Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (9)

9

На паркинга цареше пълен мрак, само светлината от лъскавите коли се отразяваше в локвите. Ягуар, волво, мерцедеси — това бяха преобладаващите марки. Моят джип блесна в самия край на плаца. Когато тръгнахме между колите, аз го изгубих от поглед. Жан-Клод стисна в юмрук ключовете ми, за да не дрънчат, докато вървим. Не се държахме за ръце. Бях хванала файърстара си, насочен към земята, но готов за стрелба. Оглеждах внимателно паркинга. Не се опитвах да скрия какво правя: всяко ченге би разбрало от метри разстояние. Усилено търсех опасност, търсех мишени.

Чувствах се и глупаво, и тревожно. По кожата на голите ми рамене и надолу по гърба пълзяха студени тръпки. Глупаво беше, разбира се, но би ми било по-добре в джинси и риза. Някак по-уверено бих се чувствала.

— Струва ми се, че ги няма тук — промълвих аз.

— Сигурен съм, че си права, ma petite. Ивет и Балтазар ни казаха, каквото имаше да ни предадат, и са се върнали при господарите си.

Стрелнах го с очи, но веднага продължих огледа на паркинга.

— Тогава защо съм в бойна готовност?

— Защото Съветът пътува със своя антураж, ma petite. Мога да ти гарантирам, че пак ще се срещнем с тях тази вечер.

— Страхотно.

Минахме покрай последните автомобили между нас и джипа, на който имаше облегнат човек. Файърстарът веднага бе насочен в него. Дори не се замислих — чиста параноя… о, простете, предпазливост.

Жан-Клод застина до мен, напълно неподвижен. Старите вампири умеят това — престават да се движат, да дишат и всичко останало. Сякаш ако за миг извърнеш поглед, те може да изчезнат.

Мъжът стоеше, извърнат странично спрямо нас, облегнат на задницата на джипа. Тъкмо се канеше да запали цигара. Ще си речеш, че не ни вижда, но за всеки случай го държах на прицел. Той знаеше, че сме там. Кибритената клечка пламна и освети един от най-съвършените профили, които съм виждала. Златистите коси, озарени от пламъка, се спускаха на гъста вълна до раменете и обрамчваха лицето. С привично движение той хвърли клечката на асфалта, извади цигарата от устата си и вдигна лице към небето. Светлината от уличните лампи заигра по лицето му и по златистите коси. Той пусна три идеални кръгчета дим и се разсмя.

Този смях пробяга по гърба ми като докосване, накара ме да потреперя и да се запитам как така, по дяволите, можах да си помисля, че това е човек.

— Ашър — продума Жан-Клод. Тази единствена дума беше изречена сухо, като лишена от съдържание. Но аз с мъка се възпрях да не се обърна към Жан-Клод. Знаех кой е Ашър, но само по слухове. Ашър, неговият слуга, Джулиана и Жан-Клод няколко десетилетия бяха пътували из Европа. Това беше menage a trois^[1] — най-близкото до семейство съжителство, което Жан-Клод бе имал, откакто беше станал вампир. После Жан-Клод бе повикан при умиращата си майка, а Джулиана и Ашър попаднаха в лапите на Църквата. С други думи — при ловците на вещици.

Ашър се обърна с десния си профил към нас. Уличната светлина, която бе ласкава за лявата половина на лицето му, изведнъж стана жестока. Дясната половина на лицето му приличаше на разтопен восък. Белези като от изгаряне с огън и киселина, но всъщност бяха следи от светена вода. Вампирите не умеят да лекуват раните си, нанесени им с осветени предмети. Свещениците имаха теория, че е възможно дяволът да се изгори чрез капчици светена вода.

Държах го на прицел, без да помръдвам. Неотдавна бях видяла и още по-неприятна гледка — вампир, чието лице бе изгнило наполовина. Едното му око се блещеше от празна орбита. В сравнение с него Ашър беше направо модел от корицата на списание. Ала тези белези изглеждаха още по-ужасно в контраст с красотата на запазената част от лицето му. На този фон бяха непоносимо зловещи. Очите му бяха незасегнати, а носът, пълните устни и контурът на лицето плаваха сред море от белези. Жан-Клод бе успял да избави Ашър от фанатиците, но Джулиана бе изгорена като вещица.

Ашър така и не прости на Жан-Клод за смъртта на жената, която и двамата бяха обичали. Всъщност, доколкото ми е известно, той бе пожелал и моята смърт.

Бе готов да отмъсти на Жан-Клод, като убие неговия човешки слуга. Досега Съветът бе отказвал да удовлетвори искането му.

— Бавно се отдръпни от джипа — казах аз.

— Ще ме застреляте, задето съм се облегнал на колата ви? — попита той. Гласът му бе весел, приятен. Тонът и подборът на думите му напомняха за Жан-Клод в началото на нашето познанство. Ашър се изправи, като се оттласна от джипа, без да си послужи с ръцете. Пусна към мен колелце дим и отново се засмя.

Смехът се плъзна по кожата ми, все едно докосвах козина — мек, но и някак нашепващ за смърт. Такъв беше и смехът на Жан-Клод и ужасно ме дразнеше.

Жан-Клод си пое дъх дълбоко и на пресекулки и пристъпи напред. Той не застана в полезрението ми и не ми каза да сваля пистолета.

— Защо си тук, Ашър?

В гласа му имаше нещо, което рядко ми се случваше да чуя: съжаление.

— Тя ще ме застреля ли?

— Попитай я сам. Не аз държа пистолета.

— Значи е вярно. Ти не командваш собствения си слуга.

— Най-добрите слуги са тези, които идват при теб доброволно. Ти ме научи на това, Ашър, ти и Джулиана.

Ашър хвърли цигарата на земята и направи две бързи крачки напред.

— Недей! — казах аз.

Той стисна юмруци, гневът му прекоси нощта с напрежението на приближаваща мълния.

— Никога, никога вече не произнасяй името й! Не си достоен да го изричаш, нямаш това право!

Жан-Клод леко се поклони.

— Както обичаш. А сега кажи какво искаш, Ашър. Анита може да изгуби търпение.

Ашър се вторачи в мен. Измери ме с поглед от главата до петите, но без сексуално любопитство, макар в този поглед да имаше и похот. Оглеждаше ме така, сякаш бях лека кола, която се кани да купи. Очите му бяха със странен светлосин оттенък.

— Наистина ли би ме застреляла? — той обърна главата си така, че да не виждам белезите по лицето му. Знаеше съвсем точно как падат сенките. При това ми се усмихна така, сякаш от мен се очакваше да се разтопя в обувките си. Не се получи.

— Остави чародейството и ми посочи поне една причина да не те убия.

Той обърна главата си и един голям кичур златиста коса се разсипа по дясната половина на лицето му. Ако нощем виждах по-лошо, косата можеше да скрие белезите.

— Съветът отправя своята покана към Жан-Клод, Господар на град Сейнт Луис, и към неговия човешки слуга, Анита Блейк. Настояват да дойдете тази нощ.

— Можеш да прибереш пистолета си, ma petite. В пълна безопасност сме до срещата със Съвета.

— Така ти се струва — казах аз. — Последното, което чух за Ашър, е, че искал да ме убие.

— Съветът отхвърли молбата му — отвърна Жан-Клод. — Човешките ни слуги са твърде скъпи, за да се съгласи.

— Много правилно — отбеляза Ашър.

Двамата вампири се вторачиха един в друг. Очаквах всеки от тях да опита вампирската си сила върху другия, но не стана така. Те просто стояха един срещу друг и се гледаха очи в очи. Лицата им бяха безизразни, но ако бяха хора, аз щях да им предложа да се прегърнат и да се помирят. Дори във въздуха се усещаше колко страдат. Разбрах нещо, което дотогава не знаех: някога те се бяха обичали. Само любовта може да премине в такова горчиво съжаление. Свързваше ги Джулиана, но тя не бе единствената, която бяха обичали.

Време беше да прибера пистолета, но мисълта, че трябва да се разголя на паркинга, беше изнервяща. Беше крайно време да се снабдя с шикозен вечерен костюм с панталон. Роклите не вършеха работа, ако ти се налага да носиш оръжие.

Тримата бяхме сами на паркинга. Аз се обърнах с гръб към тях и повдигнах роклята си, за да скрия пистолета.

— Не се стеснявай от мен, моля — каза Ашър. Оправих дрехата си и се обърнах.

— Не се ласкай!

Той се усмихна. На лицето му се изписа добродушие, снизхождение и още нещо. Тъкмо това „още нещо“ ме тревожеше.

— Срамежлива. А беше ли целомъдрена, преди да те срещне нашият храбър Жан-Клод?

— Стига, Ашър — отсече Жан-Клод.

— Ти ли й беше първият? — попита той и се захили, отметнал глава назад. Така се разкикоти, че трябваше да се облегне на джипа, за да не падне. — Случил си на девственица! Това е просто идеално!

— Не бях девствена и това изобщо не ти влиза в шибаната работа.

Смехът секна толкова рязко, че се слисах. Ашър се смъкна надолу и седна на тъмния паваж. Погледна ме през завесата от златисти коси. Очите му бяха странни и светли.

— Не девствена, но целомъдрена.

— Стига игри за тази вечер — рекох аз.

— Игрите едва започват — отвърна той.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че Съветът ни чака, ma petite. Те ще ни предложат много игри и нито една няма да бъде приятна.

Ашър стана, сякаш бе изтласкан от пружини. Изтупа се, оправи черното си палто. Твърде топло беше за такова. Не че това имаше някакво значение за него, но все пак беше странно. Обикновено вампирите се стараят да се обличат според времето. Не можех да не се запитам какво има под палтото му. Под полите на такова дълго до глезените палто може да се скрие доста голямо оръжие. Никога не бях срещала вампир с пушка, но винаги има първи път.

Жан-Клод беше казал, че сме в пълна безопасност до срещата си със Съвета, но това не означаваше, че Ашър не може да извади оръжие и да ни направи на пух и прах. Беше проява на абсолютна небрежност от моя страна да прибера пистолета си, преди да съм обискирала Ашър от главата до петите.

Въздъхнах.

— Какво има, ma petite!

Ашър беше вампир. Нима с пистолет щеше да е по-опасен? Но аз просто не можех иначе.

— Да видим дали съм разбрала правилно. Ашър ще дойде с нас на тази среща и ще пътува с нашата кола?

— Налага се, за да ви показвам пътя — отвърна Ашър.

— Тогава постави ръцете си на джипа.

Той смръщи чело, но присмехулно и снизходително.

— Моля?

— Хич не ме интересува, ако ще да си второто пришествие на Антихриста, но няма да седнеш зад мен в колата ми, докато не се убедя, че не носиш оръжие.

— ma petite, той е вампир. Ако седи зад теб в колата, ще бъде достатъчно близо до теб, за да те убие и без оръжие.

— Прав си — поклатих глава аз. — Знам, че си прав, но в случая не логиката е важна, Жан-Клод, а това, че аз просто не мога да го оставя да седне зад мен в колата, ако не знам какво има под палтото му. Просто не мога, това е.

Така си беше. Параноично, но вярно. Жан-Клод знаеше, че е безполезно да спори с мен.

— Добре, ma petite. Ашър, ще бъдеш ли така любезен да се обърнеш с лице към джипа?

Ашър ни се усмихна ослепително, кучешките му зъби блеснаха.

— Искаш да ме обискираш ли? Мога с голи ръце да те разкъсам на парчета, а ти се вълнуваш дали нося пистолет? — той се разкикоти тихо и сякаш иглички се забиха по кожата ми. — Толкова си сладка!

Сладка ли? Аз?

— Прави каквото ти се каза!

Той се обърна към джипа, като все още се смееше тихо.

— Разкрачи се, ръцете на капака!

Отново извадих пистолета си. Може би трябваше да го нося на ланец около врата си. Опрях цевта о гърба на Ашър и усетих как той се изопна под ръцете ми.

— Никак не си поплюваш.

— Абсолютно — казах аз. — По-широк разкрач!

Той премести крак, но недостатъчно.

Ритнах го така, че да се подпре на джипа, и започнах да го претърсвам с една ръка.

— Властна, много властна особа. Обича ли да бъде отгоре?

Аз не реагирах. Удивително беше, че Жан-Клод също си затрая.

— По-бавно, по-бавно. Нима Жан-Клод не те е учил да не бързаш? — в съответния момент той си пое въздух и застена: — Ох, колко е хубаво…

Да, беше ми неловко, но го обискирах от главата до петите. Нямаше абсолютно нищичко. Все пак се почувствах по-спокойна. Отстъпих крачка назад и прибрах пистолета.

Той наблюдаваше през рамото си.

— Сутиенът ти съответства ли по цвят на бикините?

Поклатих глава.

— Сега можеш да се изправиш.

Той се надигна, опирайки се на капака.

— Не искаш ли да ме обискираш на голо?

— Мечтай си.

Той си заоправя палтото.

— Ах, Анита, нямаш представа за какво си мечтая!

Не можех да разгадая изражението на лицето му, но ми беше достатъчно просто да го зърна. Не исках да знам какво вижда Ашър, щом затвори очи на разсъмване.

— Ще тръгваме ли? — попита Жан-Клод.

— Нямаш търпение да се простиш с живота си, а? — рече Ашър. Гневът му внезапно се върна и пропъди дразнещата галантност.

— Съветът няма да ме убие тази вечер — отвърна Жан-Клод.

— Чак толкова ли си сигурен?

— С тяхна заповед е забранено на онези от нас, които живеят в Съединените щати, да се бият помежду си, докато не бъде приет или отхвърлен законът, който сега се разглежда във Вашингтон. Съветът иска да запазим легалността си в тази страна. Ако те нарушат собствените си правила, никой няма да им се подчинява.

Ашър се обърна с лице към светлината.

— Има неща, по-лоши от смъртта, Жан-Клод.

— Ашър, аз не те предадох — въздъхна Жан-Клод. — Как да те убедя в това? Сам чувстваш, че говоря истината. Дойдох при теб още щом разбрах.

— Имаше на разположение векове, за да се убедиш напълно, че истината е такава, каквато ти е угодна на теб, Жан-Клод. Което не я прави обективна истина.

— Така да бъде, Ашър. Но ако можех, какво ли не бих направил, за да изкупя онова, което ти считаш за моя вина. Бих я съживил, ако беше по силите ми.

Ашър вдигна ръка, сякаш искаше да отмахне от себе си тази мисъл.

— Не, не, не! Ти я уби! Ти я остави да умре! Остави я да изгори! Чувствах как тя умира, Жан-Клод. Аз бях неин господар. Тя беше толкова изплашена. До последния момент вярваше, че ще й се притечеш на помощ и ще я спасиш. Бях неин господар и знам, че последната изречена от нея дума беше твоето име.

Жан-Клод се обърна с гръб към Ашър. Другият вампир се приближи плътно до него, хвана го за ръката и го обърна с лице към себе си. На уличната светлина по страните на Жан-Клод блеснаха сълзи. Той плачеше за жена, която бе умряла преди повече от двеста години. Твърде много време за сълзи.

— Никога преди не си ми го казвал — гласът на Жан-Клод едва се чуваше.

Ашър го блъсна толкова силно, че той залитна.

— Спести си сълзите, Жан-Клод. Ще ти трябват за самия теб… и за нея. Съветът ми обеща отмъщение.

Жан-Клод изтри сълзите с опакото на дланта си.

— Няма да я убиеш. Те няма да ти позволят.

Ашър се усмихна много неприятно.

— Аз не искам живота й, Жан-Клод. Искам ти да страдаш.

Той започна да кръжи около мен като акула. Въртях се заедно с него и знаех, че е твърде близо и че ако се нахвърли, в никакъв случай няма да успея да извадя пистолета.

— Най-сетне имам онова, което ми е необходимо, за да те нараня, Жан-Клод. Обичаш друга. А любовта никога не е безплатна, Жан-Клод. Това чувство струва повече от всяко друго и аз ще видя как ще си платиш напълно.

Той застана пред Жан-Клод със стиснати юмруци, отпуснал ръце, и трепереше от усилието да не го удари. Жан-Клод бе престанал да плаче, но аз не бях сигурна, че ще отвърне на удара. В този момент разбрах, че той не иска да причини болка на Ашър. Чувството за вина е мощен източник на великодушие. Проблемът беше в това, че Ашър искаше да му причини болка.

Аз застанах между тях. Направих крачка напред. Ашър трябваше или да отстъпи назад, или да се докоснем. Той отстъпи, като ме гледаше така, сякаш не разбираше откъде съм се взела. За миг беше забравил за мен.

— Най-скъпо струващото чувство не е любовта, Ашър — казах аз и пак пристъпих напред, а той отстъпи още една крачка, — а ненавистта. Защото тя те яде отвътре и те опустошава, преди да те убие.

— Много мъдро — каза той.

— Мъдростта е хубаво нещо — съгласих се аз. — Но едно запомни: никога повече не ни заплашвай! Защото иначе ще те убия. Не давам пукната пара за твоите някогашни страдания. А сега да вървим!

Ашър ме гледа няколко секунди. После отвърна:

— С удоволствие. С нетърпение очаквам момента, когато ще ви представя на Съвета.

Той искаше думите му да прозвучат зловещо, така и се получи. Не исках да се срещам със страшилищата на вампирския народ, но трябваше да отида. Бях разбрала нещо за господарите-вампири: можеш да избягаш от тях, но не толкова далеко, че да не те хванат. Можеш да се скриеш, но не завинаги. Най-накрая ще те пипнат. А господарите-вампири не обичат да ги карат да чакат.