Джон Ъпдайк
Бразилия (11)

XI
Заводът

Междувременно, благодарение на дипломатически натиск отгоре, Тристао се бе сдобил с работа в един автомобилен завод. Колите, малките фолксвагени, боядисани в различни нюанси на светло и тъмнокафяво, заради което в Бразилия ги наричаха „бръмбари“, се произвеждаха в един гигантски хангар, чийто северен край, подобно на гладна уста поемаше частите, а южният му край като неуморен анус изхвърляше готовите коли. Под небето от плосък стоманен покрив, укрепен от диагонални скоби, тракаха и писукаха телфери за превоза на тежките части — двигателите и шаситата. Шумът от монтажа беше така непрестанен и силен, че Тристао се опасяваше, че ще загуби не само слуха си за форо, но и способността да се радва на живота. Машините превръщаха хората в машини.

Първата задача, която му възложиха, бе да мете падналите гайки, пластмасовите опаковки от храна и металните стружки и да почиства петната от машинно масло — лепкавите изпражнения на гигантско индустриално чудовище. После го повишиха. Отначало го накараха да затяга с динамометричен ключ с дясната ръка носещите стопорни болтове на задните спирачни дискове (шестнадесетмилиметрови, затягане с въртящ момент само от четиридесет и три фунтофута), а после, в началото на втората година, да затяга болтовете за монтаж на двигатели, които бяха с диаметър седемнадесет милиметра, но се затягаха с въртящ момент само от двадесет и два фунтофута. По-малкият въртящ момент и по-достъпният ъгъл намалиха болката във врата и под дясната лопатка в края на осемчасовия работен ден. Нощем, когато си лягаше, имаше чувството, че някой забива шило на това място, но постепенно необходимите мускули се развиха и болката отшумя. Той се чудеше на ръцете си, по които изпъкваха и най-малките мускулчета, прекалено развити от постоянното напрежение, а в средата на дланта му се бе образувал кръг от загрубяла кожа на мястото, където улавяше динамометричния ключ.

Партньорът му в затягането на болтове през втората година беше един добродушен кафузо^[1] левак от Мараняо, на име Оскар. Докато работеха по цял ден в синхрон, завъртайки и затягайки шестте болта (четири главни и два по-малки), придържащи малкия двигател към шасито, широкото плоско лице на Оскар, в което се съчетаваха африканските гени от корабите, натоварени с роби и азиатските гени, внесени пешком от Сибир до знойната Амазонка, стана по-познато на Тристао от собственото му лице. Когато се погледнеше в замъгленото огледало в умивалнята, лицето отсреща му се струваше като мираж, като грешка — прекалено мургаво, с твърде високо чело, с много дебели устни, с доста напрегнат поглед. Между двата предни зъба на Оскар имаше голямо разстояние, така че в огледалото двата резеца на Тристао изглеждаха болезнено вклинени един с друг, дотолкова беше привикнал с дупчицата в дяволитата приятелска усмивка на Оскар.

Понякога, за да внесат разнообразие в скуката, те монтираха двигателя наопаки, и ако работниците по поточната линия, които свързваха кабелната схема и тръбопроводите се съгласяха да участват в номера, в далечния южен край на завода храбрият малък автомобил успяваше да откара себе си и шофьора неколкостотин метра по-нататък до паркинга, откъдето го натоварваха на кораба. „Фолксвагенът е безстрашна машина, обясняваше Оскар, измислена от един известен магьосник на име Хитлер, за да откарва народните маси до едно място, наречено Валхала.“

Ако откриеха лудорията им, Тристао и Оскар щяха да бъдат уволнени и пратени в затвора за саботаж. При управлението на военните в езика на страната се промъкваха типични военновременни думи. Тристао би се радвал да се отърве от работата си, но се ужасяваше от затвора, който щеше още повече да го отдалечи от Изабел. Още не се беше простил с мечтите си за любов. Но и не бе живял съвсем целомъдрено. Кварталът на Шикиньо, в който връзките се осъществяваха от скитащи деца, осигуряваше голям брой склонни да се отдадат по-големи сестри, а дори и в завода, въпреки цялата тиранична строгост на правилата, изготвени в тайно споразумение от правителството и синдикатите, срещите можеха да се осъществяват и дори да се консумират в почивките за кафе или при отиване до тоалетната. Въпреки всичко, душата му бе останала непорочна, онзи духовен орган, където животът му копнееше за вечните си измерения.

Отначало Виржилио, по-слабият и по-млад от двамата въоръжени мъже, охраняваше строго Тристао — посрещаше го на портала на завода след работа, правеше му компания по време на вечерните развлечения за отмора, и спеше в една стая с него, като леглото му препречваше вратата. Но по време на дългите часове, които Тристао прекарваше в завода, Виржилио се бе включил в един футболен отбор в Моока, Тирадентес. Тренировките им понякога се проточваха до късния следобед, а когато играеха в други градове той не се прибираше до късно вечерта, понякога и до сутринта, а след време отсъстваше и по няколко нощи наред. Шикиньо, Полидора и Тристао решиха, че се е забъркал с жена, защото имаше много момичета, които без свян даваха мило и драго да се сближат с някоя футболна звезда, и дори още по-охотно, ако е въоръжена с пистолет, или че е му е бил възложен по-спешен случай от призрачните големи шефове.

Но Шикиньо предупреди Тристао:

— Не си въобразявай, братко, че щом Виржилио пренебрегва дълга си, ти можеш да избягаш, преследвайки романтичната си лудост. Големите шефове знаят къде живея и ако избягаш, въпреки тяхната бдителност, ще отмъстят на мен и на невинното ми семейство. Малките Есперанса и Пашеко могат да бъдат захвърлени в предния ми двор с прерязани гърла. Полидора може да бъде отвлечена и изнасилена от цяла банда. За себе си не говоря… Апелирам към твоята почтеност като чичо и девер.

— А къде беше твоята почтеност като брат, като мой брат, когато ме предаде в ръцете на враговете ми?

Сивкавите ръце на Шикиньо неловко се размахаха в знак на протест.

— Всеки враг на твоето безразсъдство е мой приятел. Постъпих така, за да те спася от сексуалната ти мания по молба на скъпата ни майка.

Тристао се изсмя на тази очевидна лъжа.

— Майка ми се привърза към Изабел.

— Не е вярно… Тя я презира, защото е представителка на потисническата класа, която на всичко отгоре се е отнесла снизходително към нея. Привързаността е само от страна на Изабел и се дължи на перверзната психология на висшата класа. Наблюдавах момичето, когато беше тук — държеше се безстрашно, както се държат само непостижимо богатите. Реакционерите поне уважават бедните дотолкова, че да се боят от тях. А ти забравѝ това русо пухкаво момиче, както и тя несъмнено те е забравила. Нима Полидора и аз не те храним дни наред? Нима сега не си по-заможен от деня, в който дойде при нас преди две години? Вече имаш занаят, който се търси, и спестявания в банката в един сектор, който се радва на безпрецедентен растеж — над десет процента годишно!

Тристао се чудеше, че брат му, който като него бе син на чернокожа майка, можеше да повтаря с такава убеденост измислиците на бялата върхушка. Сами се заробваме за трохи, дори само заради представата и слуха за трохи. Още докато се прегръщаше с Шикиньо в знак на повторно обещание за братска привързаност, Тристао беше твърдо решен да избяга.

Отиде в банката и изтегли спестените крузейрос, които щяха да му стигнат за няколко седмици, ако живееше скромно и пътуваше с най-евтините превозни средства. Една вечер, когато за щастие Виржилио бе заминал за Еспирито Санто да играе в някакви областни полуфинали, той изчака хленченето на децата, които не искаха да спят, да заглъхне зад стената на подобната му на килия стая. После изчака тихите гласове на Полидора и Шикиньо, които обсъждаха събитията през деня — нейните квартални клюки и неговите професионални затруднения като шеф на чистачите в лабораторията — да се превърнат в ритмично дишане и хъркане. За Тристао беше интересно след кашасата, хаоса и мръсотията в колибата на майка си, да наблюдава брачния живот на двойка, която се стреми да се приобщи към низшия слой на средната класа. Шикиньо и Полидора му приличаха на хора, които пристъпват приведени по тесен коридор с олющени стени, от които капе вода, те удрят главите си винаги, щом се опитат да се изправят, но никога не стигат до голямата зала, която виждат в мечтите си, с просторни високи тавани и огромни прозорци, отворени към света. Наместо това, разполагаха единствено с дългото неспокойно пълзене заедно под примигващи крушки, докато костите им станат чупливи, кожата им се набръчка, а косата им окапе. Щом се събереше отново с Изабел, Тристао завинаги щеше да се освободи от този живот, от това живуркане, напомнящо смъртта. Изабел беше неговият вечен живот.

Стената до главата му вибрираше от звука на дишане в забрава. Кварталът около малката ниска къща беше спокоен, като се изключи мяукането на чифтосващите се котки и бръмченето на крадено електричество от незаконно инсталираните трансформатори. Пристъпвайки крадешком, бос по теракотените плочки, облечен в стари бански гащета и тениската с надпис САМОТНА ЗВЕЗДА, която използваше вместо пижама, той напъха всичките си дрехи и малкото си вещи в новата чанта — раница от яркооранжево платно, която бе купил и тайно пъхнал под леглото си. Имаше намерение да скрие раницата под оклюмалата палма в ъгъла на малкия двор на Шикиньо. Оранжевите плодове на палмата и ниските й широки листа я превръщаха в идеалния таен съучастник. Рано на другата сутрин щеше да тръгне към автомобилния завод, докато децата хленчат за закуска, подобно на малки акули, които ръфат месото на една по-голяма, умираща акула, и докато Шикиньо взема своя задължителен утринен душ, тъй като и една люспица пърхот можеше да опропасти компютърните чипове. Без никой да забележи, Тристао щеше да измъкне раницата изпод дървото в ъгъла на двора, да я метне на гърба си и да замине за столицата Бразилиа. Парите, които бе изтеглил от банката, бяха събрани в пачка и пъхнати в раницата. В потайния нощен час той излезе на двора, за да скрие обемистия оранжев вързоп под малката палма.

Но брат му не спеше, защото веднага щом алуминиевата плъзгаща се врата с щампован релеф, имитиращ плетена тръстика, щракна зад гърба на Тристао, тъмната сянка на Шикиньо, по гащета, се озова до него на малката циментова веранда. Беше излязъл през задната врата и заобиколил къщата. Дланта му върху ръката на Тристао приличаше на една от металните щипци, които вдигаха големите части в автомобилния завод.

— Не можеш да си тръгнеш.

— Защо не?

— Полидора и аз се нуждаем от парите за наема, който големите шефове плащат за теб. Заради твоето заминаване ще изпаднем в немилост.

— Ти вече си се опозорил, като си приел пари от похитителите на брат си.

— Откъде другаде могат да дойдат парите в Бразилия, освен от силните на деня? Те ще те убият, ако им излезеш насреща.

— Смъртта не е най-лошото нещо, което може да се случи на един мъж. Да живееш победен, това е най-лошото. Животът без Изабел за мен не е живот.

— Тя сто на сто те е забравила.

— Ако е така, предпочитам сам да се уверя в това.

— Големите шефове ще обвинят мен. Ще си отмъстят на семейството ми.

— Вече сме говорили за това.

Тук навън, сред писъците на котките, гласовете им звучаха настойчиво, но приглушено. За да не събудят семейството, което спеше вътре в къщата, братята се бяха преместили в малкото дворче с рядка трева и отъпкана червена пръст, осеяно с евтините пластмасови играчки на Есперанса и Пашеко. Дланта на Шикиньо стягаше ръката на Тристао като белезници. Тристао се опита да се освободи, без да проявява грубост.

— Кажи им, че не си могъл да направиш нищо, за да ми попречиш — каза той на брат си. — Това е истината. Не е твоя работа да ме задържаш, а на Виржилио.

— Истината не помага на хора като нас. Хората в Бразилия ги убиват за това, че са казали истината. — Под уличното осветление лицето на брат му, неестествено близо до неговото, за да го чува как шепти, имаше цвят на излъскан метал, здраво завинтен за собствения си фанатичен егоизъм. Но тези големи приказки за „хора като нас“, какво общо имаха те с Тристао и неговия копнеж по Изабел — бялата й красота, която се плъзга през притъмнялата стая като разтопено масло, влажните й две раковини, които го поемаха дълбоко? Той се опита да освободи ръката си и този път дръпна по-силно. Двамата братя се боричкаха и приглушено пъхтяха върху малката площ с бодлива трева, на безлюдната, осветена в синьо улица. Натъпканата раница пречеше на Тристао, а Шикиньо в паниката си да не изгуби парите, бе придобил кокалестата сила на демон. Но мускулите на Тристао, втвърдени от двугодишно затягане на болтове с едни и същи повтарящи се движения, които като шаблон му се натрапваха с ритъма си дори и насън, се напрегнаха и извиха крехката ръка на брат му с дланта, която не държеше раницата. Шикиньо изскимтя и отстъпи назад, но не изостави нападателната си поза, дългите му ръце бяха протегнати напред като щипците на рак, застанал на опашката си при самозащита. Той щеше отново да се хвърли срещу брат си, ако острието на бръснача с гръмкото име Джем, не се бе появило между пръстите на Тристао. Нощем той го държеше в късите си панталони в случай, че Виржилио се завърне от някой мач — както се бе случило веднъж или дваж след загуба — в пиянско, раздразнително и нападателно настроение. За по-малко от секунда двата му тънки пръста изваждаха Джем. Бръсначът го превръщаше в ново същество с едно-единствено размахващо се пипало.

— Внимавай — рече той, люлеейки бръснача на светлината, така че брат му да види проблясващото острие. Сякаш някаква магия съсредоточаваше цялото му същество в безмилостното наточено острие. Спомни си сцената преди две години, когато сивите револвери на двамата наемници бяха разфокусирали хола в дома на брат му и преобразили контурите му.

Той пусна раницата със заплетени каишки на земята. Докато очите на Шикиньо бяха приковани върху проблясващото, олюляващо се малко острие, Тристао сграбчи мършавата шия на брат си, за да задържи главата му неподвижно. Опря ръба на острието в бузата на Шикиньо. С пестеливи и точни движения, той позволи на горния ъгъл на бръснача да пробие кожата, а после издърпа острието надолу по тебеширената плът до мястото, където наболите бакенбарди хвърляха бодлива сянка. Раната с дължина около пет сантиметра, гладко се разтвори, потече тънка червена струйка и нещо изхриптя в пресъхналото гърло на Шикиньо. Адамовата му ябълка се опита да заобиколи неумолимата хватка на Тристао. Тристао прокара острието пред хипнотизирания поглед на брат си, сякаш се готвеше да пореже и другата му буза, но в изцъклените очи на Шикиньо вече се четеше примирение.

— Покажи това на големите шефове, за да докажеш, че си се борил с мен — предложи му Тристао. — Виждаш ли, сторих ти добро, в замяна на многото добрини, които ти стори за мен.