Ан Уийл
Следи по пясъка (2)

Втора глава

Шарлот примигна от изненада.

— Моля?! Как е станало?

— Нямам представа. Сигурно е компютърна грешка.

— Тава е абсурдно! Компютрите не грешат! Грешат хората, които ги ползват. Лиз, разбирам, че вината не е твоя, но трябва да оправиш нещата.

— Не мога да направя нищо друго, освен да ти предложа да делиш каютата с госпожица Бейкър…

— Не! — без колебание отвърна Шарлот. — Съжалявам, но не мога да прекарам две седмици в малка каюта с човек, с когото нямам нищо общо, освен пола и националността. А и на нея й трябва свободно легло за онзи куфар. Ако онази симпатична жена — Джанет, бе сама, с удоволствие бих се настанила при нея. Защо не помолиш господин Ричмънд да се нанесе при професора? Или професора — при Ричмънд? Надали ще се зарадват, но поне няма да лазят по нервите един на друг.

— Добре. Щом не искаш… Ще поговоря с тях.

 

 

До тоалетните в сградата имаше и душове. Шарлот изми солената вода от косата и тялото си. И двете й съквартирантки — Сали и Кей, носеха косите си къси и не разбираха защо Шарлот, която пътува толкова често, също не иска да се подстриже.

А причината бе, че късата коса изисква непрестанни грижи и поддържане, а тя невинаги имаше време за фризьор. Затова бе оставила косата си дълга до раменете, като я носеше пусната, връзваше я на опашка или я навиваше на кок — според случая.

Кей се къносваше, а Сали на всеки шест месеца си правеше руси кичури при фризьор. От време на време Шарлот мажеше косата си с лимонов сок и в резултат приличаше на тийнейджърка, леко изрусена от слънцето. Преди да тръгне от Лондон, беше боядисала миглите си в козметичен салон, за да не си слага спирала за очи. Качествената спирала за мигли трудно се отмиваше, пък и бе смешно да седиш на плажа с размазани черни ивици под очите.

Тя спря на входа на плажното барче и се огледа. Джанет и Бил я забелязаха и повикаха. Шарлот подозираше, че Бил ще предложи да я почерпи, а това не биваше да се допуска. Затова тя си купи от бармана сок от гуава, взе сламка и отиде при новите си познати.

Те се оказаха общителни хора и човек лесно можеше да се досети, че са женени отдавна, живеят добре и вероятно имат много деца — също така спокойни и уравновесени.

Учуди я фактът, че Бил премълча с какво се занимава. Обикновено първото нещо, което хората споделяха, беше професията им. За себе си тя предварително бе решила, че, ако я запитат с какво си изкарва прехраната, ще каже, че е чиновничка. Надали някой щеше да я разпитва по-подробно, защото хората се интересуват предимно от себе си…

— Докато децата ходеха на училище, през лятото ходехме на почивки — спомни си Джанет. — Но сега предпочитаме да прекарваме зимите на топло. Така е по-разумно. А ти, Шарлот? Била ли си някога на подобна обиколка?

— Не — правдиво отговори тя. — За първи път ми е.

Появи се Лиз.

— Не, не ставайте, господин Уорън. Мога ли да говоря с теб? — обърна се тя към Шарлот.

Шарлот се извини пред съпрузите Уорън и последва Лиз към усамотения край на бара.

— Говорех и с двамата. Професорът е съгласен, но господин Ричмънд — не.

— Защо?

— Не казва. Може би не харесва професора, както ти не харесваш Даян Бейкър.

Шарлот се замисли. Ако сега беше на мястото на Лиз, щеше да изпрати в представителството в Лондон факс и да предложи да компенсират един от ощетените клиенти с двуседмичен престой на някой от луксозните острови.

Но тогава щеше да се разбере, че един от ощетените пътници е тяхна служителка, която ползва намаление. И щеше да й се наложи да се откаже от обиколката в полза на истинските клиенти на фирмата, платили пълната стойност.

— Тежка ситуация, нали? — в гласа на Лиз прозвуча съчувствие. — Защо самата ти не поговориш с господин Ричмънд? Малко са мъжете, способни да откажат на хубаво момиче, ако то употреби целия си чар…

— Не зная… Но… Ще опитам.

— Той е ето там, храни рибите — посочи Лиз към кея.

Шарлот взе чашата си със сок, върна се на плажа, събу се боса и преджапа по водата към кея. Дийн Ричмънд седеше, провесил единия си крак, и напрегнато гледаше какво става във водата всеки път, когато хвърляше парче хляб.

Няколко минути Шарлот стоя зад гърба му, като гледаше познатите шарки и форми на рибите и си мислеше за Маник — туземното момче, с което някога можеше с часове да следи играта на рибешките пасажи. Къде ли бе Маник сега? „Сигурно има голямо семейство, което рядко вижда, защото работи на някой търговски кораб по линиите Мале — Сингапур“, предположи тя.

Като деца бяха много близки, а сега имаше вероятност дори да не се познаят… Шарлот се отърси от спомените и тихо изрече:

— Мога ли да ви обезпокоя за минута, господин Ричмънд? — той бавно обърна глава и я изгледа. — Не, моля ви, не ставайте. Ще остана за малко при вас, ако не възразявате — Дийн кимна и тя седна недалеч от него. — Дойдох да ви помоля за голяма услуга. Лиз вече ви е обяснила, че с резервациите е станала някаква грешка. Единственото решение е двама от пътниците да делят една каюта. Даян Бейкър е обременена с много багаж, пък и не вярвам да се разберем с нея. Ето защо се надявам, че вие и професорът ще ни помогнете да разрешим проблема…

Дийн поклати глава.

— Съжалявам. Няма да стане.

— Но защо? Доколкото мога да определя, вие сте човек с добро образование… и възпитание… И по-лесно от всеки друг член на групата бихте намерили общ език с него…

— Така ли смятате? — Ричмънд повдигна едната си вежда. — Не сте наблюдателна.

Тя много се учуди и преди да запита какво всъщност има предвид, Дийн Ричмънд продължи:

— Вече обясних на Лиз, че няма да деля една каюта с професора. Вие, доколкото разбирам, също така твърдо сте решена да не се нанасяте при госпожица Бейкър. Но има още един вариант.

— Какъв е той?

— Двамата с вас да останем в една каюта. Какво ще кажете?

На Шарлот рядко й се случваше да загуби ума и дума. Сега обаче изненадата бе толкова силна, че не знаеше как да реагира. Какви ги приказваше той? Да не би да се шегуваше? Или това е някакъв намек?

— Предполагам, че леглата на шхуната не са удобни за спане, особено за човек с моя ръст, затова смятам да спя на палубата — обясни той с лека усмивка, предизвикана от обърканото й изражение. — През нощта каютата ще е изцяло на ваше разположение. А през деня ще ползвам шкафовете и душа. Съгласна ли сте?

Шарлот също смяташе да прекарва нощите си под звездите и дори бе взела със себе си надуваем дюшек. Тя попита колкото се можеше по-безразлично:

— Но какво ще правите, ако времето се развали? Ако започнат дъждове или се надигне силен вятър? Нали разбирате, всичко може да се случи — добави, макар добре да знаеше, че това време на годината местните жители наричат динаша — сезонът на риболов без ветрове и дъждове. Бурите идваха през юни и тогава плаването дори от един остров до друг не беше за препоръчване.

— Тогава ще сляза в салона… Не бързайте с отговора. Имате време да помислите. Ще ни качат на борда чак следобед — той се изправи и допълни, като я гледаше отгоре: — Но ако не се съгласите, ще хвърляме ези-тура и който изгуби остава на брега. Фирмата сигурно ще измисли някаква компенсация за него, защото грешката е на нейни служители. От това едва ли на загубилия ще му е по-приятно, който и да е той, нали? Е, помислете. Ще се видим по-късно…

 

 

Шарлот все още обмисляше предложението му, когато при нея пристигна Лиз.

— Какво стана? — попита тя.

— Не успях да го убедя. А къде спи екипажът?

— Едната каюта е на капитана. Другата делят готвачът с тримата моряци и не вярвам да имат някакви удобства, вентилатори и прочее. Освен това тя е до кухнята. За европеец това е все едно да спи в сауна… Не, ще се наложи да оставим някого на брега, но кого? Може би госпожица Бейкър ще се съгласи да я настаним за тези две седмици на някой по-луксозен остров… На Курумба или Бандос…

— Може и да се съгласи… А може и да напише оплакване срещу фирмата ти до някой булеварден вестник — предположи Шарлот и отново си представи какво ще стане с нейната собствена кариера, ако това наистина се случи и хората разберат, че Шарлот, служителка на същата тази фирма, е допуснала да свалят от шхуната клиент… — Господин Ричмънд направи друго предложение… Двамата с него да бъдем в една каюта. Според… объркването…

— Наистина ли? — облещи се Лиз. — Чувала съм за светкавични предложения от този род, но това е направо световен рекорд! А ти какво му отговори?

— Ами… Още мисля… Той ще спи на палубата и каютата ще му трябва само да се преоблича и да ползва душа. За душа бихме могли да се редуваме, това не е проблем. В края на краищата, и в самолетите, и в стаите на хотелите, и в частните вили под наем няма мъжки и дамски тоалетни, нали?

— Е, ако удържи на думата си… Той е голяма работа. Когато го видях за първи път, си помислих, че с такъв мъж бих могла да остана дори на някой необитаем остров!

— Виж, дойдох да си почина и да поплувам с акваланг. Пък и не вярвам той да има користни намерения спрямо мен. Не зная само какво ще си помислят останалите…

— Остави това на мен — бързо предложи Лиз. — Ще обясня всичко както трябва. Ако ти беше на мое място, щеше да знаеш, че хората преди всичко мислят за собствените си удобства…

— Възможно е — усмихна се Шарлот. — Дано само професорът не започне да настоява да дели каютата си с господин Ричмънд!

— О, не вярвам! — възрази Лиз. — Видях как ядеше бонбони на ферибота и дори не помисли да почерпи някого. И понеже стана дума за храна, вече е време за обяд. Хайде да вървим.

Лиз я заведе до ресторантчето — просторно, открито от двете страни помещение под покрив от палмови листа — и отиде да търси останалите членове на групата. Освен Бил и Джанет Уорън, доведе още две съпружески двойки.

Даян Бейкър, преоблечена в къси бели панталони и тясна блуза, очертаваща красивите й едри гърди, се настани до Шарлот и каза:

— Ужасна жега е, нали?

— Да, много е топло — съгласи се Шарлот. — Съвсем близо сме до екватора.

— Така ли? Това е интересно — отговори Даян разсеяно и Шарлот отново се зачуди какво прави тук тази жена и защо е тръгнала да обикаля безлюдни острови в океана, а не дискотеките на Маями, например.

— Гмуркаш ли се с акваланг?

— О, да! — с жар отговори Даян, за голямо учудване на Шарлот. — Имах един приятел, който беше луд на тази тема, и той ме научи. А ти можеш ли?

— Да.

— Мислех си, че ще срещна по-млади хора. С тези тук има да скучаем, нали? Само този изглежда горе-долу свестен — посочи тя Дийн Ричмънд. — И е симпатичен. Помогна ми с багажа на Хийтроу. Другият е много стар, пък и не обичам брадати мъже. А ти?

Шарлот сви рамене.

— Дано екипажът да е от весели хора.

— Те са местни жители.

— Когато ходех на училище, имаше деца от всякакви националности… индийци, китайци, дори малтийци… Ако човекът е добър, цветът на кожата няма значение.

— Така е, но моряците сигурно са семейни. Малдивците рано се женят — забеляза Шарлот.

— Значи не си тук за първи път, така ли? — реши Даян.

За щастие, в този момент Лиз почука с лъжичка по чашата си и се обърна към групата:

— Дами и господа, трябва да ви информирам за някои неща. Всички курортни острови имат телефонна връзка, така че по всяко време на денонощието ще имате възможност да се свържете с мен по телефона или да ми оставите съобщение. На „Морската птица“ има радиопредавател, а вашият капитан е изключително опитен моряк, който се ориентира сред островите и рифовете, както вие се ориентирате сред улиците на вашия градски квартал.

— А ако стане корабокрушение или някой се разболее? — попита един от мъжете, с които Шарлот още не се беше запознала.

— Капитанът знае как да постъпи, господин Нийдсън. Или ще ви закара до най-близкия курорт, или — в случай на по-сериозно заболяване — ще извика хеликоптер. А в Мале има модерно обзаведена болница с добри специалисти — изчака други въпроси, но понеже такива нямаше, продължи: — Имахме малко недоразумение, но благодарение на добрата воля на госпожица Перивейл — тя се усмихна на Шарлот и на господин Ричмънд, проблемът е уреден. Заради грешката…

— Вследствие на грешката — прекъсна я професорът и като забеляза недоумяващия й поглед, поясни: — да казваш „заради еди-какво си“ е нелитературна форма в английския език. Правилната форма е „вследствие“.

— О, разбирам… Извинете ме, професоре — Лиз се усмихна и продължи с подчертан австралийски акцент: — Би трябвало да сте по-снизходителен към нас, островните жители. Малко сме си необразовани, но затова пък много се стараем всичко да бъде наред.

Някой се засмя, Шарлот се обърна и успя да забележи позната чаровна усмивка на Дийн.

— Е… ВСЛЕДСТВИЕ на грешка, допусната от наш служител, се оказа, че имаме човек в повече, което означава една каюта по-малко. И понеже госпожица Перивейл и господин Ричмънд и без това имат намерение да спят на палубата, и двамата бяха така любезни да се съгласят да държат багажа си в една каюта. С което, разбира се, демонстрираха добро възпитание и поведение в най-добрите британски традиции.

— Прекалено сте снизходителен — обърна се към Ричмънд мъжът с фамилия Нийдсън. — Ако бях на ваше място, щях да настоявам за компенсация. Тези фирми правят каквото им скимне! Един мой познат отиде на почивка на Канарските острови и…

— О, Стенли, пак ли? — тихичко се опита да го прекъсне съпругата му, но той не й обърна внимание и продължи да обяснява подробно как лоша организация била съсипала почивката на негов познат, макар че на никой не му се слушаше за това, особено през първия ден на пътуването…

Освен Нийдсънови, имаше още една съпружеска двойка. Шарлот чу разговора им с Бил и Джанет и разбра, че те са Вик и Оли — или Оливия, че той е лондонски таксиметров шофьор, а тя е фризьорка и работи в Уест Енд.

След зеленчуковата супа бе сервирано задушено пиле с ориз, а за десерт — пресни плодове. Вик огледа десерта и подмигна на Лиз:

— Наистина бяхме предупредени да не очакваме изтънчена кухня. Но на платноходката сигурно ще получим прясна риба.

— Че то платноходка ли е? — подхвана Оли. — Аз пък мислех, че е шхуна.

— Не наричай шхуната „то“, иначе професорът ще те застреля — отвърна й Вик и се обърна към него: — Всички лодки са женски род, нали, професоре?

Шарлот хвърли поглед към Ричмънд. Лицето му беше съвсем спокойно, но мускулите около устата подозрително потръпваха.

— Съвсем вярно — невъзмутимо отвърна професорът.

След десерта поднесоха кафе с консервирано пълномаслено мляко. Тя беше забравила вкуса му и сега си припомни колко неприятно й се струваше това мляко, когато за пръв път пристигна в Англия…

Даян леко я побутна с лакът и попита:

— Къде витаеш?

Въпросът прозвуча малко странно, защото двете всъщност не се познаваха, но Шарлот разбра, че Даян иска да завърже разговор, и с усмивка отвърна:

— Настина малко се отнесох, извинявай. Откъде си, Даян? Къде живееш?

— До Ипсуич, а ти?

— Живея под наем в Лондон. Винаги ли си живяла в Ипсуич?

Даян заразказва подробно за семейството си, докато хората наоколо не започнаха да стават от местата си. Блондинката изчака Дийн Ричмънд да се отдалечи и заяви:

— Сигурно умираш от удоволствие, нали? Искам да кажа, че си получила голяма преднина. Да делиш една каюта с него! — тя произнесе всичко това като приятелска шега, но в гласа й се долавяше ревност. — Само че той забеляза мен доста преди теб. Ако е единственият мъж на подходяща възраст, да знаеш, че няма да ти кажа: „Заповядай, мила, той е твой!“. Ами! Не съм прекосила половин свят и платила луди пари, за да се възхищавам на луната в горда самота!

Шарлот се засмя.

— Може би той няма да обърне внимание нито на теб, нито на мен, а ще избере някоя чаровна синьорина от италиански курорт или шведска инструкторка по плуване. Конкуренцията тук е доста голяма.

— Може би, но те са на брега, а ние сме му под носа. „Око да види, ръка да пипне“, казват хората.

Шарлот искаше да каже: „Заповядай, той не ми трябва.“, но вместо това обясни:

— Обстановката на кораба не благоприятства любовните авантюри, Даян. Всички ще се храним заедно и заедно ще слизаме на брега. Ще сме петнадесет души на една малка шхуна, ако се брои и екипажът. Хайде да тръгваме, че вече ни чакат.

Излизайки от ресторанта, Даян прошепна доверително:

— Не исках да те обидя, нали разбираш? Ти си симпатично момиче и ми харесваш. Но когато мъжете са малко, всяка жена трябва да се бори за себе си. Искам честно да те предупредя…

— Разбирам и не ти се сърдя — усмихна се Шарлот, трогната от откровеността на своята съседка.

— Добре, да смятаме, че сме се разбрали — блондинката извади от чантата си огледалце. — Това червило сякаш се топи като сняг! Дано на кораба има хладилник. Винаги държа и очната линия в хладилника, за да рисува по-добре. Опитвала ли си?

Шарлот поклати глава.

— Не. Но на шхуната не може да няма хладилник. Поне заради бирата.

— Не обичам бира, от нея се пълнее. Предпочитам водка с лимонов сок. Предупредиха ни да не носим алкохол на борда, защото щели да го конфискуват, но аз рискувах и купих една бутилка от Хийтроу. А ти?

Шарлот отново поклати глава:

— Предпочитам бяло сухо вино с газирана вода, но десетина дни ще мина без него.

— Според мен, почивката не е почивка, ако не можеш да си пийнеш, когато ти се поиска — заяви русокосата. — Аз съм тук, за да прекарам добре, а не да се наливам с плодови сокове, понеже така изисквали правилата. Хайде, ще се видим пак.

Тя тръгна към тоалетните, а Шарлот се замисли. Даян се бе записала на тази обиколка, за да прекара добре, а за какво беше дошла Шарлот? Уж да се аклиматизира наново, преди да започне работа тук…

Ако трябваше обаче да бъде честна пред себе си, основната причина бе носталгията. Лондон никога не успя да се превърне в истински дом за Шарлот. Е, ако живееше в просторен апартамент с изглед към Темза, Сена или Хъдзън, може би щеше да свикне с големия град. Но тя не можеше без морето и никога не забравяше шепата атоли, които погледнати отгоре, приличаха на тюркоазна огърлица, небрежно хвърлена върху синята коприна на океана…

— Шумът от разбиващите се в рифа вълни ми напомня рева на излитащ самолет — внезапно каза до нея мъжки глас.

Дийн Ричмънд стоеше на брега с ръце в джобовете на късите си панталони и гледаше играта на пенещите се вълни.

— Или на движението около Хайд парк — отвърна тя в тон.

— Да не би да живеете до парка? — изненада се той.

— Не съвсем, но е сравнително близко до квартирата, която заедно с две мои приятелки сме взели под наем. До Портобело е. А вие от Лондон ли сте?

— Имам апартамент там… Какво има?

Забравила за всичко наоколо, тя се бе втренчила към бялата лодка, пристигнала от шхуната на брега да вземе пътниците. В лодката имаше двама мъже. Единият бе нисък, слабичък и тъмнокож малдивец, когото Шарлот виждаше за първи път. Но втория би познала навсякъде! Това беше Маник, приятелят й от детинство!