Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011)

Издание:

Джон Ъпдайк

Бразилия

 

John Updike

Brazil

Copyright © 1994 by John Updike

Alfred A. Knopf, New York, 1994

 

Библиотека „Златни зърна“, 1994

 

Американска, художествена, първо издание

Превод: Ралица Ботева

Редактор: Красимира Абаджиева

Консултант: Александър Керемидаров

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Марта Василева

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 17,5

Цена 74 лв.

 

Печат ДФ „Абагар ЕООД“ — Велико Търново

Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“

Издателство „Хемус“ ООД, София

ISBN 954-428-091-Х

 

Библиотека „Златни зърна“ е основана от Славчо Атанасов, неин редактор-стопанин от 1936 до 1947 г.

 

Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Водещ редактор: Петър Величков

 

За корицата е използван фрагмент от творба на френския художник Анри Русо — Митничаря

История

  1. — Добавяне

VII
Шикиньо

Тристао започна да се чувства недобре със стомаха, като че живееше на диета от бонбони. Щеше да бъде доволен, когато пачката крузейрос свърши и двамата с Изабел се озоват на улицата, за да поеме ролята на защитник. Готвейки се за този ден, той започна все по-старателно да търси брат си Шикиньо. Нямаше адреса му, а градът представляваше един огромен лабиринт, без океан или планини, по които да се ориентираш. Имаше големи квартали, в които живееха само японци, в други пък — само италианци, имаше дори квартали за евреи и за араби, където уличните табели бяха с неразбираеми букви. Тук живееха по-малко чернокожи, отколкото в Рио, а климатът беше по-суров, несмекчаван от морето, яростни гръмотевични бури и силни пориви на вятъра проникваха откъм сушата западно от града. Тристао вече не се чувстваше като хищник, който обхожда собствената си територия, макар че, за да не загуби форма, с помощта на бръснача ограби няколко бели хора, които просто си го просеха. Чувстваше се срамежлив и несръчен, потенциална жертва на огромните сили, събрани тук.

Тукашните хора не прекарваха цялата сутрин на плажа както в Рио, вместо това компетентно се суетяха наоколо като европейци, продаваха и купуваха, сключваха сделки със същия ентусиазъм, с който кариоките се замесват в любовни афери. Мъже в тъмни костюми вървяха по трима или четирима в редица, жестикулираха и възклицаваха, обзети от вълнуващата любов, която изпитваха един към друг и към правенето на пари. Ала истинският живот, животът на екстаза и доброто настроение упорстваше и съществуваше под забързаната маска на бизнеса и това издайнически личеше в безизразните лица на проститутките, които наперено крачеха с дългите си крака по Руа дос Андрадас, и в свещите, от които капеше восък в подножието на голямата грубовата статуя, наречена Африканска майка, близо до Виадуто до Ша. Тристао купи няколко карти на Сао Пауло, но нито една не съответстваше на другите, автобусните линии се извиваха като агонизиращи змии, а слезеше ли от автобуса, замаян от завоите и люлеенето, тръгваше на юг, макар че възнамеряваше да върви на север. Въпреки всичко, когато оставяше Изабел да си отспи след нощните ласки, или погълната от някой любовен роман, той успяваше да намери индустриалните зони — безкрайни редици от пренаселени къщи, малко по-големи от колибите в Рио, но построени от по-солидни материали върху правоъгълни парцели, а до тях сивите фабрични сгради, предназначени за работа, ала често празни и бездействащи, сякаш работата прииждаше на цикли, така, както се редуват суша и наводнение, но сушата идва по-често от наводнението. Иззад дебелите им стени той чуваше шума на машини, които с шеметна бързина запояваха, стриваха, смесваха, пресоваха, опаковаха. Между пръснатите тук-там фабрики, чиито прозорци бяха затъмнени и наподобяваха липсващи зъби, се виеха ръждясали релси, по които вече не минаваха влакове, имаше и заградени пространства, където странни купища от бетонни блокове и дървени щайги бавно се рушаха под въздействието на времето и отново се превръщаха в част от природата. Малките търговски райони бяха на най-невероятни места — мерсеариас[1], барове, бръснарници, окултисти, гледачки и обущарници, вкопчили се здраво в живота, благодарение на шепата клиенти, които, в сравнение с бедняците в Рио, се струваха на Тристао печални и мръсни, лошо облечени и неприветливи — пролетариат. Той спря няколко души и ги попита дали познават човек на име Шикиньо. Никой не го познаваше и те се смееха на Тристао, задето си въобразява, че с едно-единствено име може да намери човек в огромния Сао Пауло, най-големия град в Южна Америка. Шикиньо Рапозо, добавяше той, а те пак се смееха. Имало стотици с това име. Нямаха му доверие — добре облечен негър, с акцент на кариока, при който „с“ се произнася като меко шипящо „ш“.

По-големият му брат бе напуснал фавелата на единадесет или дванадесетгодишна възраст, когато Тристао нямаше и шест години. Тристао си спомняше само тъжните му светли очи и болезнено тънкия врат. Шикиньо бе минал някак безплътно през сенките и жаркото слънце на тяхното съществуване. Фигурата му бе крехка, в движенията му липсваше гъвкавост, а дланите му непохватно се размахваха на края на кокалестите ръце. За тринадесет години сигурно се е променил до неузнаваемост.

В действителност се оказа, че не е така. Един ден Тристао го разпозна без никакво усилие на широкия тротоар пред хотела.

— Братко — каза без усмивка високият слаб човек. Той като че ли чакаше някого.

Шикиньо, чиято кожа бе с белезникавокафявия цвят на евтина керамична плочка, беше значително по-светъл от брат си. Баща му сигурно е бил бял, или по-скоро сив, и със студени очи с цвят на алуминий под набръчканите клепачи. Шикиньо се бе превърнал от момче в мъж. По лицето му имаше малки сухи бръчици, където примижаването и гримасите бяха белязали кожата. Дори тънката му шия бе сбръчкана и приличаше на изстискано парче плат.

— О, да знаеш откога те търся! — каза Тристао след тяхната абрасо[2].

— Да, казаха ми, че си разпитвал за мен — отвърна Шикиньо. — За съжаление не съм бил по местата, където си ме търсил. Чудо е, че се срещаме в такъв голям град, където всеки ден пристигат стотици хора. — Говореше замислено, което не създаваше приятно впечатление, устните му мърдаха, а погледът на сивите му очи оставаше непроменен.

— Шикиньо, не съм сам. Сега имам съпруга, компаньейра[3], и трябва да намеря работа в автомобилния завод.

— Вече не правя фускас. Занимавам се с нов бизнес, с електроника. Но образованието ми е недостатъчно за тази работа и не мога да мръдна от най-ниското стъпало. Чистя във фабриката, така че да няма нито петънце мръсотия. Сложните машини, които произвеждаме, са способни да решават всякакви математически задачи със съвсем леко подаден сигнал, но за тях най-малката прашинка е равносилна на камък в двигателя на кола. При просветената капиталистическа политика, която замести опасните социалистически експерименти на Куадрос и Гуларт[4], се радвам на привилегията да бъда шеф на групата на чистачите, като едновременно с това посещавам вечерни курсове, за да се образовам в тайните на новата технология. Но защо ми говориш за работа? Облечен си като богаташ. Дни наред живееш в хотел, в който се плаща на час.

— Жена ми и аз откраднахме малко пари, но вече са на привършване. Изяде ги инфлацията, както и нашият охолен начин на живот. Ела, трябва да се запознаеш с нея. Тя е красива и е истински ангел в своята преданост. Казва се Изабел Леме.

Шикиньо размаха ръце пред гърдите си, сочейки вехтата си риза, бяла, с къс ръкав, каквито носят инженерите, дори с пластмасов предпазител в джобчето, само че в него нямаше химикалка, а острата яка беше протрита.

— Ще ми е неудобно да се срещна с нея в тези дрехи. Вие трябва да ни дойдете на гости. Аз също имам съпруга. Казва се Полидора. Ето адреса ми, скъпи Тристао. Сега на нашата улица има електричество, а градската управа обещава и канализация. Вземи автобуса до Белем, а после върви на юг до Моока, ей сега ще ти покажа. — Той бързо начерта карта и ги покани за следващата вечер, като добави: — В Сао Пауло има работа, но има и много хора от нордесте[5], които смъкват надниците и като нищо са готови да прережат гърлото на всеки, който ги заплаши. Но аз ще разпитам, в името на семейството. Как я кара скъпата ни майка?

— Общо взето, както винаги, проклина всичко и всеки.

Шикиньо си позволи да се усмихне и кимна мрачно.

От алуминиевото спокойствие в очите му Тристао разбра, че информацията не е нова за него и че е задал въпроса само от благоприличие. На раздяла Шикиньо настоя:

— Полидора и аз ще ви чакаме. Не идвай без жена си.

Странно, че се срещнаха така навреме в една част на града, Кампос Елисеос, където Шикиньо едва ли идваше често. Тристао прие с благодарност поканата и се върна в хотела, за да съобщи на Изабел, че започва истинският им живот заедно — животът им в реалния свят, а не в хотелската стая. В тези дни на безделие, тя се бе пристрастила към следобедните сладникави мюзикли по радиото и към дублираните предавания на чужди телевизионни сериали като „Обичам Люси“. И тя като Тристао бе започнала да пълнее.

Бележки

[1] Бакалници (порт.). — Б.пр.

[2] Прегръдка (порт.). — Б.пр.

[3] Приятелка (порт.). — Б.пр.

[4] Бразилски президенти. — Б.пр.

[5] Североизток (порт.). — Б.пр.