Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011)

Издание:

Джон Ъпдайк

Бразилия

 

John Updike

Brazil

Copyright © 1994 by John Updike

Alfred A. Knopf, New York, 1994

 

Библиотека „Златни зърна“, 1994

 

Американска, художествена, първо издание

Превод: Ралица Ботева

Редактор: Красимира Абаджиева

Консултант: Александър Керемидаров

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Марта Василева

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 17,5

Цена 74 лв.

 

Печат ДФ „Абагар ЕООД“ — Велико Търново

Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“

Издателство „Хемус“ ООД, София

ISBN 954-428-091-Х

 

Библиотека „Златни зърна“ е основана от Славчо Атанасов, неин редактор-стопанин от 1936 до 1947 г.

 

Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Водещ редактор: Петър Величков

 

За корицата е използван фрагмент от творба на френския художник Анри Русо — Митничаря

История

  1. — Добавяне

XX
Сами заедно

Когато дойде в съзнание, утринната светлина искреше по плъзгащата се кафява кожа на реката, а Тристао седеше и се взираше в наново разпаления огън. Тя отиде в храстите да свърши естествените си нужди и по окършените клонки и бразди в пясъка видя къде бе завлечено тялото на Купехаки. Скоро мравките и лешоядите щяха безследно да унищожат остатъците от преданата индианка. Устата на Изабел бе пресъхнала, стомахът й бе празен.

— Какво ще правим? — обърна се тя към Тристао.

— Ще живеем, докато можем — отвърна той. — Трябва да прекосим реката. Трябва да продължим на запад. Зад нас няма нищо, освен мъка и опасност.

— Но Азор и Корделия… — От очите й рукнаха сълзи, като си представи малките им гъвкави ръчички и доверието, което грееше във влажните им ококорени очи, чашчици, които чакат да бъдат напълнени. Дори когато гладът и умората се бяха стоварвали върху беззащитните им слаби телца, те я бяха гледали с доверие.

— Нямаме сили — каза той, — нито възможност да си ги върнем. А дори и да можехме, как щяхме да ги защитим от опасностите в тази пустош? Може би сега са по-добре, скъпа Изабел, с онези, които знаят как да оцелеят. Ако диваците имаха намерение да ги убият, щяха да го направят още тук.

В нея се надигна вълна от безпомощен гняв. Той изглеждаше толкова самодоволен и описваше безнадеждното им положение така сурово и разумно.

— А защо трябва да се стараем да оживеем? — попита го тя. — Какво значение има за света — рече тя и направи широк жест, който обхващаше земите отвъд Мато Гросо — дали ще умрем сега или по-късно? Защо да се борим макар и един ден, Тристао?

Той я изгледа изпитателно с леко наклонена глава и с полупритворени очи, както я бе гледал, когато беше само едно крадливо момче на плажа, макар че на лицето му вече личаха първите бръчки.

— Дори да питаш, е грях — каза той. — Длъжни сме да живеем.

— Там няма никого — изпищя тя, а ръката й посочи небето, — на никой не му пука какъв е твоят дълг! Няма Бог, животът ни е една ужасна случайност! Раждаме се сред болка, а болката, гладът, страхът и похотта ни подтикват да вървим напред без абсолютно никаква цел!

Той беше сериозен и говореше тихо, сякаш за да изтръгне нейния вик от огромната възмутена тишина.

— Разочароваш ме, Изабел — каза той. — Защо светът е толкова съвършен, ако няма никакъв смисъл? Помисли за грижата, с която е създадена и най-малката буболечка или бурен. Твърдиш, че ме обичаш. Тогава би трябвало да обичаш и живота. Животът е дар, за който трябва да се отплатим по някакъв начин. Аз вярвам в духовете — каза й той — и в съдбата. Ти беше моя съдба, а аз — твоя. Ако сега умрем без борба, никога няма да постигнем предопределението си. Може би е предопределено да спасим децата ти, а може би не. Но знам едно, Изабел: ти и аз сме събрани в едно, не за да създаваме деца за търбуха на света, а за да докажем любовта — да създадем един образец на любовта в този свят. Чувствах това дори в автомобилния завод, когато ми се струваше, че никога вече няма да те видя.

И наистина, подчинявайки се на решението му и понасяйки заедно с него следващите седмици на скиталчество и бавна гладна смърт, тя го обичаше по-силно отвсякога. Никога не бе изпитвала толкова голяма нужда да се люби с него, нито дори в хотела в Сао Пауло. В тяхната отчаяна самота, любенето се превръщаше в израз на правото й над него, в начин да го утеши, в напомняне за самата нея, че все още я има под небето, в молба за прошката му, както и в своеобразен триумф над напускащите ги сили. Тъй като намираха малко храна, любовта стана тяхна храна. Тъй като се бяха заблудили, телата им станаха тяхна взаимна цел, единствен дом за тях. Не бяха опитни като Купехаки в търсенето на храна из саваната, затова на няколко пъти ядоха отровни плодове или изваждаха отровни корени и ги сваряваха. Едва не загинаха от треска и халюцинации, диарията изпразни вътрешностите им и те станаха чисти като полиран мрамор. Изтощена, замаяна и трепереща от треска, така че зъбите й непрестанно тракаха, тя все пак искаше да си играе с члена му, да проследява подутите вени с връхчето на езика си, да пие прозрачната капчица нектар от мъничката цепнатина, преди да почувства как устремно се плъзва между краката й и да усеща твърдия гръб на Тристао като грапава дъска под сключените си ръце. Ако последната й сила трябваше да бъде изразходвана в такава прегръдка, животът й щеше да бъде с форма на цвете с нежна чашка, извърната към животворната светлина.

Той се чудеше на страстта й, прекалена и разточителна като спираловидна орхидея, която се храни от въздуха, и й позволяваше да го възбужда дори когато беше толкова изтощен, та му се струваше, че собственият му скелет се е превърнал в куп тежки камъни, който влачи в тънък чувал от кожа през трънливата савана, за да падне замаян върху твърдата постеля на нощта. Прекалено слаб, за да се надигне, той в просъница наблюдаваше как голата Изабел възсяда хълбоците му и се отпуска върху члена му. Макар да бе измършавяла, хълбоците и коремът й, както и обраслият с прозрачен пух венерин хълм бяха закръглени, последна отломка от женствеността й. Вдлъбнатината й се плъзваше върху него, отначало сухо и болезнено, после влажно и лепкаво, надолу към лъскавата черна пяна на окосмението му, и пак нагоре, и пак надолу, а смалилите се гърди се мятаха по белия й гръден кош с ребра като жилките на палмов лист.

Отначало гладът е болка, ръмжащ, разяждащ натрапник, а после се превръща в наркотик, в непрестанна замаяност и нетленно състояние, а съзнанието се рее, без да протестира. Дори маймуните ревачи в горите се отдръпваха почтително в зеления балдахин и даваха път на техните духове. По влажните песъчливи места се срещаха пресни дири от пака[1] и от тапири, но те така и не видяха тези животни и бяха прекалено слаби и бавни, за да ги хванат. Благодарение на часовете по ботаника в университета Изабел различи палмата бурити, с нейните твърди ветрилообразни листа, палмата бакаба с много дълги, извити листа и разчорлена корона, нискораслата палма накури, трънестата тънкостебла палма боритана, която обича влажни почви, и още по-стройната палма акаши, чийто ствол бе прав като стрела. Но през този сезон нищо от тези дървета не можеше да се яде, нито плодовете, нито сърцевината. Процъфтяващият живот около тях приличаше на тапети по стените на гола килия, които им причиняваха мъка. Веднъж се озоваха в една цяла вкаменена гора от руини, подобни на гигантските отломъци от вандалски унищожен храм. От въздуха и влагата разбитите колони бяха придобили нюанси на мъхесто зелено и кално розово, мъртвешки бяло и млечносиньо. Пред кой ли бог се бяха прекланяли хората тук? И защо ли ги бе изоставил?

Когато двамата бяха на прага на гибелта, дъгоцветните колибри, наричани още „целуващи цветята“, със смарагдовозелени гърбове, жълти коремчета и крилца, чиито очертания не се виждаха заради бързото им движение, кръжаха във въздуха пред тях, като плодове, които чакат да бъдат откъснати. Тристао и Изабел се научиха да посягат и да сграбчват птичетата, да спират неистовото размахване на крилцата в дланите си и с леко свиване на палеца да прекършват вратовете им. Шест до осем такива птички, със старателно оскубани, изящни и твърди като метал перца, опечени на тънки като игли клечици, им осигуряваха няколко хапки жилаво сладникавогорчиво месо. Понякога Тристао и Изабел се оказваха заобиколени от група узрели дървета кашу сред изоставената плантация на някой отдавна минал оттук земеделец, и лакомо поглъщаха всичко, до което можеха да стигнат, както ядките, така и дебелата ципа. По този начин, от един краткотраен пир до друг, двойката продължаваше да се скита сред сгъстяващата се гора, където клонящото на запад слънце едва се виждаше, и където дневната светлина често беше само ледена искрица над високите върхове на растителността.

Времето, което прекараха сами заедно, започна с преплуването на кафявата река край фаталния лагер. Вместо спасителен пояс, двамата прегърнаха по един дебел повален палмов дънер, но загнилите стволове попиваха вода като сюнгери и бързо потънаха. Тристао почти пренесе Изабел през последните стотина метра и бялата й ръка се впиваше в лъскавото му рамо като пиявица върху лъскава черна есетра. За щастие, пираните, които ги кълвяха по ритащите глезени не бяха свикнали с човешкото месо и движения, та нито едно захапване на челюстите им не изтръгна капките кръв, които биха ги подлудили. Изтощен до краен предел, Тристао усети пясъчните плитчини под краката си. Двамата с Изабел вече можеха да прегазят задъхани до отсрещния бряг на реката. Без да знаят, бяха прекосили планалто в областта, където реките текат на юг към Парагвай, чак до земята на племето пареси, където пък хиляда мили по̀ на север реките се вливат в Амазонка.

Бележки

[1] Бразилско свинче, едър гризач с вкусно месо. — Б.пр.