Ан Уийл
Следи по пясъка (11)

Единадесета глава

Той се казваше Боб Темпъл и мина пръв през митницата. Когато излезе при Шарлот, двамата си стиснаха ръце и тя го разпита как е пътувал. Чак след това даде воля на своето любопитство. Оказа се обаче, че той не може да го задоволи.

— Нямам представа какво е станало — каза той. — Зная само, че бурята е голяма и дребните риби като нас трябва да вършат каквото им се нареди. Разправят, че новият бос е суров мъж и… истински деспот. Който не харесва неговият начин на ръководство, не се застоява във фирмата. Но трябва да му се отдаде дължимото — резултатите са много добри.

Боб връчи на Шарлот нейния билет, с което предизвика крайната й изненада — фирмата й бе платила първа класа!

Боб й предаде и писмо с инструкции: тя трябваше да се яви на събеседване в главната кантора в пет следобед на следващия ден…

„Поне ще имам време да се изкъпя, да се преоблека и ако не се наспя в самолета, да подремна или да се разходя“, помисли тя. Чак след това щеше да застане лице в лице с неизвестността…

 

 

На другата сутрин Шарлот слезе на „Хийтроу“ и прекрачи прага на изхода за пристигащи пътници. Бе се приготвила да зъзне на дълга опашка за автобуса.

Един мъж обаче държеше голям плакат, на който беше написано нейното име. Всеки две-три минути на „Хийтроу“ кацат самолети от всички краища на света и тя реши, че това е съвпадение на имената. Но мъжът я спря.

— Вие ли сте госпожица Шарлот Перивейл? — попита той.

— Да… А вие откъде знаете името ми?

— Показаха ми вашата снимка — отговори той и взе багажа й. — Аз съм вашият шофьор.

Веждите на Шарлот се сключиха в недоумение.

— Кой ви е показал моята снимка?

— Моят шеф, госпожице. Тя му била дадена от фирмата, за която работите — „Жардийн Латимор“ — със заповед да ви закарам вкъщи и пак да ви взема в четири и половина.

Тревогата на Шарлот нарастваше.

Шофьорът запали мотора, свали стъклената преграда, която отделяше предните от задните седалки, и каза:

— Извинете, госпожице, но сте много млада… Големите шефове, които обикновено возя, са възрастни господа.

— Не искам да ви разочаровам, но не съм голям шеф. Далеч не съм! Нямам ни най-малка представа, защо ми е подготвено такова посрещане, ала ми е много приятно да пътувам в топла кола, след като очаквах дълго да зъзна на автобусната спирка…

— Имате хубав тен. Сигурно идвате от някое приятно място?

Ако беше пътувала с туристическа класа, нямаше да е разположена да отговаря на въпросите на любопитен шофьор. Но след чудесния обяд, шестте часа сън и закуската, Шарлот с удоволствие бъбреше с този човек, за да се поразсее и да не мисли за предстоящото събеседване.

Разказа му за Малдивските острови и спомена, че е срещнала там един негов колега — шофьор на такси, като мислеше, че Вик и Оли сигурно вече са изгубили тена си.

Огледа улиците. През нощта явно бе валял проливен дъжд. Цялото небе бе закрито от плътна завеса сиви облаци. Полето, разделящо „Хийтроу“ от покрайнините на Лондон, беше прогизнало, унило и представляваше тъжна гледка за очи, свикнали с ярките багри на кораловите острови и искрящите вълни на Индийския океан…

 

 

Когато в четири и половина колата дойде да я вземе, Шарлот чакаше пред входа. Беше се обадила по телефона на Сали в „Асошиейтед Прес“ за позволение да облече някоя нейна дреха за събеседването, от което може би зависеше бъдещето й.

Сали се обличаше много елегантно и посъветва Шарлот да сложи семпъл костюм от камилска вълна с копринена блуза. В съчетание с хубавия тен и изсветлялата от слънцето коса той й придаваше изтънчен вид.

По настояване на Сали тя обу италиански обувки в керемиденочервен цвят и взе дамска чанта в същия тон.

Шарлот никога не бе имала повод да купува и да носи толкова скъпи и красиви неща. Сега, благодарение щедростта на Сали, изглеждаше като жена с положение.

Самочувствието й нарасна още повече, когато шофьорът изскочи от колата да й отвори вратата и каза:

— Честна дума, госпожице, с този костюм сте истинска лейди! Напоследък рядко виждам млади дами, облечени както трябва. Явно модата сега е да изглеждаш така, сякаш си спал в купа сено…

Колата потегли към главната кантора. Понеже не знаеше кой я вика и за какво, Шарлот се притесняваше и се надяваше само, че ще направи на въпросното лице същото впечатление, каквото бе направила на шофьора…

Главната кантора на „Жардийн Латимор“ се намираше в една от най-старите сгради на площад „Бъркли“. В пет без пет Шарлот прекрачи прага й и с одобрение установи, че старинният интериор — подът от черен и бял мрамор и дъбовата ламперия — е запазен. Бюрото на администрацията беше истински уникат. Навсякъде имаше вази с цветя.

Елегантна жена с прошарена коса я поздрави:

— Добър ден, госпожице Перивейл. Ако обичате, седнете за минута, ще помоля да ви придружат до горе.

— С кого имам среща? — попита Шарлот. — С директора на „Личен състав“ ли?

Жената видимо се учуди.

— Ще ви приеме самият господин Латимор!

С подобна тържественост някой служител в Бъкингамския дворец би казал: „Ще ви приеме нейно величество кралицата“.

Шарлот седна на посочения стол и се помъчи да се успокои.

След малко се появи друга жена и я покани:

— Моля да ме последвате, госпожице Перивейл.

По широки стълби, застлани с дебел кипим, Шарлот се изкачи на площадката на първия етаж и влезе в приемната. Жената вдигна слушалката на вътрешния телефон и каза:

— Господин Латимор, госпожица Перивейл е тук. Да, сър, веднага.

Тя затвори телефона, направи на Шарлот знак с ръка и отвори тежка махагонова врата, отделяща приемната от кабинета.

— Госпожица Перивейл — обяви тя и направи крачка встрани.

Шарлот влезе в кабинета, готова да застане лице с лице срещу страшния господин Латимор…

 

 

Тя очакваше да види възрастен господин с навъсени вежди и злобно присвити очи. Но зад бюрото седеше съвсем друг човек. Той се изправи и тръгна към нея с протегната ръка.

— Здравей, Шарлот — каза Дийн и се усмихна. — Как мина полетът? Надявам се, по-добре, отколкото пътуването до Мале, нали?

Тя механично пое неговата ръка. При допира на пръстите му по тялото й преминаха вълни на възбуда. Все пак успя да се окопити и да отговори с равен глас:

— Пътувах много добре, благодаря — след което не издържа: — Ти ли си уредил да пътувам първа класа?

Дийн кимва.

— Не исках да изкараш безсънна нощ. Важните решения трябва да се вземат на свежа глава.

— Какви важни решения?

— Ще говорим за тях по-късно. Първо искам да ти се извиня, че те заблудих. Всъщност Ричмънд е фамилното име на майка ми, преди да се омъжи. Сега го ползва като псевдоним. Аз също го ползвам, когато пътувам инкогнито. Държа лично да проверявам какви почивки предлага на своите клиенти „Жардийн Латимор“, както правеха баща ми и дядо ми…

— Ти?! Ти си Жардийн Латимор?! — тя не вярваше на ушите си.

— Да. Но вкъщи винаги ме наричаха Дийн, за да не ме бъркат с баща ми.

На вратата се почука и в кабинета влезе жена с тъмносиня престилка. Тя носеше табла с чай, която остави върху малка масичка пред камината.

— Благодаря, госпожо Хендън. Шарлот, би ли седнала тук? — посочи той едно от креслата. — Аз ще сипя чая, докато ти се съвземеш от новината, че доста добре се познаваш с новия си шеф… — в погледа му танцуваха весели искри.

Нямаше нужда някой да я подсеща колко далеч беше стигнало запознанството им… Госпожа Хендън излезе от кабинета и Дийн подхвана весело:

— Надявам се да те зарадвам, че времето до края на седмицата ще бъде сухо и меко. През уикенда валя мокър сняг, който ти никак не обичаш.

— Наистина… — Шарлот хвърли благодарен поглед към камината. В апартамента й отоплението се регулираше от автоматичен часовник и през деня се изключваше. Но в тази сграда беше топло, а още по-топло беше тук, до истински огън в истинска камина, пред която имаше цял кош дърва. — Обстановката е много приятна — отбеляза тя. — Сякаш съм в хола на частна къща, а не в кабинета на един магнат.

— Господ да ми е на помощ, ако някога се превърна в магнат в отрицателния смисъл, който обикновено се влага в тази дума! А кабинетът отразява вкусовете на няколко поколения Латиморови, а всички те са били благи и добри хора. За разлика от мен… Живеем в жесток свят и понякога съм принуден да прибягвам до по-драстични методи, отколкото моите предшественици… Вероятно твоят дядо ти е разказвал за Дракана — прочут елински законодател от седми век; името му и досега се асоциира със суровите наказания, които е налагал…

— Да — отговори Шарлот, — чувала съм за него, но съм убедена, че ти винаги постъпваш справедливо. Съвременният Дракон не би се погрижил за семейството Нийдсън, не би ми уредил пътуване с първа класа и посрещане със специална кола…

— За семейство Нийдсън съм направил това, което изисква политиката на фирмата. А ти… — той млъкна и се приближи до нея, като й подаде чаша чай. — Ти си специален случай.

— Така ли? Защо? — тя остави чашата си на масичката и се взря в очите му.

— Обядвала ли си? — неочаквано попита той.

— В самолета закусих добре, но на обяд бях твърде притеснена и не хапнах нищо. Все пак, когато викат някого по спешност от другия край на света, без да му съобщят причината, той изпитва силна тревога. За какво всъщност ме повика?

— Изпий си чая и хапни малко — Дийн сложи до нея малка чинийка с ленена салфетка и голям поднос с хапки, каквито се сервират в луксозните хотели. — Вземи си, те са съвсем малки.

Шарлот го послуша, като си даде сметка, че не бива да избързва, и той ще й обясни целта на тази среща, когато сметне за добре.

Дийн се настани в другото кресло.

— Не очаквах да те видя толкова елегантна. Мъжете сигурно се заглеждат в теб. Само че аз те харесвам повече, когато си босонога и по краката ти са полепнали песъчинки…

— И ти сега изглеждаш различно — напомни му тя.

Днес той носеше тъмен костюм от фина вълна на тънко райе. Но под скъпото, добре ушито облекло, се криеше силното бронзово тяло, което тя добре познаваше…

— Да, разбира се — съгласи се той. — Всичко това — посочи с жест кабинета и дрехите си той, от строгата копринена вратовръзка до скъпите обувки от телешко шевро, вероятно ръчна изработка, — не е най-любимото ми облекло. Но ми е необходимо за днес, защото имам няколко срещи. Ще вечеряш ли с мен?

Въпросът му беше неочакван, както и повечето неща, които й се бяха случили през последното денонощие.

— Имам ли избор? — усмихна се тя.

Тъмните му вежди леко се повдигнаха.

— Какво искаш да кажеш? Че използвам своето положение на президент на фирмата, в която работиш, за да те принудя да вечеряш с мен… И може би да получа още нещо, така ли?

— Не, нямах предвид това… Макар такива неща да се случват…

— Да, зная… Но ти имаш пълната свобода да не приемеш поканата ми, ако си ангажирана тази вечер или просто не желаеш да излезеш с мен…

— Никой не знае, че съм тук… Освен Сали, моята съквартирантка. Обадих се да й кажа, че съм в Лондон, но не зная за колко време…

— Това ще зависи от доста неща — прекъсна я Дийн. — Между другото, благодаря ти за последното писмо. Останах с впечатлението, че не се радваш от завръщането си на островите толкова силно, колкото си очаквала. Защо?

„Защото срещнах теб и това промени всичко!“, искаше й се извика, ала Шарлот бавно каза на глас:

— Малдивските острови са се променили… И аз съм се променила… — внезапно млъкна, а после изрече на един дъх: — С удоволствие ще вечерям с теб, Дийн. Сали също има излизане тази вечер и се надява да се видим преди това.

— Обади й се сега. Кажи ми номера на телефона и името й.

Шарлот остана леко учудена, когато той лично набра номера на приятелката й. Докато централата на „Асошиейтед Прес“ го свързваше, той повика Шарлот до бюрото си и след миг й подаде слушалката.

— Сали, обажда се Шарлот. Тази вечер имам излизане — говореше тя, усещайки обезпокояващото присъствие на Дийн, който продължаваше да седи върху края на бюрото и внимателно я гледаше.

— Къде си? — с недоумение попита Сали. — Нали в пет часа имаше събеседване в главната кантора?

— Да, така е… И се намирам в кабинета на Жардийн Латимор. Ще ти обясня по-късно. Сигурно ще се върна преди теб… — в този момент Дийн поклати отрицателно глава и Шарлот се поправи: — Всъщност може и да не успея, затова реших да ти се обадя. Ще се видим по-късно довечера. Довиждане — тя затвори телефона и Дийн я прегърна през кръста.

— Не смятах да бързам с това, но не мога да се въздържа. Хайде да говорим по същество. Да си тъгувала за мен така, както аз съм тъгувал за теб? — той разтвори колене и я притегли по-близо към себе си. Сега ги разделяха само няколко сантиметра и тя нямаше къде да сложи ръцете си, освен върху раменете му.

— Не знаех, че си тъгувал за мен — каза Шарлот с треперещ глас.

— Тъгувах ужасно. Беше непоносимо! Всеки ден и всеки час! Целуни ме…

Изведнъж всички съмнения, които я измъчваха през последните седмици, изчезнаха. Тя се усмихна и го погледна в очите.

— Това заповед ли е, господин Латимор? — попита Шарлот, а ръцете й се плъзнаха към врата му, докато тялото се притискаше към неговото.

Разстоянието между тях се стопи, а устните им се сляха…

Дългата страстна целувка даде отговор на доста въпроси, които бяха измъчвали Шарлот. Но не на всички.

Когато Дийн леко се отдръпна, защото тук не беше мястото, нито пък времето да се отдадат на страстта си, тя каза:

— Единственото писмо, което получих от теб, не беше такова, за каквото копнеех…

— Трябваше да подготвя нов договор за Маник… И да му предоставя възможност да ти направи предложение за женитба. Той ми харесва, защото е честен човек и добър професионалист. Бях длъжен да изравня нашите шансове.

— Нима не си знаел, че обичам теб?

— Струваше ми се, че обичаш и двама ни. А и той те обича… Ако не бях се изпречил на пътя ти, щеше да си много щастлива с него…

— Може би… Но след това, което се случи в моята каюта, не би трябвало да се съмняваш, че обичам единствено теб…

— А обичаш ли ме достатъчно силно, че да се откажеш от кариерата си? — попита Дийн. — Прочетох служебното ти досие. Характеристиката ти е блестяща: работлива, последователна, амбициозна и общителна. Само че аз искам съпругата ми да има пълен работен ден… вкъщи.

Шарлот се усмихна.

— Знаеш ли, бях си поставила за цел да стана член на Управителния съвет на фирмата. Но само защото бях изгубила надежда да намеря мъжа на своите мечти… Винаги съм смятала, че най-трудната и най-важна кариера за една жена е бракът, стига да намериш подходящ съпруг… И понеже вече го открих, ще подам оставка, когато пожелаеш…

 

 

Сватбата се състоя седмица по-късно. От страна на Дийн присъстваха майка му и няколко най-близки приятели. Шарлот бе поканила само Кей, Сали и един свой възрастен братовчед със съпругата му, при когото прекарваше ваканциите след смъртта на дядо си.

Облечена в копринена бяла булчинска рокля, Шарлот влезе в църквата. Когато вървеше към олтара, видя от дясната страна на пътеката усмихнатите лица на спътниците й от „Морската птица“. Очевидно Дийн бе решил да я изненада приятно…

След като двамата изрекоха съдбовните формули на брачния обет и церемонията свърши, всички се събраха в разкошната къща на Мейрис да отпразнуват щастливото събитие.

Към четири часа следобед младоженците се качиха в колата на Дийн и тръгнаха на сватбено пътешествие. Шарлот не знаеше къде отиват и мислеше, че пътуват за някое летище — „Хийтроу“ или „Гетуик“.

Съвсем скоро обаче разбра, че пътуват на юг от едното летище и на запад от другото.

— Странно е колко лесно се сприятеляват хората, събрани заедно на малко корабче — промълви по едно време Шарлот. — Всъщност защо Нийдсънови не присъстваха на сватбата ни? Отказаха ли, или не си ги поканил?

— Реших, че можем да минем и без мърморкото Стенли. А Оли изглеждаше страхотно в онзи розов тоалет, нали?

— Носила го е на сребърната си сватба. А Джанет през май ще жени втория си син… Даян пък ме учуди. Тя доста се е променила, благодарение на професора, с когото редовно се среща…

Още десетина минути те обсъждаха гостите и сватбената церемония, след което Шарлот изведнъж каза:

— Сетих се къде отиваме. В твоята къща в провинцията, нали?

— Разочарована ли си, скъпа?

— Ни най-малко! Отдавна исках да я видя.

— През близките петдесетина години ще пътуваме доста по света, затова реших да започнем съвместния си живот на някое спокойно и уютно място. Госпожа Долис, която наглежда къщата, вече сигурно е запалила камината и е заредила хладилника. Тя няма да идва до вторник… — многозначително съобщи Дийн и сложи едната си ръка в скута й. — Ще бъдеш моя през цялото време!

 

 

На другата сутрин Шарлот отвори очи и видя, че лежи върху висок старомоден креват. Прозорецът беше затворен, но през него се виждаше река и се чуваше ромонът й. В кухнята потракваха съдове, а Дийн си тананикаше някаква песничка.

Шарлот отиде в банята, за да вземе душ. Когато съпругът й влезе в спалнята с табла в ръце, тя отново бе в леглото — изкъпана и сресана.

— Добро утро, госпожо Латимор. Как спахте?

— Прекрасно, като никога досега.

— Аз също.

Той остави таблата върху шкафчето до леглото и се наведе към нея за целувка. Бялата му хавлия леко се разтвори и Шарлот видя мускулестите гърди. С една ръка тя обхвана врата му, а другата плъзна по топлата матова кожа под хавлията.

— Ще запомня тази нощ за цял живот, Дийн. Беше приказна! — прошепна тя и се притисна в прегръдките му.

Устните й жадно се впиха в неговите и закуската беше забравена…

 

 

Кафето и филийките вече отдавна бяха изстинали, а слънцето се бе изкачило високо…

Главата на Шарлот почиваше върху рамото на Дийн. Тя гледаше как по тавана играят слънчеви зайчета, които й напомниха за „Морската птица“ и за тъмнокожия й приятел от детинство…

— Мислиш за Маник, нали? — тихо попита Дийн.

— Да… Как позна?

— Слънчевите зайчета по тавана… Те също ми напомниха за Маник… Той е бил твой близък приятел и в сърцето ти винаги ще има място за него. Разбирам това. Важното за мен обаче е, че сме заедно и ти обичаш мен…

— Когато за първи път те видях на летището, усетих, че ти си любовта на моя живот… Това беше… Трудно ми е да ти обясня с думи… Сякаш те познах от пръв поглед. Но чувството явно не беше взаимно. Ти дори не ме забеляза, а в Найроби направо ме пренебрегна…

— Което никога няма да ми простиш… — засмя се той.

— Може би ще успееш да ме убедиш, че си го направил нарочно, за да привлечеш вниманието ми към себе си… — усмихна се и тя. После се загледа през прозореца. — Денят е слънчев. Хайде да закусим, а след това да ми покажеш твоята… Нашата къща…