Джон Ъпдайк
Бразилия (10)

X
Двамата братя

Бразилския университет Изабел посещава две години — учеше история на изкуството. Диапозитиви с пещерни рисунки и катедрали, исторически сцени и пейзажи на импресионисти се появяваха и изчезваха в тъмнината на лекционната зала. Всичките бяха френски. Изкуството беше френско, а преподавателите старателно произнасяха френските назални звуци и гърленото „р“ сякаш се връщаха у дома. Имаше и няколко камбоджански храма и немски гравюри върху дърво, а след 1945 година човек трябваше да вземе под внимание и нюйоркската школа, но в крайна сметка всичко това беше някакво смътно продължение или особено сръчно творение на варвари, в сравнение с Шартр^[1] и Сезан. Истинската култура, научи Изабел, беше учудващо локално, чисто европейско и най-вече френско дело. Само биологията беше световна — сбор от милиарди съвокупления.

Ако все пак си уреждаше срещи с някои от състудентите, консервативни и малодушни, но хубави и влюбени в нея синове на олигархията и нейните слуги, какво от това? Тя беше млада, пълна със здраве и енергия и вземаше противозачатъчни хапчета. Човек може да бъде верен на някого с духа си, особено ако в момента на оргазма затваря очи и си повтаря: „Тристао“. Изчезнал от живота й, неизменен в отсъствието си, той се бе превърнал в чиста и непокътната част от самата нея, съкровена като първите детски понятия за секса.

Баща й, който я наблюдаваше и му се струваше, че се е примирила с положението, се поздравяваше за успеха на своята стратегия. Той влизаше и излизаше от огромния апартамент като някакъв особен плужек, с тънката си синкава кожа, с усмивка на бледите си устни, с оплешивяващо чело, надвиснало над тягостната смътна доброжелателност на погледа му, който й напомняше погледите на монахините в училище. Беше помолил за година й половина домашен отпуск, преди да поеме новия пост на посланик в Афганистан. Нощем чуваше как упражнява персийски и афгански с дълбок, властен, понякога гърлен глас, толкова ислямски по своето звучене, че тя си го представяше как с хлабава чалма на главата и развята роба се пазари за килими или произнася смъртна присъда над богохулници. Без да се перчи, баща й обясни, че и двата езика не са особено трудни, тъй като принадлежат към индоевропейската група. От време на време я водеше на концерт или на театър, но репертоарът на културните събития в столицата бе доста беден. Понякога дни наред едва си продумваха, всеки погълнат от своите задължения и ежедневие. Изабел се придържаше към университетските си занимания, сякаш беше в транс, сякаш бе поела тежка клетва над два сиви револвера вместо пред кръста. Тя не би причинила смъртта на Тристао и затова го пазеше в сърцето си като затворник, който е в безопасност в заключена килия.

Едва когато ги посети чичо Донасиано, Тристао в известен смисъл надникна от килията. Чичо й донесе със себе си в суровата столица — с нейната някак натрапена мрежа от улици, с изкуственото езеро, с дяволските вихрушки от червена пепел, гибелни за тревата по широките междинни ивици на магистралите — жизнерадостния морски дъх на Рио. Със своя кремав костюм, двуцветните си обувки с кръгли бомбета и панамена шапка с червена панделка, той й връчи подаръци, прекалено детински за възрастта й — изящно изработен букет от платнени цветчета, глинена триколка с недодялани колелета, които наистина се въртяха, миниатюрен цирк с акробати от златни жички, увити около полускъпоценни камъни от Минас Жераис. Искаше му се да запази живо момичето в нея, а самият той въплъщаваше по детински игривата атмосфера на Рио, в който възрастните се разхождат по бански костюми, а цялата година минава в изработване на трошливата играчка на Карнавала. Изречените с нежен глас закачки и мирисът на английските му цигари „Овал“ в цигарето от абанос и слонова кост й напомниха за апартамента с месинговия полилей със змиевидни рамена и бялата роза на оберлихта, за къщата, в която за пръв път се бе отдала на Тристао и девствената й кръв бе оставила петно с форма на чаша върху сатенената кувертюра. В известен смисъл чичо Донасиано олицетворяваше любовта. Тя завъртя пръстена с надпис ДАР на средния си пръст и го попита за Мария.

— Ах, Мария — въздъхна той. Под очите му се очертаваха бледоморави сенки, а няколко кичура от побеляващата му коса с меденорус цвят се бяха разрошили в тон с неговата distingue^[2] меланхолия. — Мария старее.

— И вече е по-малко желана, така ли? — подразни го Изабел, издухвайки дима към ниския таван. Саломао имаше чувствителни дробове и Изабел пушеше само в университета, или когато им гостуваше чичо Донасиано с английските цигари в съблазнителна хартия с пастелен цвят. Канапето, на което се бе излегнала, беше от тиково дърво и ратан, елегантна мебел от пътешествието на баща й из Индия. То не беше много удобно, въпреки черните си, пурпурни и розови възглавнички, украсени с пайети.

— Може би — продължи тя още по-дръзко — си се отнасял твърде сурово с нея. Би трябвало да й създадеш репутация на честна жена като награда за дългогодишната й служба.

Донасиано притвори уморените си очи и докосна косата си, разрошвайки я още повече. Бе свикнал да възприема думите на Изабел като думи на възрастна жена, чиято привързаност се изразява в тормоз.

— Леля ти Луна е моя съпруга все още — каза той. — Когато си непослушна като сега — добави той, — ми напомняш за майка си. Късаш ми сърцето.

— Защо? Да не би майка ми да ти е разбила сърцето? — Изабел отдавна се питаше дали чичо й бе обичал жената на брат си. На тоалетната масичка в спалнята му, наред с неизбежния студиен портрет и ваканционните моментални снимки на леля Луна, имаше и една замъглена снимка в рамка на Корделия — застанала на някакви скали под самотен бор на място за пикник, бризът развяваше широката й бяла набрана пола и надиплени прозрачни ръкави и прилепваше блузата към пълната й гръд. Белият муселин подчертаваше прекрасния тен на майка й, онази капка мургавина, която отличава истинската бразилска красавица. Изабел се взираше в неясните очертания на лицето й с весела полуусмивка, със закръглени гладки страни и притворени клепачи, сякаш майка й бе искала да се предпази от някакъв блясък. Често пъти скришом бе разглеждала снимката в отсъствието на чичо Донасиано, питайки се къде ли е бил баща й, много далеч или пък близо до зрителното поле на фотоапарата. Кой беше разсмял майка й и я бе накарал кокетно да спусне клепачи? Какви думи бяха изричали гласовете във въздуха? Замъглеността на снимката сякаш бе следа от майчиния й дъх, затоплил обектива.

Но тези загадки, тези стари любовни истории избледняват и в крайна сметка са толкова потискащи за младостта, колкото снимките на стария Рио с неговите тролейбусни старомодни дрехи, които висят по стените на ресторантите със сантиментално отношение към собственото си минало.

— Тя разбиваше сърцето на всеки, който я види — каза чичо Донасиано. — Погледни баща си. Така и не се ожени повторно. Превърнал се е в ходещо ковчеже, пълно със спомени за майка ти. А ти, Изабел, не му подражавай в това безумие, което преждевременно го състари. Прегърни живота. Обичай много мъже, преди да умреш. Този пикльо на плажа беше само едно начало. Иди в Европа. Стани оперна певица.

— Но аз нямам глас.

— Същото се отнася й за Калас. Тя има не друго, а присъствие.

Благодарение на случайността, той бе престъпил забраната и бе споменал любимия й.

— Като стана дума за пикльовци от плажа, чичо — отегчено попита тя, — да си чул някакви новини от Сао Пауло? Случило ли се е нещо лошо на онова бедно момче, което аз така лекомислено поканих в общия ни дом? Ах, колко ми липсва нашият апартамент. Бразилиа е ад, дори по-скучна от моята представа за ада. Градът е бил захвърлен върху тази гореща равнина като яйце в тиган.

Изтънченото му лице, изнурено от десетилетия, прекарани в търсене на удоволствия и упорито себелюбие, стана сериозно.

— Скъпа моя, нямам никакви новини от Сао Пауло. Той също е ад, само че друг вид ад. Той е чудовищно грозното доказателство на нашето безсмислено желание да станем индустриална нация, като нациите на бездушните грубияни северно от екватора. Светът, някога толкова зелен и очарователен, истински рай, става безкрайно грозен, Изабел. Не съжалявам, че ми остават още малко години живот да го гледам.

Докато махаше угасената угарка от цигарето си, за да сложи нова цигара, той се закашля, кратко, но болезнено — все пак беше малко над четиридесетте… За пръв път откакто го познаваше той наистина й се стори уморен и опърпан — маншетите на кремавите му панталони бяха леко зацапани, а на ръкава на сакото му липсваше едно копче. Липсата на съпруга започваше да личи.

На Изабел й беше интересно да наблюдава двамата братя Леме. До чичо Донасиано баща и изглеждаше по-дребен и по-уродлив отвсякога, а също и по-безмилостно и безсмислено делови. Въпреки всичко братята си приличаха. Двамата приятелски разговаряха в библиотеката след вечеря и пийваха коняк или шоп^[3] във високи конусообразни чаши, докато Изабел прелистваше албум с репродукции от Куатроченто^[4] — всички онези ужасно сковани мадони и сбръчкани младенци с пишлета като копчета. Колко досадно и сухо беше онова, което минаваше за учение, колко ужасно отживяло в сравнение с нещата, които й се случваха, когато беше с Тристао, или когато слушаше една от онези песни на Шико Барке, в които през цензурата хитро се промъкваха поетични намеци за революция срещу военните управници, или когато гледаше сълзливите мюзикли по телевизията, в които участваха актьори и актриси на нейна възраст. Ето това беше сегашното време, постоянно подтиквано напред от бъдещето, едно смътно време на безкрайно разширяващи се възможности. Интересно й беше да наблюдава баща си и чичо си и да се пита дали някога са карали някоя жена да се чувства така, както тя се чувстваше в прегръдките на Тристао. Струваше й се невъзможно и все пак имаше моменти, когато двамата мъже внезапно избухваха в кикот, в изблик на затворнически смях, сякаш се озоваваха в тунела, водещ до общите им спомени от момчешките години, и тя разбираше тяхното мъжко братско приятелство, тяхното отколешно съучастничество.

Една вечер, след като поредното посещение на чичо й бе завършило с полет към Рио, баща й, който се готвеше да отлети за Богота на някаква четиридневна икономическа конференция, я покани в кабинета си. Той смутено й предложи коняк, бяло вино със сода, суко или ликьор.

— Нямаш ли кашаса? — попита тя, а пред очите й бе колибата на Урсула със сладникавата воня на ферментирала захарна тръстика и осезаема женственост.

Баща й снобски потръпна от отвращение.

— Тогава коняк — каза Изабел.

Той неохотно й наля от френския еликсир. Когато гърлото на бутилката приключи своето любезно гъргорене, той се покашля и каза:

— Изабел, бащиният ми дълг ме принуждава да повдигна един деликатен въпрос. — Светлините в кабинета му бяха приглушени — за четене, а челото му изпъкваше сред прииждащите сенки. — Става дума за брат ми. Не мога да не забележа каква изключителна привързаност и близост съществува между двама ви.

Изабел примижа от острия вкус на коняка и отвърна:

— Откакто почина майка ми и ти реши да удавиш мъката си в порой от работа и пътувания, чичо зае мястото на баща в моя живот.

— Да. Съжалявам, че се наложи да е така. Поднасям ти моите закъснели и безполезни, но най-искрени извинения. Как бих могъл да се оправдая? Може би присъствието ти ми е причинявало болка, тъй като ми напомняше за майка ти, или за раждането, което доведе до печалната й смърт.

Изабел сви рамене:

— Сигурна съм, че си направил всичко, което зависи от теб, татко. Това състояние на нещата си имаше своите психологически предимства. Така нямах възможност да се разочаровам от теб. Всяко твое гостуване, когато пътят ти минаваше през Рио, всяка седмица от ваканциите, които прекарвахме заедно в Петрополис, Патагония или на Маями Бийч, бяха вълшебство за мен, а ако беше ми отделял повече време, вълшебството щеше да се изчерпи. Децата имат нужда от физическа привързаност, но не са придирчиви към източника. Леля Луна беше мила с мен, когато не я разсейваха светските й задължения или когато някоя от жестоките й диети не я докарваше до лудост, а имаше и прислужници, готвачки, монахини, които ми отделяха по някоя ласка, усмивка или добра дума. За другите бях, а аз и се чувствах така, едно хубаво обичано дете. Но на заден план като масивна защитна стена неизменно стоеше твоята завидна репутация.

Баща й отново потръпна. Когато затваряше клепачи, тънката, прошарена от вени кожа под тях, трепкаше като ципа на жаба.

— От думите ти излиза, че си прекарала тъжно детство.

— Човек трябва да е прекарал тъжно детство — обясни тя, — за да има желание да порасне.

— Брат ми… — започна той и млъкна. — Бъди откровена с мен, макар никога да не съм се ползвал с доверието ти. Спомняш ли си дали брат ми някога е злоупотребил с близостта, която смъртта на майка ти и моите амбиции наложиха на двама ви? Дали някога, искам да кажа — отново колебание и потрепване на мускулчета по лицето в сенките — е превишил правата си на чичо във физическите ви отношения?

Беше докоснал единственото непокътнато място в невинността й.

На Изабел й се повдигаше от този въпрос, той изискваше такава голяма промяна в представата й за детството и сексуалното й развитие. Тя се изчерви и едновременно с това сякаш някакъв розов воал се разстла върху детските й години, замъглявайки подробностите. Единственото, което виждаше, бе апартаментът, гледката, която се откриваше от прозорците му към други такива прозорци и жилищни сгради, както и един искрящ отрязък от океана, но не обитателите му, не и многото години, които бе живяла с чичо си.

— Прегръщаше ме съвсем по роднински — с усилие си припомни тя — и прегръдките му станаха по-вежливи и по-внимателни, когато… когато съзрях. Понякога идваше в спалнята ми да ме целуне за лека нощ, но вече без книжка за Бабар или Тентен^[5], които ми четеше на глас с чудесна изразителност и вдъхновение, когато бях малка. Сядаше на стола до леглото ми, мълчеше и изглеждаше уморен, а понякога усещах, макар да бях още момиче, че му давам нещо, което леля Луна не можеше да му даде, въпреки че не правех нищо. После те се разделиха и чичо го нямаше у дома в необичайни часове, понякога и по няколко нощи наред, аз пък бях записана в училището на монахините, така че срещите ни станаха по-редки и се чувствахме все по-неловко, когато се виждахме. Да, обичах го и той ме обичаше, но си мисля, татко, че ти подценяваш качествата на кръвта на рода Леме, ако си въобразяваш, че собственият ти брат е способен на някаква физическа волност. Той беше напълно почтен при изпълнението на задълженията си на настойник, наложени му от личните ти амбиции и заетост.

И все пак, докато се произнасяше твърдо в защита на чичо си, приключвайки въпроса завинаги, тя усети как нещо се раздвижи сред розовата мъглявина на ранните й спомени — някакво докосване, или опит за докосване, или ускоряване на пулса, което паметта не й позволяваше да възстанови. Колко е страшно, помисли си тя, че човек не само расте и разширява опита си, а едновременно с това губи предишната си същност. Движим се напред в тъмнина, а тъмнината се затваря зад гърба ни.

Сред сенките и светлината лицето на баща й сякаш се стопи от тъга, то ставаше все по-безформено и прилично на плужек, докато съзерцаваше Изабел със сиво-сините си очи, няколко нюанса по-светли от нейните. Мислеше си, но Изабел не можеше да знае това, за една рапарига, за едно чернокожо момиче, което продаваше тялото си и обичаше кашаса, за едно момиче със стремеж към саморазрушение, с малка обла глава и стройно безсрамно тяло, с което, преди да се ожени, често прекарваше разгулни дни и нощи в Рио, и което забременя, но бе невъзможно да се разбере от кого сред многобройните любовници. Тя изчезна от живота му, за да роди детето, и сега, докато се взираше в Изабел, той се питаше дали дъщеря му няма някъде из Бразилия един сивоок брат, в чиито жили напразно тече гордата кръв на рода Леме.