П. Г. Удхаус
Законът на Устър (14)

14

Спомням си как старият Смрадльо Пинкър, тръгнал към края на оксфордската си кариера по благотворителни дела из недотам благовъзпитаните райони на Лондон, веднъж доста подробно ми описа усещането си един следобед, когато в момент на разпръсване на Божията светлина в Бетнал Грийн получил ненадейно ритник в корема от страна на някакъв каруцар. Каза ми, че го заляло някакво особено, сънливо чувство, придружено от илюзорното впечатление, че плува в гъста мъгла. Спирам се на всичко това, защото собствените ми усещания в онзи миг бяха напълно идентични.

Ако не сте забравили, за последен път видях въпросния иконом, когато дойде да ми съобщи, че Мадлин Басет ще бъде доволна, ако мога да й отделя малко време. Тогава споменах, че се залюля пред очите ми. В момента впечатлението ми беше не толкова за люшкане, колкото за непрогледност, през която трепка нещо икономоподобно. След това зрението ми се проясни и успях да запечатам в съзнанието си реакциите на присъстващите.

Всички преглъщаха мъчително. Татко Басет, подобно на оня тип от стихотворението, което в училище трябваше да препиша петдесет пъти, задето пуснах бяла мишка в часа по английска литература, очевадно се чувстваше като наблюдател на небесата при появата на нова планета^[1], докато леля Далия и полицаят Оутс напомняха съответно на внушителната скулптурна група, изобразяваща Кортес, взрян в Тихия океан, и хората му, които се споглеждат, обхванати от безумни догадки, стъпили безмълвно на висок панамски връх.

Мина доста време, преди някой да даде признак на живот. Най-сетне, със сподавено ридание на майка, видяла отдавна изгубената си рожба на борда на пристигащ кораб, полицаят Оутс се метна напред, грабна шлема за каишката и го притисна към гърдите си.

Движението му сякаш разруши магията. Старият Басет се върна към живот.

— Къде… къде намерихте това, Бътърфилд?

— В една леха, сър Уоткин.

— Леха?

— Странно — обадих се аз. — Много странно.

— Да, сър. Разхождах кучето на госпожица Бинг и тъй като случайно минавах от тази страна на къщата, забелязах господин Устър да хвърля от прозореца нещо, което падна в лехата под прозореца му, и след проверка се оказа, че е този шлем.

Старият Басет дълбоко пое дъх.

— Благодаря, Бътърфилд.

Икономът се ската, а старият се завъртя около оста си и застана срещу мен с блеснало пенсне.

— Тъй значи! — рече той.

Човек рядко не разполага с богат арсенал от отговори, когато чуе „Тъй значи!“ Запазих благоразумно мълчание.

— Трябва да е станала някаква грешка — взе думата леля Далия с достойна за нея неустрашимост. — Вероятно е хвърлен от някой съседен прозорец. В такава тъмна нощ е лесно да се сбърка.

— Как не!

— Може пък прислужникът да лъже. Да, това е напълно приемливо обяснение. Този ваш Бътърфилд е виновникът. Откраднал е шлема и като е разбрал, че започва незабавно дирене, е решил да направи хладнокръвен ход и да се опита да го пробута на Бърти. Какво ще кажеш, Бърти?

— Няма да се учудя, лельо Далия. Изобщо няма да се учудя.

— Да, явно така е станало. С всяка секунда е все по-очевидно. Човек не бива да се доверява на икономи с вид на светци.

— В никакъв случай.

— От самото начало забелязах, че има крадлив поглед.

— И аз.

— А, значи и ти си го забелязал?

— Веднага.

— Напомни ми за Мъргатройд. Помниш ли Мъргатройд в Бринкли Корт, Бърти?

— Оня преди Помрой ли? Един такъв въззакръглен?

— Той. С лице на всеобщо и дълбоко уважаван архиепископ. Как само ни метна с това лице! Доверявахме му се безрезервно. И какъв беше резултатът? Задигна сребърните ножове за рибешко филе, заложи ги и ги прахоса на кучешки надбягвания. Та този Бътърфилд е същински Мъргатройд.

— Може да му е роднина.

— Няма да се учудя. Е, добре, сега, когато загадката е задоволително решена и името на Бърти остана неопетнено, няма ли да е най-добре да си легнем? Вече е доста късно, а ако не спя осем часа, току-виж, съм погрозняла.

Леля Далия внесе в процедурата такава приятна атмосфера на дружеско единодушие и сърдечен призив да не повдигаме повече въпроса, че получих истински шок, когато старият Басет отказа да влезе в тона й.

— Напълно подкрепям твърдението ви, че някой лъже, госпожо Травърс. Но ако допускате, че това е икономът ми, принуден съм да възразя. Господин Устър е действал извънредно умно и находчиво…

— О, благодаря.

— … но се опасявам, че не съм склонен да го оправдая, както вие предлагате, без сянка от петно върху името му. Дори в интерес на истината съм длъжен да заявя, че не съм склонен изобщо да го оправдавам.

Обърна към мен зложелателно пенсне. Не си спомням да съм виждал човек, чийто вид толкова да не ми понася.

— Може би ще си припомните, господин Устър, как в хода на разговора ни в библиотеката ви осведомих, че гледам на това нарушение с изключителна сериозност. Заявих, че не съм склонен да приема предложението ви да се задоволя с глоба от пет лири, както в случая, когато се явихте пред мен на улица Бошър, обвинен в сходно престъпление. Уверих ви, че извършителят на този злостен акт срещу личността на полицая Оутс, когато бъде заловен, ще се озове в затвора. Не виждам причина да преразгледам решението си.

Това изявление се посрещна със смесени чувства. Юстис Оутс видимо го одобри. Вдигна очи от шлема с окуражена усмивка и ако не бяха железните окови на дисциплината, щеше да извика „Ура!“ От своя страна леля Далия и аз не го харесахме.

— Хайде сега, сър Уоткин, стига, по дяволите — противопостави се тя, винаги на бойна нога, когато се засягаха племенните интереси. — Не можете да направите подобно нещо.

— Мадам, не само че мога, но и ще го направя. — Извика с пръст Юстис Оутс. — Полицай!

Не добави, „Арестувайте този човек!“ или „Изпълнете дълга си!“ но онзи разбра намека и послушно пристъпи към мен. Почти очаквах да сложи ръка на рамото ми или да извади белезници и да ги обвие около китките ми, но не го направи. Просто застана до мен, сякаш щяхме да изпълняваме дует, и замря неподвижен, с каменно лице.

Леля Далия продължи призивите си към здравия разум.

— Не можете да каните човек в дома си и щом прекрачи прага му, да го хвърляте в зандана. Ако на това му викат глостърширско гостоприемство, Бог да е на помощ на Глостършир.

— Господин Устър е тук не по моя покана, а по покана на дъщеря ми.

— Това няма никакво значение. Не можете да се измъквате по този начин. Той е ваш гост. Ял е от солта ви. Което налага да спомена, че тази вечер супата беше пресолена.

— Е не, не бих казал — възразих аз. — На мен ми се стори добра.

— Не. Пресолена беше.

Прекъсна ни татко Басет.

— Извинявам се за недостатъците на моята готвачка. Междувременно да се върнем на темата. Господин Устър е под арест, а утре ще предприема необходимите стъпки…

— Но какво ще стане с него тази вечер?

— В селото имаме малък, но много удобен полицейски участък, управляван от господин Оутс. Без съмнение ще свърши добра междинна работа.

— Да не би да предлагате да тътрим клетника посред нощ до полицейския участък? Можете поне да му разрешите да се порадва за последно на удобно легло.

— Не мога да възразя срещу подобен аргумент. Не желая да бъда прекалено суров. Господин Устър, можете да останете в тази стая до утре сутринта.

— О, благодаря.

— Ще заключа вратата…

— Естествено…

— И ще пазя ключа…

— Разбира се.

— А полицаят Оутс ще патрулира под прозореца ви през остатъка от нощта.

— Сър?

— Това ще обуздае склонността на господин Устър да хвърля предмети през прозорците. Оутс, най-добре е веднага да поемете поста.

— Много добре, сър.

В гласа на Оутс се долови лека нотка на досада и самодоволното удовлетворение, с което наблюдаваше развоя на събитията, взе да вехне. Очевидно възгледите му по отношение на осемте часа сън за красота не се различаваха съществено от тези на леля Далия. Козирува тъжно и напусна стаята с потиснат дух. Беше си възвърнал шлема, но явно започваше да се пита дали шлемовете са всичко на този свят.

— А сега, госпожо Травърс, ако ми разрешите, бих желал да поговоря с вас насаме.

Изнизаха се от стаята и аз останах сам. Не мога да не призная, че когато ключът се завъртя в ключалката, изпитах смесени чувства. От една страна, облекчение, че няколко минути ще мога да разполагам със стаята си, необезпокояван от шумни тълпи, но от друга, натежаваше фактът, че се намирам в тъй наречената мрачна тъмница, без никакви изгледи за скорошен излаз.

Разбира се, всичко това не беше ново за мен, защото вече бях чувал решетките да се затръшват зад гърба ми на улица Бошър. Но тогава можех да се теша с мисълта, че най-лошото, което може да ми се случи, е мъмрене от страна на правосъдието или, както после се оказа — олекване на портфейла ми. Тогава не бях изправен пред перспективата, като се събудя сутринта, да бъда изпратен да излежавам трийсетдневна присъда, по време на която нищо чудно да бъда лишаван от сутрешната си чаша чай. Съзнанието, че съм невинен, никак не ме грееше. Стифи Бинг ме бе оприличила на Сидни Картън, но това не ме топлеше. Не познавах господина, но от всичко, което подразбрах за него, бях умозаключил, че е готов на всякакви неописуеми глупости заради някое момиче, а това го правеше пълен тъпанар в очите ми. Не ме топлеше и фактът, че между Сидни Картън и Бъртрам Устър не се наблюдаваше съществена разлика. Сидни — хърбел, Бъртрам — щърбел.

Отидох до прозореца и надникнах навън. Припомних си мрачното отвращение, с което полицаят Оутс посрещна предложението да будува на пост в часовете на нощта, и в душата ми се зароди плахата надежда, че зад гърба на началството, току-виж, е плюл на задачата и се е отдал на сън за красота. Но уви. Трамбоваше тревата под прозореца ми, олицетворение на бдителността. Тъкмо се запътих към умивалника да взема сапуна и да го замеря, за да изцеря наранения си дух, когато чух дръжката на вратата да трака. Приближих се и притиснах уста към дървото.

— Кой е?

— Аз съм, сър. Джийвс.

— Здрасти, Джийвс.

— Вратата има вид на заключена, сър.

— Джийвс, запомни го от мен — видът рядко лъже. Татко Басет я заключи и пусна ключа в джоба си.

— Настина ли, сър?

— Какво?

— Казах „Наистина ли, сър?“

— О, тъй ли? Да. Наистина. И ще ти кажа защо.

Направих му сводка на миналите болезнени събития. Не беше лесно да се чуе през дебелата врата, но ми се стори, че разказът ми предизвика почтително цъкане с език.

— Много неприятно, сър.

— Крайно. Е, Джийвс, а ти каква новина ми носиш?

— Опитах се да открия господин Споуд, сър, но беше излязъл да се поразходи из околността. Без съмнение скоро ще се върне.

— И без това вече не ни е нужен. Светкавичният галоп на събитията бързо остави зад гърба си полезността на Споуд. Какво ново в света на свободните люде?

— Размених няколко думи с госпожица Бинг, сър.

— Аз също горя от нетърпение да разменя няколко думи с нея. Какво ти каза?

— Младата дама беше много разстроена, сър, тъй като съюзът й с преподобния господин Пинкър бил категорично забранен от сър Уоткин.

— Велики Боже, Джийвс! Защо?

— Сър Уоткин не одобрил приноса на господин Пинкър като помощник на крадеца на сметаниерата в бягството му.

— Защо говориш за крадеца в мъжки род?

— От предпазливост, сър. И стените имат уши.

— Разбирам. Много си предвидлив, Джийвс.

Поразмишлявах върху поредния обрат. Очевидно в този час на нощта Глостършир се претъпкваше с разбити сърца. Прободе ме жал. Въпреки че бях затънал в настоящата киша единствено и само благодарение на Стифи, не мислех злото на младата тиква и страдах заедно с нея в часа на злощастие.

— Значи старецът сложи прът в брачните колела както на Гъси, така и на Стифи. Очевидно тази нощ е в стихията си, а, Джийвс?

— Да, сър.

— И доколкото виждам, нищо не може да се направи. Ти виждаш ли нещо за правене?

— Не, сър.

— Ако се насочим към друг аспект на тази афера, нямаш ли някакъв план за непосредственото ми измъкване оттук?

— Не е достатъчно добре формулиран, сър, но в ума ми се върти една идея.

— Върти я, Джийвс, не щади сили.

— В момента е още мъглява, сър.

— Предполагам, че включва тънки нюанси?

— Да, сър.

Поклатих глава. Напразно си хабях силите, разбира се, защото не можеше да ме види. Но все пак я поклатих.

— Няма смисъл точно сега да се напъваш да бъдеш изтънчен и коварен, Джийвс. Моментът плаче по-скоро за скоротечност. Хрумна ми нещо. Преди малко си говорехме за случая, когато сър Родерик Глосъп беше залостен в килера, а полицаят Добсън пазеше всички изходи. Помниш ли какво предложи старият татко Стоукър, за да се справим с положението?

— Ако не ме лъже паметта, сър, господин Стоукър препоръча физическо насилие над офицера. „Да го фраснем с лопата по кратуната!“ беше май изразът, който употреби.

— Точно така, Джийвс. Такива бяха думите му. И въпреки че тогава отхвърлихме идеята, сега откривам в нея значително количество здрав разум. Този тип практични, самоиздигнали се мъже винаги намират начин да ударят гвоздея по главата и да избегнат вторичните въпроси. Полицаят Оутс е на пост под прозореца. Вързаните на възли чаршафи са на пост върху леглото. Така че, ако просто намериш една лопата и слезеш долу…

— Сър, опасявам се, че…

— Стига, Джийвс. Сега не е време за nolle prosequi-та. Знам, че предпочиташ финеса, но трябва да разбереш, че в момента той не ни върши работа. Удари часът на лопатите. Можеш да отидеш и да го заговориш, скрил зад гърба си инструмента, и да изчакаш психологическия…

— Извинете, сър, струва ми се, че някой идва.

— Добре, помисли върху това, което ти казах. Кой се задава тъдява?

— Сър Уоткин и госпожа Травърс, сър.

— Знаех си, че няма да остана дълго сам. Все пак са добре дошли. Вратата на Устър е винаги широко отворена.

— Но когато след секунди вратата бе отключена, при мен влезе само прародителката. Устреми се към креслото като към стар приятел и се строполи в него. Видът й бе мрачен и не будеше надежди, че е дошла да съобщи за проблясъци на здрав разум у татко Басет. И все пак проклет да съм, ако не беше дошла да ми съобщи точно това.

— Е, Бърти — започна тя след минута на мъчителен размисъл, — можеш да продължиш с опаковането на багажа.

— Ъ?

— Той свири отбой.

— Отбой?

— Да. Няма да повдига обвинения.

— Искаш да кажеш, че няма да гния в тъмница?

— Няма.

— С други думи, съм свободна птичка, дето има една приказка?

— Да.

Бях толкова погълнат от душевната си радост, че мина доста време, преди да забележа, че къчовете, които хвърлях, не съживиха прародителката. Продължи да седи строполена с вид на отлежал труп, та се наложи да я изгледам с неприкрит упрек.

— Не изглеждаш доволна.

— Очарована съм.

— Не забелязвам кьорав симптом — хладно отсякох аз. — Все си мислех, че избавлението на любимия племенник, отървал се на косъм от ешафода, би трябвало да предизвика у теб песни и танци на народите.

Леля ми изпусна тежка въздишка.

— Бърти, лошото е, че има една уловка. Старият мишелов постави условие.

— И какво е то?

— Иска в замяна Анатол.

Зяпнах.

— Анатол?

— Да. Това е цената на свободата ти. Каза, че ще се съгласи да не повдига обвинение, ако му дам Анатол. Проклетият му дърт изнудвач!

Чертите й се сгърчиха от мъчителен спазъм. Не можех да повярвам, че това е същата оная леля, която преди броени часове само възхваляваше изнудването като висша добродетел и го одобряваше от все душа и сърце. Явно, реших аз, че ако човек държи да извлече удоволствие от изнудването, трябва да се намира откъм правилната страна на масата за преговори.

Самият аз също се почувствах като спукан балон. Тук-там в хода на разказа си имах поводи да изразя чувствата си към Анатол, този ненадминат артист, и вероятно ще си спомните, че думите на прародителката как сър Уоткин Басет подло се е опитал да го задигне от домакинството й по време на гостуването си в Бринкли Корт ме бяха разтърсили из основи.

Трудно е, разбира се, хората, невкусвали от произведенията на изкуството на този маг, да вникнат в чрезвичайната важност, която придобиват неговите печени и варени в житейската схема на онези, които са имали това несравнимо удоволствие. Мога само да заявя, че след като веднъж сте опитали някое от блюдата му, вие ще останете с убеждението, че животът е лишен от хармония и смисъл, ако не може да повторите. Мисълта, че леля Далия е готова да пожертва този чудотворец само и само да спаси племенника си от кафеза, дълбоко ме трогна и развълнува.

Не знам дали друг път съм бил така разчувстван. Гледах я с просълзени очи. Същински Сидни Картън.

— Готова си да пожертваш Анатол заради мен? — ахнах аз.

— Да, разбира се.

— Да, ама не! Не искам и да чувам.

— Не можеш да отидеш в затвора.

— Мога, разбира се, ако благодарение на това върховният маестро продължи да работи на старото си място. Да не си посмяла да изпълниш искането на стария Басет.

— Бърти! Сериозно ли говориш?

Така мисля. Какво са трийсет дни във Втора дивизия? Дреболия. Ще ги излежа, без да ми трепне окото. Нека Басет извърши най-лошото. А — добавих аз с прочувствен глас — когато присъдата ми изтече и отново видя слънцето, в отплата искам Анатол да даде най-доброто от себе си. Цял месец на хляб и вода ще ми отвори вълчи апетит. Вечерта след излитането от кафеза очаквам вечеря, която да остане безсмъртна в народните митове и легенди.

— Ще я имаш.

— Може отсега да нахвърляме едно примерно меню.

— Няма по-подходящ момент. С хайвер ли да започнем или с пъпеш?

— С хайвер и пъпеш. Последвани от супа.

— Гъста или бистра?

— Бистра.

— Нали не си забравил какво velouté de fleurs de courgettes приготвя Анатол?

— Не мога да го забравя дори за секунда. Но какво мислиш за неговото consommé aux Pommes d’Amour?

— Божичко! За малко да го изпуснем от списъка.

— Ти си мислиш. То е дълбоко гравирано в сърцето ми.

— Най-добре е да оставя цялото меню в ръцете ти.

— Ръкопляскам.

Взех молив и лист и след десетина минути бях в състояние да оповестя резултата.

— Ето как си го представям — рекох, — с изключение на дребните попълнения, които ще възникнат по време на размислите ми в затворническата килия. И прочетох следното:

Le Dîner

Caviar Frais

Cantaloup

Consomme aux Pommes d’Amour

Sylphides a la creme d’Ecrivisses

Mignonette de poulet petit Duc

Points d’asperges à la Mistinguette

Suprême de fois gras au champagne

Neige aux Perles des Alpes

Timbale de ris de veau Toulousaine

Salade d’endive et de céleri

Льо Пудинг авек сливи

L’Etoile au Berger

Benedictins Blancs

Bombe Nero

Friandises

Diablotins

Плодове

— Това покрива ли всичко, лельо Далия?

— Не виждам да си изпуснал нещо съществено.

— Тогава да извикаме оня нещастник и да го сломим. Басет! — ревнах аз.

— Басет! — прогърмя и леля Далия.

— Басет! — продължих да си дера гърлото. Небесата още кънтяха, когато той надникна с разтревожен вид.

— По дяволите, какви са тия крясъци?

— А, ето те и теб, Басет. — Без да шикалкавя, хванах бика за рогата. — Басет, ние се опълчваме срещу теб.

Старецът видимо се стъписа. Хвърли към леля Далия въпросителен поглед. Очевидно беше под впечатлението, че Бъртрам говори несвързано.

— Той има предвид — обясни родственицата — идиотското ти предложение да оттеглиш обвинението, ако ти дам Анатол. Най-тъпата идея, която съм чувала. Разсмя ни от сърце. Нали, Бърти?

— Направо се въргаляхме от смях — съгласих се аз. Онзи стоеше като втрещен.

— Да не би да отказвате?

— Разбира се, че отказваме. Познавам достатъчно добре племенника си, за да допусна дори за секунда, че ще потопи в траур дома на леля си заради някакво си отърваване на кожата. Устърови не са такива, нали, Бърти?

— Има си хас!

— Не поставят собственото си добруване на първо място.

— И още как!

— Не трябваше да го обиждам, като споменах предложението ти. Бърти, извинявай.

— Няма за какво, прародителко.

Тя ми стисна ръката.

— Лека нощ, Бърти, и сбогом, или по-скоро до скоро виждане.

— Когато полята побелеят от маргаритки, ако не и по-скоро.

— Между другото, не забрави ли Nonnettesdela Mediterranéeau Fenouil?

— Господи! — пребледнях аз. — Също и Selled’Agneauala Grecque. Мушни ги в списъка.

И тя напусна полесражението с нежен поглед на възхита, хвърлен през рамо. Последва кратко и надменно мълчание от моя страна. След малко татко Басет заговори с разтреперан от злоба глас:

— Е, господин Устър, изглежда, в крайна сметка ще трябва да излежите наказанието за лудориите си.

— Дадено.

— Следва да заявя, че промених мнението си относно разрешението, което дадох, да прекарате нощта под покрива ми. Ще отидете в участъка.

— Каква дребнава отмъстителност, Басет.

— Нищо подобно. Не виждам защо полицаят Оутс да бъде лишаван от здрав заслужен сън само заради вашето удобство. Ще пратя да го повикат. — Отвори вратата. — Ей, ти!

— Извънредно обидно обръщение към Джийвс, но верният слуга сякаш не го забеляза.

— Сър?

— На ливадата пред къщата ще намериш полицая Оутс. Доведи го тук.

— Много добре, сър. Струва ми се, че господин Споуд желае да говори с вас, сър.

— Ъ?

— Господин Споуд, сър. Задава се по коридора.

Старият Басет се върна в стаята с изражение на неудоволствие.

— Бих искал Родерик да не ме безпокои в такъв момент — сприхаво изрече той. — Не виждам защо трябва да ме вижда.

Засмях се. Иронията на положението ме забавляваше.

— Идва, макар и малко късно, да ти каже, че е бил с мен, когато сметаниерата е била открадната, и по този начин да ме оневини.

— Разбирам. Да, както забелязахте, идва малко късничко. Ще трябва да му обясня. А, Родерик…

— Прагът бе засенчен от масивното туловище на Родерик Споуд.

— Влез, Родерик, влез. Не е трябвало да си правиш труда, скъпи ми приятелю. Господин Устър представи очевидни доказателства, че няма нищо общо с кражбата на сметаниерата ми. Нали затова искаше да ме видиш?

— Ами… ъ… не — отвърна Родерик Споуд.

На лицето му се мъдреше особено напрегнато изражение. Очите му бяха оцъклени и доколкото нещо с подобен размер можеше да се приглади с пръст, гладеше с пръст мустака си. Имаше вид на човек, комуто предстоеше да погълне жаба.

— Ами… ъ… не — повтори той. — Всъщност дойдох, защото чух, че имало някакви неприятности по повод шлема, който задигнах от полицая Оутс.

Възцари се смаяно мълчание. Старият Басет се опули. Аз се ококорих. Родерик Споуд продължи да глади с пръст мустака.

— Беше глупаво от моя страна — продължи той. — Сега го разбирам. Аз… ъ… просто се поддадох на неудържим импулс. Случва се понякога. Може би си спомняте разказа ми за това как веднъж откраднах полицейски шлем, докато следвах в Оксфорд. Надявах се около случката да не се разшуми, но прислужникът на Устър ме осведоми как сте си втълпили, че Устър е извършителят, и аз, естествено, трябваше да дойда и да си призная. Това е всичко. Мисля, че е време да си лягам — смънка Родерик Споуд. — Лека нощ.

Изсули се и ни остави в плен на смаяно мълчание.

Предполагам, че се срещат хора, които са изглеждали по-големи идиоти от сър Уоткин Басет в този момент, но лично аз не съм ги виждал. Връхчето на носа му полилавя, а пенснето му увисна безпомощно под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Въпреки че ме бе тъпкал от самото начало на взаимоотношенията ни, за една бройка да съжаля клетия стар негодник.

— Хрррмф! — най-сетне изрече той.

Боричкаше се с гласните си струни, които се бяха усукали на ширит.

— Май ви дължа извинение, господин Устър.

— Нито дума повече, Басет.

— Съжалявам за случилото се.

— Не си струва да говорим за това. Невинността ми е установена. Това е най-важното. Предполагам, че вече съм свободен да се оттегля?

— О, разбира се, разбира се. Лека нощ, господин Устър.

— Лека нощ, Басет. Смятам, че не е нужно да ти напомням — това да ти е обица на ухото.

Освободих го с надменно кимване и останах, потънал в размисъл. Нищо не разбирах. Използвах стария доказан метод на Оутс за търсене на мотиви, но трябваше да се призная за победен. Можех само да допусна, че наоколо отново витае духът на Сидни Картън.

И ненадейно пред очите ми блесна ослепителна светлина.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Ти ли стоиш зад тая работа?

— Моля, сър?

— Не ми съркай. Знаеш за какво говоря. Ти ли изнуди Споуд да опере пешкира?

Не бих казал, че се усмихна, защото никога не се усмихва, но за миг мускулите около устата му леко потрепнаха.

— Осмелих се да подскажа на господин Споуд, че ще извърши благородно дело, ако поеме вината, сър. Доводите ми бяха, че ще ви спести много неприятности, без никакъв риск за себе си. Изтъкнах му, че сър Уоткин, в качеството си на годеник на неговата леля, едва ли ще му издаде присъдата, която готвеше за вас. Човек не хвърля в затвора господа, за чиито лели е сгоден.

— Дълбока истина, Джийвс. Но все пак не разбирам. Да не искаш да кажеш, че той се е съгласил драговолно? Без дума на протест?

— Е, не чак без дума на протест, сър. Длъжен съм да призная, че в началото изрази известна неохота. Струва ми се, че може би повлиях на решението му, когато го информирах, че знам всичко за…

Нададох вик.

— Юлейли?

— Да, сър.

Налегна ме страстно желание да стигна до дъното на аферата с Юлейли.

— Джийвс, кажи ми. Какво всъщност й е направил Споуд? Убил ли я е?

— Опасявам се, че не съм свободен да говоря, сър.

— Хайде, Джийвс.

— Боя се, че не мога, сър.

Предадох се.

— Е, добре!

Напъхах се в пижамата и се мушнах в леглото. Тъй като чаршафите ми бяха вързани на възли, наложи се да се сгуша между одеялата, но бях готов да понеса неудобството за една нощ.

Светкавичният обрат на събитията ме накара да се замисля. Седнах, обвил колене с ръце, и се задълбочих в променливите настроения на Фортуна.

— Странно нещо е животът, Джийвс.

— Да, сър.

— Човек никога не знае къде се намира, нали? Да вземем един прост пример — само преди половин час не допусках, че ще седя тук по безгрижна пижама и ще те наблюдавам как опаковаш багажа. Пред мен се очертаваше доста неапетитно бъдеще.

— Да, сър.

Но сега, както би се изразил ти, грижите ми се стопиха като роса върху не помня какво. И то благодарение на теб.

— Радвам се, че успях да ви бъда от полза, сър.

— Рядко си ми бил толкова полезен. И все пак, Джийвс, винаги остава някаква утайка.

— Сър?

— Бих искал да спреш с това „сър“. Мисълта ми, Джийвс, е за влюбените сърца в околността, които бяха насилствено разтрогнати и продължават да са насилствено разтрогнати. Аз може да съм добре, но Гъси не е. И Стифи не е. Това е мухата в меда.

— Да, сър.

— Въпреки че никога не съм разбирал защо в меда да няма мухи. Кому пречат?

— Чудя се, сър…

— Да, Джийвс?

— Просто се канех да ви попитам дали се каните да предприемете юридически действия срещу сър Уоткин за неправомерен арест и очернителство пред свидетели.

— Не съм мислил за това. Смяташ ли, че ще постигна нещо?

— Без съмнение, сър. Госпожа Травърс и аз ще дадем необорими свидетелски показания. Вие сте в състояние да глобите сър Уоткин с голяма сума.

— Да, нищо чудно да си прав. Явно затова подскочи така във въздуха, когато Споуд изпълни номера си.

— Да, сър. Тренираният му юридически ум веднага е предвидил заплахата.

— Не бях виждал човек да се изчервява до носа. А ти?

— Не, сър.

— Все пак ми се струва срамота да продължа да го тормозя. Не съм сигурен, че желая да го тъпча в калта.

— Просто си мислех, сър, че ако го заплашите с подобни действия, сър Уоткин, с цел да избегне неприятностите, може да намери начин да ратифицира годежите на госпожица Басет с господин Финк-Нотъл и на госпожица Бинг с преподобния господин Пинкър.

— Божичко, Джийвс! Да му приложа вълчи капан, тъй ли?

— Точно така, сър.

— Веднага ще задвижим номера.

Скочих от леглото и хукнах към вратата.

— Басет! — ревнах в процепа.

Не последва незабавен ответ. Очевидно се беше наврял в миша дупка. Но след като няколко минути не спрях да крещя „Басет!“ на равни интервали и с повишаващ се обем на звука, дочух в далечината топуркащи стъпки и той се появи в съвсем различно настроение от това при предишното му посещение. Напомни ми живо на раболепен слуга, отговарящ на звънец.

— Да, господин Устър?

Пуснах го в стаята и отново скочих в леглото.

— Нещо имате да ми казвате ли, господин Устър?

— Има десетки неща, които искам да ти кажа, Басет, но в момента ще се спрем на следното. Съзнаваш ли, че упоритото ти подбуждане на полицаи да ме арестуват и заключват в стаята те прави евентуален ответник по дело за… какво беше, Джийвс?

— Незаконосъобразен арест и очернителство пред свидетели, сър.

— Точно така. Мога да те накисна за милиони. Какво смяташ да предприемеш?

Затърчи се като електрически вентилатор.

— Ще ти кажа какво да предприемеш — продължих аз. — Ще дадеш съгласие за съюза на дъщеря ти Мадлин с Огъстъс Финк-Нотъл, а също и на племенницата ти Стефани с преподобния Х. П. Пинкър. И то незабавно.

В душата му сякаш се поведе борба, която можеше да продължи твърде дълго, ако не беше срещнал погледа ми.

— Много добре, господин Устър.

— Сега за сметаниерата. Много вероятно е международната банда, която я е откраднала, да я продаде на чичо Том. Системата им за нелегална информация сигурно ги е осведомила, че чезне по нея. Нито гък, Басет, ако в близко бъдеще съзреш кравата в колекцията му.

— Много добре, господин Устър.

— И още нещо. Дължиш ми петарка.

— Моля?

— Като компенсация за онази, която ми отне на улица Бошър. Ще я искам, преди да си тръгна.

— Утре сутринта ще ви напиша чек.

— Очаквам го на подноса със закуската. Лека нощ, Басет.

— Лека нощ, господин Устър. Това там бренди ли е? Ако ми разрешите, ще си налея една чашка.

— Джийвс, напълни един бокал за сър Уоткин Басет.

— Много добре, сър.

Пресуши с благодарност чашата и изпъпли навън. При по-близко познанство можеше да се окаже и голям сладур.

Джийвс наруши мълчанието.

— Свърших с опаковането, сър.

— Добре. Тогава ще гушна възглавницата. Отвори прозореца, моля те.

— Много добре, сър.

— Какво е времето?

— Променливо, сър. Започна да вали.

До ушите ми долетя силна кихавица.

— Ей, Джийвс, какво е това? Да не би вън да има някой?

— Полицаят Оутс е долу, сър.

— Да не искаш да кажеш, че продължава да стои на пост?

— Да, сър. Предполагам, че погълнат от други грижи, сър Уоткин е забравил да му каже, че вече не е нужно да бди.

Въздъхнах доволно. Това достойно увенчаваше деня ми. Мисълта, че полицаят Оутс бди под дъжда като войските на Мидий, вместо да топли розови пръстчета около грейката в леглото, ме преизпълни с блаженото усещане за щастие.

— Това е краят на един съвършен ден, Джийвс. Какво ми говореше за чучулигите?

— Сър?

— А май и за охлювите.

— О, да, сър. Годината клони към пролетта, денят клони към утринта, часът е седем и роса роси по хълма…

— Дай за чучулигите, Джийвс. За охлювите. Сигурен съм, че бяха замесени чучулиги и охлюви.

— Сега ще стигна до чучулигите и охлювите, сър. Чучулига на стряхата, охлюв върху трънката…

— Те това е. А основната мисъл?

— А Бог е на небето и в съгласие със света^[2].

— Това е същината. Дори аз не бих го казал по-добре. И все пак, Джийвс, остана да ме чопли нещо. Изгарям от любопитство да чуя скритите факти около Юлейли.

— Опасявам се, сър…

— Ще си трая. Нали ме познаваш, гроб съм.

— Правилата на клуба „Ганимед младши“ са извънредно строги, сър.

— Знам. Но можеш леко да ги понарушиш.

— Съжалявам, сър…

Взех съдбовно решение.

— Джийвс — започнах аз, — ако ми кажеш всичко за Юлейли, ще отидем на твоето околосветско пътешествие.

Видимо взе да се колебае.

— Сър, но само под най-строг секрет…

— Естествено.

— Господин Споуд е крояч на дамско бельо, сър. Надарен е със значителен талант в тази област и тайно го упражнява от години. Той е основател и собственик на магазина на улица Бонд, известен като „Сестри Юлейли“.

— Не може да бъде!

— Може, сър.

— Велики Боже, Джийвс! Нищо чудно, че не иска да се разчуе.

— Да, сър. Това безспорно ще срине авторитета му пред неговите политически следовници.

— Човек не може да бъде едновременно преуспяващ Диктатор и да крои дамско бельо.

— Да, сър.

— Или едното, или другото. Но не и двете.

— Точно така, сър.

Замислих се.

— Е, Джийвс, сделката си струваше. Нямаше да мога да мигна от любопитство. Може пък околосветското пътешествие да не се окаже чак толкова гадно.

— Повечето господа ги намират за забавни, сър.

— Наистина?

— Да, сър. Срещат нови лица.

— Вярно. Не бях помислил за това. Лицата ще бъдат нови, нали? Хиляди и хиляди лица, а Стифиното няма да е сред тях.

— Точно така, сър.

— Най-добре още утре купи билетите.

— Вече съм ги купил, сър. Лека нощ, сър.

Вратата се затвори. Угасих лампата. Няколко секунди полежах, заслушан в отмерения тропот на полицая Оутс, и се замислих за Гъси и Мадлин Басет, за Стифи и стария Смрадльо Пинкър и за хармонията, от която преливаше в момента любовният им живот. Представих си как чичо Том получава сметаниерата си, а леля Далия улучва психологическия момент и му изкопчва тлъст чек за „Будоарът на милейди“. Усетих, че Джийвс е прав. Охлювът бе разперил криле, а чучулигата се намираше на тръна… или май беше обратното, а Бог беше на небето и в съгласие със света.

Очите ми неусетно се затвориха, мускулите ми се отпуснаха, дишането ми стана тихо и равномерно и сънят, който правеше нещо, което съм забравил, на нещо друго в ръкава^[3], което също не помня, ме заля с благодатна вълна.