Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (35)

35

Облякох си тъмносиня блузка с къс ръкав. Ричард не беше в спалнята. Шумът от водата беше престанал, но той бе още в банята. Не исках да го видя пак, още по-малко полугол. Исках да съм по-далече от него. За мой късмет ми се беше отворила достатъчно полицейска работа, че да бъда извън къщи през целия ден. Много добре.

Линейката пристигна и качиха Зейн. Шери замина с него. Чувствах се неловко, че не отидох аз, но от Шери щеше да има по-голяма полза. Полицията все още не беше дошла за трупа. Никак не ми се искаше полицаите да разпитват другите в мое отсъствие, но трябваше да вървя. Фактът, че можех свободно да си тръгна, предизвика в мен известни угризения на съвестта, но не много силни.

Рони се върна и пак седна на дивана. Вече бях на вратата, когато тя ме попита:

— Днес ще ме пратят ли зад решетките?

Застанах на колене пред нея и хванах неестествено хладните й ръце.

— Рони, ти не го уби.

— Откъснах част от главата му. Що за патрони има в този твой пистолет?

— Аз изстрелях два куршума в гърдите му. Онова, което е останало от сърцето му, няма да напълни и лъжичка — казах аз.

Тя затвори очи.

— Мозъкът му се разтече по цялото стълбище. Не ми говори, че не съм го убила аз.

Въздъхнах и погалих ръцете й.

— Моля те, Рони. Ти направи каквото трябваше. Вероятно само експерт по съдебна медицина може да установи кой куршум го е убил, но когато ченгетата дойдат, постарай се да не се клеветиш сама.

— И преди съм била в такава ситуация, Анита, спомни си. Знам какво да говоря и какво да премълча — тя вдигна към мен не особено дружелюбен поглед.

Пуснах ръцете й и станах.

— Извинявай, Рони.

— През живота си съм убила двама — и двата пъти бях с теб.

— И двата пъти го направи, за да спасиш живота ми — рекох аз.

Тя ме изгледа хладно и каза:

— Знам.

Докоснах лицето й, прииска ми се да я погаля по главата, да я утеша така, както се утешава дете, но тя не беше дете.

— Много съжалявам за случилото се, Рони. Наистина. Но какво друго можеше да направиш?

— Нищо — отвърна тя. — И затова се чудя дали съм си избрала подходящата работа.

Нещо вътре в мен се сви.

— Всъщност навярно се питаш дали си избрала подходящите приятели. Защото случилото се няма нищо общо с работата ти. То стана заради мен.

Тя силно стисна ръката ми.

— Ние сме приятели, Анита, завинаги.

— Благодаря ти, Рони. Нямаш представа колко съм ти благодарна. Не знам как бих могла да преживея загубата на твоето приятелство, но не оставай с мен само от лоялност. Помисли си, Рони, сериозно си помисли. Моят живот надали ще стане по-малко опасен. Тъкмо напротив. Струва си да помислиш дали искаш да бъдеш на огневата линия.

Направих това предложение и се просълзих. Стиснах ръката на Рони и се обърнах, преди да види, че страшилището на вампирите реве.

Тя не ми отговори, не започна да се кълне във вечно приятелство. Донякъде исках това, но и бях доволна, че Рони действително се беше замислила. Ако тя загинеше заради мен, от угризения на съвестта щях да се скрия в миша дупка. В този момент забелязах, че Ричард ме гледа от вратата под стълбището. Възможно е в мишата дупка да има място и за него. Това щеше да бъде достатъчно наказание.

— Сега пък какво се е случило? — попита той. Беше подсушил косата си и тя се спускаше към раменете му на блестящи вълни, когато той влезе в стаята. Отново си беше обул джинсите и бе намерил една тениска, която му стоеше добре — тя бе широка, с шарж на Артър Конан Дойл. Обикновено спях с нея. Прилепваше плътно към раменете и гърдите на Ричард. Не че му беше тясна, просто бе изпъната. На мен ми стигаше почти до коленете.

— Виждам, че си намерил сешоара и чекмеджето с тениските. Радвам се — казах аз.

— Отговори на въпроса ми.

— Попитай Джамил. Той знае и най-малките подробности.

— Попитах теб — каза Ричард.

— Нямам време да стоя тук и да повтарям едно и също по няколко пъти. Трябва да отида на работа.

— Полицията или вампирите?

— По-рано ми задаваше този въпрос, защото повече се вълнуваше дали отивам да ликвидирам вампири. И винаги въздъхваше с облекчение, ако беше рутинна полицейска работа. Защо, по дяволите, искаш да знаеш сега, Ричард? Нима за теб има някакво значение?

Излязох, без да дочакам отговора.

Наложи се да прекрача трупа на стълбището. Надявах се, че полицаите скоро ще дойдат. Беше типичният юлски ден в Сейнт Луис — горещ и влажен до клаустрофобия. Тялото скоро щеше да се размирише, ако не го махнеха. Още една от радостите на лятото.

Моят джип беше в гаража, където и би трябвало. Бях го отстъпила на Жан-Клод, за да превози тук всички. Макар че не той го беше карал. Никога не съм виждала стар вампир, който умее да шофира. По-възрастните изпитват някакъв страх от техниката.

Вече излизах от гаража, когато видях Ричард в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше ядосан. Сериозно си помислих дали просто да не продължа напред. Той щеше да се отмести встрани. Но тъй като не бях сигурна, че няма да се заинати, почаках, докато се приближи до прозореца от страната на шофьора.

Натиснах бутона и стъклото се спусна с тихо жужене.

— Какво? — попитах аз и тази единствена дума беше по-враждебна от неговия поглед.

— Трима от моята глутница са в опасност. Трима от моите може да бъдат арестувани, а ти не ми каза.

— Аз ще се погрижа за това, Ричард.

— Моя работа е да се грижа за своите вълци.

— Искаш да отидеш там лично и да обявиш, че си техният Улфрик? Та ти дори не можеш да отидеш и да бъдеш техен приятел, за да не рискуваш скъпоценната си тайна.

Той стисна края на прозореца така, че пръстите му побледняха.

— Повечето водачи на глутница крият истинската си личност, Анита. Знаеш това.

— Рейна беше вашата легитимна алфа, Ричард. Тя би отишла в болницата за тях. Но тя е мъртва. Ти не можеш да отидеш. Кой остава? Нещо удари във вратата.

— Много ще се ядосам, ако повредиш колата ми — казах.

Той бавно разтвори пръсти, сякаш искаше да хване нещо, просто за да са заети ръцете му.

— Недей твърде да свикваш с положението си на лупа, Анита. Възнамерявам да те сменя.

Гледахме се един друг от разстояние по-малко от една педя. Някога той би се приближил към колата за прощална целувка. Сега се беше приближил за прощална кавга.

— Чудесно, но докато не си намериш друга, аз съм всичко, което имаш. Сега трябва да тръгвам и да видя дали мога да избавя нашите вълци от затвора.

— Те нямаше да бъдат задържани от полицията, ако ти не ги беше вкарала в беда.

Тук ме хвана натясно.

— Ако не бях поставила охрана на Стивън и Натаниел, сега те щяха да са мъртви — тръснах глава и бавно дадох на заден ход. Ричард се отдръпна от пътя и аз избегнах риска да премина през краката му.

Той стоеше и гледаше как се отдалечавам. Ако ми беше поискал тениска, щях да му намеря, но нямаше да бъде тази. Първо, тази ми беше любимата, второ, тя ми спомняше за един уикенд. Тогава вървеше един сериал за Шерлок Холмс, с Базил Ратбоун в главната роля. Не беше сред любимите ми филмови поредици, най-вече защото бяха представили доктор Уотсън като палячо, но не беше лоша. През онзи уикенд бях носила тениската, макар че ми беше твърде широка, за да изляза с нея извън дома. Блюстителите на модата не ме засякоха, но Ричард много хареса тениската. Дали сега той просто не беше хванал първото, което му бе попаднало, и дори не беше си я спомнил? Или я бе облякъл, за да ми напомни от какво съм се отказала? Струва ми се, че бих предпочела да беше жест на отмъщение. Ако можеше да носи тениската и да не си спомни онзи уикенд, по-добре беше да не знам. Тогава бяхме разсипали пуканки по мен и по дивана. Ричард не ми позволи да стана да се изтупам, а настоя сам да ме почисти. Почистването се извърши с помощта не на ръцете, а на устните. Ако този спомен не означаваше нищо за него, тогава може би никога не сме били влюбени един в друг. Може всичко да е било само похот и аз просто бърках едното с другото. Много се надявах, че не е така.