Ан Уийл
Следи по пясъка (1)

Първа глава

Със списък в ръка Шарлот още веднъж провери багажа си, подреден върху леглото й: специален сапун, който се пени в солена вода; шнорхел, маска и плавници; фотоапарат и три филмчета; сандали за ходене по кораловия бряг; крем против слънчеви изгаряния; уокмен и касети…

След като се убеди, че не е пропуснала нищо, започна да подрежда вещите в двете леки найлонови торби, приготвени за утрешното пътуване. Винаги се бе чудила на туристите, които мъкнат със себе си безбройни куфари, претъпкани с дрехи, от които всъщност нямат нужда. Самата тя бе свикнала да пътува почти без багаж, защото работеше в голяма туристическа агенция и вече седем години обикаляше света.

Докато подреждаше багажа си, Сали й донесе чаша кафе. Сали бе една от нейните съквартирантки, работеше за „Асошиейтед Прес“, рядко излизаше от Лондон и заемаше по-малката стая в апартамента. Шарлот делеше по-голямата стая с Кей — стюардеса, работеща в международни авиолинии, която преди няколко дни излетя за Банкок. Те се засичаха рядко в апартамента, защото Шарлот прекарваше твърде малко време в Англия — идваше или по време на отпуската си, или — както сега — да се стегне за преместване на някой курорт. И трите момичета бяха малко под трийсетте, и трите нямаха намерение да променят положението си на независими жени, изграждащи кариерите си.

— Радваш ли се? — попита Сали, седна на крайчето на едното легло и отпи от кафето.

Тя харесваше работата си, благодарение на която се срещаше с най-различни и известни хора, но през отпуските й се налагаше да наглежда племенниците си, за да може разведената й сестра „да поеме дъх“. Сали завиждаше малко на приятелките си, задето могат да обикалят света, макар че — както се изразяваше Кей — това им „излизаше през носа“.

Шарлот се изправи и погледна съквартирантката си с топла чаровна усмивка, с която обикновено успокояваше нервните и раздразнителни клиенти.

— Винаги се радвам… Особено този път. Да прекараш две седмици на шхуна и да обикаляш от остров на остров е истинско блаженство!

— Така е — каза Сали с тъга. — Колко ми се иска да дойда с теб! Мразя февруари! А ти утре ще се потопиш в топлото море… Завиждам ти!

— Нали не обичаш да плуваш, а и във вторник имаш среща с онзи супермъж — напомни й Шарлот. — Наистина ли би се отказала от откровен разговор с него в апартамента му заради едно пътуване?

— Не, не бих — усмихна се при мисълта за предстоящото интервю с прочутия филмов артист, героя на нейните мечти. — Само дано не ме разочарова. А какви ли ще бъдат мъжете на тази твоя шхуна?

— Сигурно са пенсионери, жадуващи за екзотични приключения. Обиколката е скъпо удоволствие, ако плащаш пълната му стойност, тъй че не вярвам на борда да има млади мъже. Те обикновено седят на брега и посещават курс по подводно плуване. А и повечето гмуркачи не са от моя тип.

— Всъщност досега не съм разбрала какъв е твоят тип — отбеляза Сали.

От четири години живееха заедно и през кратките си пребивавания в Лондон Шарлот бе излизала с няколко мъже. Всички те бяха съвсем различни и с нито един от тях нещата не отидоха по-далеч от две-три срещи.

Тя сви рамене.

— Аз самата още не съм сигурна какъв тип харесвам. Дали не търся идеалния мъж, който в действителност не съществува?

— Май всички мечтаем за такъв мъж… — внимателно изрече Сали.

 

 

Дванадесет часа по-късно Шарлот седеше в залата за заминаващи пътници на летището Хийтроу, чакаше да обявят нейния полет и гледаше през огромния прозорец как един пътник подава паспорта си за проверка. Торбата й бе предадена на багаж и сигурно вече пътуваше към швейцарския аеробус, излитащ за Цюрих.

Пътникът беше много висок и тъмнокос, малко над тридесетте. Багажът му също се състоеше само от найлонова торба с дълги дръжки, а и облеклото му изглеждаше удобно за пътуване: спортна риза, лек пуловер без ръкави и сако. Носеше добре изгладени светли джинси, а летните му обувки бяха лъснати до блясък.

Чиновникът на гишето направи някаква забележка по паспорта. Внезапно мъжът се усмихна и иначе суровите черти на лицето му омекнаха. Той прибра паспорта си — същия тъмносин британски паспорт, какъвто бе имала Шарлот, преди да го замени с тъмночервения на Европейската общност — и го сложи във вътрешния джоб на скъпото си сако със спортна кройка. Влезе в залата и тръгна между редиците, като се оглеждаше къде да седне.

Шарлот усети, че не е в състояние да откъсне поглед от него.

Не че беше някаква знаменитост или пък голям красавец — ако бе така, едва ли щеше да привлече вниманието й. Тя харесваше лица с по-мъжествени черти, а неговото бе тъкмо такова. То изглеждаше строго, брадичката бе волева, а сресаната назад гъста коса откриваше високо умно чело. Изпод правите черни вежди гледаха проницателни светлосиви очи. Благородната му осанка подсказваше, че вероятно е мъж с високо обществено положение, който пътува първа или поне бизнес класа.

Почуди се закъде ли заминава той и с каква цел. Непознатият не приличаше на отпускар, за разлика от нея, макар че тя заминаваше не само на почивка.

От Цюрих Шарлот трябваше да продължи за Мале — след дълги години раздяла я чакаше нова среща с далечните коралови атоли в Индийския океан, на които бе прекарала детските си години. Кой знае колко се е променило всичко, помисли тя и чу, че обявяват нейния полет.

По пътя към изход номер тридесет и четири мина покрай непознатия. Той съсредоточено четеше „Файнаншъл Таймс“ и дори не я погледна.

Тя изпита леко разочарование — ето че бе харесала един мъж, когото никога повече няма да види. С нейната работа и възраст — двадесет и шест години — Шарлот не страдаше от липса на кавалери и винаги имаше с кого да излезе. Но нито един от нейните познати нямаше и най-малка прилика с изградения в съзнанието й образ на мъжа, за когото би се омъжила.

Миналата нощ дълго не успя да заспи. Мислеше си, че причината да не хареса нито един мъж достатъчно се крие в необичайното й детство, събудило неосъществими надежди и очаквания.

В края на краищата, не съм нещо особено, въздъхна Шарлот. „Средно аритметично“ — ето как оценяваше себе си. Защо тогава „госпожица Средно Аритметично“ си въобразява, че някой „господин Забележителен мъж“ трябва да й обърне внимание?

Може би защото до четиринадесетата си година тази госпожица бе расла и беше възпитавана от един необикновен човек, чието влияние върху нея се бе запазило и след смъртта му. Защото личността и характерът на дядо й останаха еталон, според който тя преценяваше всеки срещнат мъж, макар и да съзнаваше, че никой не може да се сравни с него…

Отпред ситнеше руса жена на високи токчета и в бял панталон — толкова тесен, че под него се очертаваха плитките й бикини. Шарлот лесно я изпревари и закрачи по-нататък. Вече бе летяла до най-далечните страни, но и досега при всяко пътуване изпитваше приятна възбуда.

Обикновено хората се оплакваха от неудобствата на далечните полети и тя им съчувстваше, ако те бяха възрастни, болни или пътуваха с малки деца. Всъщност смяташе всяко летище за възхитително място и обичаше да наблюдава тълпите от хора, както някога бе наблюдавала пасажите риби край кораловия риф около острова Малък Табу.

Пред изход номер тридесет и четири тя огледа пътниците. Кои ли от тях ще летят до Цюрих и кои ще се прехвърлят на нощния полет за Мале — столицата на купчина коралови атоли, наричана с гръмкото име Република Малдивски острови? По всяка вероятност, бъдещите й спътници на шхуната „Морска птица“ щяха да се окажат съпружески двойки, защото всички каюти бяха двуместни…

За своя голяма изненада в края на опашката зърна същия висок мъж и реши, че той може би пътува за Швейцария по работа. Но тогава щеше да бъде облечен по-официално и да носи куфарче с документи, а не лека пътна чанта, нали?

Мястото й в самолета се оказа до прозореца. До нея се настани възрастен свещеник. Тя не видя къде е седнал непознатият, а не искаше да се обръща, за да узнае.

Полетът продължи два часа, през които сервираха напитки и студени закуски. Шарлот познаваше добре летището в Цюрих. То беше малко мрачно, но удобно, имаше хубав магазин за сувенири и книжарница, в която се надяваше да намери нещо леко за четене. Тя владееше френски, италиански и испански — който иска да напредва в туристическия бизнес, трябва да знае чужди езици.

В транзитната зала обаче обявиха, че полетът за Мале е изтеглен за по-ранен час и пътниците трябва да се качват в самолета. Настъпи паника, някои се изплашиха, че самолетът ще излети без тях.

Шарлот забеляза високия англичанин, който вървеше към същия изход, без да бърза, като въпреки това изпреварваше мнозина пътници, обременени с ръчен багаж. Ето — той се изравни с блондинката на смешни токове, заговори я и след минута пое тежката й чанта…

„Дали го прави от добро възпитание, или го е привлякло сексапилното й тяло?“, запита се Шарлот. А може би е бил впечатлен от разкошната й платиненоруса коса?

Неведнъж бе забелязвала, че самотните мъже на път лесно завързват познанства с жени извън кръга на обичайните си познати. Тръгнали на почивка, хората си позволяваха да се отпуснат, за което по-късно често съжаляваха. Русокосата явно беше решила максимално да използва ситуацията, защото закачливо гледаше привлекателния си спътник отдолу нагоре, като оживено му разказваше нещо и предизвикателно кършеше снага.

Големият аеробус за Мале беше почти пълен, очакваха само транзитните пътници от Лондон. Шарлот се озова на един ред с непознатия англичанин, но неговото място бе до прозореца на дясната редица, а нейното — също до прозореца, но в лявата. На мястото до нея се настани момченце, чиито родители заеха кресла в средната редица. Блондинката не се виждаше никъде…

 

 

Всъщност Шарлот пътуваше към нова работа на ново място, но преди това й предстоеше да прекара двуседмична почивка. И затова, вместо вода или плодов сок, си поръча червено вино към превъзходната вечеря от телешко с гъби, последвано от разкошен шоколадов мус и порция камамбер. Докато се хранеше, тя поглеждаше вдясно към края на редицата, където непознатият англичанин и седящият до него брадат мъж бяха завързали оживен разговор…

В един през нощта швейцарско време аеробусът кацна в Найроби за смяна на екипажа. Пътниците останаха на борда. Шарлот внимателно прекрачи спящото до нея момче и отиде до отворената врата да вдъхне африканския въздух. Там вече се бяха събрали неколцина други пътници, очевидно водени от същото желание.

Един от тях бе високият англичанин. Той говореше със стюардеса на безупречен френски, но забеляза идването на Шарлот и направи крачка встрани да я пусне по-близо до вратата. Вече бе съблякъл пуловера си без ръкави и останал по риза.

Тя зърна ръцете му и реши, че те невинаги почиват върху някое бюро или облегалки на кресло. Стюардесата влезе в салона и Шарлот попита непознатия:

— Знаете ли колко е часът местно време?

Той погледна часовника си.

— Току-що мина три.

Гласът му бе плътен, дълбок и целият той с мускулестите си рамене, силни ръце и стегнат корем някак не беше на мястото си в препълнения салон на самолета. Тя обаче бе сигурна, че ако се наложи, той е способен да оцелее в много по-тежки условия. В отдавна отминали времена на колониалната ера този мъж вероятно щеше да управлява цял окръг някъде по далечните граници на Британската империя… Дядо й бе познавал такива хора и често й разказваше за техните подвизи.

— Ако престоят ни е цял час, биха могли да ни пуснат на летището и да приберат от туристите малко твърда валута — отбеляза Шарлот.

Мъжът сви рамене.

— Може би авиокомпанията плаща по-малко, като ни държи на борда.

— Аз се чувствам горе-долу добре, но за вас пътуването сигурно е доста уморително — каза тя със съчувствие.

— Ще го преживея — отвърна той със същата усмивка, която Шарлот бе забелязала на летището Хийтроу, но сега бе предназначена за нея и затова й се стори по-чаровна.

Настъпи мълчание. Тя смяташе, че сега е негов ред да каже нещо. Най-естествено би било да я попита закъде пътува, защото пристигнеха ли в Мале, всеки пътник щеше да поеме към някой от множеството острови. Но може би англичанинът не се интересуваше накъде пътува тя…

Вероятно той предпочиташе по-сдържани жени или пък е женен и обръща внимание само на блондинки, които имат нужда от помощ…

Шарлот се обърна и влезе в салона.

 

 

След като на пътниците бе показан видео филм, светлините изгаснаха. Само една лампа светеше цяла нощ — тази над креслото на брадатия съсед на англичанина; той четеше книга, без да се смущава, че светлината пречи на околните да спят. Шарлот ту задрямваше, ту се събуждаше — мъжът пред нея силно хъркаше. Тя си представи в какво кисело настроение ще слязат нейните преяли и недоспали спътници на летището след няколко часа и колко внимание и такт ще трябва да проявят към тях организаторите при посрещането.

Замисли се над служебните си проблеми. Неотдавна фирмата, за която работеше откакто се дипломира, бе погълната от друга — значително по-голяма компания. Всичките й колеги пророкуваха, че при подобно сливане масовите съкращения са неизбежни и ще има да хвърчат глави.

Шарлот не се страхуваше от съкращение, но отдавна усещаше, че в туристическия бранш настъпват промени и той трябва да се преориентира към новите изисквания на клиентите. Нейната фирма бе погълната от „Жардийн Латимор“, която през последните години упорито разширяваше операциите си и един след друг завладяваше терените, изгубени от по-мекушави конкуренти, докато стана безспорен лидер в британския туризъм.

Интересното бе, че компанията си оставаше частна и се ръководеше от прекия потомък на основателя й. Шарлот се надяваше, че новият президент ще се окаже по-либерален от предишните ръководители и няма да пречи на жените да заемат ръководни постове във фирмата…

До кацането оставаше около половин час и за да избегне опашките, Шарлот побърза да отиде до една от шестте тоалетни на самолета и да се измие. На връщане забеляза, че по другата пътека на мястото си се връща високият англичанин. Бе чисто избръснат и преоблечен в къси панталони и три четвърти чорапи. Може би той наистина пътуваше за Мале по работа? Или пък е държавен чиновник? А възможно — и адвокат…

Стюардесите раздадоха на пътниците горещи влажни кърпи, а след това дойде и закуската — спанак с шунка и топли кифлички. Капитанът на самолета обяви, че след малко ще се покажат първите атоли. Момчето, седнало до Шарлот, се наведе към прозореца. След няколко минути тя видя отдавна позната гледка — изумруденозелени петна по плитчините на океана…

Едно време, когато се връщаше от пансиона за ваканциите, тази гледка беше като предизвестие за нова среща с единствения мъж, когото някога бе обичала… Очите й се напълниха със сълзи и тя премигна няколко пъти, като се помъчи и да преглътне и буцата, заседнала в гърлото й. Беше неразумно да се поддава на емоции, но тъкмо тези разпръснати острови сред Индийския океан тя все още наричаше свой дом…

 

 

На излизане от летището групата бе посрещната от весело момиче, което говореше с австралийски акцент. То провери по списък дали всички участници в обиколката са налице и каза:

— Дами и господа, добре дошли на Малдивските острови! Сигурно сте уморени от дългия полет, но скоро ще си починете на острова, край който ви очаква шхуната „Морска птица“. Току-що изпратих групата, която пътува с нея преди вас, и всички до един заявиха, че не са имали по-приятна почивка. Сигурна съм, че в края на пътуването и вие ще сте на същото мнение. Сега екипажът подготвя шхуната и следобед ще се качите на борда. Ще обядвате на острова, а ако желаете, можете да поплувате или да си починете на сянка и да изпиете по една студена напитка. Фериботът е на две крачки оттук, но може би някой от вас би желал да му помогнем с багажа…

— Аз! — обади се блондинката с високи токове. Тя мъкнеше със себе си и един огромен куфар — толкова тежък, че едва го бе свалила от багажната лента на летището.

— Няма проблеми, госпожице Бейкър. Някой друг да има нужда от носач?

Групата тръгна към кея. Шарлот забави крачка и огледа хората, с които щеше да прекара близките две седмици. От опит знаеше, че хората с тежки характери и кавгаджиите се изявяват още през първия ден, но е много трудно да предвидиш кой ще запази самообладание в случай на нещо непредвидено… Също така бе убедена, че не бива да съди за хората по външността им. Може би под платиненорусата хубост на госпожица Бейкър се криеше неподозирана сила и уравновесен характер.

Фериботът, който ги очакваше на кея, се оказа един туземен дхони, който се наричаше още паром. Пътниците складираха багажа в огромна кабина, а после се настаниха на палубата, над която имаше опънат платнен навес.

Шарлот седна по-удобно, като подложи под гърба си пътната чанта, сложи си слушалките и пусна уокмена. Загледа се в морето. Не искаше да завързва разговори и да бърза със запознанства. Тя слушаше музика, гледаше необятната шир, изпъстрена с по-близки и по-далечни островчета, белите облаци, бавно плуващи по синьото небе над океана, прострял се от източните брегове на Африка до западните покрайнини на Тайланд и Малайзия.

Дхони се разлюля от неголемите вълни, оставени от един кораб, и блондинката госпожица Бейкър леко извика от изненада. Протегнала босите си крака с навити крачоли на панталона, тя седеше на края на палубата. На левия й глезен имаше златна гривна, а ноктите бяха лакирани в яркорозово. По млечнобялата кожа обаче не се забелязваше и следа от плажен крем или масло.

Шарлот не искаше да се меси, но не можеше да седи и да гледа безучастно как това празноглаво момиче си търси белята под тропическото слънце. Бе изпреварена обаче от друга по-възрастна жена, облечена в лек памучен тъмносин костюм, която извади шишенце лосион, намаза лицето и ръцете си и връчи шишето на госпожица Бейкър.

Не само Шарлот избягваше разговорите. Мъжът с брада, който цяла нощ бе чел в самолета и когото веселата австралийка нарече „професор Педингтън“, отново отвори своята книга. А високият англичанин — господин Ричмънд — също си сложи слушалки и си пусна уокмен — от скъпите модели, към които Шарлот отдавна поглеждаше с възхищение, и какъвто си бе обещала един ден да купи. Каква ли музика слушаше господин Ричмънд?

Сивите му очи бяха присвити от яркото слънце. Леко мургавата му кожа щеше да придобие прекрасен бронзов загар… Шарлот си спомни почернялото лице на дядо си, белите му коси и яркосините очи. Спомни си колко хубаво беше да те обичат, да те закрилят и разбират. Дали някога щеше да срещне мъж, който цял живот ще я обича, както и тя него?

Светът е пълен с мъже, помисли тя с ирония. Някои я привличаха, а и те не оставаха безразлични към нея. Но те обикновено търсеха или краткотрайни връзки, или скучно съществуване в някое предградие, като на нея й бъде отредена ролята на слугиня, бавачка и домашен психиатър…

Нито един не й бе предложил това, което тя копнееше да открие в един мъж: любов, вярност, чувство за хумор, благородство на характера и пътешествия. „Дали не искам прекалено много?“, запита се Шарлот.

 

 

Наближаваха острова, на който ги чакаше обядът. Вече се виждаше шхуната, която за две седмици щеше да стане техен дом. Господин Ричмънд единствен я разгледа подробно, като извади малък полеви бинокъл.

Паромът бавно се придвижваше по тесен виещ се проход между рифовете, обкръжаващи острова. Отдалеч се виждаше плажен бар с покрив от палмови листа, построен над водата. На брега група младежи играеха фризби. Половин дузина тъмнокожи носачи — местни жители или емигранти от Шри Ланка и Бангладеш — очакваха парома на кея.

Оказа се, че и Шарлот, и господин Ричмънд имат едно и също намерение — да оставят другите да слязат на брега преди тях. Когато я пусна да мине пред него, тя му благодари, но не се усмихна, защото си спомни епизода в Найроби…

Един от носачите й протегна ръка и макар че би могла да слезе на брега без негова помощ, Шарлот му се усмихна, каза: „Шукрия“ и му подаде и чантата си, защото момчето сигурно имаше нужда от бакшиш. То тръгна към сградата, в която бе разположена администрацията и рецепцията.

Господин Ричмънд я настигна и попита:

— Какво му казахте?

— „Шукрия“. Това означава: „Благодаря“. Преди да отпътувам за някъде, имам навик да научавам някоя и друга дума на съответния език — отвърна тя.

Нямаше намерение да му обяснява, че от детски години свободно говори дхивеи — езика на Малдивите — и може да ползва тана, тяхната писменост.

— Полезен навик — каза Ричмънд.

Тя забеляза, че той сам носи чантата си. Дали пестеше пари, или просто бе свикнал да се оправя без чужда помощ?

В просторния, отворен към плажа хол на рецепцията всички получиха тънки резенчета кокос и по чаша сок от папая във високи чаши, украсени с цветчета бял жасмин. Администраторката на рецепцията — красиво местно момиче, раздаде плажни кърпи и талони за обяд, като обясни на перфектен английски, че който желае, може да остави в сейфа пари и ценни вещи, както и багаж за съхранение.

— Например — посочи то куфара на госпожица Бейкър, — за този куфар няма място на борда на шхуната, но тук той ще е в пълна безопасност — после момичето влезе в някакъв кабинет.

— Какво иска да каже тази… — възмути се стопанката на куфара. — Не мога да го оставя, та там са всичките ми дрехи!

Съпругът на жената в синия костюм забеляза:

— На борда няма да ви трябват много дрехи, освен два чифта къси панталони и няколко тениски.

— Два чифта къси панталони?! — ужасено възкликна блондинката. — За две седмици?!

— Те бързо съхнат на палубата — поясни жената в синия костюм. — Нали виждате как екипажът суши прането?

— Нямам намерение да пера! — отвърна надменно госпожица Бейкър. — А когато се върна вкъщи, ще дам дрехите на химическо чистене. А и нали каютите са двуместни? Ще има място и за куфара върху второто легло — реши тя. После се замисли за миг и добави: — Нали ще има острови с луксозни хотели и дискотеки? Там не може да се ходи по къси панталони!

— Дискотеките не са наша слабост — добродушно й отвърна жената в синьо, — ще ги оставим за вас, по-младите — след това се обърна към Шарлот с усмивка: — Аз се казвам Джанет, а съпругът ми — Бил. Не е нужно да си говорим на „ви“, нали?

Шарлот се представи и Джанет се обърна към професора, който отново се бе съсредоточил в своята книга. Тя докосна ръката му и каза:

— Решихме да се наричаме по имена. Ако нямате нищо против, разбира се.

— Имам, но само защото мразя името, което са ми дали моите родители. Предпочитам начина, по който ме наричат студентите. Те ми казват „Проф“.

Господин Ричмънд на свой ред каза, че името му е Дийн и че отива да плува.

Шарлот също имаше бански костюм в чантата си и скоро също се озова в прозрачната като стъкло топла вода. Отпусна се и забрави за всичките неудобства на безсънната нощ. След като се наслади на плуването достатъчно дълго, излезе на брега да изсъхне на слънце.

Там я откри Лиз — хубавата весела австралийка, гид и отговорник на групата.

— Приятна ли е водата?

— Фантастична! — усмихна й се Шарлот.

— А къде е господин Ричмънд? Този гмурец с шнорхела не е ли той?

— Не зная. Може би.

— Да не сте се скарали по пътя? — загрижено попита Лиз.

— Защо? — не я разбра Шарлот.

— Нали знаете… Полетът от Лондон е дълъг и това понякога изнервя хората, а и той е доста едър и сигурно не му е било лесно да седи с часове свит на седалката в самолета…

— Вероятно си права, но според мен полетът не му се е отразил зле. Зная това, защото седяхме на една редица, само че до срещуположни прозорци.

— Защо не са ви сложили един до друг? Трябваше да помолите стюардесата да ви размести! — възкликна Лиз.

— Защо да седим заедно? Та ние не се познаваме!

— Така ли? — изстена Лиз и се удари по челото с ръка. — И таз добра!

— Не… разбирам…

— Ами… Аз реших, че сте се скарали, и нищо повече. Макар че не ми приличаше на кавга, и двамата ми се струвате зрели и разумни хора. От друга страна, не можех да повярвам, че в Лондон могат да объркат нещата до такава степен! Никога не съм попадала в по-ужасна бъркотия!

За седем години работа Шарлот бе оправяла какви ли не каши и затова спокойно попита:

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е… — Лиз млъкна и дълбоко пое дъх. — Не зная защо, но според списъка вие и Дийн Ричмънд пътувате заедно. И са ви сложили в една каюта…