Андрей Платонов
Чевенгур (9)

През нощта излезе вятър и изстуди целия град. В много къщи започна студ, а децата се спасяваха от него, като се топлеха до горещите тела на тифозните си майки. Жената на председателя на губернския изпълком Шумилин също беше болна от тифус и двете им деца се притискаха от двете й страни, за да спят на топло; а самият Шумилин за осветление бе запалил примуса на масата, понеже нямаше лампа, а токът спря, и чертаеше вятърен двигател, който ще тегли с въже плуг и ще оре земята, за да се сее жито. В губернията цареше липса на коне и беше невъзможно да се чака, докато се народят нови кончета и стигнат до тегловна сила, следователно трябваше да се търси научен изход.

След като завърши чертежа, Шумилин легна на дивана и се сви под палтото си, за да съответства на всеобщия недоимък в съветската страна, на която липсваха необходимите й неща, и кротко заспа.

На сутринта Шумилин се досети, че вероятно масите в губернията са измислили нещо, а някъде може вече неочаквано да се е получил и социализъм, защото хората няма какво друго да правят, освен да се сдружат от страх пред бедствията и за преодоляване на нуждата. Жената гледаше мъжа си с бели, излинели от тифуса очи и Шумилин отново се скри под палтото.

— Трябва — шепнеше си той за успокоение, — трябва по-скоро да започнем социализма, иначе тя ще умре.

Децата също се събудиха, но не ставаха от топлата постеля и се мъчеха пак да заспят, за да не искат ядене.

Шумилин тихо се приготви и тръгна на работа; той обеща на жена си да се върне вкъщи по-скоро, но обещаваше това всеки ден, а си идваше винаги нощем.

Покрай губернския изпълком минаваха хора, чиито дрехи бяха покрити с кал, сякаш са живели в кални села и са тръгнали нанякъде, без да се почистят.

— Накъде сте тръгнали? — попита скитащите Шумилин.

— Ние ли? — рече един старец, който от безнадежден живот беше започнал да се смалява. — Отиваме където ни видят очите, където ще ни направят по-малки. Ако ни обърнеш, ще се върнем назад.

— Тогава по-добре вървете напред — каза Шумилин.

В кабинета си спомни за една научна книга, в която беше чел, че от скоростта силата на привличането, теглото на тялото и животът намаляват — сигурно затова при нещастие хората се стараят да се движат. Руските странници и богомолци затова постоянно скитат — за да разсейват с ходене тежестта на скърбящата народна душа. От прозореца на губизпълкома се виждаха босите, незасети ниви; понякога там се появяваше самотен човек и внимателно се взираше към града, подпрял брада на тоягата си, после изчезваше някъде в дола, където живееше в полумрака на къщата си и на нещо се надяваше.

Шумилин каза по телефона на секретаря на губкома за безпокойството си — по полетата и из града ходят хора, които мислят нещо и искат нещо, а ние ги ръководим от стаята си; не е ли време да се изпрати в губернията някой етичен научен младеж, за да види дали няма там социалистически елементи на живота; нали и масите си искат своето, може би живеят някак си самодейно, още повече че още не са свикнали да им се помага; може би трябва да се намери точка по средата на нуждата и веднага да се удари в нея, а нямаме време!

— Ами изпрати! — съгласи се секретарят. — Аз ще ти потърся такъв човек, а ти го снабди с указания.

— Дай го още днес — помоли Шумилин. — Командировай го при мене вкъщи.

Секретарят даде нареждане надолу в своето учреждение и забрави за по-нататъшната работа. Чиновникът от орготдела не можа да спусне по-надолу в апарата на губкома заповедта на секретаря и започна да размишлява сам кого ли да изпрати да огледа губернията. Нямаше никого — всички комунисти вече действаха, оставаше само някакъв си Дванов, извикан от Новохопьорск да ремонтира градския водопровод, но към личното му досие беше приложен документ, че е болен. „Ако не е умрял, ще пратя него“ — реши чиновникът и отиде да съобщи на секретаря на губкома за Дванов.

— Той не е изявен член на партията — каза чиновникът. — При нас нямаше в какво да се изяви. Но още има големи дела и хората ще се проявят в тях, другарю секретар.

— Хубаво — отвърна секретарят. — Нека момчетата си измислят работата и да растат в нея.

Вечерта Дванов получи бележка незабавно да се яви при председателя на губизпълкома, за да си поговорят за забелязващото се самозараждане на социализъм сред масите. Дванов стана и тръгна с отвикналите си крака; Соня се връщаше от нейните курсове с тетрадка и лист от лопуш; тя беше откъснала лопуша, защото кожата му отдолу беше бяла, нощем го вчесваше вятърът и го огряваше луната. Соня гледаше от прозореца този лопуш, когато от младост не й се спеше, а сега навлезе в пущинака и го откъсна. Вкъщи тя вече имаше много растения и сред тях най-много бяха безсмъртничетата, които растат по войнишките гробове.

— Саша — каза Соня. — Нас скоро ще ни закарат по селата, за да учим децата на четмо и писмо, а аз искам да работя в цветарски магазин.

Александър й отговори:

— И без това цветята ги обичат почти всички, а чуждите деца рядко ги обича някой освен родителите им.

Соня не можеше още да прецени, тя беше още пълна с усещанията на живота, който й пречеше правилно да мисли. И си тръгна от Александър обидена.

Дванов не знаеше точно къде живее Шумилин. Отначало влезе в двора на вероятната сграда, където се предполагаше, че живееше Шумилин. В двора имаше селска къща и в нея беше портиерът; вече се стъмваше, портиерът си легна с жена си на нара, на чиста покривка беше оставен хляб за ненадеен гостенин. Дванов влезе в къщата като на село — тук миришеше на слама и мляко, на онази домашна сита топлина, в която е станало зачатието на целия руски селски народ, и портиерът стопанин сигурно си шепнеше с жена си за своите портиерски грижи.

Портиерът сега се водеше санитар на двора, за да не се унижава достойнството му. На молбата на Дванов да му покаже Шумилин санитарят си обу валенките и наметна шинела си върху долните дрехи.

— Ще ида да се поизстудя заради държавата, а ти, Поля, недей да заспиваш.

В това време Шумилин хранеше болната си жена със смачкани картофи в една чинийка, жената едва дъвчеше храната и с едната си ръка галеше приютилия се до топлото й тяло тригодишен син.

Дванов каза за какво е дошъл.

— Почакай да нахраня жена си — помоли го Шумилин и след като я нахрани, каза: — Ето, виждаш, другарю Дванов, какво ни е нужно: денем съм на работа, а вечер храня жената собственоръчно. Трябва да се научим някак другояче да живеем…

— И така не е зле — отвърна Дванов. — Когато бях болен и Захар Павлович ме хранеше с лъжица, това ми харесваше.

— Какво ти е харесвало? — не разбра Шумилин.

— Когато някой храни хората собственоръчно.

— Аха, харесвай си — каза Шумилин, без да почувства казаното, а после поиска Дванов да тръгне пеша из губернията и да огледа как живеят там хората; сигурно беднотията се е обединила от само себе си и се е подредила по социалному.

— Ние тук служим — с огорчение се изказа Шумилин, — а масите живеят. Страх ме е, другарю Дванов, че там комунизмът ще се появи по-скоро — те нямат друга защита освен другарството. Та върви и поогледай там.

Дванов си спомни различни хора, които скитаха по полетата и спяха в празните помещения на фронта: може би тези хора наистина са се събрали някъде в някой дол, скрит от вятъра и държавата, и си живеят, доволни от своето другарство. Дванов се съгласи да търси комунизъм сред самодейното население.

— Соня — каза той на другата сутрин. — Аз тръгвам, довиждане!

Момичето се миеше на двора и се покачи на стобора.

— А аз заминавам, Саша. Клуша пак ме гони. По-добре да живея сама на село.

Дванов знаеше, че Соня живее при познатата леля Клуша, а родители няма. Но къде ще заминава за село сама? Оказа се, че Соня и другарките й завършвали курсовете предсрочно, защото на село се събирали банди от неграмотни хора и учителките били изпращани там с отрядите на Червената армия.

— Ще се видим с тебе след революцията — рече Дванов.

— Ще се видим — потвърди Соня. — Целуни ме по бузата, а аз тебе по челото, виждала съм, че хората винаги се сбогуват така, а аз нямам с кого да се сбогувам.

Дванов докосна с устни бузата й и почувства на челото си сухото венче на Сонините устни. Соня се обърна и галеше стобора с измъчена, неуверена ръка.

Дванов искаше да помогне на Соня, но само се наведе към нея и усети мирис на увехнала трева, който лъхате от косите й. Момичето се обърна и отново се оживи.

Захар Павлович стоеше на вратата с недоправен железен куфар и не мигаше, за да не му капят сълзите.