Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (30)

30

Спряхме на алеята пред къщата, която бях наела. С нас бяха двама ранени леопардлаци, двама невредими леопардлаци, двама много мълчаливи върколаци, твърде неясни перспективи и чантичка с достатъчно инструменти, та Ричард да монтира в спалнята ми чифт обездвижващи шини. Съгласно препоръката на доктор Лилиан, Грегъри трябваше да лежи с шини не по-малко от едно денонощие. Наложи се да евакуираме болницата. Ако денем командваше Фернандо, то евакуацията не беше просто предпазна мярка, а необходимост. Плъхчето не беше поискало да освободи Рафаел и вероятно желаеше да отмъсти на Ричард, задето го беше набил, така че и върколаците, и плъхолаците бяха в опасност. Страх ме беше дори да си помисля какво би сторил с Грегъри и Вивиан, ако отново попаднеха в лапите му. Най-доброто, което можехме да направим, беше да ги държим при себе си и по възможност не на такова място, където на Фернандо можеше да му хрумне да ги потърси.

Донякъде се надявах, че Томас и Гидиън ще се постараят да удържат плъхчето да не предприема твърде усърдни действия за издирване. Обикновено не съм чак толкова лековерна, но Гидиън бе нарекъл Фернандо petit betard — копеленце. Да, и те като нас не бяха във възторг от него. Не бе за вярване, но вероятно беше точно така.

А и къде бихме могли да намерим безопасно място? Не можехме да отидем на хотел — това би означавало да изложим на опасност всички там. Същото се отнасяше и за повечето квартири. Когато си търсех жилище, един от най-важните за мен критерии беше възможността за уединение. Честно казано, харесвах градското оживление, но напоследък животът ми се беше превърнал в зона за свободна стрелба. Не, не, никакви апартаменти, никакви съседи наблизо. Повече пространство и никакви съседи, които може да бъдат простреляни — ето от какво се нуждаех. И намерих, каквото търсех. Макар че на практика уединението беше единственото, което получих. Жилището беше твърде голямо за сам човек. Просто си плачеше за многочленно семейство, което да излиза на разходка в гората с кучето и то да подскача около децата. Ричард идваше тук за пръв път. Много по-комфортно бих се чувствала, ако той бе идвал тук, преди да започнем да си изясняваме… всъщност да си създаваме отношенията. Преди Жан-Клод да се намеси, аз и Ричард бяхме сгодени. Бяхме планирали бъдеще, което вървеше с жилище като това. Не знам дали Ричард се е събуждал сутрин от аромата на кафе с кръв, но аз се бях събуждала. Бъдеще, което включва дървена ограда и две-три деца, просто не ми е било писано. Струваше ми се, че и на Ричард не му подхождаше, но не исках да разбивам въздушните му кули, поне докато не живеех в тях. В противен случай… щяхме да имаме проблем.

Пред къщата имаше не много голяма правоъгълна цветна леха, осветена от слънцето почти през целия ден. Някога там имало розова градина, обаче предишните собственици изкопали розите и ги отнесли със себе си, та лехата приличаше на обратната страна на луната, осеяна с кратери. Тя изглеждаше толкова оголена, че бях прекарала цял уикенд, за да я засадя с цветя. Мъхави рози по краищата, просто защото ми харесваха ярките им малки цветчета. Цинии зад тях, защото цветовете много добре се съчетаваха. Това беше истински бунт на багрите, без нюанси и плавни преходи. Циниите привличаха пеперуди и колибри. Зад тях бях посадила космоси, високи, кичести и преплетени, с красиви бледи разтворени цветове, които са любими на пеперудите, но колибритата ги подминават с безразличие. Цветовете на космосите бяха малко бледи в сравнение с другите, но все пак добре се получи. През есента те ще имат кутийки със семена за щиглеците.

Грижите по цветята ми помогнаха да осъзная, че ще остана тук известно време. И че скоро няма да мога да се върна в градско жилище. Начинът ми на живот не ми позволяваше лукса да имам съседи.

— Красиви цветя — отбеляза Ричард, докато се приближавахме с колата към къщата.

— Просто не можах да оставя тук голо място.

Той смънка нещо неопределено. След почти тримесечна раздяла и дори без знаците, той ме познаваше и разбираше достатъчно добре, за да знае кога трябва да си замълчи. Ядосвах се на себе си, задето не можех да оставя цветната леха разкопана и незасадена. Ненавиждах онова нещо в мен, което ме беше заставило да я спретна. Не, не бях във възторг от женската страна на моята същност.

Ричард и Джамил внесоха Грегъри с носилката, която ни заеха в болницата. Лилиан така беше натъпкала леопардлака с обезболяващи, че той не чувстваше нищо. Благодарна й бях за това. Когато беше в съзнание, той виеше и стенеше.

Шери се оказа медицинска сестра, колкото и да е странно. Тя хвърли само един поглед на Грегъри и внезапно се преобрази в професионалистка, стана самоуверена и показа завидна компетентност. Сякаш се превърна в друг човек. Още щом Грегъри й позволи да го докосне, а не отказа помощта й, Шери се успокои. Но, да си призная, аз й повярвах едва когато видях, че доктор Лилиан й вярва. Лилиан беше сигурна, че Шери ще съумее да ни помогне да поставим шини на Грегъри, без да му причиним нови травми. Имах доверие на Лилиан, но все още се съмнявах в Шери. Макар и да не одобрявах това, че Ричард я беше ударил, бях съгласна, че този, който изостави някого, излагайки го на смъртна опасност, не заслужава доверие. Не е срамно да бъдеш слаб, но ако някой трябва да прикрива гърба ми, не бих се доверила на нея.

Вивиан не позволи на Зейн да я пренесе на ръце в къщата, макар да беше очевидно, че ходенето е болезнено за нея. Тя се вкопчи с две ръце за лакътя ми. Честно казано, ръцете й не бяха по-малки от моите, но тя изглеждаше някак крехка. Не беше заради ръста, не и заради това, че неотдавна бе станала жертва на насилие, а имаше нещо в самата Вивиан. Дори в чуждото червено сако и грубия син халат, който Лилиан й беше дала, Вивиан изглеждаше изящна, женствена, дарена с почти безплътна, неземна красота. Трудно е да изглеждаш красив и безплътен, когато половината ти лице е подпухнало от получените удари, обаче на нея й се удаваше.

Тя се спъна на каменистата пътека към къщата. Аз я подхванах, но коленете й се подкосиха и едва не я изпуснах на камъните.

Зейн се опита да ми помогне, но Вивиан тихо извика и скри лицето си на рамото ми. От момента, в който излязохме от колата, тя не позволяваше на никой мъж да я докосва. Зейн бе този, който я развърза, но тя, изглежда, считаше мен за своя спасител. Може би защото от всички спасители само аз бях жена, а в този момент жените не представляваха заплаха за нея.

Въздъхнах и му кимнах. Зейн отстъпи назад. Ако бях с кецове или дори с обувки без токчета, просто щях да я внеса в къщата. Но с обувки на осемсантиметрови токчета нямаше да мога да пренеса жена, която тежеше почти колкото мен. Ако пък хвърлех обувките, тогава роклята ми щеше да се влачи по земята и да я настъпвам. Страшно ми беше дотегнало това мое облекло.

— Вивиан! — тя не отговори. — Вивиан?

Тя все още се изплъзваше към земята. Разкрачих се по-широко, доколкото можех с тези ужасни обувки, и вече имах по-стабилна опора, когато краката й отказаха напълно и тя се строполи. Може би ако я метнех на рамо, както правят пожарникарите, щях да успея да я замъкна вътре дори на тези токчета, но аз бях видяла тялото й, дълбоките подкожни кръвоизливи на корема й. Ако я нарамех, щях да й причиня болка. Успях да я повдигна, но добре разбирах, че нямаше смисъл дори да се опитвам да ходя така.

— Повикай Шери — казах аз.

Зейн кимна и влезе в къщата.

Стоях с Вивиан на ръце и очаквах помощ. Юлското слънце палеше гърба ми през черното палто. По гръбнака ми се стичаше пот. Цикадите изпълваха зноя с жуженето си. Неголяма армия пеперуди прелиташе от цвят на цвят. Няма да ми повярвате, но аз всяка сутрин изпивах тук поне една чашка кафе, наблюдавайки тези глупави създания. Всичко това и сега си беше много живописно, но аз вече губех търпение. Колко време му трябваше на Зейн да каже на Шери да си размърда задника и да дойде тук? Възможно е, разбира се, тя да беше заета с Грегъри и със страшните му рани. В такъв случай щеше да се наложи да почакам. Не че ми беше трудно да стоя и да държа Вивиан. Просто се чувствах глупаво, че високите токчета ми пречат да я внеса в къщата. Чувствах се женствена в най-лошия смисъл на думата.

За да убия времето, започнах да броя разните видове пеперуди, които се виждаха наоколо. Тигрова пеперуда, лястовича опашка, седефка, гигантска ливадна жълтушка, черна лястовича опашка, червен адмирал и дяволска пеперуда. Три миниатюрни синявеца се въртяха във въздуха като блестящи късчета небе. Красиво, но къде, по дяволите, се беше дянала Шери? Хайде стига. Много предпазливо тръгнах напред, но си изкривих глезена и трябваше да се дръпна назад, за да не изпусна Вивиан на камъните. Накрая се намерих седнала в цветната леха. Стъпкала бях бордюра от мъхави рози и няколко цинии. Космосите надвиснаха над мен, някои бяха двуметрови.

Вивиан тихо застена и отвори здравото си око.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Всичко е наред.

Така си и седях там, държах я на ръце и леко я люлеех, със задник в цветята и с почти изправени пред мен крака. Успяла бях да се задържа на краката си в обществото на вампири, върколаци, човешки слуги и подпалвачи, но чифт високи токчета ме бяха поставили на задника ми. О, суета, твоето име е жена. Макар, че този, който е написал това, никога не е виждал корица на списание като GQ.

Тигровата пеперуда, голяма почти колкото дланта ми, запърха пред лицето ми. Тя беше бледожълта с отчетливи кафяви ивици по крилата. Полетя над Вивиан и накрая кацна на ръката ми. Понякога пеперудите ближат потта по човешката кожа заради солта, но човек трябва да седи неподвижно. Само да шавне, и те отлитат. Но това насекомо изглеждаше упорито. Хоботчето му е малко по-дебело от обикновена карфица, представлява дълга извита тръбичка и може да се усети гъделичкащото му докосване.

Може би за трети път в живота ми на кожата ми се хранеше пеперуда. Не се опитах да я прогоня. Тя даряваше прохлада. Крилата й бавно потрепваха нагоре-надолу, докато ближеше сол, а мъничките й, почти безтегловни крачета стъпваха по ръката ми.

Шери излезе през вратата на къщата и когато ме видя, се облещи.

— Ранена ли си?

Поклатих глава, много внимателно, за да не изплаша пеперудата.

— Просто нямам на какво да се опра, за да стана.

Шери коленичи до нас и пеперудата отлетя. Тя погледа след нея.

— Никога не съм виждала пеперуда да прави така.

— Тя се нуждае от солта по кожата. Пеперудите кацат и по кучешки лайна, и по гнили плодове, за да се хранят.

Шери направи гримаса.

— Благодаря ти за разбиването на още една идилична представа.

Тя застана на едното си коляно, взе Вивиан от ръцете ми и се изправи. Вивиан застена, когато Шери се заклати, опитвайки се да запази равновесие. Вдигането на тежести изисква не само сила, но и баланс, а безчувственото тяло не е най-добрият балансьор.

— Да ти подам ли ръка? — попита тя.

Поклатих глава и се изправих на колене.

Шери ми повярва и тръгна към къщата. Тя се оказа по-умна, отколкото ми се беше сторило отначало. Разбира се, ако бях прекарала цялата нощ под нежните грижи на Падма, може би първото впечатление от мен също нямаше да е добро.

Опитвах се да изправя стъпканите цветя, когато пеперудата се върна. Тя запърха край лицето ми и аз усетих като убождане първия прилив на сила. Ако беше тъмно, бих казала „вампир“, но беше хубав светъл ден.

Станах и извадих браунинга от джоба на палтото си. Яркото жълто-кафяво насекомо биеше по лицето ми с тънки като хартия крилца. Онова, което само преди миг беше забавно, внезапно стана зловещо. За първи път в живота си прогоних пеперуда, сякаш беше нещо много неприятно. И може би наистина беше такова.

Не искам да кажа, че тази пеперуда бе вампир в буквалния смисъл на думата. Доколкото ми беше известно, вампирите не умееха да променят формата си. Не можеха, разбира се, и да издържат силната дневна светлина. Но нима знаех на какво всъщност са способни онези от Съвета?

Пеперудата отлетя към горичката в далечния край на алеята. Тя няколко пъти прехвръкна дотам и обратно, сякаш ме чакаше. Аз тръснах глава. Стори ми се глупаво да държа пистолета готов за стрелба заради някаква си пеперуда в горичката. Но там имаше и още нещо. Стоях посред лятната жега, слънцето приличаше темето ми. Тук би трябвало да съм в безопасност. Поне от вампирите. Нямаше да е честно от тяхна страна, ако бяха променили правилата.

Готова бях да се втурна към къщата и да повикам помощ, когато внезапно забелязах висока фигура, загърната в дебел плащ с качулка. Дори с този плащ разбрах, че е мъж. С такива широки рамене и висок ръст, кой друг можеше да бъде, освен Уорик? Само че бе изключено да е той. Уорик не беше чак толкова силен, че да бъде навън денем.

Взрях се в тази висока фигура в белеещ се плащ. Той стоеше съвсем неподвижно, като изсечен от мрамор. Дори господин Оливър, най-старият вампир, който съм виждала, бе избягвал пряката слънчева светлина. Но Уорик стоеше там като призрак, който беше овладял умението да се разхожда денем. Всъщност сега той не ходеше. Стоеше в трепкащите сенки на дърветата. Не се и опитваше да излезе под преките слънчеви лъчи на поляната. Вероятно не можеше. Или пък, ако не беше тази тънка сенчеста ивица, щеше да избухне в пламъци. Знае ли човек?

Тръгнах към него, като напрегнах всичките си сетива, но единствената сила, която почувствах, беше неговата. Това, разбира се, можеше да е клопка, засада, но не мислех така. Ако възнамеряваха да ме хванат, нямаше да бъде толкова явно. Но за всеки случай спрях на прилично разстояние от дърветата. Ако забележех някакво движение, щях да повикам за помощ и да изтичам към къщата. Можеше дори да успея да възпроизведа един-два изстрела.

Уорик беше навел глава толкова ниско, че лицето му бе напълно скрито от качулката. Той стоеше неподвижно, сякаш не знаеше, че съм там. Само вятърът едва-едва размяташе меките дипли на белия плащ. Той приличаше на покрита с плат статуя.

Колкото по-дълго стоеше там неподвижно, толкова по-зловещо ми изглеждаше това. Трябваше да запълня мълчанието.

— Какво искаш, Уорик?

Той трепна и бавно повдигна глава. По силното му, мъжествено лице се бе разпространило гниене. Кожата му беше черно-зелена, сякаш тази тънка телесна тъкан бе издържала столетията смърт. Дори сините му очи се бяха покрили с тъмна ципа, като на мъртва риба, престояла толкова дълго, че вече не ставаше за ядене.

Зяпнах от учудване. Човек можеше да си помисли, че след онова, което бях видяла да прави с него Ивет, нищо не би ме шокирало, но не беше така. Има гледки, с които трудно се свиква.

— Ивет ли те наказва? — попитах аз.

— Не, не, моята бледна господарка спи в ковчега си. Тя изобщо не знае, че съм тук — само гласът му бе останал „нормален“ — силен и твърд, в пълно несъответствие с това, което се случваше с тялото.

— Какво става с теб, Уорик?

— Когато слънцето изгря, аз не умрях. Помислих си, че това е Божие знамение, че Той ми позволява да сложа край на това презряно съществуване, че ми дава възможност за последен път да изляза на светло. Вървях, облян от светлината на изгряващото слънце, и не изгорях, но ето какво се случи.

Той извади ръцете си от плаща и ми показа посивялата плът. Ноктите му бяха почернели, дори върховете на пръстите изглеждаха изсъхнали.

— Това лекува ли се? — попитах аз.

Той се усмихна и дори в тази ужасяваща външност усмивката му беше изпълнена с надежда. Гниещото му лице излъчваше светлина, която нямаше нищо общо с вампирските сили. Над него пърхаше пеперудата.

— Господ скоро ще ме повика при себе си. Все пак съм мъртвец.

Не можех да оспоря това.

— Защо дойде, Уорик?

Втора пеперуда долетя и се присъедини към първата, после трета. Те се завъртяха като въртележка над главата му. Уорик им се усмихна.

— Дойдох да те предупредя. Падма се бои от Жан-Клод и от вашия триумвират. Той иска да ви види мъртви.

— Това не е новина.

— Нашият господар, Морт д’Амур, е заповядал на Ивет да ви унищожи всички.

Това вече беше новина.

— Защо? — попитах.

— Не мисля, че някой от Съвета наистина вярва, че Жан-Клод е намислил да създаде свой алтернативен Съвет в тази страна. Но всички го считат за представител на новата, легална вампирска общност, за двигател на промяната, която може да унищожи стария ни свят. Старейшините, у които има достатъчно сила за удобно съществуване, не искат промяна на статуквото. Когато се проведе гласуването, Анита, двама ще бъдат против вас.

— Кой друг ще гласува? — попитах аз.

— Ашър е представител на своята господарка, Бел Морт, Красивата смърт. Той мрази Жан-Клод с чиста омраза, изпепеляваща като слънчеви лъчи, преминали през лупа. Надали можеш да разчиташ на подкрепа от негова страна.

— Значи те са дошли да ни убият — казах аз.

— Ако са дошли просто за да ви убият, Анита, вече щяхте да сте мъртви.

— Тогава не разбирам.

— Страхът на Падма е много силен, но според мен нашият господар би бил удовлетворен, ако Жан-Клод остави своя тукашен пост и стане член на Съвета, за какъвто беше определен.

— Още първият съперник, който се появи, ще го убие — казах аз. — Не, няма смисъл.

— Така твърди и Жан-Клод — отвърна Уорик. — Започвам да мисля, че той подценява себе си и тебе.

— Той е предпазлив, аз също.

Над главата на Уорик се беше събрало цяло ято пеперуди. Те пърхаха с крилца над него в многоцветен облак. Една кацна на ръката му и разпери крилца като ветрило, докато се хранеше с гниещата плът.

Силата на Уорик вибрираше по тялото ми. Тя, разбира се, бе на нивото на силата не на член на Съвета, а на господар. Уорик беше господар на вампири, но вчера вечерта не беше.

— Да не би да черпиш от нечия сила?

— Да, от Божията сила — отвърна той.

Разбира се.

— Колкото по-дълго сме далеч от своя господар, толкова по-слаба става Ивет и толкова по-силен ставам аз. Свещеният огън на вечната Божия светлина още веднъж влезе в тялото ми. Може би Той ще ми прости моята слабост. Аз се боях от смъртта, Анита. Страхувах се от адските мъки повече, отколкото се страхувах от Ивет. Но аз вървя в светлината. Отново горя със силата Божия.

Аз лично не вярвах, че Бог има собствена стая за изтезания. Адът не се съчетава с Бога, с неговата сила, неговата енергия, със самия Него. Ние се движим чрез неговата сила през целия си живот и за нас тя е като бял шум, нещо, което не забелязваме, не чуваме. Но да обяснявам на Уорик, че той векове наред е позволявал на Ивет да го измъчва, защото се е страхувал от вечното проклятие, което според мен не съществува, ми се струваше безсмислено. И дори жестоко.

— Радвам се за теб, Уорик.

— Бих искал да те помоля за едно благодеяние, Анита.

— За една услуга искаш да кажеш, нали? — попитах аз. Не ми се щеше да се съгласявам на нещо, което можеше да съм разбрала погрешно.

— Да — рече той.

— Кажи.

— Имаш ли кръст у себе си?

Кимнах.

— Покажи ми го, моля.

Не мислех, че това е добра идея, но… издърпах сребърната верижка и кръстът се показа. Той не блестеше. Просто висеше на верижката.

Уорик се усмихна.

— Светият кръст не ме отхвърля.

Сърце не ми даде да му обясня, че кръстът невинаги блести близо до вампири. Струваше ми се, че той разпознава онези от тях, които мислеха да ми напакостят, макар че имаше изключения. Аз, подобно на Уорик, не поставях под съмнение Божията премъдрост. Предполагах, че Той знае какво прави, ако пък не знаеше, не исках да знам това.

Уорик тръгна към края на гората и спря колебливо в белия си плащ с черна подплата. Лицето му издаваше вътрешна борба. Той искаше да прекоси тази последна ивица чиста слънчева светлина и се боеше. Не можех да го упрекна за това.

Той протегна ръка към трептящия край на силната златиста светлина, после я отдръпна.

— Моята храброст и вярата ми все още ми изменят. Все още съм недостоен. Трябваше да пристъпя в светлината, да взема Светия кръст и да го държа без страх.

Той скри лице с почернелите си ръце. Пеперудите покриваха всеки сантиметър на голата кожа и помахваха с крилца. Виждаше се само белият плащ и пърхащите насекоми. За миг илюзията, че пеперудите изпълват целия плащ, беше пълна.

Уорик бавно и внимателно изпъна ръце, за да не обезпокои пеперудите. Усмихна се.

— Векове наред съм слушал за господари, които призовават своите зверове, но никога не съм разбирал как го правят. Това е удивителна връзка.

Явно той беше изключително доволен от своя „звяр“. Що се отнася до мен, бях малко разочарована. Пеперудите не бяха достатъчно добра защита от този вид зверове, които повечето вампири умеят да призовават. Но ако Уорик беше щастлив, коя бях аз, че да се оплаквам?

— Ивет ме накара да се закълна в Бог, че няма да издам някои от тайните й. Няма да изменя на думата си, на клетвата си.

— Искаш да кажеш, че има неща, които трябва да знам, но ти не си ми ги съобщил? — попитах аз.

— Казал съм ти всичко, което ми е позволено да разкривам, Анита. Ивет винаги е била умна. Тя ме манипулираше през всичките тези години, за да предам всичко, което ми беше скъпо. Тя ме обвърза с клетва, преди да стигнем до вашите брегове. Тогава аз не разбирах това, но сега разбирам. Тя знаеше, че ще видя в теб човек на честта. Човек, който защитава слабите и не изоставя приятелите си. Ти правиш всички приказки на Съвета за чест и отговорност да изглеждат жалко притворство.

Не ми се струваше достатъчно да кажа „благодаря“, но какво друго можех да направя?

— Благодаря, Уорик.

— Дори когато бях жив, имаше огромна разлика между благородниците, които наистина предвождаха своите хора и се грижеха за потребностите им, и онези, които просто ги използваха.

— Това не се е променило особено — казах аз.

— Много жалко, ако е така — отвърна той и погледна нагоре, може би към слънцето, може би към нещо, което не виждах. — Колкото повече слънцето се приближава към зенита си, толкова по-слаб се чувствам.

— Нуждаеш ли се от място за дневния си отдих? — попитах аз, но веднага си дадох сметка, че не биваше да питам. Дотолкова ли му имах доверие, че да го оставя без наблюдение в сутерена заедно с Жан-Клод и всички останали? Не съвсем.

— Ако днес е последният ми ден на слънце, няма да го пропилея в криене. Ще се поразходя в прекрасните ти гори, после ще се заровя дълбоко в лисата. И преди съм се крил в тях. Те падат и се натрупват нагъсто във вдлъбнатините.

Кимнах.

— Знам. Не знам защо си мислех, че си градско чедо.

— Много години съм живял в град, но първите ми дни са минали сред дървета, много по-мощни и по-пищни от тези. Земите на баща ми бяха далеч от градовете. Вече не е така. Там, където ловувах и ходих за риба като малък, вече няма дървета. Ивет ми разреши да си отида до вкъщи, в нейната компания. По-добре да не бях заминавал. Това отрови спомените ми, превърна ги в подобия на сънища.

— Хубавите спомени са също толкова реални, колкото и лошите — казах аз. — Не позволявай на Ивет да ти ги отнеме.

Той се усмихна, после потръпна. Пеперудите започнаха да кръжат във въздуха като есенни листа, вдигнати от вятъра.

— Трябва да тръгвам — той се отдалечи в посока към дърветата, съпроводен от шлейфа от ревностни пеперуди. Белият плащ скоро се скри зад един хълм, но пеперудите дълго се носеха зад него като дребни лешоядчета, бележещи линията на смъртта.