Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (4)

4

Втори спешен случай за по-малко от два часа. Паметен ден, дори за мен. Добрата новина беше, че този път не аз бях ранената. Лошата — че това можеше да се промени. Макар да не беше алфа, Зейн бе върколак. Един върколак като нищо ще повдигне от легнало положение средно голям слон. Нямах намерение да играя на канадска борба със Зейн. Не само щях да загубя, но не беше изключено той да откъсне ръката от рамото ми и да я хапне. Много ликантропи се опитват да се представят за хора и са страшно доволни, когато успеят. Но аз не мислех, че подобни дреболии вълнуват Зейн.

Все пак не исках да го убивам, ако не се налага. Не от снизходителност, а защото това можеше да се случи пред очите на някого. Не исках да попадна в затвора. Наказанието ме вълнува повече от престъплението и това отчасти е характерно за моя нравствен облик. Понякога се питам дали не ставам социопат. Друг път съм сигурна, че вече се е случило.

Пистолетът ми винаги е зареден със сребърни куршуми. Среброто действа на хората, както и на почти всички свръхестествени същества. Тогава защо да продължавам да минавам на обикновени, които поразяват само хората и още две-три други същества? Преди няколко месеца обаче влязох в схватка с фея и съществото едва не ме уби. На тях среброто не им действа, за разлика от обикновеното олово. Оттогава държа в жабката на колата един пълнител с патрони от двата вида. Извадих от пълнителя първите два патрона със сребърни куршуми и ги замених с оловни. С тях можех да спра или забавя Зейн, преди да го убия. Защото, не си правете илюзии, ако той продължи да напада, след като го раня с два стоппатрона „Глейзър“, от които адски боли, нищо, че след това раната зараства, то първият сребърен куршум след тях няма да има за цел само да го рани.

Едва когато влязох в болницата, се сетих, че не знам фамилното име на Натаниел. Името на Стивън нямаше да ми помогне. Мамка му!

Коридорът беше претъпкан с народ — жени с плачещи бебета, деца, неизвестно чии, които се гонеха и прескачаха столове, човек с омотан около ръката парцал, напоен с кръв, хора без видими наранявания, които гледаха тъпо в една точка. Стивън не се виждаше никъде.

Викове, дрънчене на разбито стъкло, звън на паднал на пода метален предмет. Откъм съседния коридор дотича медицинска сестра.

— Охрана!

Дежурната на рецепцията започна да натиска бутони на телефона.

Наречете го интуиция, но можех да се обзаложа, че знам къде са Стивън и Зейн. Бързо показах на сестрата картата си.

— Аз съм от „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. С какво да помогна?

Сестрата ме сграбчи за ръката.

— От полицията ли сте?

— Работя към полицията, да.

Уклончив отговор отвсякъде. Когато си цивилен, прикрепен към полицейски отряд, се научаваш да говориш със заобикалки.

— Слава богу! — Тя ме помъкна по посока на шума.

Освободих ръката си и извадих пистолета. Със свален предпазител и дуло, насочено към тавана, бях готова за изстрел. Не бих насочила пистолет към тавана, ако е зареден с обикновени патрони — не и в болница, където на горния етаж е пълно с пациенти. Но патроните „Глейзър“ неслучайно са наречени стоппатрони.

Приемната по нищо не се отличаваше от всяко друго спешно отделение. От метални релси висяха завеси, които отделяха множество малки индивидуални кабини за преглед. На места завесите бяха спуснати, но пациентите наблюдаваха шоуто през пролуките. Някъде по средата на коридора имаше стена, която разделяше помещението на две, така че нямаше много за гледане.

Мъж в зелена хирургическа престилка излетя иззад преградата, блъсна се в отсрещната стена, свлече се на пода и остана да лежи неподвижно.

Съпровождащата ме сестра се втурна към него и аз я оставих. Онзи, който беше зад стената и разхвърляше лекарите като играчки, беше работа за мен, не за медиците. На пода лежаха още двама в хирургическо облекло — мъж и жена. Жената беше в съзнание, с широко отворени очи. Ръката й беше счупена при китката и стърчеше под неестествен ъгъл. Когато видя емблемата на ревера ми, тя ме предупреди:

— Той е върколак, внимавайте!

— Знам — отвърнах аз и насочих пистолета малко по-надолу.

В погледа й се мярна не болка, а тревога.

— Не ми съсипвайте травматологията.

— Ще се постарая — обещах и я заобиколих.

В коридора излезе Зейн. Никога не го бях виждала, но кой друг можеше да е? Носеше някого. Отначало си помислих, че е жена, защото беше с дълга, лъскава, кестенява коса, но оголеният гръб и рамене бяха твърде мускулести, мъжки. Явно беше Натаниел. Изглеждаше дребен в ръцете на високия мъж.

Зейн имаше метър и деветдесет и беше слаб. Беше облякъл черна кожена жилетка на голо върху бледото си тяло. Косата му беше бяла като памук, подстригана късо отстрани и на заострени с гел шипове на темето.

Отвори уста и изръмжа насреща ми. Кучешките му зъби и отдолу, и отгоре стърчаха като на рис. Господи!

Насочих пистолета си към него, изпуснах бавно въздуха от дробовете си и застанах неподвижно и спокойно. Прицелих се в линията на рамото над отпуснатото тяло на Натаниел. От такова разстояние куршумите нямаше да отидат нахалост.

— Няма да повтарям, Зейн. Остави го.

— Той е мой. Мой!

Закрачи към изхода и аз натиснах спусъка.

Изстрелът го завъртя рязко, той се олюля и падна на колене. Улученото рамо престана да удържа тежестта и Натаниел се свлече на пода. Зейн скочи на крака и със здравата си ръка притисна Натаниел към себе си като кукла. Раната на рамото му вече зарастваше — сякаш гледах затваряне на разцъфнало цвете на забързан каданс.

Зейн можеше да се опита да изтича покрай мен, да разчита на бързината си, но не го направи. Просто тръгна към мен, сякаш не вярваше, че ще стрелям. Жалко за него.

Вторият оловен куршум попадна право в гърдите му. Кръвта бликна по бледата му кожа. Той падна по гръб, сви се на топка, като с усилие се бореше за глътка въздух, което не беше никак лесно с голяма, колкото юмрук, дупка в гърдите. Тръгнах към него — бързо, но без да тичам.

Заобиколих го на безопасно разстояние и се приближих изотзад, малко странично. Все още не можеше да използва простреляното си рамо, а другата му ръка беше притисната под тялото на Натаниел. Зейн ме погледна с облещените си кафяви очи. Дишаше тежко.

— Другите куршуми са сребърни, Зейн. Ще стрелям в главата ти и извратеният ти мозък ще се пръсне по чистия под.

— Не — задъхано пророни той. Устата му се напълни с кръв, която потече по брадичката.

Насочих пистолета си към лицето му, горе-долу на нивото на веждите. Натиснех ли спусъка, край със Зейн. Пред мен лежеше мъж, когото виждах за първи път в живота си. Наглед беше млад — едва ли на повече от двайсет и пет години. Почувствах се абсолютно изпразнена. Сякаш бях обгърната от бял шум. Нищо не чувствах. Не исках да го убия, но ми беше все едно дали ще живее, или не. Това вълнуваше единствено него. Оставих го да прочете в очите ми, че и двата варианта са ми абсолютно безразлични. Позволих му го, защото беше превръщач и щеше да разбере. Обикновените хора не биха разбрали. Поне тези със здрав разум.

— Сега ще пуснеш Натаниел — рекох. — Щом пристигне полицията, ще направиш всичко, което ти кажат. Няма да спориш, няма да се съпротивляваш — иначе ще те убия. Разбра ли ме, Зейн?

— Да — отвърна той и кръвта отново бликна на гъста струя от устата му. Заплака и сълзите потекоха по окървавеното му лице.

Сълзи ли? На лошите момчета не им се полага да плачат.

— Толкова се радвам, че дойде — изгъргори той. — Исках да се грижа за тях, но не се получи. Исках да бъда Габриел, но не успях.

Рамото му вече беше заздравяло достатъчно, че да може да прикрие с ръка очите си, за да не виждаме сълзите му, но гласът му хриптеше, задавен от сълзите и от кръвта.

— Толкова се радвам, че дойде при нас, Анита. Толкова се радвам, че вече няма да сме сами.

Не знаех какво да кажа. Да отричам, че възнамерявам да стана техен лидер, май не беше особено удачна идея, предвид разхвърлените наоколо тела. Ако откажех предложението му, той можеше пак да се разбеснее и тогава щеше да се наложи да го убия. Внезапно, сякаш някой ме зашлеви силно, ме връхлетя мисълта, че не искам да го убивам. Дали беше заради сълзите? Може би. Но не само. Имаше връзка с това, че бях убила техния алфа, защитника им, без изобщо да се замисля какво ще стане с останалите леопардлаци. И през ум не ми мина, че при тях няма втори в йерархията, който да заеме мястото на Габриел. Аз определено не бих могла да им бъда алфа. Не се покривам с козина веднъж месечно. Но ако това би възпряло Зейн да не разпарчетосва повече лекари, бях склонна да остана в играта известно време.

Когато ченгетата пристигнаха, раните на Зейн вече бяха зараснали. Той беше превил като плюшено мече безчувственото тяло на Натаниел, галеше го по косата и все още плачеше.

— Тя ще ни защити. Ще ни защити. Тя ще ни защити — повтаряше той.

Предположих, че под „тя“ има предвид мен, и, без да се усетя, се оказах в играта.