П. Г. Удхаус
Законът на Устър (12)

12

Когато наскоро ви описах как сър Уоткин Басет се сгърчи под тежестта на удара, след като чу за намерението ми да се сродя с него, може би помните, че сравних гъргоренето му с предсмъртните излияния на предаващ Богу дух паток. В момента в стаята се намираше родният брат на въпросния паток, улучен право в сърцето. Няколко секунди кряках безпомощно, ала с мъжествено усилие на волята все пак се взех в ръце и ударих тапата на пернатите ономатопеи^[1], както сто на сто би се изразил моят камериер, ако владееше по-сложни думи. Погледнах Джийвс. Джийвс погледна мен. Стоях безмълвен, но очите ми не млъкваха и обучените му сетива разчетоха безпогрешно казаното.

— Благодаря, Джийвс.

Поех шишето от ръцете му и наръсих с около триста грама сломения си дух. Изчаках да премине световъртежът и преместих поглед върху роднината, удобно разположена в креслото.

Фактът, че Бъртрам Устър е ненадминат рицар в отношенията си с противния пол, е всепризнат както в „Търтеите“, така и извън очертанията им. Понякога дори ме наричат съвършен благородник. Вярно, че когато бях на шест години и кръвта ми още буйстваше, нахлупих купата с овесената каша на главата на бавачката, но това е единственото ми прегрешение. Оттогава, въпреки че малко мъже са били подлагани на по-тежки изпитания от страна на деликатните създания, не съм посягал на жена. И нищо не би илюстрирало по-ясно чувствата ми в момента от желанието, напук на завършеното си кавалерство, да перна любимата леля със слона от папиемаше — единственото украшение, оцеляло на лавицата над камината след жестоките житейски страсти, разразили се в Тотли Тауърс. Тя от своя страна преливаше от доволство, без да забележи вътрешната ми борба да я цапна или да я пощадя. Дишането й се нормализира и незабавно се впусна в безгрижни брътвежи.

— Не съм препускала така от ученичка. Без почивка от началото до края. Прекрасен английски спорт е бягането с препятствия. Въпреки че се отървах на косъм, Бърти. Усетих горещия дъх на ченгето във врата си. Ако от храстите не беше изскочила глутница курати, които в последната секунда ми оказаха неоценима помощ, щеше да ме пипне. Бог да благослови духовенството. Винаги съм твърдяла, че са прекрасна група хора. Но какво, за Бога, диреше оня полицай в стаята? Никой не ми е споменавал за присъствието на жандарми в къщата.

— Бил е полицаят Оутс, бдителният блюстител на покоя в Тотли-на-платото — отвърнах аз, като се сдържах с железен контрол на волята да не се изстрелям към тавана. — Сър Уоткин го е поставил в стаята да пази имуществото му. Стоял е в засада. Очаквал е да споходя колекцията.

— Радвам се, че бях аз, а не ти. В никакъв случай нямаше да се справиш, клето мое агънце. Щеше да изгубиш ума и дума и да се смръзнеш като пън, когато оня внезапно нахълта през прозореца. Самата аз за миг се стъписах. Но важното е, че всичко свърши добре.

Поклатих трезво глава.

— Дълбоко се лъжеш, заблудена ми старице. Това не е краят, а началото. Татко Басет ще претърси из основи къщата.

— Нека я претърси.

— А когато двамата с полицая дойдат тук?

— Не биха го направили.

— Биха, и още как. Първо, и двамата са убедени, че шлемът на Оутс е в тази стая. Второ, мнението на полицая, докладвано ми от Джийвс и получено направо от извора, докато спирал кръвотечението от носа му, е, че е преследвал именно мен.

Веселието й се съсухри. Очаквах го. Допреди малко сияеше. Сега спря да сияе. Наблюдавах я с нетрепващ поглед и забелязах как вродената й решителност се забулва от бледия воал на мисълта.

— Хм! Неприятно.

— Много.

— Ако намерят сметаниерата тук, ще ни е доста трудно да дадем обяснения.

Стана и замислено строши слона.

— Най-важното е — рече — да не губим ума и дума. Трябва да си кажем: какво би сторил Наполеон на наше място? Бил е ненадминат по време на криза. Главата му здраво се е крепяла на раменете. Трябва да направим нещо много умно, много интелигентно, което напълно да обърка ония смотаняци. Хайде, чакам предложения.

— Моето предложение е веднага да изчезнеш оттук барабар с тъпата крава.

— И на стълбите да налетя на потерята! И дума да не става. Джийвс, ти нямаш ли някаква идея?

— В момента не, госпожо.

— Не можеш ли да измъкнеш от цилиндъра някоя страшна тайна на сър Уоткин, както направи със Споуд?

— Не, госпожо.

— Явно е прекалено от моя страна да очаквам подобно нещо. Тогава да скрием някъде проклетото животно. Но къде? Това е вечният проблем, тровещ живота на убийците — какво да се прави с трупа. Предполагам, че старият номер с откраднатото писмо няма да ни послужи.

— Какви ги дрънкаш, лельо?

— Госпожа Травърс има предвид широко известния разказ на покойния Едгар Алън По, сър — заобяснява Джийвс, като забеляза, че не включвам. — В него се говори за кражбата на важен документ, а героят, който я извършил, заблуждава полицията, като го оставя на видно място върху писалището си, придържайки се към теорията, че очевидното често не се забелязва. Без съмнение госпожа Травърс предлага да поставим предмета на лавицата над камината. Изсмях се глухо.

— Я погледнете лавицата! Гола е като обветрена прерия. Всеки предмет, поставен там, ще стърчи като гноясал палец.

— Вярно — принуди се да признае леля Далия.

— Сложи я в куфара, Джийвс.

— Няма смисъл. Те ще погледнат първо там.

— Само като палиативна мярка — обясних аз. — Не мога повече да понасям погледа на тая крава. Сложи я в куфара, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Настъпи мълчание и тъкмо леля Далия го наруши с предложението да барикадираме вратата и да устискаме на обсадата, докато можем, когато откъм коридора се зачуха стъпки.

— Ето ги — рекох аз.

— Сякаш бързат — отбеляза леля Далия.

Права беше. Стъпките бяха на тичащ човек. Джийвс отиде до вратата и надникна.

— Господин Финк-Нотъл, сър.

В стаята влетя Гъси.

Един проницателен поглед ми беше достатъчен да се убедя, че не е бягал за здраве. Очите му святкаха като на подгонен звяр, а косата му не можеше да се нарече сресана.

— Бърти, имаш ли нещо против да се скрия тук, докато стане време за първия влак? — изпелтечи той. — Под леглото ще ми е удобно и няма да ти преча.

— Какво е станало?

— Или още по-добре да прибегнем към чаршафа с възлите. Точно това ми трябва.

Минометното изсумтяване на леля Далия подсказа, че не е в гостоприемно разположение на духа.

— Разкарай се оттук, Джин-Ботъл такъв — остро изрече тя. — Съвещаваме се. Бърти, ако желанията на старата ти леля значат нещо за теб, ще стъпчеш този човек с крак и ще го размажеш в пода.

Вдигнах ръка.

— Чакай! Искам да разбера какво става. Гъси, спри да се боричкаш с чаршафите и ми обясни. Споуд ли те преследва пак? Защото, ако е така…

— Не Споуд, а сър Уоткин.

Леля Далия отново изсумтя, като че ли бисираше по настояване на публиката.

— Бърти…

Вдигнах втора ръка.

— Секунда, прародителко. Как така сър Уоткин? Защо сър Уоткин? Защо, по дяволите, те е погнал?

— Прочел тефтерчето.

— Какво?

— Да.

— Бърти, аз съм само една слаба жена…

Вдигнах трета ръка. Не ми беше до лели.

— Продължавай, Гъси — скован от мъка, изрекох аз. Той си свали очилата и ги избърса с трепереща носна кърпичка. Очебийно изживяваше терзанията на ада.

— Когато излязох оттук, отидох право в стаята му. Вратата бе открехната и аз се вмъкнах. А вътре открих, че в крайна сметка не е в банята. Седеше по бельо на леглото и четеше тефтерчето. Вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Не можеш да си представиш какъв шок изживях.

— Мога. Веднъж и аз преживях същото с преподобния Обри Ъпджон.

— Настъпи дълга пауза, натежала от многосмислие. После той избълбука и се изправи с разкривено лице. Хвърли се към мен. Аз хукнах. Той подире ми. Гони ме по петите надолу по стълбите, но когато стигнахме коридора, поспря да вземе ловджийския си камшик и това ми спечели преднина, която…

— Бърти — прекъсна го леля Далия, — аз съм само една слаба жена, но ако не настъпиш това неназоваемо насекомо и не изхвърлиш останките му, ще трябва да се заема сама с мръсната работа. Толкова жизненоважни въпроси висят на косъм… Още не сме измислили план за действие… Всяка секунда е ценна… а той ни се натриса на главата да ни споделя историята на своя излишен живот. Джин-Ботъл, ти, гадно оцъклено парче рокфор, ще се разкараш ли, или не?

Когато прародителката се ядоса, тя става изключително убедителна и кара хората да й подвиват опашка. Очевидци твърдят, че по време на ловните си подвизи е успявала да наложи мнението си през девет изорани ниви и няколко горички в десета.

Последната дума (не) изхвръкна от устата й като мощен снаряд, улучи Гъси между очите и го накара да си удари главата в тавана. Когато отново стъпи на terra firma^[2], тонът му беше извинителен и примирителен.

— Да, госпожо Травърс. Тръгвам, госпожо Травърс. Щом завържа чаршафите, госпожо Травърс. Бърти, ще хванете ли с Джийвс този край…

— Искаш да те спуснат през прозореца с чаршафа?

— Да, госпожо Травърс. След това мога да взема колата на Бърти и да отпраша за Лондон.

— Много е високо.

— А, не е чак толкова високо, госпожо Травърс.

— Ще си счупиш врата.

— Не мисля така, госпожо Травърс.

— Ще го счупиш — заинати се леля Далия. — Хайде, Бърти — продължи тя с неподправен ентусиазъм, — побързай. Спусни го с чаршафа. Какво чакаш?

Обърнах се към Джийвс.

— Готов ли си, Джийвс?

— Да, сър. — Изкашля се тихо. — А не може ли господин Финк-Нотъл, щом ще кара колата ви до Лондон, да вземе и куфара и да го остави в апартамента?

Зяпнах. Леля Далия също. Втренчих се в него. Леля Далия също. После очите ни се срещнаха и прочетох в нейните същото почтително преклонение и страхопочитание, което знаех, че се чете и в моите.

Бях поразен. Допреди секунда бях обзет от тъпа безнадеждност, уверен, че нищо на света не може да ме измъкне от кашата. Вече чувах погребалния звън. И изведнъж това!

Когато леля Далия говореше за Наполеон, спомена, че е бил ненадминат в моменти на криза, но аз бях готов да се обзаложа, че дори той не би надминал това върховно постижение. За кой ли път Джийвс улучи десятката и достойно спечели правото на избор между пура и орехче.

— Да, Джийвс — едва изрекох аз, — прав си. Може да го занесе, нали?

— Да, сър.

— Гъси, нали нямаш нищо против да отнесеш куфара ми? Щом вземаш колата, ще трябва да пътувам с влака. Тръгвам утре. А никак не е приятно да се влачиш с багаж по гарите.

— Разбира се.

— Ще те спуснем с чаршафа и ще хвърлим куфара след теб. Готово ли е всичко, Джийвс?

— Да, сър.

— Тогава давай!

Не мисля, че съм присъствал на друга церемония, доставила такова неподправено удоволствие на всички участници. Чаршафът не се скъса, което достави удоволствие на Гъси. Никой не влезе да ни прекъсне, което достави удоволствие на мен. А когато хвърлих куфара и той падна на главата на Гъси, леля Далия остана очарована. Що се отнася до Джийвс, верният прислужник очевидно порозовя от удоволствие, че е успял да спаси младия си господар в час на несгода.

Бурните емоции, естествено, изцедиха силите ми и затова се зарадвах, когато леля Далия, след прочувствена реч, в която с добре подбрани и находчиво формулирани фрази даде израз на признателността ни към нашия общ спасител, заяви, че ще отскочи да види какво става в леговището на врага. Оттеглянето й ми даде възможност да потъна в креслото, в което, ако беше останала, несъмнено щеше да се паркира за неопределено време. Изпуснах въздишка, родена дълбоко в душата ми.

— Край, Джийвс!

— Да, сър.

— За пореден път бързата ти мисъл отклони надвисналото бедствие.

— Много мило от ваша страна да го отбележите, сър.

— Не е мило, Джийвс. Казвам само това, което би изразил всеки мислещ човек. Не исках да се меся, докато говореше леля Далия, защото знам, че не обича да й се отнема думата, но трябва да знаеш, че мълчаливо се подписвах под всеки неин добре формулиран израз. Ненадминат си, Джийвс. Кой номер шапка носиш?

— Осми, сър.

— Не може да бъде. Трябва да е по-голям. Най-малко единайсети или дванайсети.

Пийнах бренди и с наслада го завъргалях из небцето си. Беше прекрасно да се отпусне човек след изживените тревоги и стресове.

— Е, Джийвс, положението беше рошаво и космато.

— Извънредно, сър.

— Човек започва да добива представа как се е чувствала малката дъщеричка на капитана на Хесперъс. Все пак смятам, че изпитанията и трудностите са полезни за характера.

— Без съмнение, сър.

— Закаляват го.

— Да, сър.

— Въпреки това не очаквай от мен да изразя съжаление, че всичко свърши. Достатъчното си е достатъчно. А чувствам, че всичко свърши. Дори тази зловеща къща не може да ни погоди нов номер.

— Предполагам, че сте прав, сър.

— Не, това е краят. Тотли Тауърс изгърмя патроните си и в крайна сметка ние се увенчахме с лаврови венци. Това ме изпълва с кротко доволство, Джийвс.

— Наистина е удовлетворително, сър.

— И още как! Продължавай да опаковаш багажа. Искам куфарът да е готов, преди да си легна.

Той отвори малкия куфар, а аз запалих цигара и продължих да извличам моралните поуки от цялата преживяна бъркотия.

— Да, Джийвс, удовлетворително е точната дума. Допреди малко атмосферата бъкаше от ураганни вихри, а сега накъдето и да погледнеш — на изток, на запад, на север или на юг, не се мярка и минимално облаче, като се изключи фактът, че сватбата на Гъси продължава да е отменена, но не можем да му помогнем. Е, това трябва да ни научи никога да не се огъваме, да не се отчайваме, да не свеждаме глава, а да помним, че колкото и буреносни да са облаците, някъде грее слънце, което рано или късно ще се усмихне и на нас.

Млъкнах. Усетих, че не заковавам вниманието му. Взираше се надолу със замислено изражение на лицето.

— Какво става, Джийвс?

— Моля, сър?

— Изглеждаш погълнат от нещо.

— Да, сър. Току-що открих в малкия ви куфар един полицейски шлем.