Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (28)

28

Един човек, който явно очакваше Ричард, излезе да го посрещне. Пъхнах ръка в джоба на палтото си и щракнах предпазителя на браунинга, защото познавах човека.

Зейн, който беше съвсем близо до мен, попита:

— Някакви проблеми?

Поклатих глава.

— Здравей, Джамил.

— Здравей, Анита.

На ръст беше около метър и осемдесет. Беше с бяла риза, същата като на Ричард, само че Джамил бе отрязал ръкавите и яката, а също и една ивица плат отпред, така че се виждаше тънката му талия и стегнатите мускули на корема. Бялата риза беше в рязък контраст с тъмнокафявия цвят на кожата. Косата му стигаше до кръста и беше на тънки плитчици с вплетени ярки мъниста. Носеше бял клин и въобще изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от гимнастически салон.

Последния път, когато бях видяла Джамил, той се опитваше да убие Ричард.

— Какво правиш тук?

Тонът ми никак не беше дружелюбен. Той се усмихна, зъбите му блеснаха за миг.

— Помагам на Ричард.

— И какво?

— Разрешиха на всеки от нас да си вземе помощник и леопардлаци — каза Ричард, без да ме погледне. Той разглеждаше фасадата на „Цирка“, обляна от лъчите на изгряващото слънце.

— На мен не ми достига един леопард и един помощник — рекох аз.

Тогава той се обърна към мен. Лицето му изразяваше затвореност и предпазливост. Никога не го бях виждала такова.

— Мислех, че Жан-Клод ти е казал и че си решила да не водиш никого със себе си.

— Бих взела помощник и в ада, Ричард. Знаеш това.

— Аз не съм виновен, ако твоят приятел е забравил да ти каже.

— Вероятно е смятал, че ти ще ми кажеш.

Ричард само ми отправи гневен поглед.

— Не си ли забравил да ми кажеш още нещо?

— Той поиска само да ти предам никого да не убиваш.

— Спомена ли някого конкретно?

Ричард се намръщи.

— Всъщност да, спомена — потвърди той и после рече с лош френски акцент: „Кажи на ma petite да не убива Фернандо, колкото и да я предизвиква той.“

— Чудесно — усмихнах се едва-едва.

Джамил ме изучаваше с поглед.

— Никога не съм виждал такава злобна усмивчица на лицето ти, дете. Какво ти е сторил този Фернандо?

— Лично на мен — нищо.

— Изнасилил е твоята Гери, втората в глутницата — намеси се Зейн.

Двамата върколаци го погледнаха с внезапна враждебност, която го накара да отстъпи назад и да се скрие зад мен. Но от това нямаше особена полза, тъй като той беше почти две педи по-висок от мен. Не е лесно да се скриеш зад гърба на човек, който е по-нисък от теб.

— Той ли изнасили Силви? — попита Ричард.

Кимнах.

— Трябва да бъде наказан.

Поклатих глава.

— Дадох дума на Силви, че ще го убия, че ще убием всички.

— Всички ли? — попита Ричард.

— Всички.

Той извърна очи, за да не срещне погледа ми.

— Колко са били? — попита.

— Тя ми назова двама. Може да са били повече, но тя все още не е готова да говори за това.

— Сигурна ли си, че този Фернандо не е бил сам? — Ричард ме гледаше с надежда, сякаш очакваше да му кажа, че всичко това не е толкова ужасно, колкото изглежда.

— Било е групово изнасилване, Ричард. Те се пръскаха от гордост, когато ми казаха какво са направили.

— Кой е бил другият?

Той попита. Аз отговорих:

— Лив.

— Но тя е жена.

— Знам.

— Тогава как?

— Искаш техническо описание ли?

Ричард поклати глава. На него като че ли му призля, но не и на Джамил. Той ме гледаше в очите, без да мига, а лицето му злобно се смръщи.

— Ако те могат да пленят и да използват по този начин един от най-силните ни вълци, тогава заплахата от страна на глутницата нищо не значи за тях.

— И това също — съгласих се аз. — Но аз няма да убия някого само за да запазя репутацията на глутницата.

— Тогава защо? — попита Джамил.

Замислих се за миг.

— Защото дадох дума. Те си изкопаха гроба, когато посегнаха на Силви. Остава само да ги заровя.

— Защо? — попита Джамил. — Ти винаги си презирала Силви.

Явно той считаше за важно да отговоря, сякаш въпросът му значеше много повече — поне за него.

— Те не я сломиха. Въпреки всичко, което й причиниха, не успяха да я сломят. Можела е да прекрати мъчението във всеки момент, като предаде глутницата. Но тя не я предаде — търсех най-подходящите думи. — Такава сила и такава преданост заслужават същото в отговор.

— Какво знаеш ти за предаността? — попита Ричард.

— Хайде стига — обърнах се и забучих пръст в гърдите му. — Ако искаш, можем дълго да спорим, след като спасим Грегъри и Вивиан. Силви е била изнасилена групово. Как смяташ, дали са постъпили по-добре с двамата върколаци, които според тях нямат алфа, за да ги защити? — изричах тези думи с тих сподавен глас, защото иначе щях да се развикам. — Ще ги измъкнем и ще ги отведем на безопасно място. И едва тогава можеш пак да започнеш да ми се сърдиш, да ни удавиш в своята ревност и себепрезрение. Но сега имаме работа за вършене. Разбрахме ли се?

Той ме гледа една-две секунди, после едва забележимо кимна.

— Да.

— Чудесно.

Бях оставила дамската си чанта в болницата, но ключът от входната врата и личната ми карта бяха в джоба на палтото ми. Какво друго му е необходимо на едно момиче?

— Имаш ли ключ от входа? — попита Ричард.

— Не започвай пак, Ричард.

— Права си. Права си, а аз не. От два месеца не съм се занимавал с тази работа. Силви ми го каза, но аз не я слушах. Може би ако я бях послушал, тя… нямаше да пострада.

— За Бога, Ричард, спести ми поредния сеанс по самобичуване. Дори да беше самият Атила, Съветът пак щеше да дойде тук. Никакво демонстриране на сила нямаше да ги спре.

— А какво би ги спряло?

Поклатих глава.

— Те са Съветът, Ричард. Чудовища, излезли от кошмарите. А на кошмарите им е все едно колко си силен.

— А кое не им е все едно?

Пъхнах ключа в бравата.

— Това да те изплашат.

Масивната двукрила врата бавно се отвори навътре. Извадих от джоба си браунинга.

— Не трябва да убиваме никого — припомни ми Ричард.

— Знам — рекох аз, но не прибрах пистолета. Не биваше да убивам никого, но Жан-Клод не беше казал, че не бива и да осакатявам. Ако ти се налага да подкрепиш заплахата си, то ранен, който вие и се гърчи на пода, е почти толкова добро средство, колкото и труп. Понякога дори по-добро.