Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (17)

17

Уили се приближи към нас, като водеше Хана за ръка.

— Благодаря, Господарю. Благодаря, Анита.

На мършавото му лице имаше дълбоки рани — вероятно получени при първата схватка за „Цирка“. Те вече зарастваха. Той изглеждаше ужасно, приличаше на ходещ мъртвец дори повече от преди.

— Много зле изглеждаш — казах.

Той ми се усмихна и зъбите му блеснаха. Само три години бяха минали, откакто беше мъртвец. Умението да се усмихваш, без да показваш зъбите си, се придобива с известна практика.

— Добре съм — той погледна Жан-Клод. — Опитах се да ги спра. Всички се опитахме.

Жан-Клод напъха ризата в панталона си, приглади я отпред и постави ръка на рамото на Уили.

— Ти се бори със Съвета, Уили. Само по себе си това е геройство. Браво!

— Благодаря, Господарю!

Жан-Клод обикновено поправяше събеседника си, ако го наречаха „Господар“, но днес като че ли беше решил да съблюдава формалностите.

— Ела, трябва да отидем при Деймиън — Жан-Клод ми подаде ръка и понеже не разбрах добре какво иска, постави пръстите ми на пулса си. — Докосни ме така, сякаш проверяваш пулса ми.

— Какъв е смисълът?

— Това показва, че ти си ми повече от слуга или любовница. Този жест означава, че те считам за равна.

— А какво ще си помисли Съветът по този повод? — попитах аз.

— Така ще ги заставим да водят преговори не само с мен, но и с теб. На тях ще им се усложни работата, а на нас ще се предоставят повече възможности.

Поставих ръка на китката му. Пулсът му беше стабилен.

— Да всеем смут в редиците на врага?

Той кимна — почти се поклони.

— Точно така, ma petite. Точно така.

Аз тръгнах редом с него към коридора. Дясната ми ръка беше пъхната в джоба и държеше браунинга, който бях вдигнала от пода. Когато излязохме в коридора, пулсът на Жан-Клод се ускори.

Деймиън лежеше на хълбок. Беше пронизан с меч. Избилата около раната кръв бе попила в тъмния плат на куртката, която той бе облякъл на голо, без риза. Острието на меча се подаваше от гърба на Деймиън — беше прободен смъртоносно. Трудно можеше да се определи със сигурност, но като че ли мечът беше минал през сърцето му.

До Деймиън стоеше някакъв нов вампир. В ръцете си държеше меч с дълга дръжка, насочен с острието надолу, като бастун. Познах меча. Беше същият, с който Деймиън спеше в своя гроб.

Новият вампир беше широкоплещест, висок над метър и деветдесет. Прическата му бе с форма на паница и жълти къдрици се спускаха около лицето, но ушите бяха открити. Носеше бяла туника и бял панталон — бяло върху бяло, и стоеше изпънат като войник на пост.

— Уорик — обърна се към него Жан-Клод. — Надявах се, че можеш да избегнеш благодеянията на Ивет.

Високият вампир ни погледна. Погледът му се спря на моите пръсти върху китката на Жан-Клод. Той застана на едно коляно, наведе глава и ни подаде меча на Деймиън, държейки го с двете си ръце.

— Той се сражава добре. Отдавна не бях срещал такъв противник. Забравих се и го сразих. Но не желаех смъртта на този храбър воин. Това е голяма загуба.

Жан-Клод взе меча от ръцете на вампира.

— Спести си извиненията, Уорик. Аз дойдох да спася Деймиън, не да го погреба.

Уорик вдигна към нас сините си очи.

— Но аз пронизах сърцето му! Ако ти беше Господарят, който го е създал, все още щеше да има надежда, но не ти си го повикал за втори живот.

— Обаче аз съм Господар на града и Деймиън е положил пред мен кървава клетва.

Уорик постави меча на земята, до неподвижното тяло на Деймиън.

— Тогава твоята кръв може да го призове. Моля се това да се окаже достатъчно.

Аз се вторачих в него. Никога не бях чувала от вампир думата „моля се“. По очевидни причини вампирите не се молят твърде много — на кого да се молят, кой ще отвърне на молитвите им? О, да, имаше я Църквата на вечния живот, но това е по-скоро хуманистична религия, нещо от рода на „нова вълна“. Не съм убедена, че там много се говори за Бога.

Косата на Деймиън беше рижа, почти кървавочервена, в поразителен контраст с алабастровата белота на кожата му. Знаех, че на зелените му очи би завидял всеки котарак, но сега те бяха затворени и ако нещата тръгнеха на зле, можеше никога вече да не се отворят.

Жан-Клод коленичи до Деймиън и постави ръка на гърдите му, близо до меча.

— Ако извадя меча и сърцето му не забие, а очите му не се отворят, значи е изгубен окончателно. Един шанс, един-единствен шанс. Можем да го положим в някоя дупка и да го оставим да лежи там сто години — докато мечът не бъде изваден от гърдите му, все още има шанс. Ако направим това тук и сега, рискуваме да го изгубим завинаги.

Ето защо никога не бива да се изважда колът от сърцето на трупа, колкото и мъртъв да изглежда.

Коленичих до него.

— Има ли някакъв ритуал за това?

Жан-Клод поклати глава.

— Ще се позова на кървавата клетва, която той положи. Това ще помогне да го върнем, но Уорик е прав. Не аз съм създал Деймиън. Не аз съм истинският му Господар.

— Да, той е по-стар от теб с около шестстотин години — погледнах вампира, промушен с меча и лежащ в локва тъмна кръв. Той носеше панталон с цвета на куртката. Под нея нямаше риза и това придаваше на вампира странно еротичен вид. Все още можех да почувствам Деймиън в главата си. Силата му, ритъмът и пулсът на столетията все още протичаха през тялото му. Той не беше мъртъв или поне не беше напълно мъртъв. Аз още усещах нещо — да го наречем аура.

— Чувствам Деймиън — казах.

— Какво имаш предвид, ma petite!

Страшно ми се прииска да докосна Деймиън. Да прокарам длани по голите му ръце. Не бях заплашена от некрофилия, макар и да бях на ръба. Какво става, по дяволите?

— Чувствам го. Усещам енергията му в главата си. Сякаш стоя до пресен труп, чиято душа още не го е напуснала. Мисля, че той е все още непокътнат.

Уорик ме погледна.

— Как разбра?

Пресегнах се към Деймиън и се спрях, свила пръстите си в юмрук. Ръцете ме боляха от желание да го докосна. Този порив не беше чисто сексуален, а сякаш виждах пред себе си изящна скулптура. Прииска ми се да прокарам ръце по линиите на тялото му, да почувствам приливите и отливите му, да…

— Какво има, зле ли ти е, ma petite!

Докоснах с върховете на пръстите си ръцете му, сякаш се боях да не пламне. Ръката ми се плъзна по прохладната му кожа почти пряко волята ми. Силата, поддържаща живота в тялото на Деймиън, потече по ръката ми, към рамото, пробяга по тялото като тръпка.

Ахнах.

— Какво правиш, ma petite! — попита Жан-Клод и потри ръце, сякаш и той беше почувствал същото.

Уорик протегна ръка към мен като към огън, сякаш не знаеше дали може и дали трябва да ме докосва. Дръпна я назад и я отърка в панталона си.

— Вярно е. Ти наистина си некромантка.

— Ти още нищо не си видял — прошепнах аз и се обърнах към Жан-Клод. — Когато извадиш меча, силата трябва да се удържи да не напусне тялото през отворената рана, нали? Да се задържи — не намирам по-подходяща дума — душата му да не отлети?

Жан-Клод ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път. Приятно ми беше да знам, че все още мога да го изненадам.

— Не знам, ma petite. Аз не съм вещица, нито студент по магическа метафизика. Ще се позова на клетвата, ще изрека ритуалните слова и ще се надявам той да оживее.

— Понякога, когато повиквам зомби от гроба, по-лесно ми е да направя това от втория път — хванах с две ръце отпуснатата ръка на Деймиън, но това не беше достатъчно. Моята сила и силата вътре в сразения вампир изискваха по-силно съприкосновение.

— Той не е зомби, ma petite.

— Уорик правилно отбеляза, че не ти си повикал Деймиън от гроба. Аз го повиках.

Някога, доста отдавна, аз почти случайно вдигнах три вампира на Жан-Клод. Това стана, когато ние двамата и Ричард за първи път осъществихме триумвирата. Силата беше толкова изумителна, че повдигнах всички трупове околовръст. Аз захраних с нея вампирите и те се вдигнаха за мен. Носят се легенди, че некромантите умеят да подчиняват на волята си всякакви мъртъвци, но това са просто легенди. Доколкото ми е известно, единственият жив некромант, способен да извърши този фокус, това съм аз.

— Какво искаш, ma petite?

Пропълзях около тялото на Деймиън. През чорапите ми проникна студена кръв. Ръката ми пое нагоре по ръката на Деймиън, без да се откъсва от тялото му, и в него циркулираше все същата сила. Силата, която му вдъхваше живот, някога ме беше поразила, изхвърлила, наранила. Но щом влезем в съприкосновение, ние сме свързани.

— Ти си свързан с Деймиън, но си свързан и с мен. Чувствам го в главата си. Не знам дали това е връзка, но е нещо важно. Използвай го — казах аз.

— Предлагаш да почерпя от твоята сила, за да укрепя властта си над него ли? — попита Жан-Клод.

— Да — придърпах лежащия на хълбок Деймиън към коленете си, заедно с пронизалия го меч. Жан-Клод ми помогна. Раменете на Деймиън лежаха на коленете ми, главата му — в свивката на ръцете ми. Опитах се да напипам сърцето му, но се натъкнах на острието на меча. Той действително беше пронизал сърцето. Дори с моята помощ, дори с помощта на Жан-Клод, ако беше с петстотин години по-млад, той щеше да е мъртъв. Само някой на възраст, надвишаваща хиляда години, може да го спаси. Аз го усещах с цялото си тяло, с главата си. През нарастващата сила успях да осъзная, че съм седнала с гръб към коридора. Трудно ми беше да мисля, но попитах:

— Докато не го съживим, в примирие ли сме с тях?

— Имаш предвид дали няма да ни нападнат, докато го спасяваме?

— Да.

— Аз ще ви пазя — каза Уорик и вдигна меча на Деймиън.

— Това не е ли конфликт на интереси? — попитах аз.

— Ако той не се вдигне, ще ме накажат за това, че съм го убил. Не само съжалението за собствената ми непредпазливост ме кара да ви помогна, но и страхът от онова, което ще направи моята господарка.

Жан-Клод гледаше лежащия Деймиън.

— Падма иска да ни убие заради силата, която ни даде триумвиратът, ma petite. Сега, когато узнае, че ти си вдигнала Деймиън от гроба като зомби, той ще се страхува още повече от теб.

— Нима Уорик ще му каже?

Жан-Клод се поусмихна.

— Не е необходимо Уорик да ти казва, нали, Страннико?

Около нас се чу шепот:

— Тук съм.

Взрях се във въздуха, в празнотата.

— Ах, ти, мерзавецо, ти подслушваш?

Уили се размърда, Хана се дръпна от него.

— Аз върша много неща, Анита — Уили се обърна към нас и в очите му гореше същият древен разум. — Защо скри от нас тази информация, Жан-Клод?

— Дори без да я знаеше, ти ме смяташе за заплаха, Страннико. Виниш ме, че съм я скрил от теб?

Уили се усмихна едновременно любезно и снизходително.

— Не, едва ли.

Жан-Клод стисна дръжката на меча и постави ръка на гърдите на Деймиън, подготвяйки се за рязкото дръпване на меча.

— Може би трябва да преместиш ръката си, ma petite. Мечът е остър.

Поклатих глава.

— Искам да накарам сърцето му да затупти. А не мога да го сторя, без да го докосвам.

Жан-Клод обърна глава и ме погледна.

— Магията те държи, ma petite, и ти не си на себе си. Поне използвай лявата си ръка.

Той беше прав. Магията — липсваше по-добра дума — нарастваше. Никога преди не бях усещала така своята сила, освен при кърваво жертвоприношение. Разбира се, там имаше достатъчно кръв, просто не аз я бях проляла. Но усещах сърцето на Деймиън в гърдите му — сякаш можех да проникна вътре и да погладя мускула. Сякаш не го виждах, но го чувствах. Всъщност не беше и това. Не може да се опише с думи. Не беше нито докосване, нито поглед и все пак аз го усещах. Отдръпнах дясната си ръка и поставих лявата на застиналото сърце на Деймиън.

— Готова ли си, ma petite! Кимнах.

Жан-Клод застана на колене.

— Аз съм Господарят на града. Моята кръв си пил. Моята плът си докоснал. Ти си мой, Деймиън! Ти дойде при мен по своя воля. Ела при мен, Деймиън! Стани при моя зов! Ела в ръката ми!

Той стисна по-здраво дръжката на меча. Почувствах как тялото на Деймиън потрепна, но все едно нямаше скелет, все едно не беше живо.

Усещах сърцето му, галех го, то беше студено, мъртво.

— Аз съм повелител на сърцето ти, Деймиън — каза Жан-Клод. — Заповядвам му да бие.

— Ще го заставим да бие — рекох аз. Гласът ми звучеше далечно и странно, сякаш въобще не беше мой. Силата се движеше чрез мен, чрез Деймиън и Жан-Клод. Чувствах я как се разлива навън и знаех, че всяко тяло наблизо ще усети нейния прилив.

— Хайде — прошепнах аз.

Жан-Клод ме погледна за последен път и насочи цялото си внимание към Деймиън. С едно рязко движение той изтръгна острието.

Духът на Деймиън се опита да последва острието, да се измъкне през раната. Почувствах как се изплъзва. Повиках го, притиснах го към мъртвата плът, но това не беше достатъчно. Тогава поставих ръка на сърцето му. Острието преряза дланта ми и кръвта, топла, човешка, потече по раната. Духът на Деймиън се поколеба. Спря се да опита кръвта ми. И това бе достатъчно. Аз вече не галех сърцето му, а го масажирах, изпълвах го с нашата енергия.

Сърцето се блъсна в гръдния кош толкова силно, че го усетих с костите си. Деймиън изопна гръб, вдигна се от коленете ми, отметна глава, отвори уста в беззвучен вик, очите му се облещиха. После рязко се смъкна обратно в скута ми.

Той ме загледа изплашено. Сграбчи ръката ми, понечи да каже нещо, но не можа поради тупащия в гърлото му пулс. Усещах кръвта в тялото му, биенето на сърцето му, възвръщащия се в него живот.

Деймиън протегна ръка, хвана Жан-Клод за ръкава на сакото и успя най-накрая да прошепне:

— Какво сте направили с мен?

— Спасихме те, mon ami, спасихме те.

Деймиън изведнъж се отпусна, успокои се. Започнах да губя усещането за пулса му, биенето на сърцето му. То бавно се изплъзваше и аз го пуснах, но бях почти сигурна, че мога да го задържа. Можех да го накарам да забие по-силно или по-слабо само с докосването си.

Погалих рижата му коса и изпитах съблазън, но със съвсем слаб сексуален привкус. Вдигнах все още кървящата си ръка, за да огледам раната. Не много сериозна — два-три шева и всичко щеше да е наред. Болеше ме, но не силно. Прокарах тази кървяща ръка по косата на Деймиън. Косата премина през отворената рана и рязката, остра, отвратителна болка ме накара да се опомня.

Деймиън ме гледаше уплашено. Той се боеше от мен.