Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Code of the Woosters, 1938 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Законът на Устър
Английска, второ издание
Превод: Савина Манолова
Редактор: Жечка Георгиева
Художник на корицата: Виктор Паунов
ИК „Колибри“, 2009 г.
ISBN: 978-954-529-718-2
История
- — Добавяне
10
Тихата завеяна музика, процеждаща се през вратата на гостната, никак не разведри настроението ми, а когато влязох и видях Мадлин Басет, седнала пред пианото с прекършена снага, неудържимо ми се прииска да се обърна кръгом и да хукна да се спасявам. Както и да е, преборих се с този импулс и пробвах почвата с едно неутрално „Привет!“.
Известно време забележката ми остана без отговор. Изправи се и половин минута стоя тъжно вторачена в мен като Мона Лиза в дните, когато всички мъки на света й се стоварват с по-голяма скорост, отколкото би могла да понесе. Най-сетне, точно когато бях решил да запълня паузата с непринудена фраза за времето, тя заговори.
— Бърти…
Но тревогата се оказа фалшива. Откърти тежка въздишка и отново се възцари мълчание.
— Бърти…
Пак нищо не излезе. Пауза.
Започнах да се огъвам под напора на напрежението. И друг път, а именно през онова паметно лято в Бринкли Корт, сме имали подобни глухонеми общувания, но тогава успявах да раздвижа мизансцена по време на неловките пропадания в разговора. Не знам дали си спомняте, но предишната ни беседа в Бринкли Корт протече в трапезарията в присъствието на студена закуска, която много ми помогна, защото бях в състояние периодично да се пресягам към някое яйце или парче сирене. В отсъствието на гореспоменатите бяхме принудени да се кокорим един срещу друг, а това неизменно поражда неловкост.
Устните й се разтвориха. Забелязах, че нещо напира към повърхността. Едно-две преглъщания, и се започна.
— Бърти, исках да те видя… Помолих те да дойдеш, защото исках да ти кажа… Исках да ти кажа… Бърти, годежът ми с Огъстъс се разпадна.
— Да.
— Ти знаеш?
— Горе-долу. Той ми разправи.
— Тогава знаеш защо те помолих да дойдеш. Исках да ти кажа…
— Да?
— … че желая.
— Да?
— … да те ощастливя.
За миг сливиците й отново се парализираха, но поредният пристъп на преглъщане оправи нещата.
— Бърти, ще стана твоя съпруга. Предполагам, че в подобен момент повечето хора биха престанали да се ритат срещу неизбежното, но аз се славя със силен дух. Когато се решават такива жизненоважни въпроси, човек не бива да остави камък непреобърнат.
— Много мило от твоя страна — вежливо изрекох аз. — Дълбоко ценя честта и тъй нататък. Но премислила ли си добре? Поразсъждава ли на спокойствие? Не смяташ ли, че си прекалено сурова с клетия стар Гъси?
— Какво! След всичко, което стана тази вечер?
— Точно за това исках да поговорим. Винаги съм смятал, че в подобни ситуации е най-добре да се посъветваш с опитен светски мъж, преди да вземеш някое драстично решение. Не би искал след това да започнеш да кършиш ръце и да стенеш „О, защо тогава не знаех!“, нали? По мое мнение нещата трябва да се преразгледат. Ако те интересува какво мисля, намираш се в голяма заблуда относно Гъси.
— Заблуда ли? Когато го видях със собствените си очи да…
— Да, но си разтълкувала гледката от погрешна изходна точка. Нека ти обясня…
— Това не може да има друго обяснение. Бърти, нямам намерение да се връщам на темата. Зачеркнах Огъстъс от живота си. До тази вечер го виждах единствено през златистия воал на любовта и го смятах за съвършен. Но тази вечер той разкри пред мен истинския си облик на сатир.
— Точно това искам да ти обясня. Тук е голямата ти заблуда. Разбираш ли…
— Не желая да говоря повече за това.
— Но…
— Моля те!
— Е, добре.
Примирих се. Разяснителната работа неизменно започва да куца, ако момичето отказва да слуша.
Тя извърна глава, без съмнение за да скрие една мълчалива сълза, и настъпи кратък интервал, през който попи очите си с кърпичка и избягвайки погледа ми, се зарови в купчина ноти върху пианото.
Най-сетне взе думата.
— Няма смисъл, Бърти. Естествено, знам защо говориш така. Зад всичко се крие сладката ти великодушна природа. Няма нещо, което да ти попречи да помогнеш на приятел, дори с цената на собственото си щастие. Но каквото и да кажеш, няма да промениш решението ми. Между мен и Огъстъс всичко е свършено. От тази вечер той е спомен за мен… спомен, който непрекъснато ще избледнява с годините, през които ти и аз все повече ще се сближаваме. Ти ще ми помогнеш да забравя. Когато си редом с мен, ще съумея след много, много време да прогоня магията от чара на Огъстъс… А сега ще е най-добре да отида да уведомя татко.
Трепнах. Лицето на татко Басет в мига, когато допусна, че ме печели за племенник, не се беше изличило от паметта ми. Стори ми се, че ще бъде нечовешко сега, преди да е спрял да се тресе от мисълта за отминалата го на косъм участ, да го халосат с новината кой ще е новият му бъдещ зет. Не обичах татко Басет, но не бях лишен от елементарна човещина.
— Пресвета ми лельо! — възкликнах аз. — Недей!
— Длъжна съм. Той има право да знае, че ще стана твоя съпруга, защото очаква след три седмици да се омъжа за Огъстъс.
Засмилах думите й и най-сетне проумях смисъла им. Един баща трябва да е в крак с подобни събития. Не можеш да махнеш с ръка и да оставиш стареца да тръгне към църквата с цилиндър и цвете на бутониерата само за да разбере, че сватбата е отменена и никой не си е направил труда да го уведоми.
— Добре, но не му го съобщавай тази вечер — настоях аз. — Нека се поуспокои. И без това преживя тежък шок.
— Шок ли?
— Да. Още не е на себе си.
Очите й се оцъклиха и отразиха загриженост.
— Значи съм била права. Преди малко го видях да излиза от библиотеката и ми се стори, че не е на себе си. Триеше чело и издаваше странни хълцукащи звуци. А когато го попитах случило ли се е нещо, отвърна, че на този свят всеки е обречен да влачи кръста си, но точно той не бива да се оплаква, защото нещата биха могли да бъдат много по-лоши. Не разбрах за какво говори. Той ме остави с думите, че отива да вземе гореща вана, да глътне три аспирина и да си легне. Какво се е случило? За какво беше всичко това?
Усетих, че историята е прекалено сложна за разправяне в тази и без това достатъчно омотана ситуация. Поради това се спрях само на един от аспектите й.
— Стифи току-що му каза, че иска да се омъжи за курата.
— Стефани? Куратът? Господин Пинкър?
— Точно така. Старият Смрадльо Пинкър. Това доста раздруса баща ти. Имаше вид на човек, алергичен към куратите.
Тя задиша емоционално, също като кучето Бартоломю, когато погълна свещта.
— Но… но…
— Да?
— Нима Стефани обича господин Пинкър?
— О, да. Без капчица съмнение.
— Но тогава…
Разгадах мисълта й и веднага я подех.
— Тогава между нея и Гъси не може да има нищо, това ли искаш да кажеш? И си напълно права. Това го доказва, нали така? Тази е гледната точка, към която от самото начало исках да насоча разговора.
— Но той…
— Знам какво е направил. Но мотивите му за това са чисти като снощен сняг. Дори по-чисти. Остави ме да ти разкажа всичко и съм готов да се обзаложа на сто към осем, че когато свърша, ще признаеш, че той заслужава жал, а не обругаване.
Дайте на Бъртрам Устър хубава ясна история, и той ще я разгърне превъзходно. Започнах с ужаса на Гъси пред перспективата да говори на сватбената закуска и стъпка по стъпка я прекарах през последвалите събития. Докато стигна последната глава, очите й се кръстосаха, но определено клоняха към убеденост.
— И твърдиш, че Стефани е скрила тефтерчето в сметаниерата на татко?
— Точно в нея.
— Никога в живота си не съм чувала по-странна история.
— Да, невероятна е, но не смяташ ли, че може да се преглътне с лекота? Само трябва да вземеш под внимание психологията на индивида. С право можеш да заявиш, че не би искала да имаш психология като Стифината дори срещу заплащане, но тя си е нейна и нищо не може да се направи.
— Бърти, сигурен ли си, че не измисляш всичко това?
— От къде на къде ще измислям?
— Така добре познавам алтруистичната ти природа.
— Не, не. Това е голата истина. Не вярваш ли?
— Ще повярвам, ако намеря тефтерчето там, където каза, че го е оставила Стефани. Най-добре да отида и да погледна.
— На твое място и аз бих постъпил така.
— Тръгвам.
— Чудесно.
Изхвръкна от стаята, а аз седнах на пианото и задрънках с един пръст „Ето ги пак времената щастливи“. Това бе единственият наличен начин да излея чувствата си. Бих предпочел да мушна едно-две яйца с бекон, защото напрежението бе изчерпало жизнените ми сокове, но както вече споменах, наоколо не се мяркаха благини.
Бях дълбоко удовлетворен. Чувствах се като маратонец, който след проливане на тонове пот най-сетне е отнесъл с гърди лентата. Единственото облаче, което трепкаше върху синевата на удовлетворението ми, беше мисълта, че в тази урочасана къща винаги съществува вероятност внезапно да изскочи нещо непредвидено, което да помрачи щастливия край. Някак не можех да си представя Тотли Тауърс толкова лесно да хвърли кърпата на ринга. Не може да няма някой скрит коз, помислих си аз. И не сбърках. Когато Мадлин Басет се върна след няколко минути, в ръката й нямаше никакво тефтерче. Докладва за пълната си несъстоятелност да открие дори помен от такова на описаното място. И доколкото схванах от забележките й, беше напълно спряла да вярва в съществуването на подобен предмет.
Не знам дали някога са лисвали кофа студена вода на главата ви. На младини получих такава от едно конярче, с което не успяхме да хармонизираме мненията си. Налегна ме същото усещане за тотално поражение.
Бях объркан и затруднен. Както бе заявил полицаят Оутс, първият ход на печения детектив при възникването на необичайни обстоятелства е да се опита да открие мотива, а какъв би могъл да е мотивът на Стифи да твърди, че тефтерчето е в сметаниерата, когато го няма там, надхвърляше дедуктивния ми капацитет. Момичето ми бе вързало тенекия с нетрепваща ръка, но защо? Положих усилия да изясня въпроса.
— Сигурна ли си, че си погледнала вътре?
— Абсолютно.
— Искам да кажа, внимателно ли погледна?
— Много внимателно.
— Стифи с положителност се закле, че е там.
— Наистина ли?
— Какво искаш да кажеш с това наистина ли?
— Щом искаш да знаеш, не вярвам, че подобно тефтерче изобщо съществува.
— Не вярваш на разказа ми?
— Не, не вярвам.
След подобно изявление аргументите пресъхват. Бих могъл да кажа „О?“ или нещо подобно, но с това щях да изчерпя целия си репертоар. Промъкнах се до вратата и я бутнах, замаян от блъскането на главата си.
Знаете какво е да си блъскаш главата. Ставаш погълнат и концентриран. Не регистрираш никакви външни явления. Бях изминал половината от коридора към стаята ми, преди бясната бъркотия, която се вихреше там, да проникне в съзнанието ми и да ме накара да спра, да се огледам и да се ослушам.
Гореспоменатата бъркотия беше свързана с блъскане, сякаш някой с все сила блъскаше по нещо. И едва успях да си кажа „Я, някой блъска!“, когато видях кой блъска. Беше Родерик Споуд, а това, по което блъскаше, бе вратата на Гъси. В момента, когато се приближих, замахваше за пореден път с чукоподобен юмрук към масивната дървена повърхност. Гледката моментално успокои смутената ми нервна система. Почувствах се нов човек. И ще ви кажа защо.
Предполагам, че няма човек, неизпитал чувството на покой и облекчение, настъпващо, когато сили извън контрола му са го направили на маймуна, а той ненадейно намери на кого да си го изкара. Когато нещата тръгнат зле, търговецът си го изкарва на младшия помощник. Младшият помощник отива и си го изкарва на момчето за поръчки. Момчето ритва котката. Котката хуква по улицата да търси по-малка котка, която на свой ред, след приключване на интервюто, се втурва да преорава околностите за мишка.
Точно това се случи с мен сега. Вбесен до точката на кипене от татко Басет, Мадлин Басет, Стифи Бинг и кой ли още не и преследван по петите от безпощадната Орис, най-сетне открих утеха в мисълта, че мога да си го изкарам на Родерик Споуд.
— Споуд! — остро креснах аз.
Той се закова на място с вдигнат юмрук и пренасочи към мен пламналото си лице. Когато видя кой е, червените огньове в очите му угаснаха и тялото му клюмна раболепно.
— Споуд, на какво прилича това?
— А, Устър, здравей. Каква приятна вечер.
Продължих да го тъпча.
— Зарежи времето. Честна дума, Споуд, поведението ти надхвърля всички граници. Това е последната малка капка, способна да тласне човек към драстични действия.
— Но, Устър…
— Какво смущаваш къщата с този омерзителен шум? Забрави ли, че те посъветвах да преразгледаш склонността си да търчиш наоколо като ухапан хипопотам? Мислех, че след разговора ни си решил да прекараш кротко остатъка от вечерта с поучителна книга в ръка. Но не и не. Откривам, че си подновил опитите си да обиждаш и наскърбяваш приятелите ми. Длъжен съм да те предупредя, Споуд, че търпението ми не е безгранично.
— Но, Устър, ти не разбираш.
— Какво не разбирам?
— Не знаеш на каква провокация ме подложи тоя кривоглед Финк-Нотъл.
— По лицето му се изписа копнеж. — Трябва да му извия врата.
— Няма да виеш никакви вратове.
— Тогава ще го разтърся като плъх.
— Нито да го търсиш като плъх.
— Но той твърди, че съм надут осел.
— Кога ти го каза?
— Не ми го е казвал. Написал го е. Виж. Ето.
И под оцъкления ми поглед измъкна от джоба си малко кафяво подвързано с кожа тефтерче.
Да се върнем пак към Архимед. Описанието на Джийвс за откривателството на принципа на изместването, макар и кратко, дълбоко ме впечатли и живо си представях какво точно се е случило в онзи момент. Виждах го как опитва температурата на водата с палеца на крака си… как нагазва вътре… как се потапя. Духом бях с него при всички последващи процедури — насапунисването на гъбата, шампоанът на главата, тананикането…
И изведнъж, когато наближава високите тонове, настъпва мълчание. Гласът му замира. Въпреки обилната пяна човек може да види как очите му грейват с особен блясък. Забравената гъба тупва от ръката му. Издава сподавен вик: „Открих го! Еврика! Ура! Принципът на изместването!“ И изскача окрилен от ваната.
Чудодейната поява на тефтерчето ми подейства по същия начин. Идентичен момент на втрещено мълчание, последван от триумфален крясък. Защото аз несъмнено крещях, докато протягах властна ръка с особен блясък в очите.
— Дай ми това тефтерче, Споуд!
— Да, Устър, бих искал да му хвърлиш едно око. Тогава ще разбереш за какво става дума. Натъкнах се на него — продължи той — при забележителни обстоятелства. Мина ми през ума, че сър Уоткин ще е по-спокоен, ако се нагърбя с охраната на сметаниерата му. Напоследък в околността стават доста кражби — набързо заобяснява той, — а френските прозорци са тъй несигурни. Тъй че… ъ… отидох в стаята с колекцията и извадих сметаниерата от кутията. С изненада чух, че вътре трака нещо. Отворих я и намерих тефтерчето. Виж — насочи към рамото ми той пръст като банан — какво пише за начина, по който ям аспержи.
Изглежда, намерението на Родерик Споуд бе да склоним дружески глави над тефтерчето, защото, като ме видя да го пъхам в джоба си, внезапно осиротя.
— Ще задържиш ли тефтерчето, Устър?
— Да.
— Но аз исках да го покажа на сър Уоткин. Вътре има много неща и за него.
— Няма защо да причиняваме ненужна болка на сър Уоткин, Споуд.
— Може и да си прав. Мога ли да продължа с опитите си да разбия вратата?
— И дума да не става — строго отрязах аз. — Единственото, което ти разрешавам да направиш, е да се разкараш.
— Да се разкарам ли?
— Да се разкараш. Да ме оставиш на мира, Споуд. Искам да бъда сам.
— Наблюдавах го, докато изчезваше зад чупката в коридора, и енергично го смених в тропането по вратата.
— Гъси. Никакъв отговор.
— Гъси, излез.
— Как не!
— Излез, кретен такъв! Говори Устър.
Но дори това не доведе до желания резултат. По-късно ми обясни как останал с впечатлението, че Споуд умело имитира гласа ми. Най-сетне успях да го убедя, че съм не друг, а приятелят му от детинство, и дочух тътрузене на мебели. Вратата се открехна и той проточи предпазливо врат през отвора като охлюв след гръмотевична буря.
Няма смисъл да влизам в подробностите на емоционалната сцена, която се разигра. Сигурно сте я виждали собственоочно на кино, когато американският флот се появява в последната секунда и спасява обсадения гарнизон. Мога да я обобщя с думите, че направо ми се кланяше доземи. Май беше останал с впечатлението, че съм сразил Родерик Споуд в ръкопашен бой, а аз не сметнах за нужно да уточнявам. Натиках тефтерчето в ръката му, пратих го да го покаже на Мадлин Басет и продължих към стаята си.
Там заварих Джийвс, погълнат от професионални задължения.
Намерението ми беше при следващата ни среща да му тегля ушите, задето ме подложи на нервното напрежение от последния разговор с татко Басет. Но сега го поздравих с усмивка, по-скоро сърдечна, отколкото кисела. В края на краищата, реших аз, научните му методи дадоха някакъв резултат и моментът от всяко положение не предполагаше натяквания. Уелингтън не е трил сол на главата на хората си след битката при Ватерло. Потупвал ги е по гърба и им е предлагал пиячка.
— Охо, Джийвс! Значи си тук?
— Да, сър.
— Е, Джийвс, можеш да започваш да стягаш багажа.
— Сър?
— За пътешествието към дома. Утре заминаваме.
— В такъв случай, сър, не възнамерявате да продължите престоя си в Тотли Тауърс?
Засмях се весело и безгрижно.
— Не задавай тъпи въпроси, Джийвс. Нима Тотли Тауърс е място, където хората доброволно биха продължили престоя си? Вече не е необходимо да се размотавам наоколо. Работата ми е привършена. Потегляме рано сутринта. Тъй че започвай да стягаш багажа. Нали няма да ти отнеме много време?
— Не, сър. Имате само два куфара.
Измъкна ги изпод леглото, отвори по-големия и започна да го пълни със сака и тям подобни, докато аз се разположих в креслото и се захванах да го осветлявам за последните събития.
— Джийвс, планът ти проработи без грешка.
— Много се радвам да го чуя, сър.
— Не смея да твърдя, че онази сцена няма да населява кошмарите ми в близко и по-далечно бъдеще. Въздържам се да коментирам факта, че ме подложи на побеляване на косите. Просто заявявам, че планът беше печеливш. Чичовата благословия изхвръкна като тапа на шампанско и Стифи и Смрадльо могат да поемат към олтара без по-нататъшни усложнения.
— Извънредно задоволително, сър. Значи реакциите на сър Уоткин не се различаваха от предвидените от мен?
— Надминаха ги. Не знам дали някога си виждал як кораб, блъскан от вълна.
— Не, сър. Пребиваването ми на морския бряг винаги е било осъществявано в тихо време.
— Е, точно на това приличаше, когато го осведомих, че желая да му стана племенник по сватовство — видът и поведението му бяха като на потъващия „Титаник“. Помниш ли го? Плавал си по зимния океан, а капитанът взел малката си дъщеричка да му прави компания.
— Вероятно имате предвид „Крушението на Хесперъс“, сър. Очите й били сини като на фея, бузите й наподобявали зората, а кожата й била бяла и нежна като цвят на глогина, разцъфнала през май[1].
— Точно така. Та както казах, той се огъна, пропука се по шевовете и пропусна вода. А когато се появи Стифи и му обясни, че е станала грешка и че всъщност става дума за стария Смрадльо Пинкър, облекчението му нямаше граници. На бърза ръка благослови съюза им. Но защо ли си губя времето да ти разправям всичко това, Джийвс? Друга е новината, достойна за първа страница. Друга е новината, която ще разлюлее полилеите. Докопах тефтерчето.
— Настина, сър?
— Самата истина. Открих го у Споуд и му го отнех, а в момента Гъси го показва на госпожица Басет и очиства името си от калта. Няма да се учудя, ако в същата тази секунда не се задушават в плътна прегръдка.
— Която е много желателна, сър.
— Ти го рече, Джийвс.
— Значи няма от какво да се безпокоите в бъдеще, сър.
— Така е. Изпитвам неописуемо облекчение. Готов съм да пея и танцувам. Не можем да поставим под съмнение факта, че представянето на тефтерчето ще свърши работа.
— Никакво съмнение, сър.
В този момент в стаята нахълта Гъси с вид на току-що прекаран през месомелачка.
— Бърти — простена той, — случи се нещо ужасно. Сватбата се отменя.