Джон Ъпдайк
Бразилия (17)

XVII
Находката

Гръмливото бучене на кариерата — ударите на кирките, блъскането на чуковете при майсторенето на все по-дълги стълби и по-яки подпорни стени, безцелните разговори и песни, докато мъжете тежко крачеха един зад друг нагоре по полегатите кални издатини към улеите за промиване на руда и купищата сгурия, които се сипеха по склоновете на Сера до Бурако, сякаш до старата изкормена планина бе израснала втора, внезапните високи крясъци, когато ставаха сбивания или по терасираните участъци се спуснеше свлачище — този шум се бе превърнал в естествена среда за Тристао. Далеч от този огромен обърнат наопаки кошер, дори когато беше с Изабел и двете деца, той се чувстваше някак слаб, нестабилен и виновен, сякаш изневеряваше на истинската си съпруга, изкусителката Злато. Това усещане, че истинското му аз се изявява в мината, се засилваше, когато се озовеше в собствената си шахта, дълбоката добре оформена квадратна дупка със страна метър и половина, която бе издълбал с кирка и лопата в планинската скала.

Съседният участък вляво от неговия, свободен от една година, бе закупен от семейство Гонзага, неколцина братя и братовчеди от щата Алагоас, и техният екип бързо напредваше, застигайки Тристао, който работеше сам, излагайки шахтата му на въздуха и слънцето. Но оставаха около два-два и половина метра в дълбочина, заобиколени със скални стени, между които Тристао се скриваше, а бученето заглъхваше и се превръщаше в далечно мърморене, небето се свиваше в правилен син квадрат над главата му, пресичан от облаци, прилични на актьори в драма, гледана през дупка в завесата. Уединението му напомняше ужасната самота на гроба, но в него имаше и нещо еротично, в дълбините на участъка не беше по-хладно, а напротив — малко по-топло, сякаш бавно приближаваше една от зорко охраняваните горещи тайни на природата.

От няколко дни следваше една лъкатушеща жила от по-светла скала, която се спускаше по лявата стена на шахтата. Скалата беше светла, но червеникава, от типа, за който се смяташе, че води към злато, защото то обикновено се намираше в близост до своите братя, медта и оловото. Когато земята се изчерви, казваха златотърсачите, златото се готви да се покаже в целия си блясък като гола жена.

Кирката му атакуваше скалата със силни последователни удари. Двата й върха бяха еднакво изтъпени и излъскани от употреба. През трите години, прекарани тук, беше изхабил три такива кирки. Неловко и с усилие Тристао се навеждаше настрани, тъй като жилката светла червеникава скала завиваше навътре и се отдалечаваше от него. Струваше му се, че острието на неговата кирка проследява извивката на женско тяло към едва видимата, космата, възбуждаща цепнатина. Получи ерекция, както понякога му се случваше в самотата на неговия участък. Сексуалната енергия, която не можеше да набере нощем с Изабел, го завладяваше посред бял ден, докато удряше с кирката по скалата. Понякога дори онанираше, а квадратното око на небето се взираше в него отгоре, но той винаги си представяше тялото на своята съпруга — макар в този миг да не беше неин съпруг, а един от бруталните й клиенти, които се изплюваха върху гърдите й, когато свършеха.

Кирката, която цепеше вътрешността на скалата, разкри нещо лъскаво, или поне така се стори на уморените му от мъждива светлина и каменен прах очи. Той се отпусна на колене и нападна пролуката в скалата, за да разшири проблясъка. Облаци, големи сиви власи, подобни на юмруци, които се свиват и разпускат, минаваха над главата му, а бученето на голямата кариера проникваше над ръба на участъка му. Когато слънцето се вмъкна в квадратчето небе и запрати лъчите си право надолу, плененият въздух му се стори горещ като водата във ваната на Изабел. Но сега виждаше по-ясно. За един час, през който яростната атака натрупа зад гърба му камара чакъл, а кожата около ноктите му, с които дращеше камъка, се разкървави, проблясващата част от скалата изпъкна — беше лъскава, матово червеникава и повърхността не бе сребриста и люспеста като на измамния пирит.

След още два часа, присвивайки очи, сякаш се намираше в пещ, Тристао бе подкопал достатъчно около лъскавината, за да освободи златния къс. Защото това наистина бе къс самородно злато, грубо и все пак гладко като коприна парче злато — същността на богатството лежеше в дланта му и тежеше много повече от камък със същите размери. Парчето беше приблизително с размери десет на четири сантиметра и тежеше около осемдесет грама. Приличаше на корем, който се разклоняваше на две, сякаш след време щяха да се образуват крака, а в горната част се мъдреше безлика глава. Това беше неговият свещен идол. По къса злато имаше малки кратери като по повърхността на луната. Тристао развълнувано го преметна от едната в другата си ръка, опита се да прикрие блясъка му дори от квадратчето небе над главата си. Ако който и да е от хилядите мъже, които вдигаха шум около него, узнаеше за находката, той щеше да намери смъртта си. Главата му забръмча, дишането му стана забързано и пърхащо като на птица. Той падна на колене и благодари на Бога и Неговите духове. Ръката, която кове човешките съдби, отново се бе протегнала и докоснала живота му.

Работната униформа в Сера до Бурако се състоеше от къси панталони, тениска, сламена или платнена шапка за слънце и високи баскетболни кецове, удобни за катерене — новите каубойски ботуши на Тристао бяха непрактични, с хлъзгава подметка и му убиваха, а обувките за тенис, купени на автогарата, се оказаха нетрайни. Освен това, мъжете носеха торбички, закопчани около кръста, в които слагаха парченцата злато, докато се съберат достатъчно, за да бъдат стопени, превърнати в пари и вложени в кооперативната банка. Тристао се опасяваше, че неговият къс злато ще издуе торбичката и той го смеси с другите камъни в чувала, побиращ тридесет килограма, и бавно се запъти към къщи, превит под тежестта, сякаш го очакваха поредната нощ на стриване и промиване на руда, вечерята от ориз и фасул, приспиването на децата, къпането в мръсната вода на Изабел и накрая — леглото.

Когато стовари чувала на пода и го отвори пред очите на Изабел, за една убийствена секунда го обзе страх, че парчето е изчезнало. То бе паднало на дъното поради тежестта си и много приличаше на останалите късове скала. Но тежестта му го издаде и Тристао го измъкна от чувала. С няколко енергични търкания на палеца той свали полепналия кремъчен прах, за да се разкрие блясъка на суровото злато.

— Ние сме богати — каза той на жена си. — Вече няма нужда денем да напускаш къщата и да ходиш при маникюристките. Можем да си купим ферма в Парана или малка къща край морето в Еспирито Санто.

— Тогава баща ми може да ни намери — каза тя.

— Какво от това? Нали сме го дарили с внуци? Не доказах ли през тези години, че съм предан съпруг?

Изабел се усмихна на неговата наивност. Както тя се бе опитала да обича недостойната му майка, така и той, между изблиците на омраза, таеше трогателната надежда, че безмилостният й баща ще се разнежи и ще се превърне в бащата, който никога не е имал.

— Той няма да се умилостиви така лесно, Тристао. Мисълта, че изпълнява ролята на родител не само от свое име, но и от името на мъртвата ми майка, го превръща във фанатик. Иска най-доброто за мен. Ти си най-добрият, но баща ми не може да го разбере, той е със старомодни възгледи, с възгледите на белите подерозос, на старите робовладелци и плантатори.

— Колко песимистично разсъждаваш, Изабелиня… сякаш миналото е все още настояще. Маникюристките са те направили цинична, станала си раздразнителна. Богохулство е да приемаш с подозрение дар, изпратен ни от Бога. Прегърни ме. Годините, които прекарахме тук, дадоха плод, сдобихме се със съкровище!

Въодушевен, от желанието си да прегърне Изабел, той подаде златния къс на малкия Азор. Детето го изпусна върху босите си крака и нададе писък, който накара и сестра му да захленчи съчувствено в креватчето — една стара щайга за кирки върху няколко реда тухли, за да е далеч от змиите и хапещите насекоми.

Изабел вдигна на ръце разплакания си син и се обърна към Тристао:

— Тези години бяха трудни, а и нашата любов пострада, но тук бяхме в безопасност и никой не можеше да ни намери. Боя се, че златото ще привлече вниманието върху нас.

— Прекалено се тревожиш, скъпа моя. Причината е в буржоазния ти произход. Утре ще отнеса този къс в кооперацията. Ако цената ми се стори твърде ниска, има и независими търговци на злато, които обикалят участъците — те могат да предложат повече, защото не плащат осемте процента на правителството, тъй като пренасят златото контрабандно с помощта на индианците през границата с Боливия.

Такива слухове се разпространяваха сред човешкия кошер на Сера до Бурако: както златото живееше на дребни песъчинки и жилки сред огромната каменна маса, така живееше и в думите и мислите на златотърсачите.

Но лошите предчувствия на Изабел се оправдаха. Макар че Тристао успя незабелязано да отнесе своя къс злато до кооперацията, оттам бързо се разнесе вестта за великолепната находка. Кооперацията, кооперативната банка и държавната данъчна служба се намираха в единствената циментова квадратна сграда сред разпрострелия се по склоновете дървен град. Увенчана със звездния бразилски флаг, тя се намираше точно до погребалното бюро, което всеки ден бе снабдявано с новите жертви на спречкванията с ножове, на злополуките в кариерата, белодробните заболявания и разбойническите шайки, върлуващи по пътищата около Сера до Бурако. Служителят, който правеше златните проби — слаб мъж с жълтеникава кожа, облечен в черен костюм с целулоидна яка, говореше португалски с провлечено фъфлене, характерно за говора в метрополията. Той одобрително цъкна с език и след като се консултира с везните обясни, че точна оценка може да се даде единствено след стопяване и пречистване, после изфъфли някаква сума от няколкостотин хиляди нови крузейрос.

— Нещо ловеше, шър, шената ще се вдига, докато тажи на кружейрото ще пада.

Тристао замислено разглеждаше своя златен къс. За една нощ видът му се бе променил и той вече не приличаше на човекоподобен идол, а на буцест картоф, чиито вдлъбнатинки приличаха на дребни белези от сипаница и му придаваха вид на къс лунна скала. Повери го на грижите на банката, като прие разписката с подозрението, че никога вече няма да види божествената находка, това послание от отвъдното.

През нощта бе валял пороен дъжд и краката му се пързаляха по склоновете и огладените от стъпки тераси на кариерата. Когато наближи района на своя участък, той видя, че около него се е събрала група мъже. Изоставените участъци около неговата мина изведнъж се бяха изпълнили с хора. Кафяви гърбове чевръсто се навеждаха към рудата, която им изглеждаше доходоносна заради слуха за новата находка, а двама от братята Гонзага тъкмо излизаха от участъка на Тристао. Преди да отвори уста да протестира, те се нахвърлиха върху него.

— Престъпник такъв! — изкрещя по-възрастният и по-ниският от двамата, на име Акилес. — Току-що огледахме и премерихме — ти си се отклонил и си копал в нашия участък! Оня златен къс е наш!

— Бракониери като теб — каза по-младият и по-висок Исмаел — трябва да бъдат обесени и разкъсани на парчета за пример на всички гаримпейрос!

— Копаех доста далеч дори от стените на моя участък — настоя Тристао, макар че, като си спомни блясъка, неистовите странични удари с кирката и усещането, че нарушава някаква интимност, той се запита дали пък в действителност не е минал в техния участък. Доказателствата бяха съмнителни, защото и той вече не можеше да посочи точното място в разровената земя, от което бе измъкнал златния къс.

— Ще повикаме землемери — гневно заплаши Акилес, — и полиция, и адвокати!

Те наистина заведоха дело срещу него, което се проточи с месеци и предизвика вниманието на националната преса. Златният къс, неколкократно изваждан от банковия сейф, за да бъде фотографиран, беше най-големият и най-чистият, намерен някога в Сера до Бурако, макар и не толкова голям като заоблените парчета злато, открити във вътрешността на Австралия през 1851 година. Чрез средствата за масова информация Бразилия бе залята от нова вълна на алчност и надежда. Един репортер от „О Глобо“ дойде да снима Тристао и Изабел в колибата. На снимката Изабел се къпеше в цинковата вана, а облаците сапунена пяна я скриваха съвсем, като се изключат голите рамене и ръце, един ослепителен дълъг прасец и срамежливо извитото й босо стъпало. Тристао държеше на ръце светлокожия си пълничък син и червенокожата си дъщеричка, а очите му блестяха като черни стъклени топчета над благородно високото чело, докато внимателно се взираше в дълбините на фотоапарата.

Фотографът — тантурест сбръчкан човек на средна възраст с няколко фотоапарата, овесени на врата, и запас от духовити забележки, предназначени да предизвикат усмивка, и репортерката — интелигентна и отракана млада жена с крака като вейки, обути в мрежести чорапи, се държаха толкова подкупващо и приятелски, че домакините щяха да нарушат всички правила на планинското гостоприемство, ако не ги бяха забавлявали и позирали, както те искат. През единия час, който прекараха в колибата, нашествениците приличаха по-скоро на семейство — мъж и жена, дошли импулсивно от града в Гоиас да раздават градско очарование — а не на представители от върха на разширяващата се пирамида на медиите, безлично разголващи човешките съдби. Наистина Изабел бе достатъчно съобразителна да избегне преките въпроси на журналистката за родителите й, а хитростта на Тристао, придобита през годините, прекарани на улицата, го накара да излъже за семейството си, от което се срамуваше. Но черно-белите снимки бяха достатъчно красноречиви. Тристао и Изабел, които се взираха от вътрешността на осветената от светкавица на фотоапарат колиба на трета страница на „О Глобо“, се превърнаха в още една от онези двойки, чиито издължени от смайване физиономии в трогателно бедняшка обстановка се издигат по силата на някаква чудновата прищявка на съдбата от бездните на невероятната бедност до светлината, подобно на уловени на въдица риби. „Златотърсачи оспорват откриването на огромен къс злато“ гласяха заглавията. „Двойка скитници се спъва пред прага на богатството“. Последваха ги и други репортери, а Тристао се държеше учтиво с всички. Това нашествие можеше да им докара неприятности, разсъждаваше изпълненият му с надежда дух, но можеше и да им донесе щастие.

Един ден той се върна от работа по здрач и завари у дома си някаква сребриста сянка, мъж в сив костюм, седнал на единия от двата стола в колибата. Отначало бе скандализиран от мисълта, че Изабел е започнала да работи в дома им, но после видя, че човекът с тъжното изражение, прошарени слепоочия и грижливо подстригани мустаци е Сезар. Уплашената Изабел стоеше до печката с Азор на ръце, а косата й свободно падаше до кръста. Корделия беше в креватчето си и хленчеше насън.

— Ето че пак те намерих, приятелю — каза Сезар със сивия пистолет в ръка, насочен не към Тристао, а по-любезно, настрани, — в лоното на друго семейство… Само че този път ти сам си го създал. Приеми най-сърдечните ми поздравления.

— А къде е Виржилио? — попита Тристао. — Още ли играе десен нападател за „Тирадентес“ от Моока?

Сезар уморено се усмихна.

— След като успя да му се изплъзнеш, Виржилио бе… уволнен.

— Защо ни преследваш? На никого не пречим тук.

— Не е точно така, приятелю мой. Въпреки печалната липса на дисциплина, Бразилия все пак не е напълно лишена от стандарти, от традиции и ред. Преди всичко пречиш на достойния ми работодател.

Сезар, който се смяташе за придворен в семейството на Изабел, вероятно известно време бе разговарял с нея със своя псевдобащински тон, защото беше прекалено спокоен — държеше се свойски и контешки, а пистолетът му безцелно сочеше глинения под. Не очакваше, че Тристао ще запрати по него тридесеткилограмовия чувал с руда със сила, събрана от ежедневния непосилен труд, че ще го удари в лицето и ще го събори върху паянтовия стол от червено дърво.

Докато Изабел пищеше, а Азор се смееше на създалата се суматоха, Тристао се хвърли напред, коленичи върху гърдите на Сезар и с решителен силен удар го халоса по слепоочието с най-големият камък, изпаднал от чувала. Изкривеното лице на по-възрастния мъж се отпусна, а клепачите му потрепнаха и се затвориха. Посивялото слепоочие бе обляно в кръв. Вече бе прекалено стар за професията си.

Тристао подаде на Изабел пистолета на Сезар и й каза:

— Трябва да се махнем оттук. Събери вещите ни и приготви децата, аз ще скрия тялото.

— Но той е още жив — запротестира Изабел.

— Да — каза само Тристао, а в гласа му прозвуча приглушената меланхолия на Сезар, меланхоличното превъзходство на онези, които имат надмощие. Човекът беше тежък, по-тежък от три чувала с камъни, но Тристао, отново докоснат от непостоянната си съдба, чувствайки се едновременно екзалтиран и спокоен от прилива на адреналин, с лекота метна тялото на раменете си.

Навън се бе стъмнило, луната още не бе изгряла и имаше малко звезди. Свиреха цикади. Напряко на рекичката, няколко метра нагоре от колибата имаше брод от хлъзгави камъни, а от другата страна сред гъсталака от крайречна растителност лъкатушеше пътека, скрита от хорските погледи. Златотърсачите и семействата им идваха тук да вършат естествените си нужди и Тристао няколко пъти се подхлъзна на меките лайна, настъпваше ги и от тях се разнасяше остра миризма, която дълго го следваше. Заедно с хлъзгавите ласки на палмовите клонки и съчки, по кожата му оставаха леки драскотини от лъскавите заоблени листа на някакъв храст, чието име не знаеше. От време на време го дращеха тръни, когато в тъмното се отклоняваше от пътеката. Започна да се страхува, че Сезар ще се събуди и ще го принуди отново да влязат в стълкновение. Мускулите на рамото му, колкото и да бяха твърди, започнаха да пулсират, но растителността ставаше по-рядка, луната бе изгряла, и той започна да вижда по-добре. Тристао забеляза като осветен силует, подобен на далечен замък, кооперативната фабрика, където чувалите с руда биваха стривани на прах и смесвани с живак, а после и с цианид, които по химичен път извличаха златните атоми. Тонове от шлака, същинска втора планина се бяха натрупали върху кухия гръб на Сера до Бурако и Тристао носеше изпадналия в безсъзнание Сезар по сивите склонове на тази лавина от отпадъци, от смлени и изхвърлени камъни. Никой не идваше тук в стръмните долини на тази сътворена от човека пустиня. Дори змиите и хапещите мравки я отбягваха.

Тристао се освободи от товара в една отдалечена падина, осветена от изгрялата луна. Макар да бе в безсъзнание, Сезар простена и дори това стенание по странен начин издаваше маниера му на говор, полуироничния бащински тон, с който маскираше действията си на насилник. Тристао внимателно изви голямата му благородна глава, улавяйки го за гъстата сива коса, така че издутината на вратната вена на Сезар хвърли сянка на лунната светлина върху нежното място зад челюстта под сянката с форма на полумесец от месестата част на ухото. Тристао знаеше, че под тази вена, пълзеше по-ярката, по-червена нейна сестра, сънната артерия. Той извади бръснача, верния Джем, от вътрешното джобче точно под колана на късите си панталони, където Джем дремеше, и направи хоризонтален разрез в издутината, дълбоко, докъдето стигаше бръснача, а после, тъй като струята кръв, макар и обилна, не бе така силна, както си бе представял, прибави и един вертикален разрез над него, без да си дава сметка, че по този начин подписва престъплението си с „Т“.

Имаше намерение да погребе тялото в купчината натрошени отпадъци от кариерата, но изтичащата на тласъци кръв показваше, че сърцето още бие й му се струваше недостойно да погребе Сезар жив. Подобно на куче, което неистово рине с предните си лапи, Тристао покри сивия костюм със сива прах, но остави главата открита — да стърчи от склона като камък или като красивата глава на разбита статуя.