Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (18)

18

— Колко впечатляващо! — обърнах се аз, без да свалям Деймиън от коленете си.

Ивет наперено крачеше към нас по коридора. Вече не носеше яката си от норка, а бялата й рокля бе много семпла, много елегантна, навярно „Шанел“. Всичко останало беше съвсем а ла маркиз Дьо Сад.

С нея вървеше Джейсън, върколак и лакей, понякога и доброволец за вампирско предястие. Обут бе в нещо средно между черни кожени панталони и впит кожен клин. На бедрата му се виждаха голи места. Слабините му бяха препасани с кожен ремък. На врата му имаше кучешки нашийник с метални шипове и каишка към него. Ивет държеше каишката. По лицето, шията и ръцете на Джейсън се открояваха пресни синини. По долната част на гърдите и по корема му имаше рани, подобни на следи от нокти. Ръцете му бяха вързани на гърба и толкова здраво пристегнати към тялото, че дори само това вероятно причиняваше болка.

Ивет спря на около два метра от нас и започна да позира. После блъсна Джейсън в гърба с такава сила, че той простена болезнено и падна на колене. Тя дръпна каишката толкова здраво, че едва не го обеси.

Ивет приглади русите си коси, сякаш позираше пред камера.

— Той ми е подаръкът за времето, през което съм тук. Харесва ли ви опаковката?

— Можеш ли да седнеш? — попитах Деймиън.

— Мисля, че да.

Той се претърколи от коленете ми и предпазливо седна, сякаш тялото все още не му се подчиняваше напълно. Аз станах.

— Как си, Джейсън?

— Нормално — отвърна той.

Ивет опъна каишката, за да не може той да говори. Забелязах, че отвътре нашийникът има метални шипове. Великолепно!

— Той е мой вълк, Ивет. Аз го защитавам. Няма да го получиш — каза Жан-Клод.

— Вече го получих — рече тя. — И ще правя с него, каквото искам. Все още не съм му причинила истинска болка. Синините не са мое дело. Получил ги е при отбраната на „Цирка“. Теб е отбранявал. Сам го попитай — тя отпусна каишката и охлаби нашийника.

Джейсън дълбоко въздъхна и ни погледна.

— Тя мъчи ли те? — попита Жан-Клод.

— Не.

— Проявила си голямо въздържание — обърна се Жан-Клод към Ивет. — Или вкусовете ти са се променили от последната ни среща насам?

Тя се разсмя.

— Не, вкусовете ми са си все същите. Аз ще го измъчвам сега, пред теб, и ти ще си безсилен да ми попречиш. Така вместо един ще измъчвам няколко наведнъж.

Тя се усмихна. Сега изглеждаше още по-добре, отколкото в ресторанта. Не толкова бледна.

— Кой те хранеше? — попитах аз.

Тя ме стрелна с поглед.

— Скоро ще разбереш — тя се обърна към Уорик. Не може да се каже, че той се сви от страх, но изведнъж някак се смали, вече не беше толкова бляскав. — Уорик, ти ме разочарова.

Войнът стоеше до стената и все още държеше в ръце меча на Деймиън.

— Аз не исках да го убия, господарке.

— О, нямах това предвид. Ти си ги охранявал, докато са го спасявали.

— Ти каза, че ще ме накажеш, ако той умре.

— Да, така казах. Но нима наистина си вдигнал този меч срещу мен?

— Не, господарке! — рече той и падна на колене.

— Тогава как си могъл да ги охраняваш?

Уорик поклати глава:

— Аз не мислех…

— Ти никога не мислиш — тя дръпна Джейсън към краката си и притисна лицето му към бедрото си. — Гледай, Джейсън, гледай как наказвам лошите момченца.

Уорик се изправи и облегна гръб на стената. Мечът падна от ръцете му и издрънча на каменния под.

— Моля те, господарке, моля те, не го прави.

Ивет дълбоко си пое дъх, отметна глава назад и затвори очи, предвкусвайки удоволствието. Тя все така галеше лицето на Джейсън.

— Какво се кани да прави? — попитах аз.

— Гледай — само каза Жан-Клод.

Уорик застана на колене почти на една ръка разстояние от мен. Каквото и да се случеше сега, ние щяхме да бъдем странични наблюдатели. Такъв беше замисълът, струва ми се.

Уорик гледаше към отсрещната стена и с всички сили се стараеше да не ни обръща внимание. Бяла ципа покри сините му очи, те постепенно помътняваха, ослепяваха — толкова незабележимо, че нямаше да ми направи впечатление, ако не стоях съвсем близо до него.

Очите му започнаха да хлътват, да гноясват и да се разпадат. Лицето му все още беше съвършено, силно, героично, като на гравюра на Сейнт Джордж, но очите се превръщаха в празни гноясващи кухини. Гъста зеленикава гной потече по страните му.

— Тя ли прави това с него? — попитах аз.

— Да — отвърна Жан-Клод едва чуто.

От гърлото на Уорик се изтръгна тих звук. Черна течност рукна от устата му и се стече по устните. Той се опита да изкрещи, но се чу само дълбоко, задавено къркорене. После падна на четири крака. От устата, очите, ушите му течеше гнойна течност, която се събираше в локвички на пода, по-гъста от кръв.

Тя би трябвало да вони, но при вампирите често се случва гноенето да е без миризма. Уорик избълва на пода собствените си гноящи вътрешности.

Ние се отдръпнахме от разширяващата се локва, за да не стъпим в нея. Това не можеше да ни причини никаква вреда, но дори другите вампири отстъпиха назад.

Уорик падна на хълбок. Белите му дрехи почти почерняха от кръв. Но под тази съсирваща се каша той все още беше цял, тялото му си оставаше недокоснато.

Той зашари с ръце — безпомощен жест на слепец. Жест, който по-добре от всякакви думи говореше, че силно го боли, но още е в съзнание, все още чувства и мисли.

— Господи! — възкликнах аз.

— Трябва да видите и какво мога да правя със своето тяло — каза Ивет.

Ние се обърнахме към нея. Тя все така стоеше там и притискаше Джейсън към крака си. Беше бяла, светеща фигура — цялата, освен ръката й. От лакътя надолу започна да се стича зелена гной.

Джейсън забеляза това и се развика, но Ивет дръпна каишката и стегна нашийника така, че той мигом млъкна. Тя погали лицето на Джейсън с гноящата ръка, като остави тъмно петно от нещо гъсто и твърде реално.

Джейсън пощуря, започна да се дърпа от нея. Тя дръпна каишката и стегна нашийника така, че лицето му порозовя, после почервеня. Той се мъчеше да се отскубне, като риба, хваната на въдица. Лицето му посиня, но той продължаваше да се дърпа от гноящата й ръка.

После припадна на пода. Беше се задушил почти до загуба на съзнание.

— Той вече е имал удоволствието да опита гноящата плът на вампирите, нали, Джейсън? Колко е изплашен! Затова Падма го даде на мен — Ивет бавно съкращаваше разстоянието между себе си и беззащитното тяло на Джейсън. — Едва ли ще запази разсъдъка си дори и една нощ. Каква наслада!

— Ние умеем да се наслаждаваме и без да вършим такива низости — казах аз, извадих от джоба си браунинга, показах й го. — Не го докосвай!

— Вие сте покорен народ, Анита. Още ли не си го разбрала?

— Покори това — казах аз, вдигнах браунинга и го насочих в нея.

Жан-Клод докосна ръката ми.

— Прибери пистолета, ma petite.

— Няма да й дадем Джейсън.

— Тя няма да го получи — рече той и устреми поглед към Ивет. — Джейсън е мой. Във всеки смисъл е мой. Няма да го деля с теб и е против правилата на гостоприемството да правиш с някого от моите нещо, което му нанася непоправима вреда. Лишаването му от разум е нарушение на законите на Съвета.

— Падма не смята така — възрази Ивет.

— Да, но ти не си Падма.

Жан-Клод се плъзна към нея. Неговата сила започна да изпълва коридора като студена течаща вода.

— Ти беше моя играчка повече от сто години, Жан-Клод. Наистина ли мислиш, че сега можеш да ми се опълчиш?

Почувствах как тя се хвърли напред и удари като с нож, но силата й се срещна със силата на Жан-Клод и отстъпи. Сякаш тя удряше в мъгла. Силата на Жан-Клод не оказваше съпротива, тя поглъщаше.

Жан-Клод пристъпи напред, почти докосна Ивет и изтръгна каишката от ръката й. Тя докосна лицето му с гноящата си ръка, размазвайки по бузата му нещо по-противно от кръв.

Жан-Клод се засмя и смехът му беше остър, като парчета счупено стъкло. Болезнено беше да го слушаш.

— Видях най-лошото, на което си способна, Ивет. Нищо ново не можеш да ми покажеш.

Тя отпусна ръце и го загледа.

— Предстоят още много удоволствия. Падма и Странника те очакват.

Тя не знаеше, че Странника вече е сред нас. Тялото на Уили си стоеше кротко, без да издава присъствието на Странника. Интересно.

Ивет вдигна ръка и тази ръка отново беше гладка и красива.

— Ти си покорен, Жан-Клод. Просто все още не го знаеш.

Жан-Клод замахна със светкавична бързина и запрати Ивет към стената, където тя съвсем не елегантно се размаза.

— Мога да бъда покорен, Ивет, но не от теб. Не от теб.