Ан Уийл
Следи по пясъка (9)

Девета глава

За първи път двамата се озоваха в тясната каюта заедно. Дийн се облегна на вратата. Гъстата му тъмна коса още бе влажна. Сигурно след като е излязъл от морето само беше прокарал пръсти през нея; този негов жест Шарлот вече познаваше добре. Така той изглеждаше по-млад. Впечатлението се подсилваше от това, че Дийн носеше къси джинсови панталони, които откриваха корема му, твърд и плосък като на двадесетгодишно момче.

Всяка линия, всеки мускул на изваяното му тяло излъчваше сила, която я караше да се чувства уязвима. Странното беше, че както стоеше пред него полугола, тя не изпитваше нито страх, нито неудобство.

Той тихо каза:

— Суинбърн е написал стихотворение за теб: „Лицето й бе мед за моята уста, а тялото — паша за моите очи…“

Рецитираше строфите, а очите му я милваха. Изумена, тя усети как тялото й потръпва, сякаш той действително галеше раменете, гърдите, талията, ханша, бедрата… Това беше най-удивителното преживяване в живота й. Никой друг не бе предизвиквал у нея подобна реакция само с погледа и гласа си. Досега Шарлот не можеше да си представи, че е възможно да изпита толкова силен прилив на наслада без физическо докосване…

Но очевидно с Дийн това беше възможно. Без да съзнава добре какво върши, водена от някакъв древен, дълбоко скрит инстинкт, неподчиняващ се на съзнанието й, тя бавно остави четката на шкафчето и застана неподвижно пред него.

Очите им се срещнаха. В неговия поглед тя съзря пламъка на желанието.

В следващия миг Дийн вече я прегръщаше. Голите им тела се притиснаха едно към друго в наслада, а устните жадно се сляха…

 

 

— Слизам до каютата да си облека пола. Няма да се бавя — чу се гласът на Джанет от палубата.

Шарлот отвори очи и се върна в реалния свят, в който съществуваха и други хора, освен нея и Дийн.

Те се отдръпнаха един от друг.

Но преди гласът на Джанет да ги стресне, и двамата не забелязваха нито задухът, нито теснотията, изцяло отдадени един на друг и потънали в блаженство.

— Изглежда разходката към брега започва по-рано, отколкото ни се струваше. По-добре да се качваме. Ще поговорим по-късно — изрече Дийн с пресипнал глас, целуна я леко и излезе.

Шарлот не знаеше дали някой е забелязал как той излиза от нейната каюта, а и не я бе грижа. Искаше само да остане за малко насаме със себе си, за да обуздае бурята от чувства и емоции, внезапно избухвали в нея, които заплашваха да я изпепелят… Още по-добре би било да се потопи в хладните морски вълни. Вместо това обаче влезе под душа и остана петнайсетина минути под хладните струи.

Когато се качи на палубата, някои от пътниците бяха вече в лодката, другите чакаха реда си до трапа. Тя хвърли бърз поглед към Дийн и видя, че той е невъзмутимо спокоен. Обсъждате с професора проблемите на рационализма. Може би и тя изглеждаше също така спокойна. Но бурята в душата й не стихваше.

В прегръдките на Дийн бе открила новото си „аз“, беше се освободила напълно от задръжките. Никога досега не бе преживявала подобно нещо. Затова пък и никой от мъжете, които познаваше, не притежаваше неповторимата комбинация от нежност и настойчивост на Дийн.

Начинът, по който я бе любил, беше изненадващо откритие за нея.

Тя слезе по трапа в лодката. В нея стоеше Маник. Лицето му бе навъсено. Дали не е забелязал как Дийн влиза в каютата на Шарлот?

— Какво е това, капитане? — полюбопитства Вик и посочи редица квадратни рами от бамбук, плуващи в лагуната.

Лицето на Маник се проясни.

— Това са мрежите, в които се съхранява рибата за стръв.

До кея растеше огромно бананово дърво, под чиято сянка почиваше група мъже. Няколко хамака, вързани с въжета за клоните на дървото, се люлееха във въздуха.

Слънцето се бе изкачило до средата на небосклона и прежуряше. По прашен нагорещен път пътниците на „Морската птица“ тръгнаха към навеса, под който беше складирана сушена риба.

— Ау, каква ужасна миризма! Добре, че Стенли не дойде с нас, защото сигурно щеше да му прилошее — смръщи нос Оли.

Самото селце, с пътеки, посипани с бял коралов пясък, с огради и къщи също от корал, напомни на Шарлот за Малък Табу — с тази разлика, че там покривите бяха от палмови листа, а тук — от гофрирано желязо.

Спряха пред лавка, в която се продаваха пъстри фланелки и раковини. Докато туристите разглеждаха сувенирите, Маник се заприказва с един от местните жители. При тях дотича малко момче. Маник се наведе, разроши косата на детето и му даде бонбон.

По време на разходката Шарлот забеляза, че приятелят й от детинство обича децата, както и те него. По-големите момчета гледаха с обожание капитана на разкошния, според тях, кораб „Морската птица“, а момичетата му хвърляха тайни възторжени погледи, изпълнени с копнеж.

Шарлот се страхуваше да погледне Дийн. Бе убедена, че лицето й ще я издаде. „Ще говорим по-късно…“, спомни си думите му. Но кога и къде? Макар че тази вечер желаещите щяха да участват в нощен риболов, тя и Дийн едва ли щяха да имат възможност да останат насаме.

Когато групата се върна на шхуната, той докосна ръката на Шарлот и промълви:

— Да отидем за малко на носа.

— Добре — кимна тя и го последва.

— Това е непоносимо! Искам да бъдем заедно! — започна разпалено той, когато се озоваха встрани от останалите. — Утре тръгваме за Мале. Хайде да избягаме от шхуната!

— И къде ще отидем? — засмя се Шарлот.

— Казват, че остров Кудаити е подходящо място за хора, които желаят да останат сами.

— Да, но той е само за милионери — възрази Шарлот. — Кудаити не ми е по джоба.

— Добре, тогава ще намерим по-евтино място.

Дийн се надвеси над нея, докато устните му допряха ухото й:

— Все ми е едно къде ще бъдем, стига да си с мен и наоколо да няма никой!

По гърба й полазиха тръпки. Тя жадуваше не по-малко от него да останат насаме. В същото време обаче си даваше сметка, че иска от този мъж нещо много повече от краткотрайна любовна авантюра. Трябваше да бъде сигурна, че той я обича и желае сърцето и душата й, а не само тялото.

— Не зная… — поколеба се Шарлот. — Групата и без това намаля с двама души… Ако и ние отпаднем…

— Това не е частно събиране на яхта и не сме нечии гости. Не сме задължени да останем.

— Зная, но… Маник ще се разсърди.

— Маник ли? Какво общо има той, по дяволите?! — избухна Дийн.

— Не бих искала да помисли, че европейците са хора без всякакви морални ценности и задръжки.

— Пукнат грош не давам за неговото мнение. А и той едва ли се интересува от моето. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ще ти е неприятно да прекараш края на отпуската си с мен?

Тя избегна прекия отговор на въпроса му, затова предпазливо изрече:

— Ти не разбираш… А и нищо чудно, защото не съм ти казала… всичко… Била съм тук и преди. Всъщност израснах на тези острови. Като деца двамата с Маник бяхме близки приятели. Ето защо неговото мнение е твърде важно за мен…

Известно време той я гледа изпитателно. Очевидно му бе необходимо време, за да осъзнае чутото. Настъпи неловко мълчание, което най-сетне Дийн наруши:

— Разбирам… Това обяснява доста неща. Въпреки всичко обаче би следвало да постъпваш така, както ти намериш за добре, а не да се ръководиш от нечии норми на поведение. Ако не желаеш да дойдеш с мен, твоя работа, само недей да използваш Маник като оправдание!

— Не се оправдавам с него — възрази Шарлот. — Аз… Просто не искам да се хвърлям импулсивно и безогледно в нещо, за което после ще съжалявам…

Дийн сложи ръка на рамото й и нежно помилва врата.

— Шарлот, ти не си тийнейджърка. Вече си достатъчно голяма и разумна. Защо не се довериш тъкмо на своята импулсивност и инстинкти, както направи днес? — пръстите му се плъзнаха покрай ухото към брадичката й.

Как й се искаше отново да се озове в неговите обятия и да усети устните му върху своите!

— Не ме карай да бързам, Дийн — прошепна тя с пресипнал глас. — Трябва ми време да помисля — той отдръпна ръката си и това я нарани. — Спомняш ли си Лиз, австралийката, която ни посрещна при пристигането ни? — продължи Шарлот. — Аз си вадя хляба по същия начин. Искам да кажа, че ако беше на мое място, щеше да знаеш какви глупости понякога вършат хората по време на почивка и колко е лесно, а понякога и рисковано, да се забравиш и да се оставиш по течението…

— Зная това. Аз съм на тридесет и пет години и няколко пъти ми се е случвало да се оставя течението да ме носи… Вероятно това се е случвало и на теб. Ето защо бих искал да прекараме останалото време заедно. Трябва да научим много неща един за друг, преди да се върнем в Европа към всекидневния си, живот…

— Нужни са много повече от две седмици, за да опознаеш един човек. И не съм убедена, че няколко дни са достатъчни. Сигурно ще бъдат… много приятни, но от това раздялата ще бъде по-болезнена, особено за мен. Мъжете по-лесно се справят с… тези неща.

— Може би раздяла няма да има — меко каза той…

Корабният гонг ги повика на вечеря.

 

 

Когато след вечерята пътниците допиваха кафето си, към масата се приближи Маник.

— Тази нощ ще бъде ветровито — предупреди всички той. — Ще ви помоля да спите във вашите каюти — обърна се към Шарлот и Дийн. — Утре тръгваме за Мале, където можете да пазарувате и да разгледате джамията и музеите. Има и безмитен магазин, но доколкото научих от други пътници, цените в него са доста високи — сви рамене. — Това ще прецените сами. Дамите могат да не се притесняват, че някой ще ги нападне или ограби. Мале е спокоен и сигурен град.

 

 

— Това никак не ми прилича на сигурно място — замислено каза Даян.

Седяха в лодката, която плаваше край кея на Мале. Маумун търсеше свободно място да акостира.

На този, който не е виждал ориенталско пристанище, мястото наистина би могло да се стори зловещо. Акваторията беше задръстена от големи и малки пароми и лодки с навеси от палмови листа. Жени почти не се виждаха, а много от мъжете бяха небръснати, боси и приличаха на разбойници.

Като малка Шарлот често придружаваше дядо си, който редовно пътуваше до Мале за пощата и хранителни продукти и за нея голямото пристанище и тесните улички бяха възхитително интересни.

През онези времена обаче не съществуваше нито голямото златно кубе на джамията, нито малкото кубе на минарето, откъдето пет пъти на ден прозвучаваше призив за молитва…

Най-сетне Маумун намери място пред рибния пазар. Маник каза, че групата трябва да се върне тук към един часа, за да обядват на шхуната. След това, ако някой пожелае, отново ще може да се върне в града.

— О, не! Нима трябва да минаваме през този кошмар още три пъти! — запротестира Даян.

Океанът този ден беше неспокоен, лодката се клатушкаше и люлееше по вълните, а Даян се страхуваше да не падне между нея и корпуса на шхуната. Когато Маник и Дийн най-сетне бяха успели да я настанят в лодката, блондинката вече бе на ръба на истерията.

— Не се притеснявай, скъпа. Сигурен съм, че ще намерим на брега някое заведение и ще обядваме там, а по-късно вятърът може би ще стихне — успокои я професорът, преди да отплават към брега. — Предлагам да потърсим някое кафене, в което да седнеш и да си починеш.

— С удоволствие — благодарно каза Даян, отвори чантата си, извади малко огледалце и се огледа.

— Няма ли да дойдете с нас до болницата да видим Силвия? — попита Джанет.

— Едва ли ще остане очарована от цяла тълпа посетители. Предайте й нашите поздрави.

 

 

Завариха Силвия спретната и облечена. Седеше на верандата сама. Стенли бе отишъл да разгледа града.

Следобед трябваше да заминат за курортния остров, на който им предстоеше да останат няколко дни преди заминаването за Лондон.

След като внимателно огледа мястото на раната, Бил отбеляза, че е била зашита професионално. Силвия леко се усмихна.

Косата около раната беше избръсната и мястото бе покрито с парче стерилен анкерпласт, през който се виждаха три-четири чисти шева.

Когато излизаха от болницата, Джанет каза:

— Това е напълно в стила на Стенли — да я остави сама! О, вижте кой е тук! Къде намерихте тези чудесни цветя, Маник?

— Имам един приятел в Мале — отвърна капитанът. — В неговата градина растат много цветя и помолих жена му да ми направи букет за госпожа Нийдсън. Как е тя?

Джанет му отговори и той влезе в болницата, а останалите тръгнаха към центъра на града.

— Много е мило от страна на Маник, нали? — бъбреше Джанет. — Учудена съм, че Дийн не дойде с нас. Виж, за Даян не съм и очаквала да си направи излишен труд заради когото и да било, но предполагах, че Дийн ще постъпи другояче.

— Не си съвсем права, скъпа — възрази Бил. — Дийн ни придружи в деня на инцидента, не помниш ли? Точно той изпрати в Лондон факс за инцидента и на него в известна степен Нийдсънови дължат благоприятното решение на въпроса. А и аз съм му благодарен за това, че ми правеше компания онази вечер.

С Дийн се срещнаха чак когато се събраха всички заедно на кея. Маник обяви, че вятърът се засилва и морето става по-бурно, ето защо е уредил обяд в „Маркет Хотел“.

Оказа се, че това не е точно хотел, а голям ресторант, към който се изкачиха по широки стълби.

Ресторантът беше препълнен. В залата имаше само мъже и когато влезе групата европейци, сред които три жени, присъстващите започнаха да се обръщат и да ги гледат.

За туристите имаше приготвена маса с изглед към залива. Върху нея бяха подредени купи с ориз, няколко вида сосове, нарязани зеленчуци, настъргана ядка от кокосов орех и роши — плоски питки местен хляб.

Маник и двамата моряци също седнаха на масата. За Шарлот това беше най-приятният обяд през цялото пътуване. За първи път вместо пригодената за туристи храна им бяха сервирали истински местни ястия.

С изключение на Дийн всички сметнаха, че в блюдата има прекалено много пипер и подправки. Дийн опита от всичко, дори си сипа два пъти. От време на време, предавайки през масата някоя чиния или купа, Шарлот срещаше погледа му и мислеше, че и той сигурно не е спал добре през нощта.

Тя още не знаеше дали да приеме предложението му, а времето летеше.

Нещо в душата й я подтикваше да замине с него, за да изпита блаженството, което й обещаваше вчерашното преживяване. Но разумът й я предупреждаваше, че трябва да бъде предпазлива. Освен това си представяше как ще се почувства Маник, ако Дийн му каже, че си тръгва и я взима със себе си.

А ако Маник я обичаше, Шарлот не желаеше да му причинява болка.