. Полубуржоата седяха върху вързопите в непрекъснати дълги редици и очакваха някакво явление.

Яви се Чепурни и заповяда с нетърпеливия си глас всички веднага и навеки да изчезнат от Чевенгур, защото комунизмът няма за кога да чака и новата класа бездейства в очакване на жилища и на своето общо имущество. Остатъците от капитализма изслушаха Чепурни, но продължаваха да седят в тишината и дъжда.

— Другарю Пиюся — сдържано каза Чепурни, — кажи ми, моля те, каква е тази щуротия? Нека изчезват, докато не ги убиваме, от тях няма къде да пуснем революцията…

— Ей сега, другарю Чепурни — конкретно съобрази Пиюся и извади револвера си.

— Изчезвай оттук! — каза той на най-близкия буржоа. Онзи се наведе над злощастните си ръце и продължително заплака, без жаловито начало. Пиюся заби един горещ куршум във вързопа му и полубуржоата се изправи на веднага укрепналите си крака през дима от изстрела, а Пиюся грабна с лявата си ръка вързопа и го хвърли настрани.

— Така ще вървиш — нареди той. — Пролетариатът ти подари тези неща, значи трябваше да бягаш с тях, а сега ще си ги взимаме обратно.

Помощниците на Пиюся започнаха припряно да обстрелват вързопите и кошниците на старото чевенгурско население и полубуржоата бавно и без страх тръгнаха към спокойните околности на Чевенгур.

В града останаха единайсет души жители, десет от тях спяха, а един ходеше по заглъхналите улици и се измъчваше. Дванайсетият беше Клавдюша, но тя се пазеше в специална къща като суровина за всеобща радост, отделно от опасния масов живот.

Към полунощ дъждът престана и небето замря от изтощение. Тъжна лятна тъмнина покриваше тихия, пуст и страшен Чевенгур. С предпазливо сърце Чепурни затвори широко отворените порти в дома на бившия Завин-Дувайло и си помисли къде ли се дянаха кучетата в града; в дворовете имаше само изконни лопуши и хубава лобода, а вътре в къщите за пръв път от дълги векове никой не въздишаше насън. Понякога Чепурни влизаше в някоя стая, сядаше на някое запазило се кресло и миришеше тютюн, та поне нещо да се размърда и да прозвучи за самия него. В долапите тук-там имаше купчинки домашни курабии, а в една къща се намери бутилка църковно вино — виса̀нт. Чепурни натисна тапата по-навътре в бутилката, та виното да не изгуби вкуса си до пристигането на пролетариата, а курабиите покри с кърпа, за да не се прашат. Особено добре бяха подредени навсякъде леглата — чаршафите чисти и прохладни, възглавниците обещаваха покой за всяка глава; Чепурни полегна на един креват, за да го изпробва, но веднага го хвана срам и му стана мъчно да лежи така удобно, сякаш е получил кревата в замяна на някоя неудобна революционна душа. Въпреки празните обзаведени къщи никой от десетте души чевенгурски болшевики не отиде да търси приятно място за нощуване, а всички легнаха заедно на пода в общата тухлена къща, запазена още в седемнайсета година за бездомната тогава революция. И Чепурни смяташе за свой дом само онова тухлено здание, а не тези топли и уютни стаи.

Над целия Чевенгур цареше беззащитна тъга, както в двора на баща, от чиято къща са изнесли наскоро ковчега с майката и за нея заедно с момченцето сираче скърбят стоборът, лопушите и изоставеният пруст. И ето, момчето опира глава на стобора, гали с ръка грапавите дъски и плаче в тъмнината на погасналия свят, а бащата бърше сълзите си и казва, че няма нищо, че после всичко ще бъде наред и ще свикнат. Чепурни можеше да формулира чувствата си само благодарение на спомените, а към бъдещето вървеше с мрачно очакващо сърце, усещаше само края на революцията и по този начин не се отклоняваше от пътя си. Но тази нощ нито един спомен не му помогна да определи положението на Чевенгур. Къщите стояха посърнали — бяха ги напуснали завинаги не само полубуржоата, но и дребните животни; дори крави нямаше никъде — животът беше се отказал от това място и беше отишъл да умира в степните буренаци, а своята мъртва съдба беше оставил на единайсетте души — десет от тях спяха, а един бродеше, скръбен от неясната опасност.

Чепурни седеше на земята до един плет и с два пръста меко опипа едно растящо репейче — и то е живо и сега ще живее при комунизма. Нещо много дълго не се съмваше, а вече беше време за новия ден. Чепурни притихна и почна да се страхува дали слънцето ще изгрее сутринта и ще настъпи ли някога утрото — та нали старият свят вече го няма!

Вечерните облаци висяха немощни и изтощени на неподвижно място, цялата им паднала влажна сила бе употребена от степните бурени за растеж и размножение; вятърът бе слязъл долу заедно с дъжда и за дълго легна някъде сред теснотията на тревите. Чепурни помнеше от детството си такива пусти, неподвижно спрели нощи, когато му беше тежко и тясно в тялото, а не му се спеше и той, такъв мъничък, лежеше на пещта сред душната тишина на стаята с отворени очи; от корема до шията той усещаше в себе си някакъв тесен, сух ручей, който непрекъснато мърдаше сърцето му и донасяше в детския ум тъга за живота; от човъркащата го тревога малкият Чепурни се въртеше на печката, ядосваше се и плачеше, сякаш през средата на тялото го гъделичкаше червей. Същата душна и суха тревога вълнуваше Чепурни в тази чевенгурска нощ, която може би бе угасила света навеки.

— Добре ще е, ако утре слънцето изгрее — успокояваше се сам Чепурни. — Какво съм се замъчил от комунизма като полубуржоа.

Полубуржоата сега навярно бяха се спотаили в степта или с бавна крачка се отдалечаваха от Чевенгур; както всички възрастни хора, те не съзнаваха онази тревожна увереност, която носеха в себе си децата и членовете на партията — за полубуржоата бъдещият живот беше само нещастен, но не опасен и загадъчен, а Чепурни седеше и се страхуваше от утрешния ден, защото в този първи ден ще бъде някак си неудобно и страшно, сякаш онова, което винаги е било моминство, е узряло за женитба и утре всички хора трябва да се оженят.

Чепурни от срам стисна лицето си с ръце и за дълго притихна, измъчвайки се от своя безсмислен срам.

Някъде в средата на Чевенгур пропя петел и покрай Чевенгур тихо мина куче, изоставило двора на стопанина си. Чепурни радостно го повика:

— Шаро, Шаро! Ела тук, моля ти се!

Шаро покорно се приближи и подуши протегнатата човешка ръка, ръката миришеше на доброта и на слама.

— На тебе добре ли ти е, Шаро? На мене — не!

От козината на Шаро висяха заплетени бодли от репей, задницата му беше изцапана с кал, примесена с конски тор — това беше вярно провинциално куче, страж на руските зими и нощи, жител на средно заможен двор.

Чепурни въведе кучето в къщата и го нахрани с бели курабийки — кучето ги ядеше и трепереше от страх, защото това ядене му попадаше за пръв път през живота. Чепурни забеляза уплахата на кучето и му намери още парче домашен пирог с плънка от яйца, но кучето не яде пирога, а само го душеше и ходеше около него, защото нямаше доверие на този дар на живота. Чепурни почака — дано кучето се успокои и изяде пирога, — а после за доказателство го взе и го изгълта. Шаро се зарадва, че се е отървал от отровата, и започна да мете с опашка прахта по пода.

— Ти сигурно си бедняшко, а не буржоазно куче? — обикна Шаро Чепурни. — Никога през живота си не си яло бяло брашно, живей сега в Чевенгур.

Навън пропяха още два петела. „Значи имаме три птици — преброи ги Чепурни — и една глава добитък.“

Щом излезе от стаята на къщата, Чепурни веднага взе да зъзне на открито и видя друг Чевенгур: открит, прохладен град, осветен от сивата светлина на още далечното слънце; в къщите му не беше страшно да се живее и по улиците му можеше да се ходи, защото тревите си растяха както преди и пътечките стояха непокътнати. Утринната светлина разцъфваше в пространството и разяждаше вехнещите стари облаци.

— Значи слънцето ще бъде наше! — и Чепурни страстно посочи към изток.

Две безименни птици прелетяха ниско над Чевенгур и кацнаха на стобора, клатейки опашки.

— И вие ли сте от нас? — поздрави птиците Чепурни и им хвърли от джоба си шепа боклук и тютюн. — Яжте, моля ви се!

Сега вече Чепурни искаше да спи и от нищо не се срамуваше. Той тръгна към общата тухлена къща, където лежаха десетте му другари, но го срещнаха четири врабчета и поради предразсъдъка си за предпазливост прелетяха на плета.

— На вас се надявах! — каза на врабчетата Чепурни. — Вие сте наши сродни птици, но сега вече няма от какво да се страхувате: буржоата ги няма. Живейте, моля ви се!

В тухлената къща светеше лампа: двамина спяха, а осмина лежаха и мълчаливо гледаха високо над себе си; лицата им бяха посърнали и покрити с мрачен размисъл.

— Защо не спите? — попита осмината Чепурни. — Утре ни е първият ден, слънцето вече изгря, при нас долитат птици, а вие напразно лежите уплашени…

Чепурни легна на сламата, подвря под себе си шинела и млъкна в топлина и унес. Навън росата вече се вдигаше пред разголеното слънце, което не измени на чевенгурските болшевики и изгряваше над тях. Неспалият цяла нощ Пиюся стана с отпочинало сърце и усърдно се изми и почисти за първия ден на комунизма. Лампата светеше с жълта задгробна светлина, Пиюся я угаси с насладата от унищожението и си спомни, че никой не охранява Чевенгур — капиталистите могат да се настанят без разрешение и пак ще трябва лампата да гори цяла нощ, та полубуржоата да знаят, че комунистите седят въоръжени и не спят. Пиюся се покатери на покрива и клекна на желязото от яростната светлина на кипящата от слънцето роса; тогава Пиюся погледна към слънцето с очи, пълни с гордост и чувство за собственост.

— Натискай, та и от камъните да растат треви — с глуха възбуда прошепна Пиюся, за вик не му стигаха думите, че нямаше доверие в знанията си.

— Натискай! — още веднъж радостно стисна юмруци Пиюся в помощ на слънчевото налягане върху глината, върху камъните и Чевенгур.

Но и без Пиюся слънцето се опираше в земята сухо и твърдо — и земята първа, изнемощяла от слабост, потече като сок в тревите, като влага в глинестите почви и цялата космата разширена степ се развълнува, а слънцето само се нажежаваше и каменееше от напрегнато сухо упорство.

От слънчевата хапливост венците под зъбите на Пиюся го засърбяха. „По-рано слънцето никога не е изгрявало така — сравни в своя полза Пиюся, — смелостта драска сега гърба ми, като при духова музика.“

Пиюся погледна през другата врата: накъде ще тръгне слънцето, няма ли нещо да попречи на неговия ход? И направи крачка назад от обида — близо до покрайнините на Чевенгур стояха като катун вчерашните полубуржоа. Горяха огньове, пасяха кози и жените перяха в дъждовните локви. Самите полубуржоа и съкратените копаеха нещо — навярно правеха землянки, а трима продавачи приспособяваха палатка от долно бельо и чаршафи, работейки голи на хладния въздух — само и само да си направят жилище и имущество.

Пиюся веднага обърна внимание: откъде буржоата имат толкова манифактурен материал, нали той лично беше им го отпуснал по доста твърда норма?

Пиюся с жални очи погледна слънцето като ограбено имане, почеса с нокти мършавите жили на шията си и каза нагоре с плахо уважение:

— Стой, не се хаби напразно за чужди хора!

Отвикнали от жените и сестрите си, от чистотата и хубавото ядене, чевенгурските болшевики живееха с подръчни средства — вместо със сапун се миеха с пясък, бършеха се с ръкавите или с лопуши, сами опипваха кокошките и търсеха яйца по полозите, а основната си чорба започваха да варят още от сутринта в едно котелче с неизвестно предназначение и всеки, който минеше покрай огъня, дето вреше котелчето, хвърляше в него разни близко растящи треви — коприва, копър, лобода и други ядливи растения; пак там биваха хвърляни няколко кокошки или телешки бутове — ако навреме се намереше теле — и чорбата се вареше до късно вечерта — докато болшевиките не се освободяха от революцията заради употребата на храна и докато в съдовете за чорба не нападаха бръмбари, пеперуди и комари. Тогава болшевиките ядяха — веднъж в денонощие — и мъничко си почиваха.

Пиюся мина покрай котелчето, в което вече се вареше супата, но нищо не пъхна в него.

Той отвори килера, взе тежката изпомачкана кофа с картечните ленти и помоли другаря Кирей, който попиваше кокошите яйца, да тегли след него картечницата. В блажните дни Кирей ходеше на езерото на лов с картечницата и почти винаги донасяше по една чайка, ако пък нямаше чайка, поне чапла; беше опитвал да бие с картечницата и риби във водата, но рядко улучваше. Кирей не попита Пиюся къде отиват, той предварително имаше желание да постреля в каквото и да е, само да не е в живия пролетариат.

— Пиюся, искаш ли ей сега да ти сваля врабче от небето? — предизвикваше го Кирей.

— Аз тебе ще те сваля! — отказваше му огорченият Пиюся. — Ти ли онзи ден стреляше кокошките в градината?

— Какво да ги правя, като ми се ядат?…

— Ядат, не ядат, кокошките трябва да се душат с ръце. Изхабиш ли напразно куршума, един буржоа повече остава да живее…

— Ами няма вече да допусна такова нещо, Пиюся.

В катуна на полубуржоата огньовете вече бяха угаснали — значи закуската им е готова и те няма да минат днес без топла храна.

— Виждаш ли го този вчерашен народ? — Пиюся посочи на Кирей полубуржоата, насядали на малки колективи около угасналите огньове.

— Охо! Къде ще ми избяга сега?

— А ти хабеше куршумите по кокошките! По-скоро постави машинката в упор, че Чепурни ще се събуди и душата пак ще го заболи от тези остатъци…

Кирей нагласи с пъргави ръце картечницата и пусна лентата ходом на място. Движейки ръчките на картечницата, Кирей успяваше при това в такт с бързоходното тракане на куршумите моментално да освобождава ръцете си и да се пляска по бузите, по устата и колената — за акомпанимент. През това време куршумите губеха целта си и започваха да се забиват наблизо, да пръскат земя и да скубят тревата.

— Не изпускай противника! Дръж го на мушка! — говореше лежащият без работа Пиюся. — Не бързай, не загрявай цевта!

Но за съгласуване на работата на картечницата със собственото му тяло Кирей не можеше да не й акомпанира с ръце и с крака.

Чепурни започна да се върти на пода в тухлената къща и макар че още не беше се събудил, сърцето му вече беше загубило точността на туптенето си от равномерното тракане на близката картечница. Спящият до него другар Жеев също чу звука на картечницата, но реши да не се събужда, защото Кирей някъде наблизо бие патици за чорбата. Жеев покри и своята, и главата на Чепурни с шинела и така заглуши звука на картечницата. От задуха под шинела Чепурни взе още повече да се върти, докато не смъкна шинела съвсем, а когато си освободи дишането, той се събуди, тъй като наоколо беше прекалено тихо и опасно.

Слънцето беше вече изгряло и заедно с утрото в Чевенгур навярно беше настъпил комунизмът.

В стаята влезе Кирей и остави на пода кофата с празните ленти.

— Занеси я в килера! — говореше отвън Пиюся, който вкарваше в антрето картечницата. — Какво си се раздрънчал там да будиш хората!

— Ами че тя вече стана лека, другарю Пиюся! — каза Кирей и внесе кофата на постоянното й място — в килера.