Джон Ъпдайк
Бразилия (14)

XIV
Под звездите

Вън на тротоара светлините на град Бразилиа разпръскваха надвисналата пустош на небесния свод. Ресторантите, предлагащи рядка канжа де галиня^[1] и баровете, от които се носеше гръмък подигравателен младежки смях, хвърляха светли правоъгълници по тротоара, над главите им осветените квадрати на прозорците се извисяваха на възбог, сякаш за да превишат по брой и да засенчат звездите. Изабел бе с розова блузка с къси ръкави и бе вързала около кръста си, ако нощта се окаже хладна, памучен пуловер с щамповано изображение на короната от тръни, увенчаваща Националната катедрала; когато ускори крачка, за да се изравни с Тристао, бедрата й се залюляха небрежно и предизвикателно — всъщност илюзия, която се дължеше на ветреещите се ръкави на пуловера. Новите му бели обувки за тенис проблясваха пред нея, стъпваха ту в локвите електрическа светлина, ту в тъмнината. Пешеходците поглеждаха за миг към тях, не бяха подходяща двойка, но в Бразилия такива двойки се срещаха често.

Тъй като започна да се задъхва, тя се осмели да докосне ръката му, сякаш да го накара да забави крачка. Дланта й уплашено се отдръпна, стресната от желязната твърдост на неговия бицепс. Да, беше по-възрастен, мускулите му бяха станали по-възлести, лицето — по-слабо, с едва забележима бръчица в ъгълчето на устните, която по-рано я нямаше. Чувстваше се вдъхновена, екзалтирана, но също и забързана, като че времето бе завило зад ъгъла и се търкаляше надолу.

— Да, работих — каза й той. — Две години в автомобилния завод, където от мен се очакваше да завинтвам болтовете, с които се закрепва двигателя, докато накрая започнах да ги завинтвам и насън. Исках да сънувам теб, Изабел, но лицето ти ми се губеше, а също и гласа ти, ден след ден, нощ след нощ. Накрая се разбунтувах и нараних брат ми, за да се измъкна.

— А сега ме виждаш — рече Изабел, като се преструваше, че е весела и безгрижна. Тя улови желязната му ръка с бялата си длан и го завъртя, заедно с издутата като гърбица оранжева раница, принуждавайки го да върви по-бавно натам, където светлините чезнеха, а Ейшо Родовиарио Норте правеше плавен завой. — Още ли ме харесваш?

Милото й, като муцунка на маймуна лице, почти прозрачно от бледността на студентските безсънни нощи, изглеждаше по-крехко, сякаш житейската тъга бавно пресушаваше соковете му.

— Докосни ме и ще видиш — отвърна той.

— Тук, на улицата ли? Ти си луд, Тристао. — И все пак усети как бикините й под дънковата пола овлажняха.

— Срамуваш ли се от мен? Избягах от дома на брат ми, облечен в дрехите, с които обикновено спя. Затова съм такъв раздърпан. Всъщност, разполагам с известна сума… Двегодишните ми спестявания са в раницата.

— Винаги съм щастлива, когато съм с теб — каза тя и докато вървяха един до друг, тя леко докосна с другата си ръка късите гащета там, където членът му се бе пробудил.

— Трябва да се любим и да поговорим — каза той.

— Да. Продължавай да вървиш, съпруже мой. Скоро ще намерим подходящо място.

Повечето светлини на града бяха останали зад тях и сега се разминаваха с работниците, запътили се към автобусите, които да ги откарат в бедняшките квартали на километри навътре в пустошта, светлите им ризи се мержелееха в тъмнината като гребени на вълни в нощния океан. Край тях вече не минаваха автомобили със запалени фарове, проблясваха само светлите петна на белите му обувки, развятия й пуловер и дългата й платиненоруса коса. Тротоарът свърши. По средата на двупосочната магистрала имаше тревна ивица, широка колкото разстоянието между две преки в града. Когато тръгнаха по нея, тя усети през сандалите си леките убождания на росата, капки от обърнатия бокал на нощта, неизменно ясна и още по-прозрачна над главите им. Сега вървяха по-бавно, като спираха от време на време да се целуват и галят, протягайки ръце под тънките дрехи, за да докоснат и помилват копнеещата кожа.

Тук-там широката централна ивица на магистралата бе обрасла с растителност, малки горички. Когато се приближиха към една от тях, с познанията си по ботаника тя различи диви бананови дървета, под чиито огромни листа можеха да се скрият, и юка с пламтящи цветове, подобни на лилия. Растителността беше достатъчно гъста и двамата можеха да се чувстват невидими върху ложето от гнила дървесна кора и сухи бананови листа. Влюбените легнаха, а високо над тях бе черното небе, обсипано със звезди, някъде струпани една до друга, като пустинните храсти, растящи близо един до друг по коритата на пресъхналите реки. Над горичката, далеч от ярките светлини на столицата, звездите грееха със сила, която вземаше връх над техния безпорядък: това несъмнено беше сигнал за началото на някакво невиждано чудо. Тя смъкна бикините под късата дънкова поличка, а той свали банските си гащета и те станаха отново любовници. Сливането им беше като балсам върху двугодишна болезнена рана.

— Нека никога вече не се разделяме — въздъхна той, докато тласъците все още заглъхваха в нея.

— Няма — обеща тя.

— Къде можем да отидем? Гневът на баща ти ще ни преследва навсякъде.

— Това не е гняв. Той не те харесва, защото така е възпитан. Погледни над нас, Тристао. Небето е безкрайно, а също и Бразилия. Ще тръгнем на запад и ще се изгубим в нея.

Докато лежаха сред живописната растителност, прилична на джунгла заради избуялото диво бананово дърво, чиито зелени заострени плодове смесваха сладкия си аромат с мускуса на Изабел и мириса на Тритаовото тяло, доста силен след целодневното мъчително пътуване, трафикът стремително се носеше край тях по двете половини на супермагистралата, светлините на фаровете като крилати ангели слепешком долитаха при тях в храсталака, образуваха назъбени, препускащи сенки на листа и стволове и осветяваха голите крайници и меките кореми на скритите любовници. В тези плисъци от ярка светлина всеки четеше страха в лицето на другия. Опитваха се да си представят вътрешността на Бразилия.

— Известно време можем да живеем с моите пари — каза той. — Но инфлацията ги поглъща и няма да стигнат за дълго.

— Аз имам само джобни пари, но мога да открадна някои неща от апартамента на баща ми, които да продадем. Още пазя свещника, онзи, който не дадох на майка ти, табакерата на чичо Донасиано и кръстчето. Мога да открадна бижутата на майка ми, които баща ми е запазил. Те, така или иначе, са мои.

— Не взимай нищо от баща си, което може да има сантиментална стойност — каза Тристао. — Надявам се някой ден да се сприятеля с него.

Тя, без да иска, издаде звук, който му показа, че мечтата му е безнадеждна. Страх, тъмен и безкраен като територията, на която обричаха бъдещето си, проникна в стомаха му със студени пипала. И все пак присъствието й намаляваше ужаса му. По хълбоците й бяха полепнали парченца кора от бразилски бор, които бяха подхранвали растителността, но ето че отново загниваха и се превръщаха в част от природата. Той я накара да застане на четири крака, както предната нощ бе сторила Одете, и започна да отлепя парченцата от двете възглавнички на снежнобелия й задник. Целуна лявата буза, после дясната и пъхна езика си в стегнатата малка дупчица между тях. Никога не беше правил това, дори в хотел „Амур“. Тя инстинктивно се отдръпна, а после, като усети твърдата решимост, с която ръцете му стискаха хълбоците й, притисна тяло към лицето му с неговия безкостен израстък, тъй като не желаеше да опетни любовта им и с помен от срам. Това, което беше нейно, беше и негово. За тях това бе нова територия. С кръглите си чувствителни ноздри, на които тя се бе любувала същата вечер, той вдъхна първичния странен мирис на изпражненията й, част от нея, и все пак не самата тя. Така заличи спомена за Одете и спокойно се остави на съдбата си, отново съединена с тази на Изабел.

Когато излязоха от банановата горичка, далечните светлини на Бразилиа смътно се мержелееха на хоризонта като дрипави перфокарти, нищожни в сравнение с чувствения порой на звездите. Докато вървяха към столицата по тъмната междинна ивица, Изабел и Тристао се уговориха да се срещнат на автогарата в седем часа сутринта и да хванат автобуса за Гоиания^[2].