Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011)

Издание:

Джон Ъпдайк

Бразилия

 

John Updike

Brazil

Copyright © 1994 by John Updike

Alfred A. Knopf, New York, 1994

 

Библиотека „Златни зърна“, 1994

 

Американска, художествена, първо издание

Превод: Ралица Ботева

Редактор: Красимира Абаджиева

Консултант: Александър Керемидаров

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Марта Василева

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 17,5

Цена 74 лв.

 

Печат ДФ „Абагар ЕООД“ — Велико Търново

Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“

Издателство „Хемус“ ООД, София

ISBN 954-428-091-Х

 

Библиотека „Златни зърна“ е основана от Славчо Атанасов, неин редактор-стопанин от 1936 до 1947 г.

 

Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Водещ редактор: Петър Величков

 

За корицата е използван фрагмент от творба на френския художник Анри Русо — Митничаря

История

  1. — Добавяне

IX
Бразилиа

Гледани в полунощ от небето, светлините на град Бразилиа очертават формата на самолет с дълги извити крила върху черната шир на вътрешността на страната. Градът сякаш плува в пространството като съзвездие, а после се накланя и уж се засилва за излитане покрай собственото ти неподвижно положение. Приземяваш се с шепот, сякаш не кацаш върху твърда земя. На летището е хладно, но въпреки късния час, то е изненадващо оживено, защото малко са хората, които искат да бъдат в този град, ала мнозина са принудени да идват в него.

Сезар упъти шофьора на таксито към апартамента на бащата на Изабел, на Ейшо Родовиарио Норте, в една от огромните високи сгради, обитавани от висши правителствени служители. Изабел си спомняше Бразилиа още от детството си, когато бе дочула чичо Донасиано и баща й да спорят за твърдото намерение на президента Кубичек да изпълни обещанието, дадено по време на предизборната кампания и да построи столица във вътрешността на страната. „Това е стара бразилска мечта, бе казал баща й, стара колкото мечтата за независимост, която води началото си от неподчинението на миньорите.“ „Тогава нека си остане мечта, отвърна чичо й. Ако осъществяваме всичките си мечти, светът ще се превърне в кошмар“. Този коментар накара малката Изабел да се почувства странно, сякаш сърцето й бе изтръгнато, или сякаш земетресение бе отнесло нейния красив Рио навътре в морето. После, около година по-късно, един клатушкащ се полет в самолет Пайпър Къб я приземи заедно с баща й сред планини от светлочервена пръст и хиляди бедни селяни от сертао, които се трепеха като мравки, за да осъществят непостижимия план. Когато тя и баща й отново дойдоха тук, вече се издигаха скелетите на сгради, гигантски жълти камиони важно ръмжаха напред-назад по непавираните пътища, а кръглата катедрала в низината вече се бе сдобила с корона от бетонни тръни. Планът бе осъществен, каменната столица бе построена — красива статуя, която чака някой да й вдъхне живот. Черното пространство на сертао, пустинната тишина на нечовешката нощ все още властваха под и над схематичните светлини досущ ослепителна диаграма върху черна дъска.

Охраната беше предупредена за пристигането на Изабел. И двамата мъже — дребни, с високи скули и типичната жилавост на кабокло[1] — бяха будни и носеха стегнати маслиненозелени униформи. Въпреки това Сезар настоя да придружи Изабел в асансьора до етажа, където огромният апартамент на баща й разперваше крила като миниатюрно копие на града. Сезар я предаде заедно с багажа на високия прегърбен прислужник, който ги посрещна на вратата, повдигна бялата й ръка към устните си и целуна пръстите й, свити и студени от негодувание.

— Сега прави каквото каже баща ти — нежно я посъветва той. — Бразилия има малко водачи. Португалците не донесоха в Новия свят дисциплина и аскетизъм, както постъпиха испанците. Ако не бяхме толкова жестоки като тях, а просто брутални, то е защото бяхме прекалено мързеливи, за да имаме идеология. Църквата беше твърде снизходителна, дори женските ни манастири приличаха на бордеи.

Така той резюмира лекцията, която й бе изнесъл в самолета, сякаш беше професор, на когото не е стигнало времето. Сезар беше човек, който държеше да се самоусъвършенства: смяташе, че е много важно да прочита поне по една книга на седмица и сам бе успял да се научи да чете на испански, френски и английски. Засега немският му се опъваше. Надяваше се, когато дните му като бодигард и наемен убиец отминат — „Това е игра за млад човек, госпожице, щом човек остарее, става прекалено мекушав“ — да си купи собствена лимузина и да стане екскурзовод. Ала не само в големите градове, където единственото, от което се интересуват пристигащите бизнесмени, е да си намерят някоя сексапилна мулатка, а в провинцията, където богатите вдовици и канадските учителки ще искат да посетят колоритни градчета като Оуро Прето и Олинда, все още запазили дъха на колониалната история, както и църквите от осемнадесети век с техните гипсови резби от Алейжадиньо. „Джудже и инвалид, госпожице, а майка му била черна робиня. Кой казва, че един достоен човек не може да успее в Бразилия?“ И, естествено, легендарната Амазонка, световноизвестната сграда на операта в Манаус и обширната равнина, която несъмнено ще се превърне в туристическа забележителност, тъй като на света все повече не достига пространство. Само Сибир и Сахара могат да се мерят по площ с бразилската пустош, а те имат отвратителен климат. Ето защо правителството в своята мъдрост построи столицата Бразилиа и прокарва пътища през цялата девствена гора. „Пътищата са прогрес, госпожице, а човекът, който може да ги прокарва, е човек на бъдещето.“

Всички тези фалшиви бащински напътствия продължаваха да звънтят в ушите й, още заглъхнали от самолетния полет, когато Изабел отиде в стаята си на края на дългия, леко извит коридор. Стаята, мебелирана с тясно легло и голо писалище, беше „нейна“, макар че за осемнадесетте си години не бе прекарала и стотина нощи в нея. Баща й, който точно този ден бе пристигнал със самолет от Дъблин, естествено, вече спеше. Представяше си го, неподвижен като кукла, с черната маска за очи. Дългогодишните пътувания със самолет го бяха научили да заспива, когато пожелае. „С нетърпение очаквал да разговаря с дъщеря си на закуска в девет и половина“, обясни високият прислужник, пардо[2], чиято кожа имаше мрачен зелен оттенък. Бузестата ниска жена, вероятно негова съпруга, в синя колосана униформа на прислужница, я попита дали сеньора желае нещо — витамина, хапче за сън или още едно одеяло. Двойката — мършав мъж и дебела жена, и двамата раболепни, но бдителни, напомниха на Изабел за вероломните Шикиньо и Полидора и тя уморено ги отпрати, защото искаше да остане насаме с мъката си, да вкуси от горчилката и да прецени границите й.

Тя долови, че нейният бунт й е спечелил ново уважение и внимание от страна на онези, които имаха власт над живота й. Така световните органи на властта издават своята изначална слабост и страхливост, разсъждаваше тя, пъхвайки се гола в аскетичното целомъдрено легло. Беше твърде уморена, за да търси нощница в багажа си. Чувстваше голотата си като предизвикателство към този праволинеен град, затворът за сърцето на Бразилия, и като повторно съединяване на тялото си с чернотата на Тристао. Имаше желание да се помоли за него, но докато се опитваше да насочи мисълта си към Бога, успяваше да мисли единствено за Тристао, за черния му втренчен поглед, изразяващ копнеж и скрита власт, погледът, който за пръв път бе отправил към нея на блесналия плаж.

 

 

Баща й, с малко име Саломао, беше по-възрастен и по-властен от чичо Донасиано — дребен, с изпъкнало чело, което надвисваше от оплешивяващата глава, сякаш тя започваше да се топи. На закуската Саломао беше облечен в кафяв копринен халат върху сивите раирани панталони, черни рипсени чорапи и чехли, които скоро щеше да смени с тесните лъснати обувки на дипломат и политик. Изабел разбра, че тя е само един от ангажиментите му през този ден, а следваха още много други. Баща й вече бе погълнат от купчината вестници на няколко различни езика. Стана, за да я посрещне с вид на човек, когото са прекъснали.

— Красивото ми заблудено дете — каза той, сякаш обявяваше тема на събрание. Целуна я по двете бузи и по устните с целувки, чиято хладина още от детски години й се бе струвала облъхната с извънземния студ на стратосферата, ледена като багажа в неотопления търбух на самолет. В спомените й той винаги идваше при нея от другия край на света. Апартаментът, макар толкова широк, та никога да не изглежда претъпкан (за разлика от този на чичо Донасиано), беше като изложба на сувенири от неговите пътешествия и заемани длъжности: тибетската квадратна танка[3] със страна около два метра, чието космическо дърво проблясваше с тънки като паяжина златни нишки на фона на пурпурно и зелено, още отпреди Сътворението висеше зад инкрустирана стойка за перуки от времето на Луи XV, опряна на черна ваза от династията Цин, редом до дървена догонска статуетка от Мали. Мезонетът на чичо Донасиано в Рио бе украсен с големи абстрактни платна с дръзки мазки според най-новата мода. Баща й предпочиташе малките гравюри на исторически сцени и сгради, или двуцветните японски гравюри, чиято формалистична композиция смекчаваше жестокостта на сюжета.

Той седна срещу нея на ниската маса за закуска, която представляваше огромна шахматна дъска. После откри събранието:

— Надявам се, че си спала добре.

Тя виждаше, че баща й е решил да й отдаде цялото уважение и дълбоко внимание, с което би удостоил свой колега дипломат. Въпреки това очите му продължаваха нервно да поглеждат към най-горния вестник от купчината, чиито заглавия говореха за бунт, тактическа война и предстояща революция по цялото земно кълбо.

— Веднага заспах, татко, тъй като бях изтощена от пътуването, натрапено ми от твоя слуга. Събудих се в четири сутринта, без да зная къде съм, а после се ужасих от мисълта, че не мога да изляза… че съм държана в плен. Едва не изпищях от страх. Мина ми през ум да се хвърля от прозореца и да умра, но естествено модерните ти прозорци не се отварят.

Тя гребна с лъжичката от резенчето пъпеш с форма на полумесец, след като вече бе изяла една кифличка с масло и три хрупкави парчета бекон. Вече не беше по девически капризна към яденето.

— А после — попита баща й, — изобщо ли не заспа?

— Заспах — призна си тя. — Унесох се за час-два.

— Добре тогава — каза той някак тържествуващо и отново хвърли поглед към най-горния вестник. — Бързо се приспособяваме към обстоятелствата, толкова бързо, че духът може да смята тялото за предател.

— Заспах — отвърна Изабел, — защото си представих, че отново съм в обятията на съпруга си, където ми е мястото.

— Както си на мястото си в хотел „Амур“, където да правиш екстравагантни сметки и да покваряваш пиколото. Ти изкара една малка ваканция, мила моя Изабел, и аз бях принуден да те върна към истинския живот.

Изабел забеляза почти със съжаление, че той говореше с известна деликатност, очите му се стрелваха, за да схванат смисъла на поредното заглавие, а устните му леко се разтваряха на края на изреченията, разкривайки дребни като на дете закръглени зъби, пожълтели от възрастта. Баща й, осмели се тя да забележи за пръв път в живота си, е бил дребно и слабовато момче, лесна плячка за другите деца, същевременно педантично в подготовката на плановете си за отмъщение. Земната власт беше неговото отмъщение, но сега тя се оказваше безпочвена.

— Истинският живот едва ли е в Бразилиа — каза му тя, — нито пък ти ми беше съвсем истински баща. За мен ти беше далечна и недостижима звезда и може би един баща наистина трябва да бъде такъв, но сега трябва да ми позволиш да прехвърля чувствата си към човека, който ненадейно се появи пред мен и ме огря като слънце.

Тънките клепачи на баща й болезнено потрепнаха. Беше развил тик по прозрачната синкава кожа под едното око и вдлъбнатината на слепоочието му пулсираше. В погледа му, когато успяваше да го вдигне от вестника, имаше нещо от тежката отпуснатост на бледото чело. В сравнение с Тристао, баща й изглеждаше неоформен — кожата тънка и безцветна сякаш залиняла, очите бледи и воднистосивосини, а по черепа, вместо гъсти лъскави халкички, висяха тънки успоредни кичури, през които прозираше инфантилното му теме. Квадратното му тяло без шия сякаш бе пригодено единствено да седи на стол. И все пак той говореше с невъзмутима прецизност и авторитет, сякаш цялата му мъжественост бе съсредоточена в гласа.

— Помниш ли — попита той — престоя ни в „Отон Палас“ и жената, която беше с нас?

— Опитваше се да се държи майчински с мен — каза Изабел — и ми беше неприятно. Не беше искрена.

— Аз също усетих неискрените й опити да спечели дъщеря ми и това бе причина за края на нашата любов. Всичко може да бъде простено на една жена, но не и непохватността, тя не се забравя.

На Изабел й се струваше, че португалският му, в сравнение с този на Тристао или на чичо Донасиано, се отличава с безизразна неутралност. Той говореше толкова други езици, че мозъкът му постоянно превеждаше, езикът му нямаше дом.

— За мен тя беше откровение — продължи той. — Изминали бяха четири години от смъртта на скъпата ти майка. Освен периодичните посещения при рапаригас[4] — въпрос единствено на хигиена — бях живял целомъдрено, отначало от приличие, за да спазя траура, а после по навик. Еулалия — така се казваше тя — в случай, че си забравила — Еулалия ме превърна в такъв, какъвто никога не съм бил с майка ти, въпреки всичките й добродетели: в чувствен мъж. За пръв път разбрах, че старата църква е била права, а протестантите и платониците са грешали — ние наистина сме това, което са телата ни, а възкресението е единственият отговор. Еулалия ме възкреси. Тя ме създаде, по начина, по който чувстваш, че това момче е създало теб. За жалост, истината е, че те е използвал — невинността ти, буржоазното ти отегчение, младежкия ти идеализъм, бразилския ти романтизъм. По същия начин Еулалия използваше и мен — с лекота ласкаеше мъжествеността ми, утвърдените ми навици за съвместно съжителство, зависимостта от жените, която е типична черта, насадена от майката на едно крехко дете. Едва когато разбрах, че се стреми да прикотка осемгодишната ми дъщеря и че неловко се проваля, защото преиграваше, едва тогава започнах да се пробуждам — защото любовта е сън, Изабел, както е ясно за всички, освен за сънуващите. Тя е упойващото средство, което Природата използва, за да ни накара да създаваме бебета. А когато, както в случая със святата ти майка, раждането се окаже фатално, как постъпва Природата? Свива рамене и отминава. На Природата не й пука за нас, мила моя. Ето защо сами трябва да се грижим за себе си. Ти няма да пропилееш живота си заради едно черно момче от копторите. Никога вече няма да видиш Тристао. Ще останеш в столицата и ще живееш с мен, ще се прибираш всяка вечер преди полунощ. Ще посещаваш университета на няколко преки оттук. Тъй като през 1965 година новото ни правителство бе принудено да го затвори и да го прочисти както от преподаватели, така и от студенти с нежелателни радикални разбирания, програмата на университета може би е малко посредствена, но общо взето е добра, що се отнася до цялостните й достойнства. Протестите и нихилизма се поддържат в минимални граници — далечен отзвук от развъдниците на анархия и размирици в крайбрежните градове. Може би в един от часовете си ще срещнеш някой чаровен генералски син.

— А какво ще стане, ако откажа да отида? Ако избягам?

Баща й я погледна със строгите си воднисти очи, сякаш наредените по масата чаши и чинии бяха шахматни фигури и тя беше в мат.

— Тогава този Тристао, когото сега вече познаваме и можем да проследим, може безболезнено да изчезне. Както разбрах, дори майка му няма да безпокои властите. Тя не му е истинска майка, или може би трябва да кажем — съвсем истинска майка. Ще стане така, ангелчето ми, сякаш ти и единствено ти си сънувала, че е съществувал.

Усмихнатите му устни не бяха червени като тези на чичо Донасиано, а бледи като кожата, която прозираше под оредяващата коса. По тях полепна слой пудра захар от поничката, от която бе отхапал изненадващо лакомо, с извърнати към вестниците очи.

Бележки

[1] Мелез (порт.). — Б.пр.

[2] Метис (порт.). — Б.пр.

[3] Тибетски култов предмет, своеобразна икона. — Б.пр.

[4] Проститутки (порт.). — Б.пр.