Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (24)

24

В три часа след полунощ се озовах в Главното управление на „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. За нас бяха изработили специални значки, на които пишеше „Отряд за привиденията“ с капеща кръв на червен или зелен фон, по избор. Зебровски ни ги беше раздал и всички ги носехме, дори Долф. Първият вампир, убит от нас след връчването на значките, пристигна в моргата с такава значка, забодена на ризата му. Така и не се разбра кой го беше сторил, но аз залагам на Зебровски.

Той ме срещна на стълбището, водещо към стаята на групата.

— Ако роклята се поскъси още малко, ще стане хубава ризка — каза той.

Измерих го с поглед от главата до петите. Светлосинята му риза се беше измъкнала от тъмнозеления панталон, вратовръзката му бе толкова разхлабена, че приличаше на гердан.

— Зебровски, да не би Кети да ти е сърдита?

Той се намръщи.

— Не, защо?

Посочих вратовръзката, която не подхождаше нито на панталона, нито на ризата.

— Пуснала те е да излезеш в такъв вид.

— Облякох се на тъмно — ухили се той.

Дръпнах леко черната му вратовръзка на фигурки.

— Не се и съмнявам.

Но той не се засегна. Тържествено разтвори вратата към стаята на групата ни и каза сияещ:

— Нашата млада красавица!

Мой ред беше да се намръщя.

— Зебровски, какво си намислил?

— Кой, аз ли? — рече той с престорено невинен поглед.

Поклатих глава и влязох в стаята. На всяко писалище беше поставен по един плюшен пингвин. Всички в помещението бяха заети с нещо — някои говореха по телефона, други пишеха, трети работеха на компютрите си, но на всяко бюро имаше пингвин. Никой не ми обърна внимание. Почти година бе изминала, откакто Долф и Зебровски бяха видели моята колекция от пингвини. Тогава никой не се заяде и аз реших, че ми се е разминало. Когато след Нова година Зебровски се върна от отпуска по болест, пингвините взеха да се появяват на най-неподходящи места — на седалката на колата ми, в багажника. Досега за тях сигурно вече бяха похарчили няколкостотин долара.

Не знаех как да реагирам. Да не обръщам внимание? Да се преструвам, че в стаята няма никакви пингвини? Да ги събера един по един и да си ги занеса вкъщи? Да се ядосам? Ако знаех какво да направя, за да престанат с тази шега, щях да го сторя. Засега се опитвах да не обръщам внимание и да събирам пингвините. Но нито едното, нито другото даде резултат. Дори стана още по-зле, сякаш така ги поощрявах. Подозирах, че подготвят грандиозна кулминация. Нямах представа каква и не исках да знам.

— Радостно е да се види такъв трудов ентусиазъм в три часа през нощта.

— Не жалим нито силите си, нито времето — тържествено заяви Зебровски.

— Къде е Долф?

— В стаята за разпити, с жертвата.

Нещо в гласа му ме накара да го погледна по-внимателно.

— По телефона Долф я нарече „предполагаемата“ жертва. Защо никой не й вярва?

— Долф ще се вбеси, ако ти кажа — усмихна се Зебровски и ми направи знак с пръст. — Да вървим, девойче. Да те срещнем с тази, която искаме да видиш.

Аз го погледнах изпод вежди.

— Ако е някаква шега, много ще се ядосам.

Той придържа вратата пред мен.

— Да не развалихме срещата ти с граф Дракула?

— Не е твоя работа.

През стаята премина едно дружно „оооо“. Излязох, изпроводена от шумни дюдюкания. Зад гърба ми се чуваха откровено неприлични подмятания, дори физически невъзможни, дори за общение с вампир. Понякога е трудно да разграничиш сексуалните закачки от мачовското поведение.

Обърнах се и надзърнах през вратата.

— Май ревнувате, момчета.

Това предизвика нова вълна от възгласи. Зебровски ме чакаше на стълбището.

— Не знам дали ще виждам краката ти по-добре, ако вървя пред теб и гледам назад, или ако вървя зад теб. Мисля, че отпред ще е по-добре.

— Престани, Зебровски, иначе ще се оплача на Кети от теб.

— Тя ме знае, че съм коцкар — той заслиза по стъпалата, като сегиз-тогиз хвърляше погледи назад към мен.

Тръгнах надолу по стълбището и оставих роклята да се размята, както иска. Когато носиш рокля с цепки почти до талията и освен това искаш да ти е по-удобно да криеш пистолета си, то или трябва да ти е все едно, че те гледат мъже, или по-добре си облечи нещо друго.

— Как изобщо успя да убедиш Кети да се среща с теб, че и да се омъжи за теб?

— Напих я.

— Ще я питам следващия път, когато ме поканите на обяд у вас — засмях се аз.

— Тя ще ти разправи някаква глупава романтична небивалица — ухили се той. — Не й вярвай.

Спря се пред първата стая за разпити и тихо почука.

Долф отвори вратата и цялата я изпълни с тялото си. Той е не просто висок, но и с телосложение на професионален борец. Вратовръзката му беше вързана безупречно, бялата колосана яка плътно обгръщаше шията. Сивият му панталон беше със съвсем прави и остри ръбове. Единствената отстъпка на жегата и късния час бяха дългите бели ръкави на ризата му. Беше без сако. На пръстите на едната ръка се брояха случаите, когато бях виждала Долф с риза с къс ръкав.

Всички ченгета умеят да придават на лицето си непроницаемо или скучаещо изражение, някои дори имат почти благи физиономии. Но всеки държи в запас напълно безизразното лице. В очите им се чете пустота, скриваща всяка тяхна тайна. Такова изражение имаше Долф, когато разпитваше заподозрени. Сега той бе сърдит. Никога не го бях виждала да излиза от кожата си по време на разпит.

— Какво става? — попитах.

Той затвори след себе си вратата и излезе в коридора. Поклати глава.

— Не знам как ми дойде до главата такова нещо.

— Разкажи ми.

Той огледа облеклото ми, сякаш току-що го беше забелязал. Мръщенето му се размекна почти до усмивка.

— Някой е повлиял зле на гардероба ти.

Аз свъсих вежди.

— Имам пистолет на кръста си, затова. По-лесно ми е да го вадя през цепките. — Никога не бих започнала да обяснявам на Зебровски защо съм облякла едно или друго, обаче на Долф…

— Ооо! — възкликна Зебровски. — Покажи де, покажи.

Долф се усмихна и дори очите му заблестяха.

— Поне имаш добро оправдание да си показваш краката.

Скръстих ръце на корема си.

— Заподозряната наистина ли е тук, или ме повикахте само за да проверите дали дисциплината ми е на ниво?

Усмивката му изчезна и той отново се намръщи сърдито.

— Тя не е заподозряна, а жертва. Знам, че вече си говорила с Пери на местопроизшествието, но искам да изслушаш нейната версия и да ми кажеш мнението си — с тези думи той отвори вратата. Такъв беше Долф, не обичаше да влияе на хората си. Но, честно казано, в случая бе доста ненадейно. Нямах време да придам на лицето си професионално изражение. И когато се срещнах очи в очи с тази жена, все още изглеждах малко изненадана.

Първите ми впечатления от нея бяха, че има големи сини очи, копринени руси коси, изящни черти на лицето и че е висока. Дори седнала, високият й ръст бе очевиден. Много малко жени умеят да бъдат едновременно високи и фини, но тя беше точно такава.

— Госпожице Вики Пиърс, това е Анита Блейк. Бих искал да й разкажете какво се случи.

Госпожица Пиърс премигна с големите си сини очи, пълни със сълзи, готови всеки момент да се търкулнат. Не се стичаха, забележете, но блестяха. Тя ги попиваше със салфетка. На шията й имаше лепенка.

— Сержант Стор, вече няколко пъти ви разказах всичко. — По бузата й се търкулна сълза. — Толкова съм уморена, прекарах такава ужасна нощ. Пак ли трябва да разказвам?

Тя се наведе към него на стола си, сключила ръце пред себе си, почти умолително. Притегателната сила на очите й би обезоръжила почти всеки мъж. Дори беше жалко, че целият този спектакъл е изигран пред коравосърдечния Долф.

— Само още един път, за госпожице Блейк — каза той.

Тя отмести поглед от мен към Зебровски.

— Моля ви, толкова съм уморена.

Зебровски се облегна на стената.

— Тук той е шефът.

Опитът й да използва женския си чар се оказа несполучлив. Само с едно мигване на сините си очи с невинен като на дете поглед тя превключи на режим „женска солидарност“.

— Вие сте жена. Знаете какво означава да сте сама сред всички тези… — гласът й спадна до шепот, — мъже — сведе поглед към масата и когато го вдигна, по прекрасната й кожа се стичаха истински сълзи.

Изпълнението й заслужаваше „Оскар“. Прииска ми се да изръкопляскам, но реших първо да проявя съчувствие. Щеше да има достатъчно време за сарказъм.

Заобиколих масата и се облегнах на нея, но не седнах. Деляха ме само няколко сантиметра от тази жена — почти бях нахлула в личното й пространство. Потупах я по рамото и се усмихнах, макар и да не бях чак толкова добра актриса, че да се просълзя.

— Вие вече не сте сама, госпожице Пиърс, аз съм тук. Моля, разкажете ми какво ви се случи.

— Адвокат ли сте? — попита тя.

Ако тя поискаше адвокат и проявеше настойчивост да го получи, с беседата щеше да е свършено. Аз застанах на колене пред нея, хванах треперещите й ръце, погледнах я в очите. Не можех да наподобя съчувствие, но интересът ми беше непресторен. Отделих й цялото си внимание. Вторачих се в лицето й така, сякаш се опитвах да го запомня за цял живот, и казах:

— Вики, моля те, позволи ми да ти помогна.

Ръцете й изведнъж престанаха да треперят под моите. Загледа ме с големите си очи, като кошута, надушила оръжието, но смятаща, че ако застине неподвижно, то няма да възпроизведе изстрел. Кимна, по-скоро на себе си, отколкото на мене, после стисна ръцете ми и лицето й беше самата искреност.

— Колата ми се повреди и влязох в бара на ресторанта да телефонирам — тя наведе глава и престана да ме гледа в очите. — Не биваше да ходя там. Ако жена влезе в бар сама, просто си търси белята. Но никъде наблизо нямаше телефон.

— Имаш право да ходиш, където искаш и когато искаш, Вики. Никой не може да ти отнеме това право, ако и да си жена.

Не ми се налагаше да се правя на възмутена.

Тя отново ме погледна изпитателно. Почти видях как се задвижиха зъбните колела в главата й. Помисли си, че съм й вече в джоба. Господи, твърде млада беше.

Пръстите й се вкопчиха в дланта ми. Те леко трепереха.

— Обадих се на един приятел да дойде да погледне колата. Аз съм студентка и не разполагам с много пари, затова не исках да се обадя веднага в гаража, преди приятелят ми да погледне. Надявах се, че той ще може да я поправи.

Тя доброволно издаваше твърде много информация. Вече се оправдаваше. Или просто беше повторила многократно тази история… Едва ли.

— Аз бих сторила същото — рекох. И наистина бих постъпила така.

Тя стисна ръцете ми, наведе се още повече към мен и заразправя с по-голямо увлечение.

— Този мъж беше там, в бара. Изглеждаше симпатичен. Поговорихме си и той ме покани да поседна с него. Казах му, че очаквам приятеля си, а той кимна с думите, че иска просто да си поприказваме — тя пак сведе поглед.

— Той каза, че никога не е виждал по-красива кожа от моята — тя пак ме погледна. — Нали разбирате, беше толкова романтично!

Беше толкова репетирано.

— Продължавай, слушам те.

— Позволих му да ми поръча питие. Знам, че не биваше — тя попи сълзите си с кърпичката. — Попитах го има ли нещо против да запаля цигара и той отвърна, че няма.

До лакътя й имаше пепелник, пълен с угарки. Нито Зебровски пушеше, нито Долф, значи малката Вики беше заклета пушачка.

— Той обгърна с ръка раменете ми и се наведе към мен. Помислих си, че иска да ме целуне — тя се обля в сълзи, леко се прегърби, раменете й трепереха. — Ухапа ме по шията. Кълна се, че до този миг дори не подозирах, че е вампир.

Тя ме погледна на няколко сантиметра от мен, излъчвайки искреност.

Аз я потупах по ръката.

— Мнозина не могат да различат вампир от човек. Особено ако вампирът се е нахранил.

— Ако се е нахранил? — Тя мигна недоумяващо.

— Ако вампирът се е напил с кръв, той повече прилича на човек.

— А! — кимна тя.

— Какво направи, когато той те ухапа?

— Плиснах уискито в лицето му и го запалих със запалката си.

— Какво запали? — попитах аз. — Уискито или вампира?

— И уискито, и вампира — отвърна тя.

— Вампирите се възпламеняват много лесно. Той гореше добре, нали?

— Не знаех, че така ще пламне. Хората просто не горят така.

— Да. Наистина не горят.

— Разкрещях се и се дръпнах от него. И точно тогава влезе приятелят ми. Хората се развикаха. Ужасно беше.

— Да, представям си.

Тя ме гледаше. В очите й се четеше искреност, но не и ужас от онова, което беше направила. Нямаше и разкаяние. Тя внезапно стисна ръката ми, много силно, сякаш искаше да ме накара да разбера.

— Трябваше да се защитя.

Поставих ръката си върху нейната и се усмихнах.

— Какво те накара да запалиш уискито, след като го плисна в лицето му?

— Спомних си, че вампирите се боят от огън.

— Но ако се плисне спиртно питие в лицето на човек и се запали, ще изгори само течността. Ще лумне пламък и след малко ще угасне. После човекът ще те остави на мира, защото ще изпитва болка. Не се ли боеше да не ядосаш вампира?

— Но вампирите много лесно се възпламеняват, както сама казахте — рече Вики.

Усмихнах се още по-широко.

— Значи ти си знаела, че той ще пламне?

— Да — каза тя, вкопчена в ръката ми, сякаш искаше да ме накара да разбера в какво бедствено положение се намира.

— Аз си мислех, че вие не сте знаели, че вампирът ще пламне, госпожице Пиърс — намеси се Долф.

— Не знаех, докато той не се запали — отвърна тя.

— Вики, скъпа — погалих я по ръката, — ти току-що каза, че си знаела.

— Но вие първа го казахте.

— Вики, ти току-що каза, че си знаела, че той ще пламне, когато си го запалила.

— Не, не знаех — тя издърпа ръцете си от моите и изправи гръб на облегалката на стола. — Вие се опитвате да ме объркате.

— Не, Вики, ти сама се объркваш — поклатих глава аз и се отместих от нея, като все още я гледах в очите.

— Какво искате да кажете? — попита тя. През маниерите й на безпомощна девойка се прокрадна злост.

— Какъв беше този бар? — попитах аз, сякаш не бях там само преди двайсет минути. На разпитите често се налага да се повтаряш.

— Какво? — попита тя.

— Как се нарича барът?

— Не си спомням.

— Долф?

— „Огнено жертвоприношение“ — припомни Долф.

— Всеизвестното свърталище на вампири — засмях се аз.

— Това не е във вампирския район — рече тя. — Откъде да знам, че е вампирски бар?

— Ами табелата отвън със снимка на Кристофър Лий в ролята на Дракула?

— Късно беше и всичко друго беше затворено.

— В университетското градче на Делмар в петък вечер? Хайде стига, Вики. Можеше и по-добре да го измислиш — казах аз.

Тя докосна лепенката на шията си с потрепваща, изящна ръка.

— Той ме ухапа. — Гласът й затрепери и нови сълзи потекоха по страните й.

Аз се върнах при нея, поставих ръка на облегалката на стола й, наведох се към лицето й и казах:

— Ти лъжеш, Вики.

Тя скри лицето си с ръце и избухна в плач. Поставих пръст под брадичката й и я повдигнах.

— Добре се справяш, но недостатъчно добре.

Тя се изтръгна и скочи толкова рязко, че столът падна на пода.

— Аз бях нападната, а вие се опитвате да ме изкарате виновна! Вие сте жена. Мислех, че ще разберете.

— Престани да призоваваш към женска солидарност, Вики — поклатих глава аз. — Този номер няма да мине.

Тя дръпна рязко лепенката от шията си и я хвърли на пода.

— Ето, вижте, вижте какво ми направи той!

Ако тя очакваше да се смутя, не беше попаднала на подходящия човек. Приближих се към нея и наведох главата й настрани. Следите от зъбите на вампира бяха съвсем пресни. Чисто, фино ухапване, без оток по млечнобялата й кожа, без следи от смукане на кръв. Просто два прецизни белега от кучешки зъби.

Аз се отдалечих от нея.

— Плиснала си уискито в лицето му веднага, щом те е ухапал?

— Да. Не исках да ме докосва.

— Гаден вампир — усмихнах се аз. — Ходещ труп!

Какво пък, тя не говореше безсмислици.

— Благодаря, Вики. Благодаря ти, че си поговорихме.

Тръгнах към вратата и кимнах на Долф да ме последва. Зебровски остана с госпожица Пиърс.

Долф затвори вратата зад себе си.

— Ти видя в това ухапване нещо, което на мен ми убягна. Какво беше то? — попита той.

— Ако вампир забие в теб кучешките си зъби, но не успее да изпие много кръв, остават белези от смукането. Точно както кръвта ти смуче човек. Зъбите не са кухи, те само пробиват кожата, за да може вампирът да смуче кръв. Затова са толкова остри и малки. Ако вампирът смуче достатъчно дълго, той изсмуква кръвта от областта на ухапването и почти не остават следи. Ако ухапването е станало бързо и смученето е било за кратко, не би останал такъв чист белег. Та мисълта ми е, че някой друг й е причинил това по-рано и то е продължило доста повече от няколко секунди.

— Знаех, че лъже — каза Долф и поклати глава. — Но си мислех, че е плиснала в лицето му не уиски, а някаква друга течност. Мислех си, че е внесла в бара бензин или нещо подобно.

Поклатих глава.

— Ако вампир пламне, той ще гори, докато не го изгасят или не се превърне в пепел. Може да останат парчета от костите, но вампирите изгарят почти напълно. Дори отпечатъците от зъбите няма да помогнат за разпознаването.

— Барманът е измъкнал пожарогасител иззад барплота. Свидетелите казват, че е действал бързо.

— Да, браво на добрия славен Хари — кимнах аз. — Истинско чудо е, че вампирът е оцелял. Знам, че много хора са категорично против вампирските заведения извън вампирския район. Дори е била подадена петиция и се подготвя нещо като общоградски митинг. Госпожица Пиърс ще бъде отлично потвърждение колко сериозни са опасностите от излизането на вампирите извън техния район.

— Собственикът на заведението каза, че тази лоша реклама може да го разори.

— О, да. Освен другото, може да има и личен мотив против този вампир. Може да не е точно на госпожица Синеока, а на някой неин познат, който би искал да го види мъртъв.

— Не е изключено тя да е член на „Хората преди всичко“. Те обичат да горят вампири.

— Фанатичният вампиромразец не би допуснал вампир толкова близо до шията си, както тя е сторила. Не. От „Хората преди всичко“ може да са й платили да компрометира бара. А може да е член на „Хора против вампирите“ или дори на „Хората преди всичко“, но да не вярва в делото им. Ухапването свидетелства за това.

— А изключено ли е вампирът да е завладял съзнанието й?

— Не мисля, но имам още интересни въпроси за другите свидетели.

— Например?

— Сигурни ли са, че въпросният вампир я е вкусил? Убедени ли са, че той я е ухапал? Попитай ги дали е миришела на кръв, когато е влязла.

— Не разбрах съвсем — каза Долф.

— Ако вече е имала ухапване, когато е влязла, то някои от посетителите може да са надушили миризмата. Може и да не са, раната беше съвсем чиста и вероятно затова вампирът е постъпил така. Ако само я беше ухапал и ако й беше пуснал кръв, другите вампири щяха да я надушат.

Долф старателно записваше във верния си бележник.

— Значи е замесен и друг вампир?

— Той може да не е знаел какво е замислила. Аз бих проверила дали госпожицата няма любовник вампир или поне приятел, с когото се е срещнала. „Любовник“ е може би твърде силна дума за госпожица Пиърс. Аз бих проверила и дали случайно няма актьорска подготовка. Струва си да се провери какво точно учи в колежа.

— Проверих — отвърна Долф. — Занимавала се е с театрално изкуство.

— Защо съм ти аз? — усмихнах се. — Ти си се погрижил за всичко.

— Ухапването и фактът, че вампирите горят толкова лесно… — той поклати глава. — В книжките не пише за подобни щуротии.

— Никой не пише книжки за работата на полицията, Долф.

— Може би ти трябва да напишеш.

— Добре. Събраните от тебе данни за тази Пиърс ще са достатъчни да получиш извлечение от банковата й сметка, нали?

— Ако се обърна към правилния съдия, да, може би.

— Нали разбираш, дори ако я съдят и признаят за виновна, вредата е вече нанесена. Петицията и митингът са насрочени за следващата седмица. Носят се слухове за нападението, а при разпространението им бързо ще направят от мухата слон.

Долф кимна.

— Нищо не можем да сторим.

— Можеш да отидеш и да разкажеш всичко, което знаеш за тази Вики.

— А защо ти не отидеш?

— Защото аз съм като вавилонската блудница за правоверните. Чукам се с главния кръволок. Няма да ми повярват, каквото и да им кажа.

— Нямам време да се шляя по митинги, Анита.

— Смяташ ли, че вампирските заведения трябва да бъдат отделени? — попитах аз.

— Не ми задавай такива въпроси, Анита. Отговорите няма да ти харесат.

Аз и не бих задавала. Долф смяташе вампирите за чудовища, от които обществото трябва да бъде защитавано. Донякъде бях съгласна с него. Но аз спях с едно от тези чудовища. Затова ми беше трудно да бъдем с Долф от една и съща страна на барикадата. Съгласихме се, че по този въпрос не сме постигнали съгласие. Така запазвахме разбирателството помежду ни и възможността за съвместна работа.

— Щом толкова мразиш вампирите, защо не повярва на казаното от госпожица Пиърс?

— Защото не съм глупак — отвърна Долф.

— Извинявай — рекох аз. — Съжалявам, че дори за миг си помислих, че личните чувства могат да влияят на работата ти. Ти никога не би допуснал такова нещо, нали?

— Не знам — усмихна се той. — Ти все пак не си зад решетките.

— Ако ти разполагаше с доказателство за извършено от мен закононарушение, напълно е възможно да се озова там.

— Да, възможно е — съгласи се той и усмивката изчезна от лицето му. Погледът му отново стана празен, поглед на ченге. — Какво ти е на ръката?

Погледнах бинтованата си ръка, сякаш я виждах за първи път.

— Злополука в кухнята.

— В кухнята — повтори той.

— Аха.

— Какво се случи?

— Порязах се с нож.

— Какво правеше?

Никога не готвех вкъщи и Долф го знаеше прекрасно.

— Режех салам — вдигнах към него същия като неговия празен поглед. Някога, не много отдавна, на лицето ми се изписваше всичко, всяка мисъл. Но сега не е така. Гледах право в лицето подозрителния Долф и знаех, че моето лице нищо не издава. Единствено неговата непроницаемост можеше да наведе на мисълта, че лъжа. Но Долф знаеше, че лъжа. Нямах намерение да губя нито своето, нито неговото време, за да измисля правдоподобна лъжа. Защо да си правя труда?

Ние се гледахме един друг.

— Има кръв по чорапите ти, Анита. Сигурно е от салама.

— И още как — отвърнах аз и не можах да сдържа усмивката си. — Можех да кажа, че съм била нападната, и тогава ти щеше да ме накараш да направя писмено изложение на случилото си.

Той въздъхна.

— Ах, ти, немирнице. Пак шикалкавиш. Явно си се забъркала в нещо тази нощ — той стисна юмруци, всеки от които беше голям почти колкото главата ми. — Бих те нахокал, но каква полза. Бих те вкарал в единична килия, да полежиш до сутринта — той се засмя, но не му беше весело. — Обаче в нищо не мога да те обвиня, нали така?

— В нищо не съм се провинила, Долф — казах аз и вдигнах ранената си ръка. — Направих услуга на един приятел, като съживих мъртвец. Трябваше да си порежа ръката, защото бе необходима кръв. Това е всичко.

— Самата истина ли?

Аз кимнах.

— А защо не ми каза веднага?

— Защото услугата беше безплатна. Ако Бърт разбере, че безплатно съживявам мъртъвци, ще получи удар. Но ще повярва в историята със салама.

Долф се засмя.

— Той дори няма да попита как си се порязала. Няма да му е интересно.

— Така е — кимнах аз.

— В случай че в кухнята стане още по-напечено и се нуждаеш от помощ, не забравяй да позвъниш.

— Няма да забравя, Долф.

— Добре — той вдигна бележника си. — Анита, постарай се този месец да не убиваш никого. Дори при явна самозащита натръшкваш твърде много трупове и накрая ще те приберат на топло.

— Вече шест седмици никого не съм убивала — почти седем, по дяволите. Губя темпо.

— Последните двама бяха единствените, за които можехме да приведем доказателства, Анита — поклати глава той. — И двата пъти при самозащита. В единия случай имаше свидетели, но тялото на Харълд Гейнър така и не се намери. Само инвалидната му количка остана на гробището. А Доминга Салвадор все още се води безследно изчезнала.

Аз му се усмихнах.

— Говори се, че синьората се е върнала в Южна Америка.

— Инвалидната количка беше цялата в кръв, Анита.

— Нима?

— Късметът все някога ще ти изневери и аз няма да мога да ти помогна.

— Не съм и молила за помощ. Освен това, ако бъде приет новият закон, ще имам значка на федерален агент.

— Това, че си ченге, все едно от какъв вид, не означава, че не могат да те арестуват.

Мой ред беше да въздъхна.

— Уморена съм и искам да се прибера. Лека нощ, Долф.

Той ме гледа още няколко секунди и каза: „Лека нощ, Анита.“ После се върна в стаята за разпити и ме остави в коридора.

Долф никога не ми се беше сърдил, докато не разбра, че се срещам с Жан-Клод. Не знам дали сам си даваше сметка колко се промени отношението му към мен, но то наистина се промени. Имах връзка с вампир и той вече не ми се доверяваше, както преди.

Това ме ядосваше и натъжаваше. Ала още повече ми тежеше фактът, че преди по-малко от два месеца бих се съгласила с Долф. На човек, който спи с чудовища, не може да се има доверие. Но ето че аз го правех. Аз, Анита Блейк, се превърнах във вампирска стръв. Тъжно, много тъжно. Въобще не беше работа на Долф с кого се срещам, но не можех да го виня за отношението му към мен. То не ми харесваше, но не можех да роптая по този повод. Тоест можех, разбира се, но нямаше да бъде честно от моя страна.

Излязох, без да се отбия в главната квартира на полицейската група. Интересно колко ли време щяха да държат пингвините на бюрата си в очакване да се върна. При мисълта за всички тези глуповати наглед птици играчки, които седяха и чакаха завръщането ми, се поусмихнах, но не задълго. Проблемът не беше само в това, че Долф ми нямаше доверие. Той бе добър полицай, отличен следовател и ако действително се заемеше сериозно да търси улики, вероятно щеше да намери. Бог е свидетел, че моите несанкционирани убийства са напълно достатъчни да ме вкарат задълго зад решетките. Използвала бях способностите си за съживяване на мъртъвци, за да убивам хора. Ако това се докажеше, то автоматически щеше да доведе до смъртна присъда. А смъртната присъда над някой, който си е служил с магия, за да убива, съвсем не е като тази, която получава убиецът с брадва. Човек, който е насякъл цялото си семейството, може да прекара в строг тъмничен затвор следващите петнайсет години и през това време непрекъснато да подава молби за помилване. Но при убийство с помощта на магия молбите за помилване не се разглеждат. Процесът, осъждането и изпълнението на смъртната присъда стават в рамките на шест седмици, но обикновено по-малко.

Тъмничарите се боят от магии и не обичат да държат дълго при себе си вещици и други подобни. В щата Мейн затворили един магьосник и той призовал демони при себе си в килията. Не знам как са го оставили сам толкова дълго, че да успее да изпълни този ритуал. Онези, които били там и направили този гаф, вече не са сред живите и няма как да бъдат разпитани. Главите им така и не били намерени. Дори на мен не ми беше по силите да ги съживя и да ги накарам да говорят или да напишат какво им се е случило. Пълна бъркотия.

Магьосникът избягал, но по-късно го хванали с помощта на бели вещици и, колкото и да е странно, на група местни сатанисти. Никой от онези, които практикуват магия, не обича отцепниците. Всички те вредят на репутацията ни. За последен път в тази страна са изгорили жива вещица през 1953-а година. Казвала се е Агнес Симпсън. Виждала съм черно-бели фотографии от екзекуцията й. Всеки, който е изучавал нещо противоестествено, е попадал на нейна снимка поне в един учебник. Спомням си една, на която лицето й е още недокоснато от огъня, бледо, макар че дори от разстояние беше очевиден обхваналият я ужас. Дългите й черни коси бяха развени от потока на жегата, но все още не се бяха запалили. Само нощницата и халатът й бяха пламнали. Жената бе отметнала назад главата си и пищеше от ужас и болка. Фотографията бе получила „Пулицър“. Останалите снимки не са много популярни. На тях е показано последователно как тя гори, овъглява се и умира.

Не разбирам само как е било възможно да стоиш там спокойно и да снимаш. Може наградата „Пулицър“ да е талисман против кошмарите. А може и да не е, знае ли човек.