Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (12)

12

Няколко секунди седяхме смълчани и гледахме отворената врата. Накрая аз се обадих само за да прекъсна мълчанието:

— Хората тук идват и си отиват толкова бързо!

Жан-Клод не схвана цитата от филма. Ричард би го разбрал. Той харесваше „Магьосникът от Оз“.

— Ашър винаги е бил много добър в летенето — отговори ми сериозно Жан-Клод.

Някой се изкикоти и този звук ме накара да се пресегна за файърстара. Гласът беше познат, ала тонът бе друг: високомерен, страшно високомерен.

— Вече не можеш да ме убиеш със сребърни куршуми, Анита. Моят нов господар ми го обеща.

На отворената врата на колата се показа Лив. Тя надзърна вътре и ни погледна. После се подпря с мускулестите си ръце от двете страни на вратата. Усмивката й беше толкова широка и застинала, че кучешките й зъби проблясваха. Ако си просъществувал петстотин години като Лив, показваш зъбите си само ако искаш. Явно бе много доволна от нещо. Беше по черен спортен сутиен и къси шорти. Добре оформеното й мускулесто тяло проблясваше на уличното осветление. Тя беше от онези вампири, които Жан-Клод неотдавна беше поканил на своя територия. Трябваше да бъде един от неговите лейтенанти.

— Какво канарче си изяла? — попитах аз.

— Моля? — изгледа ме изпод вежди тя.

— Изглеждаш доволна като котка, изяла канарче.

Тя продължи да се мръщи. Лив говори перфектно английски, без акцент и дори понякога забравям, че не й е родният език. Много вампири губят първоначалния си акцент, но все пак има жаргонни изрази, които не разбират съвсем. Но пък бях готова да се обзаложа, че Лив владее славянски сленг, за какъвто не съм и чувала.

— Анита се интересува защо си толкова доволна — обясни Жан-Клод, — но мисля, че вече знам отговора.

Погледнах го, после пак се обърнах към Лив. Файърстарът беше готов за стрелба, но не беше насочен. Тя би следвало да е на наша страна. Обзе ме чувството, че това може да се е променило.

— Какво каза тя? Новият й господар ли? — попитах аз.

— Именно — отвърна Жан-Клод.

Вдигнах пистолета и го насочих към нея. Тя се засмя и това ме подразни. Лив пропълзя на задната седалка, като не преставаше да се смее. Това никак не ми хареса. Вярно, че беше на повече от шестстотин години и бе претърпяла промяна, но не притежаваше сила. Поне не толкова, че да посрещне със смях сребърни куршуми.

— Знаеш, че ще те застрелям, Лив. Не виждам кое тук му е забавното?

— Не го ли чувстваш, ma petite? Не усещаш ли промяната в нея?

Поставих ръка на облегалката. Пистолетът ми бе насочен към пищната гръд на Лив. Бях на около половин метър от нея и от такова разстояние куршумът щеше да изтръгне сърцето й. Тя би трябвало да е притеснена. Но не беше.

Концентрирах се върху нея. Опитах се да приема силата й в себе си. И по-рано го бях правила и знаех как би трябвало да я усещам. Или поне си мислех, че знам. Сега мощта й биеше по черепа ми, блъскаше надолу по костите. Чувствах я като барабанене, толкова ниско и дълбоко, че беше почти болезнено.

Поех си дълбоко въздух и бавно издишах. Не прибрах пистолета. Той остана насочен към нея.

— Ако натисна спусъка, Лив, дори с такава нараснала мощ, ти все пак ще умреш.

Лив отправи дълъг и самодоволен поглед към Жан-Клод.

— Ти знаеш, че няма да умра, Жан-Клод.

— Само Странника може да даде такова прибързано обещание и да се надява да удържи на думата си — рече Жан-Клод. — Ти си твърде женствена за неговия вкус, освен ако не се е променил.

Лив презрително изкриви лице.

— Той е над тези дребни желания. Предложи ми единствено сила и аз я приех.

— Ако наистина вярваш, че Странника е превъзмогнал желанията на тялото — поклати глава Жан-Клод, — значи поведението му пред теб е било много… предпазливо.

— Той не е като другите — каза тя.

— Няма да спорим за това, Лив — въздъхна Жан-Клод. — Но внимавай да не се пристрастиш към силата му като към наркотик. Тогава няма да можеш без нея.

— Опитваш се да ме изплашиш, Жан-Клод, но няма да ти се удаде. Никога преди не съм усещала такава сила като неговата, а той умее да я предава. Аз ще бъда това, за което съм предназначена.

— Той може така да те изпълни със сила, че да се пръснеш, Лив, но тя няма да те направи господар. Ако ти е обещал това, значи те е излъгал.

— Тази нощ си готов да кажеш всичко, за да отървеш кожата — засъска тя.

— Възможно е — сви рамене Жан-Клод.

— Мислех, че Лив ти е дала клетва за вярност — рекох аз.

— Oui.

— Тогава какво става?

— Съветът ще следи стриктно за съблюдаването на правилата, ma petite. „Циркът“ е обществена сграда и Съветът може да пристъпи прага му неканен. Но обаче са намерили вътрешен човек, който да ги покани да влязат.

Вторачих се във вампирката, която се хилеше самодоволно на задната седалка.

— Тя ни е предала?

— Да — спокойно отвърна Жан-Клод и ме докосна по рамото. — Не я убивай, ma petite. Куршумът ще проникне в тялото й, но Странника няма да позволи смъртта на Лив. Просто ще изхабиш един патрон.

— Тя те е предала — поклатих глава. — Предала е всички.

— Ако не могат да подкупят някого, биха подложили на мъчения другиго и биха го измъчвали, докато ни предаде. Повече ми харесва първият метод — каза той.

Гледах ухилената физиономия на Лив през прореза на цевта и можех да натисна спусъка без каквото и да било угризение на съвестта. Тя вече бе сторила всичко, което е било по силите й, да ни навреди и въпросът не беше дали да я убия заради спасението на всички нас. Не се питах дали да натисна спусъка. Просто смятах, че тя заслужава смърт за предателството. Не гневът ме водеше и дори не отвращението, а чисто професионални съображения. Да позволиш на някого да те предаде и да го оставиш жив, означава да създадеш лош прецедент. Да дадеш лош пример. Изведнъж, сякаш някой ме разтърси силно и внезапно, осъзнах, че мисля за убийството й, без да влагам емоции. За мен то би било просто една добре свършена работа. Господи! Прибрах пистолета. Не исках да убия някого толкова хладнокръвно. Готова бях да извърша убийство, но то трябваше да има някакъв смисъл.

Лив се облегна назад на седалката си, ухилена до уши, доволна, че съм разбрала колко безполезно би било да стрелям в нея. Ако само можеше да проумее защо не го направих, щеше да се изплаши, но сега се криеше зад силата на този Странник. И вярваше, че той е щит, зад който би могла да се скрие от всичко. Ако тази нощ ме ядоса още малко, ще проверим това предположение, казах си аз.

Поклатих глава. Ако днес ми предстоеше да се срещна със страшилищата на вампирския народ, щяха да са ми необходими повече оръжия. В жабката на колата държах ножниците за сребърни ножове, които се носят на китката. Много често, когато облеклото ми не позволяваше да ги сложа, ги държах в джипа. Човек невинаги може да предвиди кога ще му потрябва хубав нож.

— Ще им кажа за всички оръжия, които видя — предупреди ме Лив.

Тъкмо пристягах ножовете.

— Ивет и Балтазар знаят, че имам пистолет. Не се опитвам да хитрувам, просто се подготвям.

Отворих вратата, излязох и се огледах дали няма някой друг наблизо, макар че наистина древните вампири умеят да се крият на почти открити места. Някои от тях превъзхождат хамелеоните по способността да се сливат с обкръжаващата ги среда. Видях един, който можеше да се загръща в сенките и после да ги сваля от себе си като плащ. Беше впечатляващо!

Лив се измъкна от колата и застана до мен. Твърде напомпани бяха мускулите й, за да скръсти непринудено ръце на гърдите си, но се опита. Пробва да си придаде равнодушния вид на телохранител по време на работа. Висока беше около метър и осемдесет и широка като трикрилен гардероб. Не беше необходимо да се старае кой знае колко, за да изглежда страховито.

Жан-Клод излезе от колата откъм моята страна и застана между нас. Не бях сигурна кого искаше да защити — мен или нея.

В ръцете му беше дългото палто на Ашър.

— Предлагам ти да го облечеш, ma petite, за да не се виждат оръжията.

— Ще им кажа за ножовете — отново предупреди Лив.

— Ако оръжията са на видно място, това се тълкува като явно предизвикателство — поясни Жан-Клод. — Някой може да реши, че трябва да ти ги отнеме.

— Нека да се опита.

Жан-Клод ми подаде преметнатото през ръката му палто с думите:

— Заповядай, ma petite.

Взех палтото. Той рядко казваше „заповядай“.

— Анита — повика ме Лив.

Погледнах я. Изражението й беше сериозно, суровото й скандинавско лице беше станало непроницаемо.

— Погледни ме в очите.

— Какво правите вие? — поклатих глава аз. — Седите и гледате старите филми за Дракула, за да запомняте репликите ли?

Лив заплашително пристъпи напред. Вдигнах поглед към нея.

— Лив, престани да се правиш на голям страшен вампир. Вече сме го отиграли това и ти не успя да ме поразиш с поглед.

— Постъпи, както иска тя, ma petite — рече Жан-Клод.

— Защо? — намръщих се аз. Откъде ли се взе у мен тази подозрителност?

— Защото, ако силата на Странника може да те омагьоса чрез очите на Лив, е по-добре да се разбере тук, на сравнително безопасно място, отколкото в обкръжението на по-силни врагове.

В думите му имаше логика, но идеята като цяло не ми допадна. Свих рамене.

— Добре.

Взрях се в лицето й, в сините й очи, макар че цветът им беше малко помътнял от уличното осветление.

Лив се обърна. Ивица жълта светлина от отворената врата на джипа падна върху очите й и им придаде забележителен виолетов, почти пурпурен оттенък. Най-красивото на лицето й бяха очите и аз винаги с лекота издържах втренчения й поглед.

И този път бе същото. Дори не мигнах.

Лив сви юмруци. Заговори, но се обърна не към мен и не към Жан-Клод, а към някой друг:

— Ти ми обеща! Обеща ми сила, с която да подчиня съзнанието й!

Подухна вятър, достатъчно хладен, че да настръхна и да се загърна в палтото.

Лив се засмя отривисто, все едно излая, и вдигна ръце, сякаш се загръщаше със студения вятър като с плащ.

Същият този вятър повдигна косите на тила ми, но не заради студа, а заради силата, която бе в него.

— А сега — каза Лив, — погледни ме в очите, ако смееш.

— Добре си научила репликата — отвърнах аз.

— Боиш ли се от погледа ми, Екзекуторке?

Студеният вятър, появил се неизвестно откъде, утихна след последно ледено докосване. Почаках лятната жега да ме обгърне отново, почаках по гърба ми да потече пот и след това вдигнах поглед.

Преди избягвах да гледам вампирите в очите. Имах някакъв естествен имунитет, но дори по-младите вампири бяха опасни. Хипнотичният поглед беше трик, който в по-голяма или по-малка степен владееха почти всички вампири. Силата ми беше нараснала и вампирските знаци я бяха укрепили. Тогава от какво се боях сега?

Срещнах виолетовия поглед на Лив, без да мигна. Отначало в тези очи нямаше нищо, освен необичайния цвят. Напрегнатостта ми изчезна, раменете ми се поотпуснаха. Очи като очи. После стана така, сякаш виолетовите й очи бяха вода, а аз се носех по водната повърхност, докато нещо изплува из дълбините и ме дръпна надолу. Чувството винаги е било подобно на падане, но този път нещо ме държеше, нещо тъмно и силно, и ме всмукваше като пробой в лед. Изпищях и взех да ритам, за да се измъкна от този леден пласт, да се добера до повърхността, която не беше физическа, не бе дори метафорична, но аз с усилие се издигах към нея. Мъчех се да се откъсна от притеглянето на мрака под мен.

Опомних се, застанала на колене на асфалтовата настилка на паркинга и стиснала ръката на Жан-Клод.

— Какво ти е, ma petite! Добре ли си?

Аз само поклатих глава, все още бях неуверена в гласа си. Забравила бях колко мразя да се подчинявам на вампирски поглед. Забравила бях това чувство на безпомощност. Собствената ми сила ме бе направила нехайна.

Лив се опря отстрани на джипа. Тя също изглеждаше уморена.

— Този път почти успях да те пипна.

— Нищо не си пипнала — възвърнах си гласа аз. — Не в твоите очи потънах, а в неговите.

— Той ми обеща власт над теб, Анита — поклати глава тя, — сила, способна да подчини мисълта ти.

Позволих на Жан-Клод да ми помогне да стана, толкова слаба се чувствах.

— Значи те е излъгал, Лив. Това не е твоята сила, а неговата.

— Сега ти се боиш от мен — каза тя. — Чувствам страха ти.

— Да, изплаших се — кимнах. — Ако това те радва, тогава радвай се.

Заотстъпвах назад, по-далеч от нея. Още оръжия. Трябват ми още оръжия.

— Радвам се — рече тя. — Не можеш дори да си представиш колко се радвам.

— Неговата сила те е напуснала, Лив — отбеляза Жан-Клод.

— Но ще се върне — каза Лив.

Заобиколих джипа. Трябваше да се добера до багажника, обаче не исках да се доближавам до Лив. Този път ми се беше удало да се освободя, но не исках пак да предизвиквам съдбата.

— Силата може да се върне, Лив, но Анита прекъсна връзката ти с него. Отблъсна силата му.

— Не — възрази Лив. — Той сам й позволи.

Жан-Клод се засмя, този смях пробяга по кожата ми и разбрах, че Лив усеща същото.

— Странника би възпрял ma petite, ако това беше по силите му. Но той не можа. Тя е твърде едра риба дори за неговата мрежа.

— Лъжец! — възкликна Лив.

Оставих Лив и Жан-Клод да се препират. Да, аз се бях освободила от силата на Странника, ала това не беше нито приятно, нито лесно. Макар че, като се замисля, притеглянето прекъсна веднага, щом започнах да се съпротивлявам. Тъжната истина беше, че аз не се опитах да се предпазя по-рано. Вторачих се в очите на Лив неподготвена, просто чаках, твърдо уверена, че няма да й се удаде да ме подчини. Това беше глупаво. Не — самонадеяно. Понякога разликата между тези два епитета не е голяма.

Минах зад джипа и взех да ровя из багажника. Едуард, наемният убиец на върколаци, беше убедил един негов познат да реконструира автомобила ми. Страничното гнездо за резервното колело сега беше тайник. Вътре бяха браунингът ми и резервните патрони. Когато Едуард ме уговаряше, се почувствах глупаво, но явно е бил прав. Отворих скривалището и попаднах на изненада — автоматичен пистолет мини узи с колан за носене през рамото. На пистолета беше залепена бележка:

„Вече разполагаш с огромна огнева мощ.“

Нямаше подпис, но явно беше от Едуард. Той бе започнал кариерата си като обикновен наемен убиец, но с хората му беше прекалено лесно и затова премина на чудовища. Едуард обичаше предизвикателствата. Вкъщи имах още един мини узи, също подарък от него. Той винаги притежаваше най-добрите играчки.

Свалих палтото и преметнах през рамото си колана с пистолета. Когато пак се облякох, преместих узито на гърба си. Не бе най-доброто място, но трудно се забелязваше. Вторият браунинг „Хайпауър“ също беше в скривалището. Пъхнах го в джоба си, а в другия джоб — още два пълнителя с патрони. Когато скочих на земята, палтото смешно провисна, но ми беше толкова голямо, че това не пораждаше подозрения.

Вампирите бяха прекратили спора. Лив мрачно се беше облегнала на джипа, сякаш Жан-Клод бе оставил за себе си последната дума или бе спечелил словесната надпревара.

Стоях и гледах Лив, и ми се прииска да я застрелям. Не защото ни беше предала, а защото ме бе накарала да се боя. Лошо основание. И при това причината беше моето нехайство. Старая се да не наказвам другите за собствените си грешки.

— Не мога да те оставя без наказание, Лив — рече Жан-Клод. — Съветът ще сметне това за слабост.

Тя само го погледна.

— Удари ме, ако така ще се почувстваш по-добре, Жан-Клод — тя се оттласна от джипа, с три дълги крачки преодоля разстоянието между нас и вирна брадичка като побойник, който предизвиква съперника си да нанесе първия удар.

— Не, Лив — поклати глава Жан-Клод и нежно я докосна по лицето. — Друго съм намислил.

Погали я по бузата.

Тя въздъхна и потърка лице о дланта му. Откакто бе попаднала в града, тя се опитваше да се вмъкне в леглото на Жан-Клод и никога не беше крила намерението си да се издигне, като спи с него. И беше много разочарована, че той не й съдейства.

Тя нежно го целуна по дланта.

— Всичко можеше да бъде другояче, ако не беше тази твоя домашна любимка.

Аз се приближих и застанах зад тях, но все едно не бях там. Те се намираха на някакво особено тяхно си място, което по чиста случайност се падна в полезрението ми.

— Не, Лив, не би могло да бъде другояче — отвърна Жан-Клод. — Не заради Анита не те допуснах до леглото си, а заради самата теб.

Ръката му стисна гърлото й. Пръстите му се впиха в плътта. С едно рязко движение Жан-Клод изтръгна гръкляна й.

Лив се свлече на асфалта, задушаваше се. Кръвта бликна от гърлото й, бълваше от устата й. Тя се затъркаля по гръб, стиснала с ръце шията си.

Аз застанах до него, загледана в Лив. Дълбоко в раната се показа костта на гръбнака. Очите й бяха облещени, изпълнени с болка и страх.

Жан-Клод изтри пръстите си с извадена отнякъде копринена кърпичка, като хвърли парчетата плът на асфалта, където те останаха да лежат, дребни и маловажни, и беше непонятно как е възможно липсата им да причини смърт.

Лив се гърчеше по асфалта. Лицето на Жан-Клод беше с обичайната красива и хладна маска, сякаш съзерцаваше луната. Лицето ми никога няма да има неговата съвършена красота, но дори без огледало знаех, че сега то е също толкова безизразно. Гледах как Лив се гърчи и не чувствах жал.

Никакъв студен вятър не й се притече на помощ. Мисля, че това я изненада, тъй като тя протегна ръце към Жан-Клод и го замоли с поглед да й помогне. Той не помръдна, потънал в своето велико, изпълнено с очакване, мълчание, сякаш се канеше да изчезне. Може би не го вълнуваше това, че Лив умира.

Ако бе човек, щеше да умре бързо. Но тя не беше и смъртта се бавеше. Лив не умираше. Не знам дали беше жалост, но не можех просто да стоя и да гледам как някой търпи толкова силна болка, такъв ужас.

Извадих браунинга от джоба на палтото си и го насочих в главата й.

— Ще сложа край на мъките й.

— Тя ще оцелее, ma petite. С времето вампирското й тяло само ще заличи тази рана.

— Защо новият й господар не й помага?

— Знае, че тя ще се излекува и без неговата помощ.

— Не иска да хаби енергията си напразно?

— Нещо такова — отвърна Жан-Клод.

Трудно беше да се определи със сигурност, защото кръвта пречеше, но раната като че ли започваше да зараства. Ала щеше да мине време, докато заздравее напълно.

— За нас е един вид официален поздрав да предложиш на другия гръкляна, или китката, или свивката на лакътя си. По-низшите предлагат плътта си на по-възрастните в знак на признаване на силата им. Това е мило и вежливо, но и е реалност, ma petite. Лив ми предложи гръкляна си и аз го приех.

Взрях се в невъобразимо облещените очи на вампирката.

— Тя знаеше ли, че това може да се случи?

— Ако не е знаела, значи е глупачка. Такова прегрешение не се прощава, особено когато по-младият вампир оспори властта на по-възрастния. Тя се усъмни в моето господство над нея. И си плати за това.

Лив легна на хълбок и се закашля. Дъхът й гъргореше в гърлото като предсмъртно хъркане. Тъканите се възстановяваха, тя отново дишаше. Когато успя да си поеме достатъчно въздух, за да е в състояние да говори, тя каза:

— Бъди проклет, Жан-Клод!

И отново изкашля кръв. Колко съблазнително!

Жан-Клод ми подаде ръка. Той я беше избърсал, но без вода и сапун кръвта под ноктите не може да се изчисти. Поколебах се за миг, после поех ръката му. До края на нощта щяхме да се изцапаме с кръв много повече — в това не можеше да има съмнение.

Тръгнахме към „Цирка“. Палтото се издуваше около мен като пелерина. Узито леко ме удряше по гърба. Взех още нещо от жабката на колата — дълга сребърна верижка с кръст на нея. Започнах да нося дълги верижки още при първите си срещи с Жан-Клод. По-късите падаха изпод дрехите ми в най-неподходящите моменти. Бях въоръжена като за лов на мечки… тоест на вампири, и бях готова да убивам. Едуард щеше да се гордее с мен.