Джон Ъпдайк
Бразилия (15)

XV
Гоиас

Раздрънканият автобус, чиято яркозелена боя едва се виждаше през слоя от червена прах и засъхнала кал, се носеше по пътя с грохот и скърцане. Отначало беше пълен, но бързо се опразни, докато напускаха изисканите модерни квартали на Бразилия и обръча от коптори, израснали по време на безредното забързано строителство на града, които, противно на предвижданията, така и не бяха разрушени. Скоро останаха само неколцина пътници. Вече бяха напуснали Федералната област и се намираха в същинската провинция, в кампо серадо^[1], хълмисти обработваеми земи, редуващи се с редки ниски гори и поля, добиващи кафяв цвят през този втори месец на сухия сезон. Благодарение на новите си знания по ботаника, Изабел различи тютюна и фасула, памука и царевицата. Ожънатите стъбла изглеждаха изоставени, селският пейзаж излъчваше меланхолия и монотонност, която сковаваше градските сърца на младата двойка — някаква досадна повторяемост, сякаш слушаш човек, който знае само няколко думи, но не престава да говори. По местата, където земята не беше обработена, се мяркаха черни говеда, които като трънливи храсталаци осейваха неоградената, изсушена от жегата савана, простираща се до синкавите планински хребети. Преди време земята вероятно е била по-плодородна — пътят минаваше през градчета, празни като счупени стомни, с порутени къщи, чиито запустели градини бяха обрасли с бурени.

Двамата се държаха за лепкавите си от пот ръце, докато в автобуса ставаше все по-горещо, и ту единият, ту другият задрямваше. Тристао бе прекарал нощта проснат на една пейка на автогарата, страхуваше се да не го ограбят и здраво стискаше преплетените каишки на раницата, а пачката крузейрос бе пъхнал зад джобчето на банските си гащета, където бръсначът бе готов всеки миг да излезе от калъфа си. Автогарата беше ярко осветена и неколцина мъже от квартала я използваха за игрален клуб. Те шумно тракаха с плочките за домино и крещяха при всяко хвърляне на зара, докато играеха бозо. От време на време Тристао задрямваше за десетина минути, но често се будеше, тъй като здраво стегнатите каишки спираха кръвообращението в ръцете му. Изабел бе лежала будна в мрачната си стая в края на извития коридор, заслушана в шумовете от спалнята на високия слаб слуга и дебелата му съпруга, които бавно се приготвяха за сън. Взираше се в ъглите на стаята, която бе украсила със студентски плакати, грамофонни плочи и книги, книги, чиито широки гърбове с укор се взираха в нея, за това, че ги изоставя. В пет часа стана и без да вдига шум, прибра дрехите си в два сини куфара. После тръгна по коридора с надеждата, че мъжът от охраната във фоайето ще спи зад гишето. Когато се озова на улицата с двата тежки куфара, тя приличаше по-скоро на поредната, изпълнена с надежда пришълка, дошла да търси държавна работа, а не на побягнало дете на привилегированата класа. Взе такси до автогарата, където раздели с Тристао евтината закуска от кафе, пупуня^[2], хляб и сирене. Този път като съпрузи си обещаха един на друг да бъдат по-пестеливи, отколкото в Сао Пауло.

Раздрънканият автобус ги събуди, когато със скърцане и друсане спря в някакво градче, където самотният гол кръст на единствената черква стърчеше над фасадата с фалшиви спирални орнаменти, върху чийто перваз жестикулираха нащърбени каменни светии. По вехтата фасада на магазина до автобусната спирка не бяха разлепени нови рекламни афиши. Имаше само окъсани избелели стари плакати. Единственият признак на предприемчивост беше старицата, която продаваше кочани печена царевица, застанала до мангала в напечения от слънцето ъгъл до варосаната стена. Мръсната й рокля бе украсена с дантелена яка, а на главата й се мъдреше пластмасова шапка с козирка, рекламираща бира „Брама“. Глинените керемиди на градчето изглеждаха напукани и разкривени от тежестта на безразличното небе, чийто крещящ син цвят напомняше пласт току-що нанесена боя.

Напредвайки към вътрешността на страната, те сякаш пътуваха назад във времето. По стесняващия се път се състезаваха все по-малко автомобили. Мъже и жени се друсаха по банкета, възседнали магарета с дълги кукленски мигли. Автомобилите бяха с ъгловати силуети, стъпала под вратите и извити калници — спомен от една по-стара епоха, преди Бразилия да има своя собствена индустрия, когато колите, след дълга употреба и неколкократни ремонти, пристигаха закупени от втора ръка от Северна Америка. В далечината, начело на разширяващ се облак кафяво-жълт прах, се движеше камион с дървена каросерия, а от време на време зърваха кравари, вакейрос, облечени в кожа от глава до пети, които се губеха в праха, вдигнат от конете и от стадата им. Самият пейзаж, там, където сухите възвишения не се пресичаха от оградени с телена мрежа нивя, приличаше на светлокафява животинска кожа, непроницаема за драскотини и вода, нашарена с белези от рани и охлузвания места. Тристао и Изабел жадно поглъщаха с погледи монотонните гледки на Гоиас, но след известно време, със зачервени очи, отново се обърнаха един към друг. Стомасите им свиреха от глад и от страх, бояха се от рискованото пътешествие, което бяха предприели.

— Цялата тази земя принадлежи на добитъка и на неговите собственици — отбеляза Тристао. — Колкото и да е обширна, не виждам място за нас.

— Изминали сме само няколко километра — успокои го Изабел. — Бразилия е безкрайна и предлага безкрайни възможности.

Все пак, когато след шест часа пристигнаха в град Гоиания, безмилостното геометрично разположение на улиците, които се движеха в кръг и бяха номерирани, но нямаха имена, непрекъснато ги връщаше на автогарата на авенида „Анянгера“. Нередовното спане и хранене започваше да се отразява на Тристао. Изабел бе събрала много от дрехите и съкровищата си в двата сини куфара и гърбът под оранжевата раница го болеше — тя му се струваше тежък скъпоценен камък, окачен на врата. Ратаи с меден цвят на кожата, замаяни от кашаса, се заглеждаха по улиците в това бяло момиче, което вървеше до този толкова черен мъж. С отдалечаването от крайбрежието, все по-често се срещаха хора с индианска кръв. Тристао чувстваше, че цветът на кожата му бие на очи, а Гоиания все повече му заприличваше на Бразилиа — още един абстрактен план, наложен от проектантите върху покорната пустош. Ето защо имаше чувството, че бащата на Изабел е по петите им. Краката на младите съпрузи се подкосяваха от глад, но ресторантите, към които приближаваха, ги отблъскваха с екота на груб мъжки смях, със скърцането на шпори по дървения под, както и с облаците миризма на печено на скара говеждо и евтина пинга^[3]. Най-после на авенида „Президенте Варгас“ намериха „Рестауранте Доурадо“, в който се сервираха специалитети от риба от близките реки и езера. Собственикът беше плешив украинец с няколко железни зъба. Той хареса новите си клиенти, екзотични като самия него. Специалитетът „доурадо“ е особено вкусен, каза им той, със сос от бананово пюре със стърган лук и лимонова кора. За десерт им препоръча редкия плод, наречен мари-мари и се заседя на тяхната маса достатъчно дълго, за да обясни как се е озовал тук. Беше заплетена история, в която ставаше дума за някаква отдавнашна война: бил пленен, когато немците нахлули в родината му, и бил принуден да се включи в специалните войски, които да контролират затворнически лагери с някакво неясно предназначение. Избягал, когато руснаците нахлули в Полша, съзнавайки, че ще го екзекутират като предател и военнопрестъпник.

— Пред очите ми е минала твърде много история — каза той. Накрая се озовал в Бразилия. — Това е една щастлива страна с дълбоки джобове и къса памет. — Когато се смееше, металните му зъби проблясваха като ножове, наредени в чекмедже.

Сити и със свежи сили, Тристао и Изабел намериха някакъв магазин на една крива улица, наречена „Руа 82“, и си купиха каубойски ботуши с богата бродерия и заострени върхове. Приемайки гостоприемния ресторант за предзнаменование, те се качиха на нощния автобус, които отиваше на север към Гоиас Вельо и планината Доурада.

Влюбените се събудиха от неспокоен сън, люшкани от автобуса, чийто двигател стенеше. В първата бледа светлина на утрото автобусът се изкачваше по шосето, което се бе превърнало в широк черен път, клонките на бодливите храсти от двете страни на пътя драскаха по прозорците. Пасищата вече не бяха оградени, така че се налагаше шофьорът да спира, заради скитащите зебу^[4] с увиснали уши и абсурдни гърбици. В един участък от пътя се наложи автобусът да пълзи зад волска каруца, претоварена с необелени царевични кочани. Караше я босоного десетинагодишно момче с шапка от разплетена слама, което размахваше пръчка. Тук-там зората разкриваше едноетажната сграда на ранчо, сгушена в склона на планината, а още по-нагоре се виждаха неизмазани колиби, където само най-малките разчистени парцели, осеяни тук-там с насаждения от маниока и фасул, доказваха човешкото усилие в борбата срещу палмите, пълзящите лози, трънливите кипа^[5] и опунции^[6]. Нагоре и надолу, но повече нагоре, отколкото надолу, се люшкаше автобусът, а главата на Изабел се облягаше с оловната тежест на отчаянието върху рамото на Тристао. Преди пладне стигнаха до някакъв град край планинска рекичка. Единствените по-големи сгради в него бяха кръчмата, магазина и черквата със запечатана врата.

— Къде се намираме? — обърна се Тристао към шофьора, когато всички пътници, сякаш по сигнал, който само той не бе успял да чуе, се изнизаха от автобуса върху хлъзгавия синкав калдъръм на наклонения градски площад.

— Завоя на французина — отвърна шофьорът. — Тук пътят свършва.

Пътниците се разпръскваха. Някои от тях имаха посрещачи и след като се прегръщаха и си поделяха планината от вързопи, които единият бе донесъл отдалеч, заедно се отдалечаваха по пътеката, едва очертана в пустошта, към невидимия си дом. Изабел, на която й се повдигаше от дългото пътуване, се чувстваше зашеметена от това безизходно положение. Сърцето на Тристао се бе свило от необходимостта да бъде храбър и за двамата. Той трябваше да опази откраднатите луксозни предмети, скрити в багажа, както и пачката крузейрос. Може би инфлацията нямаше да ги настигне толкова далеч във вътрешността на страната.

Кикотът на бързо течащата лъкатушна рекичка изпълваше въздуха, приглушен от надвисналата гора и облачната пелена, през която слънцето бледнееше като луна, като размазана рана в небето. Отворената врата на кръчмата, която се казваше „Флор да Вида“, ги канеше в единственото оживено място, предлагащо подслон. Когато влязоха, неколцината клиенти прекратиха брътвежа си на кресливия диалект, характерен за вътрешността на страната, чийто носов изговор се извисяваше, сякаш да заглуши някакъв постоянен вятър. Момиченце с кръгло като чиния лице, чиято коса бе сплетена на толкова стегнати плитки, че лъщеше на темето й като лаково покритие срамежливо се приближи към тях.

— Жена ми и аз сме гладни — рече Тристао, като му беше приятно да нарече Изабел своя съпруга дори в такава скромна обстановка. Сякаш от тялото му бе покарала нова издънка и това ново същество се държеше неловко, но внушително, обладано от исполинско достойнство.

— Какво ще ни предложите за ядене? — попита Изабел със сериозния, не момичешки, глас на жена, като се стараеше да говори ласкаво, за да предразположи плахата сервитьорка.

— Ориз и черен боб — продума детето — и фариня.

— А какво друго предлагате? — попита Тристао.

— Няма друго, сър — отвърна момиченцето и добави — Може би има малко сушено козе месо.

— Да, с удоволствие ще поръчаме от него — каза Изабел.

Когато малката келнерка се скри зад раздрънканата летяща врата до бара, Изабел покри с бялата си ръка дланта на Тристао върху грубата маса и каза:

— Дошли сме в страна, където няма голям избор.

— Да умрем от глад, или да ядем сушено козе месо — с мрачна наслада рече Тристао.

Храната бе поднесена в дебели един пръст чинии, от нея се вдигаше пара и тя се оказа неочаквано вкусна. Дори жилавото козе месо се топеше в устата. Докато се хранеха, към тях се приближи нисък и набит мъж, чиято рижа брада почти се сливаше с медночервения цвят на лицето. Окосмяването по бузите му стигаше почти до очите и дори на върха на носа си имаше кичур косми. Без да ги пита, малката келнерка им бе донесла чаши бистра пинга, а сега този любезен непознат сложи и своята чаша на масата.

— Какво ви води в Завоя на французина в подножието на Доурадас? — Гласът му беше с груб тембър, но той внимателно подбираше думите си, и речта му напомняше за грубо провинциално копие на барокова мебел.

— Автобусът бил дотук — отвърна Тристао, докосвайки малкият метален правоъгълник на колана на късите си панталони, за да си придаде увереност. — Нямахме друг избор, приятелю.

Червендалестият мъж се усмихна и сред рижата брада се показаха неравните му проядени зъби.

— Пътят продължава нататък, шофьорът е измамник. Има си някаква жена в предградията, с която прекарва нощта. Пътят продължава още много мили нататък, можете да ми вярвате.

— Нима тук има предградия? — попита Изабел, този път с момичешки глас, като без да иска, звънливо се засмя.

Червендалестият прикова помътения си поглед в нея и рече:

— Има, и то големи. Някога енорията включваше двадесет хиляди души, без да броим индианците от племената тупи и щакриаба.

— Какво е станало? — запита Тристао.

Под огнените вежди на мъжа розовеещото бяло на очите му се въртеше, сякаш онова, което щеше да разкрие, не биваше да бъде чуто от никого във „Флор да Вида“.

— Златото се изчерпа за по-малко от един век. — Той направи драматична пауза. Беше облечен с кожена жилетка върху груба риза, и двете в червеникавокафяв цвят, но не можеше да се каже дали това бе истинският им цвят, или бяха попили местния прахоляк. — Но Завоя на французина отново ще стане голям град — увери ги той. — Всички планове са непокътнати. Булеварди, които се събират в един общ център, симетрични паркове, чудесен медицински пункт, който ще се поддържа от йезуитите. Има дори — простете, че ще подразня слуха ви с това, сеньора — квартал, определен за публични домове, чиито входни алеи са така подредени, че да осигуряват дискретен достъп за постоянните клиенти. — Неспокойните му очи се задържаха смущаващо дълго върху Изабел, очаквайки реакцията й.

— Звучи много добре — рече тя — за хора, които имат нужда от подобни услуги.

Тристао отново докосна своя бръснач и рязко попита:

— Търсят ли се мъже за работа в тази област?

Червендалестият изглеждаше учуден от въпроса.

— Сеньор, моля ви… огледайте се наоколо. Какво виждате? Колиби и трънаци, спомени и надежди. Както казах, златото го няма вече. Отиде другаде. — Този път той втренчи лукавия си неспокоен поглед в Тристао.

Младият герой се хвана на въдицата.

— Къде е отишло?

— Ами… ей там горе. — Осведомителят им махна неопределено с ръка към стените на кръчмата по посока на планините високо над тях. — В Сера до Бурако. Там има хиляди мъже, млади ми приятелю, които забогатяват единствено от собствения си тежък труд. Всеки ден изкопават късове злато, големи колкото юмрука ми. — И той им показа юмрука си, огромна буца, от която никнеха косми като коренчета от червеникавокафяв дървесен чвор. — Или поне колкото печата върху пръстена на дамата. — Въпреки мъждивата светлина в кръчмата, той бе забелязал проблясващата елипса на пръстена с надпис ДАР. — Дори няколко парченца колкото главички на топлийки ще са достатъчни да купите на хубавата дама дрехи за десетина години. Не мога да не забележа, че куфарите ви са доста натъпкани.

— Търсим си нов дом — обясни Тристао, поглеждайки към Изабел, за да провери дали не е казал твърде много.

— И защо? — запита червендалестият, грейнал от удоволствието, което изпитваше от разговора. — Видът на вашата дама и чудесната й рокля показват, че последният й дом е бил удобен.

— Има разни видове удобства, сеньор — рече Изабел, а женственият й глас придоби нова твърдост. Тристао беше благодарен за намесата й, опасяваше се, че сам би провалил неясните преговори.

Мъжът се усмихна толкова широко, че сред гъстата брада се показа влажната розова вътрешна част на червените му устни. Той се обърна към нея, сякаш го бе предизвикала:

— И вие сте намерили ненадминато по рода си удобство в обятията на вашия пламенен чернокож приятел, така ли?

За изненада на Тристао, тя хладно отвърна:

— Да.

Безпокоеше се от женствеността, с която я бе дарил, сега тя бе вече част от нея и Изабел можеше да я дарява на други мъже.

— Радвам се за вас, сеньора — долетя равният отговор, а рунтавите вежди на непознатия се спуснаха над искрящите му кървясали очи. — В Завоя на французина не подценяваме тялото и неговите нужди.

— Как се кандидатства за работа в тази мина? В Сао Пауло работих в един завод за монтаж на фускас — работата ми беше да затягам с болтове лявата страна на двигателя към шасито.

— О, така ли? — възкликна мъжът, явно изненадан. Рунтавите червени вежди се повдигнаха и удвоиха броя на бръчките по бакъреното му чело. — Чувал съм, че в Сао Пауло правят коли. Паулистите са умни хора, но са безмилостни. Добре си направил, че си се отървал от тях, мой черни приятелю. Тях ги интересува единствено как да си набавят роби. В Сера до Бурако няма да работиш за други; ще бъдеш гаримпейро^[7] — миньор, който сам си е господар, независим предприемач. Всичкото злато, което намериш в своя участък, ще бъде твое, като се изключат осемте процента за правителството и за разумно възнаграждение за миньорската кооперация, която поддържа реда, води безукорно счетоводство и управлява улеите за промиване на руда и пулверизаторите. Не бива да си въобразяваш, че всичкото злато от земята ще отива направо по пръстите на твоята дама. Има много стъпки, много етапи и предизвикателства към бразилския организаторски гений. Късчетата злато са като въшки в заплетената коса на Майката Земя — крият се и се изплъзват! Но тежестта на златото го издава. Когато отделиш по-леките минерали, пръстта и обикновения кварц, ето ги и малките създанийца, полепнали по дъното на коритото! Трябва ти миньорско корито, батеа, защото кооперацията позволява на всеки гаримпейро да отнесе в колибата си най-обещаващите парчета руда, и там вечерно време, приятелю мой, докато клечиш в калта и уморените ти мускули си почиват край планинския поток, който бърбори като стара вещица, те започват да излизат на повърхността като светулки — не могат да прескочат жлебовете на коритото, тези дяволчета, тези скъпоценни златни дребосъчета! Неведнъж съм виждал някой беден камарада^[8], който не притежава нищо освен дрипите на гърба си, за една нощ да стане богат като някой от придворните на Дом Педро Втори!

Изглеждаше странно да се говори за придворните на Дом Педро сякаш са живи. И все пак Тристао попита:

— А къде трябва да се подаде молба за такава работа?

Червените вежди отново се стрелнаха нагоре, толкова високо, че разкриха светли кръгове около уморените, замаяни от пинга очи на мъжа.

— Човек не подава молба… Престани да разсъждаваш като роб! Човек отива и търси правото си! Единственото, което му трябва, за да забогатее, е кирка, чук, лопата, корито и участък.

— А как да се сдобие с участък? — попита Изабел. Защото през годините, в които наблюдаваше как чичо Донасиано апатично управлява богатството си, бе научила, че всяко нещо си има цена, а много малко неща се дават даром.

— Ами, купува го, естествено! — отвърна мъжът. — Човек купува участък от някой гаримпейро, който, като мен, вече е направил състояние и, преди да го връхлетят неволите на старостта, иска да се порадва на живота. Но бъдете уверени, че макар и с няколко загребвания на лопатата да съм осигурил всичките си удобства чак до полиран ковчег от палисандрово дърво и месинг, в участъка е останало много злато, достатъчно за издръжката на арабски принц и неговата принцеса! В Сера до Бурако няма друг такъв участък. Той е на мястото, където древен вулкан е предизвикал сливането на една оловна жилка със струя от най-чист син пламък, сътворявайки същински фонтан от злато, като замръзнало гърло в пръстта, през което Майката Земя пее своята най-възторжена песен! Ето. Вижте.

И от задната част на високия си десен ботуш той извади сгънат лист хартия, изкривен като обувалка по извивката на петата му и вмирисан на крака. Листът се оказа карта, кафява, крехка и зацапана, толкова често сгъвана и разгъвана, че когато я разстели на масата, през гънките й се виждаше решетка от светлина. Картата представляваше голяма шахматна дъска с номерирани квадратчета. Едното бе толкова често показвано с пръст, че номерът му се бе изтрил.

— Ето го… безценният ми. Щедър като курва, извинявайте за израза.

Всички участъци били квадрати със страна метър и половина, добави той, и продължавали безкрайно към центъра на земята, ако човек е способен да прокопае толкова надълбоко. Когато го попитаха за цената, той назова сума два пъти по-голяма от всички крузейрос, останали от пачката на Тристао.

Тристао погледна Изабел и тя прочете силното желание в неговите тъмни блеснали очи, а в правото му високо чело — гордостта, устремена да изпита силата и съобразителността му в битка с коравата земя. За да не ги издаде силното му нетърпение, тя бързо уведоми червендалестия човек с твърдия, звучен, решителен глас на новата си зрелост, че й се струва, че той се шегува, като иска такава висока цена, но все пак те ще си помислят следобеда и вечерта и отново ще разговарят с него на сутринта.

— До сутринта друг може да се възползва от тази изпратена от небето възможност — предупреди ги златотърсачът, но с намигване, и ги остави да се спазарят с бременната майка на кръглоликото момиче за цената на една от стаите на горния етаж. На Тристао започваше да му харесва атмосферата във вътрешността на страната, както и съзнанието, че има партньор в бизнеса в лицето на своята съпруга.