Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (34)

34

Телефонът иззвъня и аз подскочих. Сега, когато опасността беше отминала, можех да си позволя да бъда нервна. Влязох в кухнята и вдигнах слушалката. Преди да успея да кажа каквото и да било, прозвуча гласът на Долф:

— Анита, всичко наред ли е?

— Полицейският таен канал функционира отлично, дори по-бързо, отколкото си мислех.

— За какво говориш?

Разказах му същото, което бях казала и на оператора в „Бърза помощ“.

— Не знаех — рече Долф.

— Тогава защо искаш да знаеш дали всичко е наред?

— Почти всички вампирски заведения и домове в града са били ударени тази сутрин почти по едно и също време. В „Църквата на вечния живот“ са хвърлени запалителни бомби. В целия град е имало целенасочени нападения над не-вампири.

Страх премина през мен като резливо шампанско, безполезен адреналин, който нямаше как да бъде изразходван. Имах много приятели сред върколаците и вампирите, не беше само Жан-Клод.

— „При мъртвеца Дейв“ също ли е бил нападнат?

— Знам, че Дейв не може да прости на полицията, задето го изхвърлиха, след като… умря, но ние се грижим за своите. В бара му е поставена униформена полицейска охрана, докато разберем какво, по дяволите, става. Заловихме подпалвача, преди да стори някоя голяма поразия. Успял е да опуши само една външна стена.

Знаех, че в „Цирка“ са останали единствено от лошите вампири, но Долф не знаеше, че знам. Можеше да сметне за странно, че не питам.

— А „Циркът“?

— Те със собствени сили са отблъснали двама подпалвачи. Защо първо не попита за своя любим, Анита? Той нали не е при теб?

Долф питаше така, сякаш вече знаеше, което можеше да означава, че или наистина знае, или иска да изкопчи тази информация от мен. Но аз бях почти сигурна, че лакеите на Съвета не биха му казали цялата истина. Някаква част от истината — може би.

— Жан-Клод остана тук снощи.

Този път мълчанието беше дори още по-напрегнато от преди. Превърна се в нещо толкова плътно и неприятно, че се усещаше като задух. Не знам колко дълго бяхме слушали дишането си един на друг, но пръв заговори Долф:

— Провървя му. Ти знаеше ли, че това предстои да се случи?

Въпросът му ме свари неподготвена. Ако той си мислеше, че съм скрила от него такива важни сведения, нищо чудно, че ми беше ядосан.

— Не, Долф, кълна се, нямах никаква представа.

— А твоят приятел знаеше ли?

Замислих се за миг.

— Едва ли, но ще го попитам, когато се събуди.

— Искаш да каже, когато възкръсне от мъртвите?

— Да, Долф, тъкмо това имам предвид.

— Смяташ, че може да е знаел за всичко и да не ти е казал?

— Вероятно не, но и той си има своите странности.

— И все пак се срещаш с него… не мога да те разбера, Анита.

— Ако можех, бих ти обяснила това така, че да го разбереш, Долф. Но не мога.

Той въздъхна.

— Имаш ли някакви предположения защо днес някой е решил да нападне чудовищата?

— Какво ме питаш всъщност — защо чудовищата или защо днес?

— И едното, и другото.

— Вече сте арестували няколко заподозрени, нали?

— Да.

— И те не са проговорили.

— Само за да поискат адвокат. Много от тях са убити на местопрестъплението, както твоя гост.

— „Хора против вампирите“, а може би „Хората преди всичко“.

— Някои от тези биха ли нападнали върколаци?

Стомахът ми се сви на топка.

— Тоест?

— В един бар за върколаци се вмъкнал човек с автомат, зареден със сребърни куршуми.

За миг си помислих, че Долф има предвид „Кафенето на лунатиците“, някогашният ресторант на Рейна, но той не беше открито свърталище на ликантропи. Опитах се да си спомня кое е най-близкото известно заведение за върколаци.

— „Кожената бърлога“? — попитах.

— Да — отвърна той.

Доколкото знаех, „Кожената бърлога“ бе единственият в страната бар, свърталище на гейове садомазохисти, които бяха и превръщачи. Тройна заплаха за всеки, който сее омраза.

— По дяволите, Долф, ако не се беше случило всичко останало, щях да си помисля, че извършителят би могъл да е почти всеки психар с десни уклони. Заловихте ли жив онзи с автомата?

— Не — отвърна Долф. — Оцелелите го изядоха.

— Обзалагам се, че не са.

— Те използваха зъбите си, за да го убият, Анита. Затова казах „изядоха го“.

Бях виждала превръщачи да ядат хора, а не просто да ги нападат, но тъй като това беше незаконно, тоест минаваше за убийство, аз оставих Долф да спечели спора. Разбира се, не беше прав, но не можах да му представя доказателства, без някой да пострада.

— Тъй да бъде, Долф.

Той мълча толкова дълго, че се наложи да попитам:

— Тук ли си още?

— Струва ми се, че криеш нещо от мен, Анита.

— Нима бих могла?

— И окото ти няма да мигне.

В главата ми се въртеше някакъв смътен спомен, свързан с датата.

— Днешната дата е забележителна с нещо.

— С какво? — попита той.

— Не знам. Но имаше нещо. Искаш ли да дойда?

— Почти цялата тази история е свързана със свръхестествени щуротии, така че де що има униформени ченгета с кучета, нас търсят. Да, днес наистина ни е нужен всеки. Имало е нападения и над изолаторите за чудовища в повечето големи болници.

— Господи, Стивън! — простенах аз.

— Той е жив и здрав, всички са добре. Някакъв тип с деветмилиметров пистолет се опитал да се вмъкне при тях. Полицаят, който пазел на вратата, бил ранен.

— Тежко ли?

— Ще се оправи.

Долф не звучеше никак бодро и не беше само заради нападенията или раненото ченге.

— Какво се е случило с бандита?

Долф се засмя, рязко и неприятно.

— Един от „братовчедите“ на Стивън го запратил в стената толкова силно, че му строшил черепа. Медицинските сестри казват, че нападателят се канел да пусне куршум точно между очите на ченгето, когато го… спрели.

— Значи братовчедът на Стивън е спасил живота на полицая.

— Аха — потвърди Долф.

— Май не си много доволен.

— Да сменим темата, Анита.

— Извинявай. Какво искаш да направя?

— Акцията е на инспектор Паджет. Той е свястно ченге.

— Немалка похвала от твоята уста. Но защо ли ми се счува някакво „но“?

— Но — каза Долф — като види чудовища, откача. Някой трябва да го държи под око и да го укротява, за да не се увлече, като види кръвожадните копеленца.

— Значи съм назначена за бавачка.

— Това са твои хора, Анита. Не мога да пратя другиго. Помислих си, че сама ще поискаш да отидеш там.

— Ще отида и благодаря.

— Не оставай целия ден, Анита. Гледай да приключиш колкото се може по-бързо. Пийт Маккинън току-що ми се обади да ме пита дали може да те наеме.

— Още един палеж ли?

— Да, но не е била неговата светулка. Вече ти казах, че са взривили „Църквата на вечния живот“.

— Да.

— Малкълм е вътре.

— По дяволите — рекох аз. Малкълм беше вампирът Били Греъм, основател на бързо разрастваща се секта. Това беше църква на вампири, но приемаха и хора. Всъщност постъпването им се поощряваше. При все че беше спорен въпросът колко дълго след постъпването си оставаха хора.

— Странно е, че дневното му убежище беше толкова очевидно.

— Какво искаш да кажеш?

— Повечето вампирски господари губят много време и енергия да крият своето дневно убежище, за да не им се случват такива страхотии. Той мъртъв ли е?

— Днес си страшно забавна, Анита.

— Знаеш какво имам предвид — казах аз.

— Никой не знае. Маккинън ще ти разкаже по-подробно. Първо иди в болницата, после при него. Когато си готова, позвъни ми. Ще реша къде да те изпратя после.

— Обади ли се на Лари?

— Смяташ, че е способен да се справя сам?

Помислих за секунда.

— Той има достатъчно опит със свръхестествени работи.

— Дочувам едно неизказано „но“ — пошегува се Долф.

Засмях се.

— Страшно дълго сме работили заедно. Да, но той не е стрелец. И не мисля, че това ще се промени.

— Много от добрите ченгета не са стрелци, Анита.

— Ченгето може да изкара на служба двайсет и пет години и нито веднъж да не извади пистолета си от кобура. За екзекуторите на вампири подобен лукс е невъзможен. Ние отиваме на работа с намерението да убиваме. И онези, които отиваме да убием, го знаят.

— Ако имаш само един чук, Анита, всеки проблем започва да ти прилича на гвоздей.

— И аз съм чела Массад Аюб^[1]. И не решавам всички проблеми с пистолета.

— Разбира се, Анита. Ще се обадя на Лари.

Прииска ми се да кажа: „Пази го“, но си замълчах.

Долф нямаше да го изпрати на сигурна смърт, а Лари не е малък. Той си беше извоювал правото да поема рискове като всеки друг. Ала при мисълта, че днес той щеше да работи без моята подкрепа, ми се свиваше гърлото. На това му се вика „да се пуснеш от полата на майка си“. Но се усеща повече като ампутиране на част от тялото.

Изведнъж си спомних с какво беше толкова важна днешната дата.

— Денят на прочистването! — казах аз.

— Какво? — попита Долф.

— В учебниците по история е Ден на прочистването. Вампирите го наричат „Инферно“. Преди двеста години обединените сили на армията и Църквата в Германия, Англия, всъщност почти във всички европейски страни, освен Франция, за един ден изгорили всички вампири и всички заподозрени в симпатии към вампирите. Разрушенията били страшни, много невинни хора загинали в пламъците, но огънят постигнал целта си и в Европа останали много по-малко вампири.

— Защо Франция не се присъединила към другите страни?

— Някои историци считат, че кралят на Франция е имал любовница вампир. Френските революционери пропагандирали, че цялата аристокрация е съставена от вампири, нещо, което, разбира се, не било вярно. Някои са на мнение, че тъкмо по тази причина гилотината била толкова популярна. Тя убива както живите, така и неумрелите.

Някъде по средата на тази мини лекция си дадох сметка, че мога да попитам Жан-Клод. Не беше изключено да е пропуснал нещо от Френската революция, но не много. Доколкото знаех, той беше избягал от Революцията, емигрирайки в тази страна. Защо не се бях сетила да го попитам? Защото все още ми се струваше абсурдно това, че мъжът, с когото спях, беше почти с триста години по-възрастен от мен. Ето ви пропаст между поколенията и не ме съдете, че по отношение на някои неща се стараех да бъда колкото се може по-нормална. Да питаш любовника си за събития, случили се, когато са били живи Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън, определено не беше нормално.

— Анита, добре ли си?

— Извинявай, Долф. Замислих се.

— Трябва ли да знам за какво?

— Вероятно не.

Той изостави тази тема. Само преди няколко месеца Долф би ме притискал да говоря, докато реши, че съм му разказала всичко докрай. Но ако искахме и занапред да останем сътрудници, да не кажа приятели, най-добре би било някои неща да остават неизказани. Нашите отношения не биха понесли пълната откровеност. Винаги е било така, но мисля, че Долф го беше разбрал неотдавна.

— Денят на прочистването значи.

— Не употребявай това название, когато разговаряш с вампири. Наричай го „Инферно“, иначе е като да наречеш еврейския холокост расово прочистване.

— Ясно. А ти не забравяй работата на ченгетата, името ти все още фигурира в нечии списъци с хитове.

— Виж ти, Долф, ти наистина ме обичаш.

— По-добре не разчитай на това.

— И ти се пази, Долф. Ако с теб се случи нещо, Зебровски ще ми даде да разбера.

Смехът на Долф беше последното, което чух, преди връзката да прекъсне. През почти петте години съвместна работа с Долф нито веднъж не го бях чула да каже „чао“ по телефона.

Тъкмо бях оставила слушалката, и телефонът иззвъня. Беше Пийт Маккинън.

— Здравей, Пийт. Току-що говорих с Долф. Той ми каза, че искаш да се видим в главното здание на Църквата.

— А каза ли ти защо?

— Нещо свързано с Малкълм.

— Тук са се събрали почти всички хора, членове на неговата Църква, и настояват да проверим дали главният им бос не е бил опечен. Но когато отворихме пода, за да погледнем, видяхме, че край западната страна има няколко вампира, които не са в ковчезите си. Двама от тях излязоха от дима и се качиха горе. Ако позволим Малкълм да бъде опечен, докато се опитваме да го спасим… Нека да го кажа така — не бих искал да пиша доклад за тази работа.

— Какво искаш да направя? — като че ли прекалено често задавах този въпрос напоследък.

— Трябва да знаем дали е безопасно да го оставим там, докато не е в състояние да се вдигне сам, или трябва да помислим как да го спасим. Вампирите не могат да се удавят, нали?

Странен въпрос.

— Ако водата не е светена, вампирите нямат проблем с нея.

— Даже ако е течаща?

— Добре си се подготвил. Впечатлена съм.

— Старая се да се самообразовам. Кажи какво ще стане, ако водата е течаща?

— Доколкото знам, водата не е заплаха за вампирите, независимо дали е течаща, или не. Защо питаш?

— Никога ли не си била в сграда след пожар? — попита той.

— Не.

— Ако мазето не е херметизирано, ще се напълни с вода. Могат ли вампирите да се удавят? Интересен въпрос.

Не знаех точния отговор. Може и да могат и затова в някои фолклорни предания става дума за течаща вода. А може, като поверията, че вампирите умеят да променят формата си, — и това да е чиста измислица.

— Те невинаги дишат, така че според мен не могат да се удавят. Тоест ако вампирът се събуди, а ковчегът му е под водата, той може просто да спре да диша и да излезе от водата. Но, честно казано, не съм стопроцентово сигурна.

— А можеш ли да кажеш как е той, без да слизаш там?

— Истината е, че не знам. Никога не съм пробвала.

— Ще пробваш ли?

Кимнах, осъзнала, че той не може да види това, и казах:

— Разбира се. Но ти си втори в списъка ми.

— Добре, но побързай. Репортерите са плъзнали навсякъде. Обсадили са ни и те, и членовете на Църквата и не е много приятно.

— Попитай ги само Малкълм ли е долу, или има и други. И дали сутеренът е подсилен със стомана.

— Защо е необходимо това?

— Често сутерените, където спят вампири, имат бетонни тавани, подсилени със стоманени греди. В подземието на църквата няма прозорци, така че не е изключено да са го проектирали специално за вампири. Мисля, че трябва да знаете това дори ако решите да отворите пода.

— Така е.

— Отведи малко встрани някой от роптаещите вярващи и го поразпитай. Така или иначе, трябва да знаеш отговорите, а и по този начин ще се запази илюзията им, че се прави нещо за тях, докато успея да се добера до вас.

— Това е най-добрата идея, която чух през последните два часа.

— Благодаря. Ще дойда веднага, щом мога, обещавам — хрумна ми нещо. — Почакай, Пийт. Малкълм има ли човешки слуга?

— Тук мнозина имат ухапвания от вампири.

— Не. Имам предвид истински човешки слуга.

— Мислех, че това означава просто човек с едно-две ухапвания от вампир.

— И аз преди мислех така. Човек с две ухапвания вампирите наричат „Ренфийлд“ — като персонажа от романа „Дракула“.

Някога бях питала Жан-Клод как са ги наричали, преди да излезе книгата. „Роби“, бе отвърнал той. Върви после да си задаваш глупави въпроси…

— Тогава кой човешки слуга? — попита Пийт.

Напомни ми Долф.

— Човек, който е свързан с вампир чрез тъй наречените знаци. Това е някаква мистична, магическа щуротия, но създава между слугата и вампира връзка, която ние бихме могли да използваме, за да проверим как е Малкълм.

— Всеки вампир ли може да има слуга?

— Не, само вампир-господар, но не всеки. Не съм чувала Малкълм да има човешки слуга, но би могъл, ако поиска. Попитай вярващите, макар че според мен ако имаше слуга, той щеше да крещи по-силно от останалите. Все пак си струва да се провери. Ако си изясниш нещо, преди да пристигна, обади ми се. Долф каза, че се подготвят още набези.

— Той не се шегува. Градът се е побъркал. Засега сме успели да локализираме пожарите и горят само няколко сгради, но ако тези психари продължат в същия дух, ситуацията може да стане неуправляема. Кой знае колко сгради ще изгорят тогава.

— Трябва да разберем кой стои зад всичко това — казах аз.

— Да, трябва — съгласи се Пийт. — Ела колкото се може по-скоро.

Изглежда, той беше сигурен, че мога да помогна. Де да имах неговата увереност. Не знаех дали ще мога да се справя с тази гадна работа посред бял ден. Веднъж ми бяха казали, че единствената причина да не мога да вдигна мъртвец денем е това, че сама смятам, че не мога. Съвсем скоро щях да проверя дали е така. Все пак не мислех, че ще се получи. Съмнението в себе си е най-големият враг на всяка магическа или психическа способност. То е изпълняващо се от само себе си пророчество.

— Ще дойда веднага, щом мога.

— Чудесно. Няма да лъжа. По-леко ми е, като знам, че на мястото ще бъде човек, който има опит с вампирите. Вече са започнали да обучават ченгетата как да се отнасят със свръхестествените, обаче засега никой не подготвя пожарникарите за справяне в подобни ситуации.

Никога не ми беше минавало през ума, че на пожарникарите ще им се наложи да си имат работа с чудовищата почти толкова често, колкото и на полицаите. Те не ги преследват, но влизат в домовете им. Това може да бъде също толкова опасно, ако въпросният вампир не разбира, че са дошли да му помогнат.

— Ще дойда, Пийт.

— Чакаме те. До скоро.

— Чао, Пийт.

Оставих слушалката и отидох за кобура и за друга риза. Раменният кобур може да причини охлузване, ако се носи върху блуза без ръкави.