Джон Ъпдайк
Бразилия (23)

XXIII
Платото

Западно от лагера на другия бряг на реката, (която прекосиха призори в деня на тяхното бягство с едно от малките издълбани канута, вързани на брега от рибарите), имаше гора, която с основание можеше да се нарече джунгла — селва^[1] или мата^[2]. От напечения от слънцето сух груб храсталак на обширната савана те навлязоха в един по-сочен и сумрачен женски свят. Тесни пътечки, които очите на Изабел никога не биха могли да проследят, се виеха през свят от зелени сенки, натежали от цвят и плод. Тръбният зов на птицата жаку и пронизителните крясъци на невидимите маймуни, подскачащи по клоните, ги придружаваха сред колебливата светлина през този гъст гоблен, чийто най-висок балдахин от клони пропускаше само тънки снопове слънчева светлина, в които спираловидно се въртяха ситни като прах насекоми. Между еднообразните гладки сиви стволове на дърветата, протегнати към небето, украсени с гирлянди от пълзящи растения и подпрени от издигнати над земята корени, растителността под краката им бе оскъдна. Цели километри двете жени вървяха по кафява мозайка от люспици на мъртви семена и палмови клони като по грапавите надгробни камъни на някоя мрачна изоставена катедрала, ухаеща на сладникавия тамян на гниенето. Кестени и бразилски орехи се посипваха върху им, когато Ианопамоко пъргаво се покатерваше по дънерите и разтърсваше клоните. Носейки се леко върху босите си нозе от зори до здрач, пътешественичките се хранеха с големите колкото череша възморави плодове на дървото араса, които миришат на терпентин и разпенват слюнката в устата, с шушулките на растението инга, пълни със сладък мъх, с диви ананаси, чието месо е пълно с големи черни семки и има вкус на малина, крушите, наречени бакури, и онзи още по-голям деликатес — плодовете на асаи^[3], дето за една нощ се пресичат и добиват вкус на мармалад. Всички тези лакомства висяха по дърветата и чакаха да бъдат откъснати в един безлюден рай. Сътворението изглеждаше младо и пълно с експериментални, изящни форми. Подобно на много други художници, Бог бе постигнал най-богатите и фантастични художествени ефекти в ранния период на творчеството си.

Нощем двете жени лягаха заедно, увити в пашкул от мрежа против комари, а сутрин се раздипляха като влажни пеперуди. Те се притискаха по-плътно една към друга, тъй като нощният хлад ставаше все по-хаплив. Постепенно се изкачваха все по-високо през засводения зелен свят, а на шестнадесетия ден излязоха сред хълмисто поле, обрасло с ниска растителност. Повърхността му трептеше от развълнуваните от вятъра сребристи високи треви по неравните тераси, водещи нагоре към скалистото плато, по което се спускаха проблясващите ивици на няколко водопада. Тези вадички от сълзи по лицето на Природата, които на моменти приличаха на вледенени кварцови жили, бяха разположени сред широки панделки от водорасли и мъх. Сред високата трева предпазливо ги поздравиха неколцина индианци, чийто език Ианопамоко едва разбираше. Те ококорено разглеждаха Изабел, сякаш не беше човешко същество. Гласът на Ианопамоко тихо продължаваше да тапка и да зипка, докато обясняваше, молеше и настояваше. По едно време тя повдигна с две ръце дългата лъскава коса на Изабел, сякаш я претегляше, после енергично потърка навлажнените си пръсти по кожата й, за да покаже, че белотата не се дължи на боя.

— Боят се, че поемат голям риск — най-после обясни Ианопамоко — и искат някакъв подарък.

— У мен са кръста и табакерата — рече Изабел. — Задръж кръста. Предложи им табакерата.

Изящният гравиран монограм на чичо Донасиано изчезна под сбръчкания червеникавокафяв палец на техния главен посрещач, деформиран от дейностите, наложени от дългия живот в гората. Той щракна няколко пъти капачето на табакерата и всеки път, когато го отваряше с лигава усмивка, разкриваща изгнилите му зъби и с откровено учуден смях, индианецът проследяваше криволичещия полет на някакво невидимо същество, което си въобразяваше, че е уловил. Подаръкът беше приет. След дълги преговори Изабел и Ианопамоко бяха поведени между стръмните скали по една хлъзгава тясна пътечка, която завиваше няколко пъти зад воала на падащата струя, чиито най-капризни пръски ги посипваха с небесни дъги колкото водни кончета.

На върха се гушеха няколко ниски куполовидни плетени колиби, измазани с глина. Изабел никога не бе виждала такава растителност — ниски и бодливи дръвчета с възлести клони, като че посипани със скъпоценни камъни и пресадени сякаш от кораловите градини на дъното на някое плитко море. Бяха се вкоренили в цепнатините на почвата от застинала лава, нашарена с мрежа от пукнатини. Изабел пристъпваше като по грапавите камъни на брод, или като по забити в земята самуни хляб. Камъкът беше пепелявосив, опечен в огън, по-древен от океана. Когато вдигна поглед, тя видя в далечината нещо ново, познато единствено от книгите и списанията за мода и пътешествия: сняг, чиста белота по върховете на планините, която изглеждаше синкава като долната страна на облак. При монахините бе научила достатъчно география, за да знае, че тези върхове са хребетите на Андите и че някъде между тях и нея Бразилия най-сетне свършва.

Макар вече от три години да живееше сред индианци и да бе усвоила част от техния език и философия, те все още й приличаха на слабо интелигентни меланхолични деца, проявяващи една непредвидима смесица от упорита свенливост и прикрито желание. Преходът от милосърдие към убийство изглеждаше безкрайно кратък на хората, зависещи от тяхната милост, като внезапно прехвръкнала искра. Зад бадемовите им очи и обезформени устни се криеше един цял непознат свят, зареден с психическо електричество. Това селище на върха на платото беше нещо като затворена катедрала, снабдяваща се с храна от околните пасища и гори, чийто център бе шаманът и неговата ниска овална колиба. В съзнанието на Изабел религиозните места се свързваха с безопасност. И все пак именно тук, в центъра на една невидима система, тя се боеше да не нанесе смъртна обида. Затова очакваше първото си посещение при шамана с известен страх.

По форма и строеж неговата колиба приличаше на сводесто птиче гнездо и беше толкова ниска, че й се наложи да се наведе, за да влезе. Очите я засмъдяха и се замъглиха от дим. Едва тлеещият огън, запален от вретеновидни клонки от върха на платото и кичури от мъх, които горяха със син пламък, бавно освети дребен гол мъж, легнал в хамак, окачен току зад огъня. Тялото му бе загладено и с издут корем, но главата му бе забележително съсухрена или изглеждаше значително смалена, заради високата диадема с пера от папагалски опашки. Лицето му бе с изскубани косми по клепачите, веждите и слепоочията, но над щръкналите уши бяха оставени да растат на воля дълги бели кичури като две по-малки тънки и прави пера. На глезените си имаше гривни от големи триъгълни черупки, а в едната си ръка държеше празна кратунка с размерите на щраусово яйце, която разтърсваше, за да подчертае важността на думите си.

Веднага щом я видя, той затвори очи и разтърси своя маракас, сякаш за да отблъсне гледката. Макар да бе свикнала да ходи гола като индианците, тя се бе увила за случая с нещо като саронг, който предпазваше краката й от тръни и жилещи насекоми, докато събираше храна в пущинака за домакинството на Антонио. Саронгът бе направен от тъмносинята копринена рокля на дребни червени цветчета, която някога бе облякла с цялата си невинност за посещението в дома на Шикиньо — още един случай, при който искаше да се представи в благоприятна светлина.

— Майра — приветства я шаманът. — Коя си ти? Защо нарушаваш покоя ми?

Ианопамоко преведе думите му на смесения език, който употребяваха с Изабел, като често се налагаше да моли шамана да повтаря, тъй като освен че говореше на особен диалект, той нямаше зъби, а долната му устна бе пронизана от няколко копчета от полиран нефрит.

— „Майра“ — обясни тя на Изабел — е името на техния пророк, какъвто е Исус за португалците. Шаманът никога не е виждал човек с твоя цвят на кожата и коса като слънчев лъч. Белите хора още не са се появявали в тази част на света.

Изабел си спомни как Тристао презрително ги нарече „твоите хора“ и така може би постави началото на нейния стремеж към някакво чудо.

— Аз не съм пророк, аз съм само една отчаяна жена, дошла да помоли за твоята магия — рече тя.

Ианопамоко преведе, а шаманът се намръщи и започна да мънка, като от време на време дълго и ядосано потракваше с маракаса.

— Той казва — прошепна Ианопамоко, — че магията е мъжка работа. Жените са земя и вода, мъжете са въздух и огън. Жените са… не съм сигурна за думата, която употреби, но мисля, че означава „нечисти“, но също така може да значи и „мошенички“.

Тя поговори с шамана и после обясни на Изабел.

— Казах му, че си дошла заради момченцето си, чийто баща е толкова стар, че бебето се е родило без жаждата за живот, присъща на всеки нормален човек.

— Не — възрази Изабел на приятелката си. — Не съм дошла заради Саломао, а заради Тристао, моят съпруг!

Шаманът изгледа първо едната, после другата жена, усещайки противоречивите им желания, и възмутено размаха своя маракас. От една дупка в долната му устна потече слюнка, тъй като нефритеното копче бе паднало. Той заговори, без да повишава глас, и жените се наведоха към люлеещия се хамак, за да го чуят.

Ианопамоко разтревожено прошепна на Изабел:

— Той не ме харесва, защото съм жена от неговата раса. Не го казва, но аз го усещам. Мисля, че според него в духовен смисъл ти си мъж и затова иска да разговаря с теб, но без посредник.

— О, но аз не мога! Не ме оставяй сама с него!

— Трябва, господарке. Аз го дразня. Магията няма да стане, ако съм с теб. — Ианопамоко вече се бе изправила на хубавите си стройни крака, а шаманът размахваше ръце и продължаваше да ораторства. От устата му хвърчаха слюнки, а чудесната диадема от пера се тресеше.

— Поръча да му донесат каюм, петум и яге — обясни Ианопамоко.

Петум, както разбра Изабел, бе тютюн с особен аромат, а каюм се оказа бира с вкус на кашу. Шаманът се изненада от мъжкия маниер, с който тя, сякаш се бе върнала в студентските си години, пиеше бира и пушеше тютюн от дългата лула, която той й подаваше. Стори й се, че той издухва дима право срещу нея, а когато се досети, че това е проява на учтивост, тя на свой ред започна да го издухва в лицето му. Всичко пред очите й се покри с гланц, светли точици затанцуваха в утробата от засъхнала кал на колибата, и тя се досети, че лулата съдържа не само тютюн. Може би прибавената към него съставка бе яге. Старият шаман, с неговото голо момчешко тяло, пенисът му благопристойно скрит в плетена превръзка, нещо като напръстник от слама, в който крайкожието му бе напъхано подобно на дребен жълто-кафяв кактусов цвят, не казваше нищо, само я съзерцаваше с все по-голямо задоволство. През всичкото това време тя бе клекнала срещу него от другата страна на огъня, сухожилията й, удължени през годините, прекарани сред диваци и бандейрантес, се чувстваха удобно обтегнати. В тази поза саронгът не покриваше срамните й части, но, от друга страна, защо пък трябваше да ги крие? Нима именно те не ни даряват най-върховните моменти и не ни водят през живота към нашите съдби? Може би тази мисъл бе породена от пиянско замайване.

Когато шаманът най-после проговори, тя като по чудо го разбра. Някои от смотолевените думи изпъкваха като светлинки, блеснали от значение, а смисълът на изречението плавно се промъкваше през тъмните пространства помежду им. Нещо в дима бе разяло границата, която ги разделяше.

Той й каза, че тя има сърце на мъж.

— О, не! — запротестира тя и тъй като не й достигаха думи, сви длани под голите си гърди и леко ги повдигна.

Той махна с ръка през мъглата от дим, а с другата безцелно разтърси своя маракас. Каза й, че тя не иска да излекува детето си. Попита я как е възможно това.

Изабел не знаеше достатъчно думи, за да му обясни, че детето я отвращава, че я кара да се срамува. Вместо това тя изимитира трогателно вялото изражение на Саломао, очите, в които не проблясваше искрица живот. Каза думата, означаваща „мъж“ — дума с остри ръбове, завършваща на „зеп“ — потупа гърдите си с отворена длан и произнесе „Тристао“.

— С Тристао спиш — каза той в отговор.

— Да — рече тя, — но от три години насам — не. — С пръсти ловко изобрази окови около голия си глезен и продължи. — Беше поробен от зли хора — рече тя, като въпреки замайването си, изпита гордост от дългото изречение. — Той е чернокож. — Опасявайки се, че това обяснение не е достатъчно ясно, Изабел очерта високия му силует във въздуха и взе в ръка парче въглен, изпаднало от огъня. Освен това посочи нагоре през малката дупка, служеща за комин на колибата, където една-две звезди блещукаха върху черния кръг. Защото вече бе настъпила нощта. — Неговият народ е дошъл през огромния океан от друг голям остров, по-голям дори от Бразилия, където слънцето е направило хората черни.

— Майра, какво искаш да направи моята магия?

Докато тя обясняваше, безвеждите очи на шамана се разшириха, а беззъбата му челюст увисна, отначало с неразбиране, а после, защото я бе разбрал.

Доколкото Изабел схвана, той каза:

— Магията е начин за приспособяване на Природата. Нищо не може да бъде създадено, единствено Монан може да твори, а той много отдавна се е уморил да създава, защото е видял в какъв безпорядък е този свят по вина на хората. Магията може само да прехвърля и да замества, както човек мести пулове за игра. Когато нещо тук се постави там, нещо оттам трябва да се постави тук. За всяко спечелено нещо, някъде другаде трябва да се пожертва друго нещо. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Готова ли си да се жертваш за този Тристао?

— Вече го направих. Загубих моя свят. Загубих баща си.

— Готова ли си да промениш своето аз?

— Да, ако той все така ме обича.

— Той ще продължи да спи с теб, но не по същия начин. Когато безпокоим Природата с магии, нищо не остава както е било. Нещата се променят. — Очите му пак се присвиха. Изглеждаха яркочервени от дима и от каюма.

— Готова съм. Желая го от все сърце.

— Тогава ще започнем утре, Майра. Онова, което ще правим, трябва да става на дневна светлина в продължение на шест дни. — Устните му сякаш се размърдваха, след като смисълът на думите бе стигнал до съзнанието на Изабел, още докато устата му бе затворена. — Как ще ми платиш? — попита той.

— Когато изоставих дома си, аз се отказах от голямо богатство. Единственото, което ми остана, е един малък кръст със скъпоценни камъни. Кръстът е символът на нашия Бог. Той означава както мъчителна смърт, така и вечен живот. В името на този знак моят народ завладява света. — С парче въглен тя нарисува кръст върху бялата си длан и му го показа. Шаманът затвори уморените си възпалени очи, сякаш за да избегне лоша поличба. — Струва много крузейрос — добави Изабел.

— Какво е това крузейро?

Тя не можеше да обясни.

— Хартия, която използваме за търговия, вместо раковини и смола.

— Ще взема това. — Той посочи пръстена й, пръстена с надпис ДАР.

— Не, моля ви… Тристао ми го подари като залог за своята любов!

— Тогава пръстенът е добър. Той съдържа в себе си духовете и на двама ви. — Той протегна ръка, а хамакът се залюля в обратна посока, сви и разтвори пръстите на юмрука си, жест, който нямаше нужда от посредническата роля на опиата, за да се разтълкува като „дай“.

Със свито сърце тя свали пръстена и го положи в шепата на шамана. Дланта му й се стори трескава като дланите на децата й, когато микробите на настинка, шарка или коклюш нахлуваха в тях и клетките на телата влизаха в борба. Сякаш й бяха избили зъб и тя осъзнаваше, че никога няма да си върне онова, от което току-що се бе отказала. Животът ни ограбва от собствената ни същност, парченце по парченце. Онова, което остава накрая, е някаква друга личност.

— За да подейства лечението, ти трябва да узнаеш името ми. Казвам се Тежукупапо.

— Тежукупапо.

— Лечението ще те промени.

— Оставям се в ръцете ти, Тежукупапо.

— Ти притежаваш великия дух на мъж. Воинска жажда за живот. Не си като тази буца пръст, която водиш със себе си. Тя скоро ще умре.

— О, не… Не и скъпата Ианопамоко! Беше безкрайно мила с мен!

— Да бъде мила и да носи чувствена наслада — рязко каза Тежукупапо, а копчетата потракваха в долните му венци, — да отстъпва пред теб — това й доставя удоволствие. Тя усеща мъжа у теб и… — Той се поколеба, а после каза: — Ти спиш с нея. — И силно се изплю, така че едва тлеещият огън изскимтя и пропя тънко и високо.

 

 

И все пак Ианопамоко взе участие в магическия ритуал, който се състоеше в боядисване на цялото тяло на Изабел с черната боя, наречена женипапо. Тя не можеше да се втрива със замах, а трябваше старателно да се нанася като онези дантелени рисунки, състоящи се от пунктирани линии и криволичещи извивки, които само индианките знаят как да изписват с тайнствена симетрия, в строго определен ред. Докато Ианопамоко покриваше сияйната бяла кожа на Изабел, млади момичета от селището на платото й помагаха. Използваха четчици от козината на бразилско морско свинче, пъхнати в разцепени бамбукови пръчици. Тежукупапо издухваше топъл дим от петум върху боята, която по този начин проникваше по-надълбоко, и й придаваше незаличимия отпечатък на Монаново творение. Изабел едва сподавяше смеха си, усещайки четчиците, които добросъвестно я галеха, и чувстваше как топлите облаци на изпълнения с дим дъх на Тежукупапо проникват и в най-интимните цепнатини по кожата й.

Изпитвайки удоволствие от приятния гъдел, тя с почуда забеляза, че по бузите на Ианопамоко проблясват сълзи, както по лицето на самото плато.

Ианопамоко я бе обичала каквато беше. Нощем Изабел се опитваше да внуши на приятелката си, че не се е променила и я любеше по-настойчиво, с мъжка грубост, защото изящната индианка стигаше до потръпването по-трудно отпреди. Тайнствената белота на Изабел бе част от очарованието й, тя го осъзна и се почувства засегната. Само Тристао обичаше онова нейно вътрешно аз, скрито под външността.

Докато я рисуваха, изпаднала в унес, пушейки сместа от петум и яге, така че да разбира думите на шамана между топлите дълги издишвания на дим, той й разказваше за легендарни времена, за времето, когато земята била почти пуста, толкова скоро била сътворена от Монан. Хората се движели като торни червеи по утъпкания под на колиба с тръстиков, покрив от звезди, които тогава греели по-ярко. Сменяли се поколение след поколение, неизменно устремени към все по-многоброен дивеч, към места, където земята не била изтощена. А дивеч имало много: табуни коне с бради под муцуните и клони от кост по главите си, стада от същества с дълга козина, които улавяли плячката с носовете си и чиито закривени зъби се кръстосвали пред устите им. Неизменно бягащ към хоризонта, дивечът превел хората по една тясна ивица суша, от двете страни на която имало океан — океан, който не бил сътворен от Монан, но който бил останал от дъжда, използван от него, за да потуши огромния пожар на гнева си към хората преди раждането на Ирин-Маже, бащата на първия Майра. Тези хора не са били точно хора, но ние ги наричаме така. Огънят се наричал Тата. Водите се казвали Аман Атоупаве. Монан бил населил земята с хора, за да го възхваляват и да бъдат благодарни за своето съществуване, но те искали само да пият каюм и да се съвкупляват. Новата земя била обширна, но хората я изчерпали, изтребвайки дивеча, избивайки се помежду си и забравяйки Монан. Те стигнали до друго тясно място между безкрайни сини площи от Аман Атоупаве. Мъжете го прекосили и никой не се появил насреща им да се бие с тях. На това ново място имало множество високи дървета. Имало и ленивци, които спели по дърветата с главите надолу в течение на цял човешки живот, и огромни броненосци с камъни по опашките, и дребни рибки в реките, които можели да изядат цяла крава, преди да успее да измучи от болка. Хората проникнали между дърветата. Те ловели риба и дивеч. Отглеждали маниока, добивали лекарства от дърветата, тъчели дрехи от пера. Тук живеели в мир. Тук било просторно. Тук били щастливи. Монан бил създал жената на предишното място. Но едва тук, на новото място, дарил хората с последната си благословия: сътворил хамака. Само Тупан, громолящ невидим в небето, и Журупари, бродещ невидим в гората със своята пагубна миризма, напомняли на хората за хода на времето и за факта, че всичко се променя.

Всяка сутрин ритуалът се повтаряше, винаги с различни шарки, които да покрият намаляващите участъци от светла кожа. След всеки изтощителен сеанс Изабел се покриваше все по-плътно с цвета на женипапо. На седмия ден тя стана черно-кафява — по-тъмна от зърно кафе, но по-светла от варено силно кафе — навсякъде освен по дланите, долните части на ходилата, кожата под ноктите и вътрешността на клепачите. Дори устните на влагалището й, с удивление откри тя, бяха придобили виолетовия оттенък на женипапо. Маймунското й лице с издадени устни и хлътнала носна кост изразяваше своята закачлива радост по-пълно, по-открито. Платиненорусата, коса бе търкана с черна смола, кичур по кичур, толкова пъти, че бе станала гъста и ситно къдрава. Под новата абаносова кожа изпъкваха възлестите й мускули, придобити в работата като трета жена на Антонио — дълъг гъвкав гръбнак и изпъкнали стегнати задни части, прасци и гърди, които изтикваха пространството и копнееха за ходене и движение. Гола, тя изглеждаше по-малко гола отпреди. Сякаш бе облечена в блясък, тънък и гъвкав като метал, потъмнен чрез галванизиране. Косата, която някога висеше по гърба й, бе отрязана и оформена като възглавничка, щръкнала като диадемата от папагалски пера на Тежукупапо. Вече бе заприличала на воина, който Тежукупапо смяташе, че се крие в нея.

Очите й все още бяха сиво-сини. Шаманът й каза:

— Очите са прозорец на духа. Когато душата ти стане черна, тогава и очите ти ще променят цвета си.

На раздяла я предупреди:

— Сега ще трябва да си намериш закрилник. Ти вече не си Майра. Кожата ти вече не е вълшебна.

— А твоята магия, Тежукупапо? Сигурни ли сме, че е подействала… навсякъде?

В присъствието на Ианопамоко тя не се решаваше да говори за чудото, което бе поискала от него. Знаеше, че другата жена не го одобрява.

Тежукупапо прочете мислите й. Уморено отпуснат в хамака с дъх, вонящ на пари от каюм и тютюн, той поклати своя маракас.

— Казах ти вече… Когато нещо оттам се постави тук, нещо оттук трябва да отиде там. — Заприлича й на тъжен стар дивак, безволев и победен.

— Преди да те оставя завинаги, Тежукупапо, чуй последния ми въпрос. Твоите хора страдат. Те са ограбвани и изнасилвани, цели племена измират. Накрая оръжията и болестите на белия човек ще стигнат дори до това плато заедно с християнството и с робството. Защо твоята магия, както и тази на всички останали шамани, не прави нищо срещу вълната от насилие?

Магьосникът заговори на Ианопамоко толкова бързо, че Изабел не можа да го разбере, и двамата индианци се разсмяха по своя детски начин, извръщайки лица, за да скрият устата си.

Ианопамоко преведе със своя нежен глас:

— Той казва, че миналото не може да се промени, а миналото и бъдещето са като корените и клоните на едно голямо дърво. Той казва, че магията е добра само за плода в момента, в който пада от дървото.

Загледан с възпалените си очи в лицата на жените, Тежукупапо вдигна високо маракаса в лявата ръка и го пусна да падне в дясната с рязко подрънкване на сухите семенца. Толкова бързо, казваше жестът му, изтича животът в своята мигновена възможност да бъде отклонен от посоката си чрез магия.