Джон Ъпдайк
Бразилия (2)

II
Апартаментът

Изабел беше с тънка оранжево-жълта плажна рокля с цвят на маракужа^[1], но предпочете да си тръгне от плажа, без да я облича, само нахлузи сандалите от тънка бяла кожа и тръгна по прочутия тротоар на Авенида Атлантика с вълнообразни черно-бели фигури. Роклята и хавлиената кърпа носеше навити на кълбо в извивката на левия си лакът, така че привлече погледа на не един минувач, който очакваше да види бебе в яркоцветни пеленки. Тъмната й сламена шапка, боядисана сякаш със сок от плодове на женипапо^[2], се носеше пред Тристао като летяща чиния, зад която пърхаха краищата на черната панделка. Тя се движеше по-бързо и с по-спортна походка, отколкото бе очаквал, а той се препъваше и подтичваше, за да я настигне. Чувството за приличие го бе накарало да навлече изцапаната с пясък тениска с надпис САМОТНА ЗВЕЗДА, а окъсаните сини сандали, които бе измъкнал от окършеното храстче, шляпаха на краката му.

Бялото момиче, което изглеждаше още по-високо заради дългите си голи крака, вървеше със сляпата решителност на сомнамбул, сякаш едно-единствено съмнение можеше да разколебае намеренията й. Крачеше на юг, към крепостта, а после зави надясно по една от улиците, която водеше към Ипанема^[3] — или по авенида „Раиня Елизабете“, или по руа „Жоаким Набуко“, той беше толкова разсеян и притеснен, че не обърна внимание коя точно. Там, под сенките на сградите и дърветата, сред магазините, ресторантите и фасадите от стъкло и алуминий на банките, пред които стояха портиери и охрана в униформи, голотата й загадъчно светеше и привличаше още повече погледи. Тристао покровителствено закрачи по-близо до момичето, но неговата подобна на транс непроницаемост сякаш бе вледенила ръцете му и той не би посмял да ги докосне, при това се чувстваше недодялан и чужд. Тя беше водачът в този свят на богаташки къщи и охранявани улици. Изабел зави под кафявия навес на вход с номер, влезе в тъмното фоайе, където един японец зад високо бюро от черен мрамор със зелени жилки примигна, за да покаже изненадата си, но й подаде малък ключ и натисна копчето, което отваряше с бръмчене вътрешната стъклена врата. Когато мина през нея, Тристао имаше чувството, че го гледат на рентген, бръсначът в тесните му черни и влажни гащета сякаш потрепна, както и пенисът му, който със сгърчената си извивка напомняше на ядка кашу.

Асансьорът с врати от сребрист метал, щамповани като плат с триъгълни фигури, се плъзна нагоре — нож, измъкнат от ножница. Следваше къс коридор, чиито раирани тапети бяха с малко по-убит плодовозлатист цвят от този на смачканата й плажна рокля. Ключето й, не по-голямо от острието на неговия бръснач, отключи излъсканата до блясък врата от червено бразилско дърво на релефни квадрати. Вътре цареше безмълвие от скъпи вещи — вази, килими, възглавнички с пискюли и позлатени кожени гърбове на книги. Никога не беше попадал на такова място: сякаш някой му отне дъха и свободата на движенията.

— Чий е този дом?

— На моя чичо Донасиано — отвърна момичето. — Не се притеснявай, няма да се наложи да се срещаш с него. Той работи по цял ден в центъра. Или пък играе голф и пие със своите бизнес партньори. Всъщност работата му се състои в това, да гуляе с приятели. Ще кажа на прислужницата да ни донесе нещо за пиене. Може би искаш да хапнеш?

— О, не, сеньорита, не съм гладен. Чаша вода или малко суко^[4] ще бъдат съвсем достатъчни. — Устата му пресъхна, докато се оглеждаше наоколо. Тук имаше толкова неща за крадене! Той и Еуклидес можеха да преживеят цял месец с парите от сребърната табакера или от двата кристални свещника. Картините, изобразяващи квадрати и окръжности с яростни мазки на четката, едва ли бяха много ценни, освен може би за самия художник в мига на сътворяването, но по гърбовете на книгите имаше букви от злато. Той се възхити на големите рафтове с книги, високи колкото палми. На две от стените имаше вътрешни балкони, таванът представляваше куполообразна роза с венчелистчета от матирано стъкло, а от центъра висеше на верига, дълга като на светилник в църква, полилей с рамена във формата на месингово S. За Тристао „у дома“ означаваше усойната пещера на колибата, а тук имаше толкова светлина, сякаш бе навън, но на завет, така че не духаше вятър, и той беше част от тази лъчиста неподвижност.

— Мария! — извика Изабел.

Пълната младичка прислужница, която се появи не особено забързано, сякаш идеше от някоя много далечна стая, погледна презрително Тристао с искрица ужас в хлътналите очи. Бузите й бяха като отекли — типична индианска подпухналост, или може би вследствие на побой, и белязани от сипаница. Смесената кръв беше придала на кожата й убит тютюнев цвят. Тя сигурно се досещаше за мислите му за евентуална кражба, но смяташе, че се е издигнала над тях. Сякаш да живееш в дома на богаташи и да се перчиш с чистите дрехи, осигурени от господарите, не е само по себе си вид кражба.

— Мария — каза Изабел с глас, който се опитваше да бъде безизразен, нито рязък, нито плах, — две витамини^[5] с банан или авокадо, ако има. На мен ще ми стигне, но донеси нещо за госта ми, малко от обеда, който си приготвила за себе си. Това е моят приятел Тристао. — После се обърна към него. — Може би предпочиташ сандвич?

— Изобщо няма нужда, кълна се — запротестира момчето с галантността, загатната в гладкото му широко чело, изпъкналите блестящи очи и в чертите на лицето, които криеха задълбоченост.

И все пак, когато храната пристигна — претоплено акараже^[6], с пържени топчета ватапа^[7], скариди и чушлета — той яде като вълк. Беше се научил да потиска глада, но храната го влудяваше и той не остави нищо в чинията си. Тя плъзна към него по ниската инкрустирана масичка и своята чиния с недоядена храна. Той излапа и нея.

— Кафе? — попита Мария, когато дойде да раздигне масата. Сега излъчваше по-малко омраза, от нея дори се носеше лек заговорнически полъх — досущ уханието на денде^[8], присъщо за кухнята на севера. Може би в този необикновен дом, в който живееха момиче и неговия чичо, вече имаше нещо нередно, което прислужницата не одобряваше. Като всички хора от низшите съсловия, тя обичаше лудориите и промените. За бедните светът не е скъпоценна реликва под стъклен похлупак, която да пазим завинаги.

— Да, а после ни остави сами — отвърна Изабел. Беше свалила шапката и дългата, руса и лъскава, коса подчертаваше голотата й, а той отново изпитваше чувството на заслепение, обзело го на брега.

— Харесвам ли ти? — попита тя, сведе очи и се изчерви.

— Да. Дори нещо повече.

— Мислиш ли, че съм кокетка? Или лошо момиче?

— Мисля, че си богата — отвърна той и огледа стаята, — а богатите хора са странни. Богатите правят каквото си искат, затова не знаят цената на нещата.

— Но аз не съм богата — раздразнено възропта Изабел. — Чичо ми е богат, а също и баща ми, който живее в столицата Бразилиа, ала аз не притежавам нищо свое… Те ме държат като глезена робиня и след като завърша образованието си при монахините, ще ме дадат на някое момче, което ще се превърне в мъж като тях — зализан, любезен и безчувствен.

— Къде е майка ти? Какво казва тя за твоето бъдеще?

— Майка ми умря. Братчето, което искаше да ми роди, се задушило в пъпната връв, когато излизало и разкъсало матката й в предсмъртната си ярост. Или поне така ми казаха. Бях четиригодишна.

— Колко тъжно, Изабел. — Макар да беше чул Еудошия да я нарича по име, докато си бъбреха, той самият не го бе произнесъл досега. — Ти нямаш майка, а аз нямам баща.

— Къде е баща ти?

Тристао сви рамене.

— Може би е мъртъв. Сигурното е, че от него няма следа. Майка ми е имала много мъже и не е сигурна кой е баща ми. Аз съм на деветнадесет, значи е било преди двадесет години. Тя пие много кашаса^[9] и нищо не я интересува. — И все пак, някога беше намерила лекарството, от което имаше нужда. Беше го кърмила и пощила въшките от главата му и беше преглеждала изпражненията му за глисти.

За да привлече отново вниманието към себе си, Изабел заяви:

— Аз съм още на осемнадесет.

Той се усмихна и се осмели да посегне към нея, да докосне лъчистата й коса, осеяна с множество светлинки, подобно на Рио нощем, гледан от Захарния хляб^[10].

— Радвам се. Не бих искал да бъдеш нито по-възрастна, нито по-богата.

Тя прие ласката му, без да се отдръпне, но не отвърна на усмивката му.

— Ти ми подари пръстен. — Вдигна ръката, чийто среден пръст бе украсен с месинговия овал. — И аз трябва да ти подаря нещо.

— Няма нужда.

— Подаръкът, който съм намислила, ще бъде подарък и за мен. Време е. Сега е моето време.

Тя се изправи и притисна устни до неговите, не толкова целувка, колкото подражание на целувките от списанията и телевизията. Досега бе изучавала историите на другите хора, а сега създаваше своя собствена. Тя го поведе към спираловидното метално стълбище, боядисано в пепеляворозово, което водеше към втория етаж. Тялото й кръшно се виеше пред него, множество несиметрични късчета, триъгълници от плът, които примигваха в полусянката на триъгълните спираловидни стъпала. Прокарвайки пръст по перилото, сякаш опипваше водна повърхност, Изабел тръгна по коридора, който се намираше на нивото на полилея със змиевидните рамене и влезе в някаква стая, която се оказа нейната, и която все още бе обитавана от плюшени животинчета, а по стените висяха плакати на дългокоси английски певци. Натискът, който Тристао усещаше върху гърдите си, тук не бе толкова смазващ, сякаш между детските стени вятърът на парите не духаше така осезаемо. Малките светли ивички на банския й костюм паднаха с едно свиване на раменете и завъртане на тялото, небрежен обичаен танц на стройното й тяло, допълнен от полупредизвикателната и полувъпросителна усмивка на дръзкото й като на маймунче лице. Сега изглеждаше малко по-гола отпреди. Той за пръв път виждаше такова окосмяване по триъгълника, така прозрачно и некъдраво. Връхчетата на гърдите й сред кръгчетата от светлокафява кожа, се бяха втвърдили от съприкосновението с въздуха и от неговия поглед.

— Трябва да се изкъпем — заяви тя.

Кранчетата на душа в мраморната баня бяха безбройни и пръскаха по различен начин — букет от тънки иглички или камшици от силни водни струи в ритъма на ускорен пулс. Застанал до нея под топлия водопад, той сапуниса кожата й така, че податливата коприна стана хлъзгава, после тя го сапуниса и той усети как неговото кашу се превръща в банан, а после в набръчкан тропичен картоф, готов да се пръсне от тежест. Тя насапуниса слабините му особено старателно, като наведе овалната си глава под шибащите струи, за да види по-добре издутите вени, пурпурночерната кожа, виолетовата едноока глава с форма на сърце. Докато го разглеждаше, той забеляза, че темето й е розово, а не бяло, както бе очаквал. Когато спряха душа, все още загледана в члена му и прокарвайки пръсти по една вена, тя каза:

— Значи така изглежда. Харесва ми. Грозен е, но е безобиден, като жаба.

— Никога ли не си го правила? — смутено попита той, намерил спасение в голямата мека бяла хавлия, която Изабел му подаде от шкафчето в банята. В огледалата, които го заобикаляха, той се видя на ивици от черно и бяло. В лицето приличаше на неумолим воин, фотографиран едновременно от много ъгли.

— Не, никога. Плаши ли те това, Тристао?

Да, плашеше го, защото, ако беше девствена, чукането с нея се превръщаше в религиозен акт, в нещо като вечно тегнещо обвинение. Но кръвта, безпомощно пулсираща в устремения напред, увит в огромната като халат кърпа член, го теглеше след това привидение, наметнало хавлията си като пелерина, под която се подаваше долната част на тялото, стегнатите полюшващи се задни части. Докато се навеждаше над мраморния праг на банята, за да вдигне черните му бански гащета от пода, където ти бе оставил, белите й хълбоци се разделиха и разкриха кафявата ивица между тях, постоянно по-тъмното петно кожа около ануса й, което леко го отврати.

После, докато изстискваше и сгъваше гащетата, за да ги окачи да съхнат, тя възкликна от изненада. Бръсначът в джобчето се бе изплъзнал от грубата ножница и бе порязал палеца й. Тя му показа бялата кожа с пръстеновидни линии, ленивата струйка от яркорубинено червено. Това също го уплаши като пророчество: той щеше да й причини болка.

И все пак, смучейки палеца със страдалчески вид и попивайки кръвта в ъгълчето на голямата кърпа, тя приближаваше моминското си ложе, тясно легло с лека кувертюра, чийто нежен оттенък на зелено Тристао бе виждал във фавелата по порцелановите кани и нощните гърнета — едва видима линия от нечиста пяна под ръба. Над месинговите перила на таблата на кревата висеше малка маслена картина на Богородица с ореол като килната назад шапка за слънце, с неестествено важно и голямо бебе в скута, събрало пълните си пръстчета в скован жест. Със сериозно и решително изражение на лицето си, напомнящо това на палава маймунка, Изабел свали картината от стената и я пъхна под леглото. Докато лягаше гола върху кувертюрата, тя махна и някои от животинчетата със стъклени очи. Сложи ги върху една от лавиците до леглото, всяка от които някога бе боядисана в различен цвят на дъгата — децата се радват на пъстротата. Изабел бързо и сръчно подреди играчките и отново се отпусна точно в средата на тясното легло, така че той не можеше да легне никъде другаде освен върху нея. И все пак, когато той послушно го стори, тя опря върховете на пръстите си в гърдите му, за да го задържи на разстояние и да удължи този миг. Очите й, плетеница от стотици сиво-сини нежни жилчици, се взираха в неговите едва ли не гневно.

— Не съм си представяла, че е толкова голям — призна тя.

— Не е нужно да правим нищо сега. Можем само да се прегръщаме, да се галим и да си говорим за нас. А утре пак ще се срещнем.

— Не. Ако изчакаме, няма да го направим. Сега е нашето време.

— Може утре пак да се срещнем, на плажа.

— Ще изгубим кураж. Ще се намесят други хора.

Несигурно, изучавайки лицето му, сякаш очакваше от него някакви напътствия, тя разтвори белите си крака.

— Имал ли си много момичета? — попита Изабел.

Той кимна, засрамен, защото не всички бяха момичета, защото отначало имаше жени два пъти по-възрастни от него, стари пияни жени, приятелки на майка му, които му подхвърляха част от себе си така, както биха хвърлили храна на някое забавно прасенце.

— Тогава би ли ми дал някакъв съвет?

Главата на пениса му като виолетово сърце, изтръгнато от животинче с големината на заек, бе полегнала върху прозрачно окосмената извивка на венериния й хълм. Обикновено жените го взимаха в ръка и го насочваха. А това момиче неловко повдигна бедрата си, като го гледаше в очите, очаквайки напътствия. Видя как тъмните ириси се сливат с черното на разширените му зеници. Той отново придаде на гласа си плътния мъжествен тембър и каза:

— Съветът ми е да се оставиш да потънеш до онази точка, когато моето и твоето удоволствие се слеят. Няма да бъде лесно, първия път. Ще боли. — Дъхът му миришеше на лютивото акараже.

Протегна ръка, намери мястото, където устните й бяха започнали лепкаво да се разделят, и проникна в нея. Малко по-късно, сякаш усъмнил се в собствения си съвет, попита:

— Боли ли?

Изабел се бе напрегнала в усилието да преодолее инстинктивното отвращение на плътта си. По светлата й кожа внезапно бяха избили топли капчици пот. Тя рязко поклати брадичка напред-назад, сякаш не смееше да помръдне никоя друга част от прободеното си тяло. Той също се бе изпотил от притеснение заради непорочната й напрегнатост. Не беше лесно да си любовник, а не любимо прасенце, което лакомо дъвче мокър парцал. И все пак той знаеше; че отвъд тъмната стена, издигаща се пред тях, ги чака раят.

— Да спра ли? Мога да го извадя.

Този път брадичката й бясно се заклати напред-назад, казвайки „не“.

— За Бога, направи го — въпреки всичко рече тя.

Той навлезе дълбоко в тъмата, като с всеки тласък червеното зад стиснатите му клепачи ставаше все по-наситено. Вътре в него, на едно място отвъд владенията на глада, един стеснен проход се опитваше да побере струята от светлина, обзе го задушаващо, пламтящо, нарастващо напрежение, което накара петите му да затанцуват, когато наближи пределната точка и с един лупинг нагоре, обладан от чувството, че светът около него се замъглява, той скочи в бездната. Конвулсиите на неговия оргазъм я откъснаха от усещанията на собственото й тяло. Нежно и удивено белите й ръце запърхаха по извития му черен гръб, опитвайки се да изцелят раздиращото чувство, на което се бе насладил в лепкавите й дълбини, в паяжината на копринените й крайници. Дишането му стана равномерно. Гласът му прозвуча разумно, и загрижено.

— Болеше ли?

— Да. О, божичко, да. Точно както казваха монахините, заради греха на Ева. — И все пак краката и ръцете й го прегърнаха по-здраво, когато усети, че той внимателно се опитва да се поотмести, за да не й тежи.

— Скъпа Изабел — въздъхна той, смутено търсейки по-подходящи думи, все още произнасяйки името й с неудобство. Макар героично да се бе справил със задачата, това не му даваше право да се чувства равен на тази аристократична красавица. Когато най-после му позволи да извади пениса си, той бе обагрен от нейната кръв и на него му се стори, че тя го обвинява за петното върху пенестозелената сатенена кувертюра.

— Мария ще го види и ще каже на чичо! — възкликна Изабел.

— Тя негова шпионка ли е?

— Те са… приятели.

Изабел скочи и донесе от банята влажен парцал, с който попи и започна да търка петното. То имаше неправилна форма, образувана при предложението му да спре, подобна на чаша, с основа и тъпичко червено столче.

— Трябваше да постелеш кърпа — каза той, засегнат от факта, че тя го обвинява заради собствената си кръв, а и от това, че така бързо премина от екзалтирания момент, който бяха преживели заедно, към обикновени подробности от домакинството.

Тя долови нотките на обида в гласа му и се опита да утеши наранената му гордост като обърна гръб на леглото и смирено започна да бърше члена му, който започваше да си възвръща размерите на кашу, с изцапаната с червено кърпа. Докато се свиваше, моминската й кръв попиваше, вече кафеникава, в набръчканата кожа с цвят на патладжан. Усещайки как болката между краката й се усилва с уталожването на драматичното събитие на дефлорацията й, тя нервно пъхна мократа кърпа в ръката му.

— Ето, Тристао, и ти трябва да се избършеш.

Макар да притежаваше прекалената чувствителност и гордост, присъща и на най-бедните мъже в Бразилия, Тристао взе кърпата и разбра настроението й. Тя беше замаяна от дързостта на току-що стореното и от неговата необратимост. Непредвидимите настроения са цената, която мъжете плащат за женската неземна красота и за непрекъснатата болка, която им е отредена.

Когато Тристао се върна от банята, обут във влажните си бански гащета, Изабел още беше гола — само с пръстена с надпис ДАР и със сламена шапка върху русата глава. Шапката беше същата като черната, която бе носила на плажа, само че с ягодовочервен цвят. По лавиците с цветове на дъгата на две от четирите стени на стаичката й се мъдреха множество смешни шапки, както и богат избор от играчки, подарени от чичото, който желаеше тя завинаги да си остане момиченце.

Изабел наклони глава и зае поза на танцьорка в боите^[11], белите й хълбоци бяха вирнати назад, а едното й коляно бе свито над повдигнатото на пръсти стъпало. Пръстите й бяха побелели от тежестта на тялото, а по вътрешната страна на бедрото й криволичеше засъхваща струйка кръв: „Чудесно е, мислеше си тя, един мъж да те гледа гола, а ти да не се срамуваш от него.“

— Още ли ме харесваш? — попита тя с мрачно сериозен тон, а под периферията на предизвикателната шапка едва се виждаше вперения в него поглед.

— Нямам избор — отвърна той. — Сега вече си моя.