Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (20)

20

Спях, отпуснала глава на коленете на баща ми. Той галеше косата ми. Сгуших се по-удобно и притиснах буза към голото му бедро. Голо бедро? Внезапно се събудих, рязко се изправих още преди да мога да отворя очи. Джейсън седеше, облегнат на каменната стена. На неговите колене се бях събудила. Той ме дари с една силно разводнена версия на своята обичайна съблазнителна усмивка, ала очите му бяха уморени и хладни. Дори престана да ме поглежда. Когато Джейсън спре да се шегува, значи положението е сериозно.

Жан-Клод и Падма спореха на френски, застанали един срещу друг край дървена маса. На масата по очи лежеше мъж, привързан към плота със сребристи ленти на китката, глезените и шията. Беше гол, но не само дрехи нямаше. Цялата задна част на тялото му бе превърната в сурова кървава пихтия. Открила бях притежателя на висящата на вратата кожа. Мрачното, красиво лице на Рафаел беше безжизнено. Той не беше в съзнание. Надявах се, че отдавна го е изгубил.

Рафаел, кралят плъх, беше водач на втората по големина и сила глутница превръщачи в града. Той не беше ничия играчка. Какво, по дяволите, правеше тук в такова състояние?

— Как е попаднал тук Рафаел? — попитах Джейсън.

Той отвърна с вял, уморен глас:

— Господарят на зверовете поиска хората плъхове. На Рафаел не му стигнаха силите да не се подчини на неговия зов, но бе достатъчно силен да не доведе други плъхове. Той пожертва само себе си — Джейсън отново облегна главата си на стената и затвори очи. — Те не можаха да го сломят. И Силви не можаха да сломят.

— Силви ли?

Огледах стаята. Беше шест на шест метра, не много голяма. Силви бе прикована на отсрещната стена. Тя висеше на веригите. Главата й бе клюмнала. Цялата й тежест се поемаше от китките. Беше в безсъзнание. Почти цялата бе скрита от масата, на която лежеше Рафаел. Не изглеждаше да е наранена.

— Защо тя е тук?

— Господарят на зверовете призова и вълците. Ричард не беше в града и затова дойде Силви. Тя ни защити, както Ричард защити своя народ.

— А за какво спорят сега Жан-Клод и Зверското момченце?

— Странника ни обеща свобода, но те не искат да включат Рафаел в сделката. Господарят на зверовете казва, че кралят плъх не е от нашия народ, нито е наш приятел.

— Той ми е приятел.

Джейсън се усмихна, без да отвори очи.

— Знаех, че така ще кажеш.

Станах, опряна на стената. Отначало се олюлявах, но не много. Тръгнах към спорещите вампири. Френската им реч звучеше разпалено и яростно.

Жан-Клод се обърна.

— Събудила си се, ma petite — той говореше със силен акцент. Често му се случваше след продължителен разговор на френски.

Падма вдигна ръка.

— Не, недей да й влияеш!

— Както желаеш — рече Жан-Клод с кратък поклон.

Исках да докосна Рафаел. Виждах как гърбът му се повдига и отпуска, но не можех да повярвам, че е жив, докато не го докоснех. Ръцете ми нерешително застинаха над него — нямаше място, което да не беше изподрано и кървящо. Накрая докоснах косата му и веднага дръпнах ръката си. Не исках да го будя. Сега най-добре беше да е в безсъзнание.

— Какъв ти е той? — попита Падма.

— Това е Рафаел, кралят на плъховете. Той ми е приятел.

Вратата на подземието се отвори и влезе Хана. Веднага ми стана ясно, че всъщност е Странника. Той бе облегнал на вратата изключително женственото й тяло и се опитваше да изглежда мъжествено.

— Не можеш да дружиш с всяко чудовище в този град.

— Искаш ли да се обзаложим?

Той поклати глава. Русата коса на Хана се замята назад-напред също като в реклама на шампоан. Той се засмя съвсем по момичешки.

— О, не, Анита Блейк! Няма да сключа с теб втора сделка за тази нощ — той заслиза по стъпалата. Беше свалил обувките на високи токчета и се понесе надолу само по чорапи. — Но ще има и други нощи.

— Аз поисках неприкосновеност и ти ни я даде — казах му. — Нищо повече не можеш да ни дадеш.

— Обещах ви неприкосновеност само за тази нощ, Анита.

— Не помня да си поставял времеви рамки в обещанието си — отбеляза Жан-Клод.

Странника махна с ръка при това възражение.

— И така беше ясно.

— Не и на мене — рекох аз.

Той спря в другия край на масата, до Падма. Погледна ме със сивите очи на Хана и се намръщи.

— Всеки друг би разбрал, че имам предвид само тази нощ.

— Ти самият каза, Страннико, че тя не е всеки друг — обади се Жан-Клод.

— Той е само един от членовете на Съвета — намеси се Падма. — Не може да се договаря от името на всички нас. Възможно е да ни застави да ви пуснем днес, но нищо повече. Не може да ви освободи, без да се съобрази с мнението на останалите.

— Значи обещанието му нищо не струва — казах аз.

— Ако знаех, че искаш безопасност за цялото време на нашето пребиваване тук — заговори Странника, — щях да поискам повече, не само истината за смъртта на Земетръсеца.

— Ние се договорихме. Аз изпълних задълженията си — казах аз.

Той се опита да скръсти ръце на гърдите си, но се наложи да ги постави на корема си — гърдите на Хана му попречиха. Жените просто не са сътворени да изглеждат страховито.

— Създаде ми още един проблем, Анита. По-мъдро би било да не създаваш толкова проблеми.

— Заплашвай, колкото искаш — отвърнах аз, — но днес не можеш и с пръст да ни докоснеш.

— Не си набивай това в главата — гласът му звучеше по-ниско, изтръгнат от гърлото на Хана.

Заобиколих масата и застанах до главата на Рафаел. Исках да погаля косата му и не смеех. Сълзи напираха в очите ми.

— Освободете го. Той ще дойде с нас, иначе твоята дума не струва пукната пара, Страннико.

— Няма да ви го дам — отсече Падма.

— Ще постъпиш както казаха — отвърна му Странника.

Аз извърнах глава, за да не гледам обезобразеното тяло на Рафаел. Освен това не исках тези негодници да видят сълзите ми. Отвръщайки поглед от Рафаел, можах по-добре да огледам Силви. Вцепених се при тази гледка.

Панталонът й беше смъкнат до глезените, обувките й не бяха свалени. Направих една крачка, после още една и почти се затичах към нея. Коленичих. Бедрата й бяха омазани с кръв, ръцете й — свити в юмруци, очите й — силно стиснати. Тя шепнеше нещо, съвсем тихо, повтаряше го отново и отново. Докоснах ръката й и тя потрепери, заговори малко по-високо, но аз разбрах само една дума: „Не, не, не.“ Отново и отново, като мантра.

Заплаках. По-рано днес се канех да застрелям Силви, а сега плачех от жал за нея. Превръщах се в истински социопат. Със Силви имахме сметки за уреждане, но това… Тя дори не харесваше мъже — при никакви обстоятелства. Затова случилото се с нея беше още по-жестоко, още по-оскърбително. Или пък просто я помнех много горда и самоуверена. За мен бе непоносимо да я видя в такова състояние.

— Силви, Силви, аз съм, Анита — прииска ми се да оправя облеклото й, но се боях да я докосна, преди да е осъзнала, че това съм аз. — Силви, чуваш ли ме?

Джейсън дойде при нас.

— Нека опитам.

— Тя не иска да я докосва мъж.

— Няма да я докосвам — той коленичи до нея. — Аз мириша на глутница, а ти не — той поднесе ръка към носа й, като внимаваше да не я докосне. — Подуши миризмата на глутницата, Силви. Почувствай утехата на нашето докосване.

Тя престана да повтаря „не“, но само това. Дори не отвори очи.

Станах и огледах всички, които бяха в стаята.

— Кой го направи?

— Тя можеше да го прекрати във всеки момент — каза Падма, — като предаде на мен глутницата. Всичко щеше да свърши и тя щеше да бъде свободна.

— Кой го направи? — изкрещях аз.

— Аз — отвърна Падма.

Сведох поглед към пода и когато отново го вдигнах, моето узи беше насочено в него.

— Ще те направя на парчета!

— ma petite, ще улучиш Рафаел, а може и мен.

Автоматът не беше подходящ за стрелба по единична цел в тълпа, но браунингът нямаше да помогне. Падма щеше да оцелее, ако го застрелях с пистолет. Поклатих глава.

— Той ще умре. За това, което е направил, заслужава смърт.

Странника застана пред Падма.

— Ще унищожиш това тяло? — Той широко разпери ръце и закри с тялото си Падма. — Ще убиеш любимата на приятеля си Уили?

Сълзите потекоха по лицето ми толкова горещи, че прогаряха страните ми.

— Бъди проклет, бъдете проклети всички!

— Падма не изнасили твоята приятелка лично — рече Странника. — Всеки мъж може да направи това, но да смъкне кожата на жив върколак може само истински майстор.

— Тогава кой? — малко по-спокойно попитах аз. Нямаше да използвам автомата, всички знаехме това. Свалих узито, поставих го на колана под палтото и хванах дръжката на браунинга.

Жан-Клод тръгна към мен. Той ме познаваше твърде добре.

— ma petite, благодарение на теб днес всички ще излезем оттук невредими. Не ни лишавай от тази възможност заради отмъщение.

През вратата влезе Фернандо и всичко ми стана ясно. Може би той не беше единственият, но беше един от участниците. Той ми смигна.

— Странника не ми даде Хана.

Разтреперих се — първо ръцете ми, после раменете и накрая цялото тяло. Никога преди не ми се беше искало така силно да убия някого, както него в този момент. Той се спусна по стълбището на бос крак, като поглаждаше гърдите си, играеше си с космите по корема и потриваше ръце в копринения си панталон.

— Може би ще ми се удаде и тебе да прикова към стената — каза той.

Почувствах как лицето ми се разтяга в усмивка. Заговорих много ясно, много внимателно, защото иначе щях да се разкрещя, да загубя самоконтрол и да го застрелям. Сигурна бях, че ще стане така — тъй сигурна, както че стоя там пред него.

— Кой ти помогна?

Падма спря сина си, като го притисна в обятията си. На лицето на Господаря на вампирите се изписа истински страх. Синът му беше твърде арогантен или твърде глупав, за да разбере ситуацията.

— Сам се справих.

Смехът, който се изтръгна от мен, беше достатъчно остър да сподави горестта ми.

— Сам не би могъл да причиниш толкова злини. Кой ти помогна?

Странника постави ръка на рамото на Фернандо.

— Други, безименни. Ако тази жена може да ти разкаже, нека да го направи. Ако не, значи не ти трябва да знаеш. Няма да тръгнеш по петите им, Екзекуторке.

— Не днес — рекох.

Треперенето отмина. Леденият център на съществото ми, който обикновено скривам, започна да се разширява, да ме изпълва. Аз бях спокойна, мъртвешки спокойна. Можех да ги застрелям всички и окото ми да не мигне.

— Но ти сам го каза, Страннико: ще има и други нощи.

Джейсън тихичко говореше нещо и Силви му отговаряше. Погледнах я. Тя не плачеше. Лицето й беше бледо и странно застинало, сякаш тя твърдо бе решила да се сдържа, да не издава мъката си. Джейсън свали веригите и Силви се смъкна по стената. Той се опита да й помогне да вдигне панталона си, но тя го отблъсна.

— Позволи ми да ти помогна — предложих аз и коленичих до нея.

Силви се опита сама да вдигне панталона си, но ръцете й не я слушаха. Тя направи няколко неуспешни опита и рухна на пода, обляна в сълзи.

Аз започнах да я обличам и тя не ми попречи. Помагаше ми, където можеше, но ръцете й така се тресяха, че не можеше да направи много. Панталонът й беше ленен, розов. Не открих бельо. Нямаше. Знаех, че е имала, защото като истинска лейди тя не би излязла без бельо.

Когато всичко беше покрито, тя вдигна към мен кафявите си очи. Погледът й беше такъв, че ми се прииска да извърна глава, но не го направих. Ако тя можеше да понесе цялата тази мъка, която сега бе изписана на лицето й, то най-малкото, което можех да направя, беше да не отклоня поглед, да не мигна. Дори престанах да плача.

— Аз не предадох глутницата — каза тя.

— Знам — рекох. Прииска ми се да я докосна, да я успокоя, но не се решавах.

Тя рухна напред, хлипайки; не плачеше, но хлипаше така, сякаш събираше от пода вътрешностите си парче по парче. Колебливо я прегърнах през раменете. Тя увисна на врата ми, притисна се към мен. Лежеше наполовина в ръцете ми, наполовина на коленете ми и аз бавно я люлеех. Наведох се към ухото й и тихо прошепнах:

— Той е мъртъв. Всички са мъртви.

Тя бавно притихна, после ме погледна.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

Тя се сгуши в мен и тихо рече:

— Няма да убия Ричард.

— Хубаво, защото не ми се иска да те убия.

Тя се засмя и смехът й тутакси премина в плач, но по-тих, по-спокоен, не толкова отчаян.

Погледнах останалите. Мъжете, живи и мъртви, ме гледаха.

— Рафаел идва с нас, решено е.

— Много добре — кимна Падма.

Фернандо се обърна към него.

— Татко, не можеш да й позволиш това. Вълците да, но не и краля на плъховете.

— Спокойно, Фернандо.

— Няма да остане жив, ако не се подчини.

— Ти не си бил достатъчно плъх, за да му станеш доминант, не е ли така, Фернандо? — попитах аз. — Той е по-силен, отколкото ти изобщо можеш да бъдеш, и по тази причина го ненавиждаш.

Фернандо направи крачка към мен. Падма и Странника го удържаха, като поставиха ръце на раменете му. Жан-Клод застана между нас.

— Да си вървим, ma petite. Нощта се оказа твърде дълга.

Странника бавно се отдръпна от Фернандо. Не знам на кого той имаше по-малко доверие — на мен или на плъхчето. После Странника започна да разхлабва веригите на Рафаел. За негов късмет, плъхолакът все още беше в безсъзнание.

Аз станах, Силви ме последва. Тя се откъсна от мен, опита се да ходи сама и едва не падна. Аз я подхванах, Джейсън я улови за другата ръка.

Фернандо се разсмя.

Силви залитна, сякаш я бяха зашлевили. Този смях раняваше по-силно от всякакви думи. Поставих устни на бузата й, притиснах със свободната си ръка лицето й към своето и прошепнах на ухото й:

— Той е мъртъв, помни това.

Тя се притисна за миг към мен, после кимна, изправи се и позволи на Джейсън да й помогне да се изкачи по стълбището.

Жан-Клод повдигна Рафаел много внимателно и го покачи на рамото си. Рафаел застена, стисна юмруци, но не отвори очи.

Аз се обърнах към Странника:

— Трябва да си намериш друг кон. Хана идва с нас.

— Разбира се — рече той.

— Веднага, Страннико!

Той ме изгледа надменно — никога не бях виждала такова високомерно изражение на лицето на Хана.

— Не позволявай на един успешен фокус да те превърне в глупачка, Анита.

Усмихнах се, знаейки, че тази усмивка не е приятна. В нея имаше горчивина, високомерие и гняв.

— Търпението ми за тази нощ се изчерпа, Страннико. Бързо излизай от нея или… — тикнах дулото на браунинга в слабините на Фернандо. Всички стояха рамо до рамо.

Очите на Фернандо се облещиха, но не личеше да се е уплашил, колкото ми се щеше. Очаквах друго. Натиснах дулото малко по-силно — повечето мъже в този случай отстъпват. Той леко изохка, но се наведе към мен и се опита да ме целуне.

Засмях се. Смеех се, докато устните му търсеха моите, а дулото опираше в тялото му. И смехът, не пистолетът, го накара да се дръпне назад.

Хана падна на колене. Странника я беше оставил. Някой трябваше да й помогне да се изправи. Помислих си за Уили. Той веднага дойде и без да ме погледне, помогна на Хана да стане. Не снемах поглед от негодниците. Проблемите трябваше да се решават един по един.

— Защо се смееш? — попита Фернандо.

— Защото си прекалено глупав, за да оцелееш — отдръпнах се от тях, с все още насочен в него пистолет. — Той единствен син ли ти е? — попитах Падма.

— Единствено дете — отвърна Падма.

— Моите съболезнования — казах.

Не, не го застрелях. Но докато гледах злите очи на Фернандо, аз знаех, че ще има и други възможности. Някои хора търсят смъртта от отчаяние, други се хвърлят към нея от безразсъдство. Ако Фернандо искаше да я намери, аз с удоволствие щях да му помогна.