Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (40)

40

Мислех си, че Лари ще ме чака в колата си. Не — беше отвън, облегнат на нея в цял ръст. Дори отдалече се виждаше, че изпитва болка — гърбът му се беше схванал и той гледаше да се ограничава само до най-неизбежните движения. Приближих се. Отблизо изглеждаше още по-зле. Бялата му риза беше изцапана с черни сажди. Тънкият му летен панталон беше кафяв и не изглеждаше чак толкова зле. Черна ивица се спускаше от челото му до брадичката. От тази чернилка едното му синьо око изглеждаше по-тъмно, като сапфир в обков от оникс. Погледът му беше мътен, сякаш болката напълно беше изчерпала силите му.

— Господи, изглеждаш съвсем скапан — казах аз.

Той почти се усмихна.

— Благодаря, тъкмо това исках да чуя за ободряване.

— Изпий едно хапче и се качи в джипа.

Той понечи да поклати глава, но спря по средата на движението.

— Не, ако ти ще шофираш, мога да отида на следващия пожар.

— От теб се носи такава воня, сякаш са ти запалили дрехите.

— А ти изглеждаш съвсем чистичка — рече той с известно негодувание.

— От какво си недоволен, Лари?

— Освен от това, че в гърба ми сякаш е забит нажежен до червено ръжен?

— Да — рекох аз.

— Ще ти кажа в колата.

Под мусенето му се долавяше умора.

Не се впуснах в спор с него, просто тръгнах към джипа. След няколко крачки разбрах, че не върви след мен. Обърнах се и видях, че стои неподвижно, със затворени очи, стиснал в юмруци отпуснатите си до тялото ръце.

Върнах се при него.

— Да ти дам ли ръка?

Той отвори очи и се усмихна.

— По-добре ми дай гръб. Ръцете ми са в ред.

Усмихнах се и внимателно го хванах под ръка, почти готова на отказ от негова страна, но той прие. Болеше го. Закрачи с мъка и аз го подкрепях. Бавно, но уверено напредвахме към джипа. Когато стигнахме, Лари едва си поемаше дъх. Отворих вратата, но нямах представа как да го кача. Както и да подходех, щеше да го боли.

— Просто ми дай да се опра на ръката ти и сам ще се справя — каза той.

Протегнах му ръка. Той се вкопчи в нея и седна, при което засъска от болка.

— Ти казваше, че на втория ден ще ме боли по-силно. Защо винаги си права?

— Трудно е да бъдеш съвършен — отвърнах аз. — Но аз умея да се справям с това бреме — погледнах го с най-невъзмутимото си изражение.

Лари се усмихна, после се засмя и почти се преви на две от болка, но от това тя само се усили. Няколко секунди той се гърчи на седалката. Когато отново можеше да седи изправен, така се вкопчи в таблото, че пръстите му побеляха.

— Боже, само не ме разсмивай.

— Прощавай — казах аз.

Извадих от багажника бебешки мокри кърпички с алое и ланолин. Те отлично отмиват кръвта. Вероятно щяха да се справят и със саждите. Подадох му кърпичките и му помогнах да си закопчае предпазния колан. Да, без него щеше да го боли по-малко, обаче никой не пътува в колата ми без предпазен колан. Майка ми днес щеше да е жива, ако го беше използвала.

— Изпий една таблетка, Лари. Поспи в колата. Ще те закарам у вас, след като си свърша работата.

— Не — отсече той толкова решително и твърдо, че аз разбрах — няма да успея да го разубедя. Така че защо изобщо да се опитвам?

— Както искаш — рекох. — Но кажи какво си правил, че изглеждаш така, сякаш си се опитвал да замажеш петната по теб?

Той обърна очи към мен и се намръщи.

— Валял си се в сажди — уточних аз. — Не си ли гледал филма на „Дисни“ и никога ли не си чел детски книжки?

Той се поусмихна.

— Отдавна не съм. Бях на три пожара, където просто трябваше да констатирам, че вампирите са мъртви. На две от местата не намерих нищо, само пепел. На третото заварих нещо като струпани на едно място черни пръчки. Не знаех какво да правя, Анита. Опитах се да напипам пулс. Знам, че е глупаво. Черепът просто се пръсна и ме посипа с пепел.

Лари седеше съвсем неподвижно, владееше се добре, но сякаш се беше прегърбил от болка и от преживяния потрес.

Казаното от мен едва ли щеше да му помогне.

— Вампирите изгарят напълно, Лари. Ако останат парчета от скелета, значи не е бил вампир.

Той ме погледна и внезапно се просълзи.

— Искаш да кажеш, че е бил човек?

— Възможно е. Не съм напълно сигурна, но е много вероятно.

— Благодарение на мен никога няма да разберем. Без зъбите не може да се определи.

— Не е съвсем така. Може да се направи ДНК анализ, но, честно казано, не знам дали огънят е оставил подходящи фрагменти, от които да се вземат ДНК проби. Ако им се удаде да ги съберат, тогава поне ще се разбере дали е бил човек, или вампир.

— Ако е бил човек, то аз съм унищожил всеки шанс за идентифицирането му по зъбите — рече той.

— Лари, ако черепът е бил толкова крехък, не мисля, че изобщо е било възможно да се запази. Просто не би издържал снемането на зъбни отпечатъци.

— Сигурна ли си? — попита той.

Облизах устните си и ми се прииска да излъжа.

— Не сто процента.

— Ти щеше да разбереш, ако е бил човек. Нямаше да го докоснеш с мисълта, че може да е още жив, нали?

В колата настъпи мълчание.

— Отговори ми — рече той.

— Да, не бих проверила за пулс. Бих предположила, че са останки на човек.

— По дяволите, Анита, вече цяла година се занимавам с тази работа и все още допускам такива глупави грешки.

— Не са глупави, а просто грешки.

— Каква е разликата? — попита той.

Помислих си, че е допуснал глупава грешка, когато е оставил гърба си незащитен, но реших да премълча.

— Сам знаеш каква е разликата, Лари. Когато престанеш да се самосъжаляваш, ще си я спомниш.

— Не бъди чак толкова снизходителна, Анита.

Гневът в гласа му жилеше по-силно от думите. За днес това ми стигаше. Наистина.

— Лари, с удоволствие бих поглезила самолюбието ти, за да се почувстваш по-добре, но ми свършиха бонбонките и играчките. И моят ден не беше за чудо и приказ.

— Какво се случи? — попита той.

Поклатих глава.

— Добре де. Съжалявам. Слушам те.

Дори не знаех откъде да започна и въобще не бях готова да разправям на някого какво се е случило в болницата, особено пък на Лари.

— Даже не знам с какво да започна, Лари.

— Опитай се — рече той.

— Ричард е просто непоносим.

— Ясно, проблеми с гаджето — рече той почти развеселен.

— Не ми се прави на много важен, Лари — стрелнах го с поглед аз.

— Извинявай.

— Не е само това. Преди да настъпи този критичен момент, ме повикаха в „Църквата на вечния живот“. Там, в подземието, лежи Малкълм. Неговите последователи искат да бъде спасен. Пожарникарите искат да знаят дали е възможно да го оставят там до залез на слънце, когато той ще остане сам.

— И какво? — попита Лари.

— Това, че нямам никаква представа как да разбера дали Малкълм е жив, или мъртъв.

Той се вгледа в мен.

— Шегуваш се.

— Уви, не.

— Но ти си некромант.

— Аз умея да съживявам зомбита и обикновени вампири, но не съм в състояние да вдигна вампирски господар, притежаващ силата на Малкълм. А дори и да можех, това щеше ли да докаже, че е жив, или че е мъртъв? Разбираш ли, ако успея да го съживя, това просто ще означава, че той е готов да стане зомби. По дяволите, Жан-Клод понякога се събужда денем, може би и Малкълм също.

— Зомби-вампир? — учуди се Лари.

— Не знам — свих рамене. — Аз май съм единственият човек, който умее да съживява вампири като зомбита. Не познавам друг. Няма много книги на тази тема.

— А Сабитини?

— Имаш предвид фокусника ли?

— Съживяването на зомбита е било част от програмата му. Освен това е имал вампири, които му се подчинявали. Чел съм спомени на очевидци.

— Първо, той е починал през 1880 година. Малко преди моето време. Второ, вампирите били просто наивници, които не се отделяли от него. За тях това е било начин за оцеляване сред хората, иначе биха ги убили на място. Сабитини и неговите питомни вампири, така са ги наричали.

— Никой не е доказал, че той е бил шарлатанин, Анита.

— Хубаво, но той е умрял, без да остави дневници.

— Съживи го и го попитай — предложи Лари.

Вторачих се в него толкова задълго, че се наложи да ударя спирачките, за да не се врежа в колата пред нас.

— Какво каза?

— Съживи Сабитини и разбери дали е можел да съживява вампири като теб. Той е покойник само от сто и няколко години. Съживявала си и много по-стари от него зомбита.

— Забравил си, че миналата година една шаманка вудуистка съживи некромант. Зомбито веднага се изплъзна от контрол и започна да убива хора.

— Каза ми за този случай, само че шаманката не е знаела кого съживява. Ако се знае предварително, може да се вземат предпазни мерки.

— Не — казах аз.

— Защо? — попита той.

Отворих уста и я затворих, защото нямах достатъчно добър отговор.

— Аз съм против съживяването на мъртъвци от чисто любопитство. Знаеш ли колко много пари са ми предлагали да съживя знаменити покойници?

— Все още искам да знам какво се е случило с Мерилин Монро — рече Лари.

— Ако нейни роднини дойдат и ме помолят, може би ще я съживя. Но нямам намерение да вдигна горката жена само защото от някой таблоид са размахали пачки под носа на нашия шеф.

— Бая пачки под носа на шефа — уточни Лари. — Толкова, че е изпратил Джеймисън да се пробва. Той обаче не успя нищо да направи. Умряла е твърде отдавна, при това не с особено голяма жертва.

— Джеймисън е слабак — поклатих глава аз.

— Всички останали от „Анимейтърз Инк“ отказаха.

— Включително и ти.

Той сви рамене.

— Аз бих могъл да я съживя и да я попитам как е умряла, но не пред камери. Горката жена е била преследвана приживе. И мъртва продължават да я тормозят. Не е честно.

— Ти си добър човек, Лари.

— Не съм достатъчно добър, щом не знаех, че вампирите изгарят напълно, и ако има останки от скелет, те са на човек.

— Лари, не започвай пак. Въпрос на опитност. Трябваше да ти го кажа по-рано. Но, честна дума, ти толкова добре се справяш с работата си, че дори не ми хрумна да ти го кажа.

— Смяташе, че знам ли? — попита той.

— Аха.

— Забелязах, че напоследък всекидневните уроци са се посъкратили. Когато работехме заедно, си водех повече записки, отколкото някога в колежа.

— Напоследък записките са станали по-малко, а?

— Аха, всъщност не съм се замислял сериозно, обаче са по-малко — той неочаквано се ухили и очите му светнаха и пропъдиха далече целия ужас от този ден. За миг Лари се превърна в онзи оптимистично настроен, лъчезарен младеж, който се беше появил за първи път на прага ми. — Искаш да кажеш, че най-накрая съм започнал да овладявам професията?

— Именно — отвърнах аз. — Всъщност, ако беше по-бърз с оръжието, направо бих казала, че вече се справяш чудесно. Не е лесно отведнъж да се научи всичко, Лари. Все ще се случи нещо, дето да те накара да се запиташ какво, по дяволите, изобщо става.

— Дори и ти ли?

— Дори и аз.

Той въздъхна дълбоко.

— Сигурно съм те виждал изненадана един-два пъти, не повече, Анита. Когато чудовищата откачат дотолкова, че дори ти не разбираш какво се случва, нещата се развиват светкавично и абсолютно излизат от контрол.

За съжаление беше прав. Щеше ми се да не е, защото точно сега не разбирах какво, по дяволите, става. Не разбирах какво се е случило с Натаниел. Не знаех как действат знаците по отношение на Ричард. Не знаех как да разбера дали Малкълм все още е сред вампирите или е преминал в по-постоянното състояние на истинска смърт. Имах толкова много въпроси и толкова малко отговори на тях, че ми се искаше всичко да зарежа и да си отида вкъщи. Двамата с Лари можехме да изпием по таблетка болкоуспокояващи и да спим до сутринта. А утрото навярно щеше да бъде по-мъдро от вечерта. Господи, дано.