Джон Ъпдайк
Бразилия (29)

XXIX
Отново в апартамента

С чичо Донасиано се бе случило нещо странно. През 1977 година разводът бе узаконен и едно десетилетие по-късно, след дълго незаконно съжителство, той се бе развел с леля Луна и оженил за своята икономка и готвачка Мария. По-малко от година след това тя го бе напуснала и никой не можеше да си обясни причината. Изглежда беше обречен на неуспехи в любовта. Изабел го съжаляваше и започна да посещава по-често своя чичо ерген в Рио.

При този съдбоносен случай Изабел убеди Тристао да я придружи през няколкото дни ваканция, които текстилната фабрика отпускаше след Коледа. Обсъдиха дали да вземат и децата, но бяха единодушни, че обляният в празнично слънце Рио предлага на малките твърде много възможности за пакости. Престъпността, порокът, скитничеството и голотата на публични места бяха твърде разпространени. Децата им бяха разглезени, израснали в безопасната атмосфера на Сао Пауло, и намусеното им непокорно присъствие в апартамента щеше да бъде трудно поносимо за техния бездетен застаряващ домакин.

Чичо Донасиано ги посрещна сърдечно и с благодарност — беше остарял от удара, нанесен върху гордостта му от втората съпруга. Косата му, зализана назад като гребен на тропическа птица, вече бе прошарена и изглеждаше раирана, грижливо сресана с несъзнателна суета, а ръцете му трепереха в резултат на многото изпити джинове по залез-слънце. Чарът му бе повехнал и той бе заприличал на възрастна неомъжена леля. Проявяваше старческа нерешителност и една автоматична, вглъбена, почти умолителна отстъпчивост.

Двата кристални свещника, които Изабел и Тристао бяха откраднали толкова отдавна, бяха заменени с други, почти същите, а огромният полилей все така висеше в центъра на куполообразната роза от матирано стъкло като голям свещен паяк с месингови букви S вместо крака. За Тристао пространството все още притежаваше сияйната застиналост на църква, но мебелировката, украсените с ресни възглавнички, емайлираните вази с фигури, очертани с тънки металически жички, и златните букви по гърбовете на никога неотваряните книги вече не му се струваха разкошни, а позанемарени и овехтели, принадлежащи към една отдавна отминала епоха на лукс. Той и неговите приятели в Сао Пауло харесваха по-изчистен, по-четвъртит дизайн, груби тъкани в светлокафяви и кремави тонове и ниски лампи, които хвърлят кръгли езерца от приглушена светлина — всъщност така изглеждаха съвременните офиси, с изключение на лъскавите пластмасови повърхности на компютрите и останалата техника. В сравнение с практичната анонимност на този вид помещения, стаите в апартамента на чичото приличаха на харем с възглавници и със зарешетени прозорци, очакващ жени в прозирни одежди, които за жалост не бяха там.

— По отношение на Мария си мисля — опита се да обясни възрастният господин, когато тръпчивото червено аржентинско трапезно вино и превъзходният чеснов вкус на пато ао тукупи^[1] бяха развързали езиците им и създали светска непринуденост, — че тя предпочиташе сигурната, макар и скромна заплата на прислужница пред по-големите, но по-неопределени финансови права на съпруга. Увещавах я да харчи пари за себе си — за дрехи, за прически, за маникюр и минерални бани, но тя приемаше всяко предложение като завоалиран намек, че я смятам за немарлива, зле облечена, невзрачна и твърде дебела, а то всъщност беше така. Въпреки всичко тя можеше да не обърне внимание на предложенията ми и да ги приеме или отхвърли по същия начин, по който приемаше или отхвърляше мен, преди да се оженим! Но след като станах неин съпруг, като че ли започнах повече да я дразня, сякаш вече бях част от нея, върху която тя не можеше да упражнява контрол, все едно рак. Изведнъж пушенето, за което никога не си бе позволявала нито една критична дума, започна да й причинява тревога и страдание. Постоянно ми натякваше да спра цигарите. Всъщност започна да ми натяква за много неща, към които по-рано бе проявявала успокояващо безразличие. Прислужничките, които наемах, за да я заместят, не можеха да й угодят: бяха лъжкини, мърляви, небрежни, лукави и глупави — опяванията й нямаха край, никоя не можа да й угоди, имах чувството, че всяка седмица уволнявам по една. И все пак, в промеждутъците, когато Мария поемаше предишните си домакински задължения, тя се оплакваше, че нищо не се е променило, откакто е станала моя съпруга, освен че вече не й плащам. Дори в сексуално отношение — прости ми, Изабел, за тези подробности, но ти вече отдавна си омъжена — тя започна да проявява неохота и скованост, докато по-рано с готовност бе изпълнявала и най-деспотичните ми желания. Уви, трудноразбираемата фигура на съпруга не я възбуждаше така, както грубата власт на работодателя. В бележката, която остави, когато ме напусна, бе написала полуграмотно, но с красиво оформен почерк: „Това изисква твърде много от мен.“

— Тристао и аз сме установили — обади се Изабел, подтикната от думите на чичото за нейния опит в брака, — че за нашия секс е по-добре, ако се престорим, че никога преди не сме се срещали и случайно сме се озовали в една и съща стая.

Чичо й беше слисан и объркан от тази подробност. Тя продължи шеговито да го поучава:

— Жените също негодуват срещу деспотизма в секса и срещу необходимостта да създадат трайни социални връзки от нещо, което вероятно природата е предопределила да бъде мимолетна прищявка. Жените и мъжете обитават два различни свята — съвкуплението им прилича на мига, в който птицата сграбчва рибата.

— Доколкото разбрах — намеси се Тристао, връщайки се на практическата страна на въпроса — вие сте биели Мария.

— Много рядко — побърза да заяви смутеният някогашен франт. — Може би веднъж или два пъти в буйните ми младежки години. Жените, с които се забърквах, бяха ужасни кокетки и аз се прибирах у дома, изпълнен с чувство за безсилие. Изливах гнева си върху единствената постоянна и предана любовница, която имах.

— Колкото и примитивно да изглежда — предположи Тристао, — тя вероятно да е решила, че откакто е станала ваша съпруга, липсата на физическо насилие означава липса на привързаност, а опърничавото поведение, което описахте, е било опит да ви накара да използвате юмруците си. С течение на времето бедните стават толкова дебелокожи, че се нуждаят от по-силно любовно докосване.

Изабел с нежност си помисли, че докато казваше това, той имаше предвид собствената си майка и се опитваше да оправдае грубото й отношение към него.

Преди чичо Донасиано да успее да смени темата, Изабел се възползва от случая и попита:

— Ами леля Луна… Тя защо те изостави?

Чичо й потъна в мълчание, лицето му изглеждаше по-деликатно отвсякога и призрачно, каквото беше в онези вечери в детството, когато идваше в стаята да й прочете приказка и да запечата с целувка пожеланието за сладки сънища. В настъпилата тишина сегашната заместница на Мария мудно поднесе десерта — фрутадо-конде^[2] с шербет от медена роса във високи чаши с форма на лале.

— Така и не разбрах защо — най-после призна чичо Донасиано. — Бягството на леля ти е най-голямото разочарование в моя живот. Тя не беше първа младост и, както разбрах от моите осведомители в Париж, не е намерила щастието си далеч от мен. Имала е няколко авантюри с женени мъже, които явно не са били готови да изоставят жените си, по-късно с няколко по-млади мъже, които се възползвали от парите й, а сега нищо не й е останало, дори и Църквата, защото тя не изповядваше никаква вяра.

Тристао любезно наруши последвалата дълга пауза със своя сериозен делови глас:

— Вярата е нужна. Ако я няма, човек е принуден сам да взема прекалено много решения, като всяко от тях е твърде важно.

Но чичо Донасиано продължаваше да се взира в Изабел. Лицето му, изискано и уморено, изглеждаше набраздено от сенки на несподелен копнеж, както в онези нощи, когато подпъхваше завивките й. Той продължи:

— В моя живот има две любовни разочарования. Второто ми причини майка ти, защото никога не се отнасяше към мен с нещо повече от подобаващата любезност, която една жена дължи на девера си.

— Може би едното разочарование обяснява другото — предположи Изабел. — Леля Луна е усетила твоята любов към майка ми.

Но не, тук, пред тази толкова очевидна врата към истината, старецът се спря и упорито поклати глава.

— Не. Тя никога не е знаела. Самият аз едва си давах сметка.

— О, моля те, разкажи ми за майка ми! — извика Изабел с оживление, което подразни Тристао. Усещаше в нея влиянието на изпитото червено вино, и някакво лудешко настроение от факта, че е далеч от децата си за една-две нощи, както и детинското желание да достави удоволствие на чичо си и да се отправи с него на едно пътуване назад в миналото. Устните й бяха полуразтворени, сякаш за да покаже на чичо си своя гъвкав, мек като кадифе език.

— Приличам ли на нея?

С тъжен и неподвижен поглед Донасиано се взираше в своята племенница, в короната от ситнокъдрава коса, в златните халки на обеците и тънките й мургави ръце — дъгоцветно кафяво, цвета на карамел — върху които подрънкваха многобройни гривни. Роклята й бе без ръкави и без колан, една нефритенозелена ножница, която едновременно прикриваше тялото й и го представяше в най-благоприятна светлина. Беше напълняла, но не повече от два-три килограма.

— Ти си нейната духовна същност, примесена с твърдостта на рода Леме — каза той. — Тя беше от онези жени, които са родени да лежат в харем. Говореше се, че в рода Андраде Гимараеш имало мавританска кръв. Не можеше да прави нищо — нито да свари яйце, нито да напише писмо, нито да организира прием. Не беше способна да помогне на кариерата на баща ти. Вторият път дори не успя да преживее родилните мъки. Още когато беше жива, Изабел, тя бе оставила прислугата и леля ти Луна да се грижат за теб. Жена ми се отнасяше към теб с голяма нежност. Със своята решителност и енергичен темперамент, приличаш на Луна, но по чувствената си природа ти си святата Корделия.

С импулсивност, за която бе сигурна, че ще се хареса на съпруга й, Изабел, която седеше начело на масата протегна двете си ръце, за да бъде споделена от двамата мъже. Тя вплете пръсти в бялата ръка на Тристао. На светлината от свещите и контрастирайки със светлите нокти, те изглеждаха тъмни почти като гъстите сладки кафезиньос^[3], сервирани в цилиндрични чашки.

— Чу ли това, Тристао? Приличаме си по това, че имаме лоши майки.

— Майка ми не беше лоша. Тя даваше най-доброто от себе си, като се има предвид тежкия й живот — мрачно каза той.

Тя не искаше да се откаже, от едно повторно единение с него. Усещаше, че й се изплъзва, но не се предаваше лесно.

— Виждаш ли! Това също важи и за двама ни. Ние сме ги обичали! Обичали сме недостойните си майки!

Чичо Донасиано, чиито тънки мустаци бяха скрити зад ръба на вдигнатата към устните чашка кафе, поглеждаше ту единия, ту другия от младите си гости, усещайки дребното им спречкване в тази обстановка, по-близка на единия, отколкото на другия. Той каза миролюбиво:

— Всички сме деца на Земята, а и за нея може да се каже, че е лоша майка. Нашият триумф се състои в това да я обичаме, да обичаме живота.

Останаха на масата до късно, Изабел и чичо й си спомняха за майка й, за дните, когато Рио беше като чаша от венециански кристал, за пътуванията до Петрополис по време на летните горещини. Петрополис! Великолепните императорски градини, където самият Дом Педро някога се бе разхождал с императрица Тереза-Кристине и вироглавата им дъщеря, прочутата Изабел, която предизвикателно танцувала с инженера мулат Андре Ребоусас и като принцеса-регент провъзгласила края на робството. Ах, каналите и мостовете на града, площадите и парковете, буквално европейски със своя блясък и очарование, готическата катедрала и точното копие на лондонския Кристал Палас^[4], гледката към планината от прозорците на ресторанта, откъдето се виждаше тънък като конец водопад! Подпомогната от чичо си, Изабел с наслада си припомняше онези пълни с очарование дни през семейните ваканции, когато баща й седеше до нея край белоснежната покривка, а стройната и закачлива леля Луна й показваше кои вилици да използва. Тя беше обградено с любов момиченце с колосани муселинени волани, заобиколена от кланящи се келнери, далечна музика и проблясваща, ярка матрица с многобройни преливащи се цветове: Бразилия, една Европа без напрежение, без чувство за вина. Ах, денят, в който падна тентата в градината на хотела, денят, в който белият пудел на сеньора Уондърли ухапа готвача край барбекюто; денят, в който Марлене Дитрих в компания от местни нехранимайковци вечеря в La Belle Meuniere^[5]!

Докато ги слушаше, Тристао бе обхванат от безпокойство; почти нямаше какво да добави към разговора. Техният свят не беше негов свят. В Сао Пауло си беше създал някакво минало и сред приятелите им можеше да си припомня за последните дванадесет години. Но сега, освен когато чичо Донасиано нарочно се обръщаше към него и правеше опит да го включи в някоя обща тема („А какъв според вас, хората от производството, ще бъде резултатът от последното замразяване на цените?“ „Вие младите, страхувате ли се като мен от възможността за свободни президентски избори?“), Тристао нямаше какво да прави, освен да пуши кубинска пура, да се отпуска все по-дълбоко в скърцащия кожен фотьойл и да протяга напред крака, опитвайки се да потисне треперенето им от мускулна възбуда. В принудителното си бездействие той изучаваше Изабел. С овлажняло лице, изгубена в спомените си за детството, тя рисуваше във въображението си някакъв свой идиличен образ. Беше събула обувките и бе свила под себе си елегантните двуцветни стъпала на негърка върху извитото тъмночервено канапе. Тристао усещаше топлотата между нея и чичо й като нещо угнетяващо и нездравословно, какъвто беше димът от пурата. Това бе нейният свят, един омагьосан свят. „А какво искаше тя от мен?“, питаше се той, обвит от дима на пурата. Нищо друго, освен члена му. Членът на един непознат. Да свърши мръсната работа на природата.

Най-после техният домакин с прошарена коса на редки разрошени кичури, немощно закрета към спалнята, а двойката се отправи към стаята на втория етаж на апартамента, съседна на детската стая на Изабел, но превърната в килер от Мария за краткото време, в което бе властвала тук като съпруга. В прозорците им искряха светлините на Рио, същински мехурчета от шампанско.

— Любов моя, имаш ли нещо против да изляза да се поразходя? — попита Тристао. — Малко ми е лошо от пурата. Не съм свикнал с пурите, нито с такива дълги разговори по време на вечеря.

— Знам, че те отегчихме, скъпи. Прости ни. Чичо ми няма да е вечно с нас, а спомените за миналото го развличат. Той се бои от бъдещето. Убеден е, че ако има свободни избори, комунистите ще спечелят. Или комунистите, или някой идиот, който дължи популярността си на телевизията. Той е един нещастен уплашен старец. — Усещайки, че по някакъв начин е засегнала Тристао, Изабел прекоси стаята и се приближи към него. Вече бе съблякла зелената права рокля и бялото й бельо рязко прекъсваше тъмнотата на кожата й. — Сега той е единственият човек, когото познавам — каза тя с гърлен съблазнителен глас, — който ме помни такава, каквато бях, когато… бях невинна.

— Той знае — рече Тристао. — Знае, че въпреки сивия костюм, аз съм същият черен боклук, с когото забрани на племенницата си да се среща преди двадесет и две години. Знае го, но нищо не може да направи.

— Той не иска да прави каквото и да било — успокои го Изабел, помилва лицето му и опита да заглади с палец гневната бръчка на високото му чело. — Той вижда, че съм щастлива, а това е единственото му желание. — Меката и права, тъмноруса коса на съпруга й бе започнала да оредява и челото му изглеждаше още по-високо. Тя нежно галеше олисяващите му слепоочия.

Настойчивият й опит да го успокои го раздразни и той рязко дръпна глава, отблъсквайки ласката. На средния пръст тя носеше пръстен с надпис ДАР, който баща й бе успял да получи от Вашингтон, както беше обещал, но той не беше толкова хубав, така добре гравиран и толкова стар като пръстена, който Тристао бе откраднал от американката със синя коса в Синеландия, и това също го раздразни.

— Не само чичо ти се захласна по миналото. Ти също с огромно удоволствие си спомняше за целия този разкош, изграден върху нищета. Беше потънала в спомени, далеч от мен.

— Но аз се върнах, Тристао — каза тя. — Сега съм близо до теб. — Без да изпуска от очи обиденото му лице — сякаш, ако не го гледаше, той щеше да я удари — тя се наведе, за да свали бикините си, повдигайки първо единия, сетне другия крак. Изражението на лицето й напомняше на чернокожо момиче, което с ококорени очи шпионира господаря си, което се бои и все пак е готово всеки миг да избухне в смях, стига да му разрешат. Като се изключат светлите очи, с дебнещото си лице и гъста коса тя му заприлича на една от дрипавите приятелки в игрите, която бе познавал още във фавелата, онази, която бе харесвал най-много. Есмералда. Той се усмихна леко и опрощаващо, а Изабел се засмя и облекчено се изправи. Триъгълникът от лъскави черни косми показваше, че кожата й не е черна, а кафява, светла в сравнение с тях. Пъпът й приличаше на трапчинка на дъното на кафяв бокал с две дебели дръжки, а бедрата й изпъкваха като големи печени ядки кашу. Той сложи длан на дупето й, видя, че ръката му е с друг оттенък на кафяво, загоряла от тенис и уиндсърфинг. Космите по опакото й имаха меден оттенък.

— С удоволствие наблюдавах теб и чичо ти — каза й той с глас, в който уморено се прокрадна мъжествен тембър. — Между вас съществува истинска привързаност, основана на роднинската връзка и общите ви спомени. Изобщо не съм ядосан. Чувствам се потиснат, понеже съм тъй близо до стария си дом…

— Тристао, там вече няма нищо. Фавелата бе съборена, за да направят ботаническа градина и туристическа наблюдателница.

Веднъж, когато бяха в Ипанема, посетиха магазина на Аполонио де Тоди, но кристалният свещник, доколкото личеше от непълните регистри, така и не бе заложен за пари. „Запази подаръка ми, ако искаш, и пали свещ, за да не се върнем през някоя тъмна нощ.“

— А ако ги беше намерил — предпазливо добави тя, — те нямаше да те познаят.

— Да — въздъхна той. — Колко си разумна, Изабел, когато става дума за моето, а не за твоето минало. Но трябва да ми позволиш да се разходя из квартала. Краката ми се схванаха и главата ми се мае от застоялия въздух. Ще се върна след няколко минути. Приготви се за сън, скъпа моя. Ще взема ключ, а ако не си будна, ще се промъкна в сънищата ти. Ще бъда гол.

Тя се приближи, повдигна се на пръсти и притисна топлите си устни към неговите.

— Излез. Но се пази — каза тя сериозно.

Той беше изненадан. Да се пази в собствения си град? Толкова ли беше остарял? Тя бе на четиридесет, той — на четиридесет и една. Когато от вратата се обърна да я погледне, тя тъкмо сваляше сутиена си до широкото бяло легло и шеговито зае наперената поза на гола танцьорка в нощно заведение. Тогава си спомни как някога го бе попитала: „Още ли ме харесваш?“. Застанала така, тя неудържимо го привличаше, но той все пак излезе от стаята.