П. Г. Удхаус
Законът на Устър (11)

11

Останах със зейнала уста, уловил се за главата и разтърсен като трепетлика.

— Отменя се?

— Да.

— Сватбата ти?

— Да.

— Отменя се?

— Да.

— Ама как, отменя ли се?

— Да.

Не знам какво би сторила на мое място Мона Лиза. Вероятно същото, за което се сетих и аз.

— Джийвс! — ревнах. — Бренди!

— Много добре, сър.

Тръгна да изпълнява милосърдната си мисия, а аз се обърнах към Гъси, който блуждаеше из стаята в запълване на времето, преди да започне да си скубе косите.

— Не мога да го понеса! — ломотеше той. — Живот без Мадлин не си струва да се живее.

Смайваща позиция, разбира се, но човек не може да оспорва вкусовете на хората. Това, което е праскова за един, е отрова за друг и обратното. Мина ми през ума, че дори леля Агата бе успяла да подпали искрите на страстта у покойния Спенсър Грегсън.

Броденето из стаята го доведе до леглото и видях, че се взира в завързания на възли чаршаф.

— Предполагам — рече с отнесения глас на човек, който си говори сам, — че това става за бесене.

Реших да тропна с крак. Бях свикнал вече с мисълта, че стаята ми е нещо като заседателна зала на Обединените нации, но нямаше да допусна да се превърне и в погребално бюро. По този въпрос бях непоколебим.

— Забранявам ти да се бесиш тук.

— Все някъде трябва да се обеся.

— Не и в стаята ми. Той вдигна вежди.

— Имаш ли възражения да седна на креслото ти?

— Сядай.

— Благодаря. Седна и впери пред себе си невиждащ поглед.

— А сега, Гъси — започнах аз, — настоявам за официално изявление. Какви са тия идиотщини с анулирането на сватбата?

— Ами така.

— Но не й ли показа тефтерчето?

— Показах й го.

— Тя прочете ли го?

— Да.

— Е, и tout comprendre-ира ли всичко?

— Да.

— Тогава бъркаш нещо. Сватбата не може да се отмени.

— Казвам ти, отменя се. Да не мислиш, че не знам кога една сватба е отменена и кога не? Сър Уоткин я забрани.

Неподозиран аспект.

— Защо? Скарахте ли се за нещо?

— Да. За тритоните. Не одобри факта, че съм ги разположил във ваната.

— Пуснал си тритоните във ваната?

— Да.

Задълбах в темата като интелигентен адвокат, провеждащ кръстосан разпит.

— Но защо?

Ръката му заблужда из въздуха, сякаш търсеше кичур коса, който да заскубе.

— Строших аквариума, аквариума в стаята ми — стъкления аквариум, в който държах тритоните. Счупих стъкления аквариум в стаята и ваната беше единственото място, където можех да ги преместя. Легенът не е достатъчно голям. Тритоните имат нужда от простор. Затова ги сложих във ваната. Защото счупих аквариума. Стъкления аквариум в стаята ми. Стъкления аквариум, в който държа…

Разбрах, че ако го оставя на самотек, може да продължи до безкрайност, тъй че въдворих ред, като го сепнах с трясъка на порцелановата ваза, красяща лавицата над камината.

— Дотук ясно — отсякох аз и набутах с крак парчетата в камината. — Продължавай. Как се появи на хоризонта татко Басет?

— Отишъл да се къпе. И през ум не ми мина, че някой може да се къпе толкова късно вечерта. И както си стоях в гостната, той се втурна с рев: „Мадлин, оня откачен Финк-Нотъл е напълнил ваната ми с попови лъжички!“ Боя се, че и аз кипнах и му креснах: „По дяволите, дърт пръч такъв, внимавай с тритоните ми! Да не си посмял да ги докоснеш. Намирам се в разгара на особено важен експеримент.“

— Разбирам. И тогава…

— Продължих да му обяснявам как силно желая да се уверя дали пълнолунието влияе на любовния живот на тритоните. На лицето му се появи особен израз, той потрепера и ми каза, че е дръпнал запушалката на ваната и моите тритони са изтекли в канализацията.

— Стори ми се, че в този момент изпитва неудържимо желание да се метне в леглото и да извърне лице към стената, но го възпрях. Бях твърдо решен да разбера всичко.

— А ти какво направи, като го чу?

— Направих го на бъзе и коприва. Нарекох го с всяка скверна дума, която ми е известна. Всъщност го нарекох и със скверни думи, за които и не подозирах, че ги знам. Избликнаха от подсъзнанието ми. В началото се смущавах от присъствието на Мадлин, но не след дълго той й нареди да отиде да си легне и аз успях да излея свободно чувствата си. А когато млъкнах, за да си поема дъх, той забрани сватбата и се измъкна. А аз натиснах звънеца и помолих Бътърфилд да ми донесе чаша портокалов сок. Трепнах.

— Портокалов сок?

— Имах нужда да се ободря.

— С портокалов сок? В такъв момент?

— Усетих, че се нуждая от това.

Свих рамене. Поредното доказателство колко съм прав, когато твърдя, че свят широк — хора разни.

— Всъщност в момента нещо по-силно няма да ми се отрази зле.

— Шишето с разтвор за жабуркане е до лакътя ти.

— Благодаря… Е, това е нещо друго!

— Пийни още.

— Не, благодаря. Знам кога да спра. Това е положението, Бърти. Няма да разреши на Мадлин да се омъжи за мен и не вярвам да го разубедим. Разбираш ли, аз не само го нарекох какъв ли не…

— Какъв?

— Ами помня, че един от епитетите беше гадняр. И мерзавец май. Да, сигурен съм, че го нарекох скудоумен мерзавец. Но той би ми простил това. Коренът на злото е в подигравките ми със сметаниерата.

— Кравешката сметаниера!

Изрекох рязко последните думи и мислите ми се насочиха в нова насока. В главата ми започна да се оформя идея. От известно време се обръщах за помощ към ресурсите на Устъровия интелект за решаването на проблема със сметаниерата, но твърде рядко съм успявал да се справя, без да изскочи нещо неочаквано. При това споменаване обаче мозъкът ми внезапно излезе от летаргията и задуши по следата със забит в земята нос.

— Да. Знам колко я обича и как се възхищава от нея и понеже търсех тежки думи, с които да го нараня, му казах, че е холандски модернизъм. Снощи, докато вечеряхме, подразбрах от забележките му, че това е последното нещо на света, което сметаниерата трябва да бъде. „Вие с вашите сметаниери от осемнайсети век, изкрещях аз. Ха-ха-ха! Чист холандски модернизъм!“ — или нещо подобно. Стрелата попадна право в целта. Стана морав и отмени сватбата.

— Слушай, Гъси — рекох аз. — Мисля, че ми хрумна нещо.

Лицето му засия. Разбрах, че оптимизмът му е оперил гребена и весело клати крака. Финк-Нотълови винаги са имали оптимистична природа. Читателите, които не са забравили обръщението му към момчетата от началното училище в Маркет Снодсбъри, вероятно ще си спомнят, че то представляваше най-вече призив към малките главорези да не гледат на нещата откъм тъмната им страна.

— Да, струва ми се, че открих начина. Гъси, трябва да откраднеш кравешката сметаниера.

Челюстта му увисна, сякаш безуспешно се мъчеше да произнесе „Какво?“. В резултат настъпи мълчание, примесено с гъргорене.

— Това е първата и най-съществена стъпка. Когато сметаниерата е в ръцете ти, ще му кажеш, че е у теб, и после ще вмъкнеш „Я да те видим сега“. Обзалагам се, че за да си върне тая гнусна крава, ще е готов да изпълни всяко твое условие. Знаеш ги колекционерите. До един са смахнати. Вземи например чичо ми Том. Толкова силно желае да притежава кравата, че е готов да замени за нея ненадминатия си готвач Анатол.

— Онзи, който функционираше в Бринкли, докато бях там?

— Същият.

— Човекът, който ни поднасяше онези nonettesde poulet Agnes Sorel?

— Този артист.

— Значи си уверен, че чичо ти няма да сметне обезанатолването си за загуба, ако получи сметаниерата?

— Чух го от устата на леля Далия.

Гъси пое рязко дъх.

— Тогава си прав. Схемата ти положително ще реши проблема. Но само при положение, че сър Уоткин я цени не по-малко от чичо ти Том.

— Цени я. Нали, Джийвс? — обърнах се аз към него, когато се появи с брендито. — Сър Уоткин Басет е забранил сватбата на Гъси — заобяснявах аз — и се мъча да го убедя, че за да промени решението си, трябва да му се отнеме сметаниерата и да не му се връща, докато не даде бащина благословия. Ще го потвърдиш ли?

— Без съмнение, сър. Ако господин Финк-Нотъл се сдобие с въпросното произведение на изкуството, той категорично ще бъде в позиция да диктува условията. Много умен план, сър.

— Благодаря, Джийвс. Наистина не е лош, още повече, че трябваше да го измисля в крачка и да оформя стратегията за броени секунди. Гъси, на твое място щях веднага да пристъпя към изпълнението му.

— Извинете, сър.

— Ти ли се обади, Джийвс?

— Да, сър. Исках да кажа, че преди господин Финк-Нотъл да го приведе в действие, трябва да преодолее едно препятствие.

— Какво препятствие?

— Сър Уоткин, с оглед опазването на интересите си, е поставил полицая Оутс на стража в стаята с колекцията.

— Какво!

— Да, сър.

Слънчевият лъч угасна от лицето на Гъси и от гърлото му се изтръгна креслив вопъл, напомнящ грамофонна плоча в момент на счупване.

— Все пак ми се струва, че с малко финес ще успеем да елиминираме този фактор. Сър, дали си спомняте случая в Чъфнел Хол, когато сър Родерик Глосъп беше затворен в килера, а вашите усилия да го освободите бяха донякъде осуетени от факта, че полицаят Добсън стоеше отвън?

— Спомням си го живо, Джийвс.

— Тогава се осмелих да ви предложа да го принудим да напусне поста си, като му съобщим, че камериерката Мери, за която беше сгоден, желае да поговори с него в малинака. Планът бе приведен в изпълнение и доведе до задоволителен резултат.

— Вярно, Джийвс. Но — изрекох със съмнение аз — не виждам как нещо подобно може да се приложи тук. Не вярвам да си забравил, че полицаят Добсън беше млад, пламенен и романтичен — тъкмо човекът, който, без да се мае, би рипнал в малинака, щом чуе, че там има момичета. У Юстис Оутс няма нищо от Добсъновата жар. Той е в напреднала възраст и създава впечатлението за улегнал женен мъж с предпочитания към чаша чай.

— Да, сър. Както отбелязахте, полицаят Оутс е с по-умерен темперамент. Но аз препоръчвам в настоящата криза да приложим единствено принципа. Ще трябва да измислим примамка, съответстваща на психологията на индивида. Бих предложил господин Финк-Нотъл да съобщи на полицая, че е видял шлема му у вас.

— Божичко! — хлъцнах аз.

— Да, сър.

— Схващам идеята. Да, страхотна е. Ще свърши работа.

Стъкленият блясък в очите на Гъси говореше, че ни приема, ни предава. Обясних му.

— Гъси, по-рано тази вечер неведома ръка е отмъкнала похлупака на въпросния жандарм и това го е сразило. Джийвс иска да каже, че ако му подшушнеш нещо в смисъл, че си видял шлема в стаята ми, това ще го накара да се юрне насам като тигрица подир изгубеното си малко и по този начин ще ти отвори поле за дейност. Нали, Джийвс?

— Точно така, сър.

Гъси видимо живна.

— Разбирам. Лъжлива примамка.

— Точно така. Лъжлива примамка и половина. Добра идея, Джийвс.

— Благодаря, сър.

— Ще свърши работа. Кажи му, Гъси, че шлемът е тук, изчакай да се измете, хвърли се върху стъклената кутия и пъхни кравата в джоба си. Детска работа. Единственото, за което съжалявам, Джийвс, е, че така премахваме и последната възможност леля Далия да се добере до нея. Жалко, че кравата е толкова популярна сред населението на Тотли Тауърс.

— Да, сър. Но може би госпожа Травърс ще разбере, че нуждата на господин Финк-Нотъл от предмета е по-голяма от нейната, и ще приеме философски разочарованието.

— Възможно е. От друга страна, едва ли. Но това е положението. Когато е налице сблъсък на човешки интереси, все някой трябва да изтегли по-късата сламка.

— Напълно вярно, сър.

— Не можеш да очакваш поголовни щастливи краища.

— Прав сте, сър.

— Най-важното е да уредим Гъси. Тъй че тръгвай, Гъси, и дано Небето бди над теб.

Запалих цигара.

— Непоклатимо хрумване, Джийвс. Как се сети?

— Самият полицай ме подсети, сър, когато си бъбрехме преди малко. От думите му подразбрах, че сериозно ви подозира в кражбата на шлема му.

— Мен? От къде на къде? Чумата да го тръшне, та аз едва го познавам. Смятах, че подозира Стифи.

— В началото да, сър. И все още храни убеждението, че госпожица Бинг е движещата сила на злодеянието. Но сега е на мнение, че младата дама е имала съучастник, свършил черната работа. Доколкото разбрах, и сър Уоткин подкрепя тази теория.

Внезапно си спомних встъпителните пасажи на разговора ми с татко Басет в библиотеката и най-сетне включих накъде е биел. Осъзнах, че забележките, които тогава ми се сториха чиста проба празнословие, са криели зловещ подтекст. Аз наивникът си мислех, че сме просто двама стари приятели, безгрижно обсъждащи последните горещи клюки, а той през цялото време ме е опипвал.

— Но кое ги кара да смятат, че е имало съучастник?

— Доколкото разбрах, сър, полицаят е бил впечатлен от сърдечните отношения между вас и госпожица Бинг по време на срещата ви на пътя, а подозренията му са се засилили, когато е намерил ръкавицата на младата дама на местопрестъплението.

— Не те разбрах, Джийвс.

— Предполага, че сте влюбен в госпожица Бинг, сър, и мисли, че сте носили ръкавицата й до сърцето си.

— Как ще я изпусна, ако е била до сърцето ми?

— Според него вие сте я извадили да я притиснете към устните си.

— Стига, Джийвс. Нима ще седна да притискам ръкавици към устните си, когато се каня да задигна полицейски шлем?

— Очевидно господин Пинкър го е сторил, сър.

Тъкмо отворих уста да му обясня, че между нещата, които би направил дъртият Смрадльо в дадена ситуация, и действията на обикновен нормален индивид има огромна разлика, когато Гъси се върна и ме прекъсна. Жизнерадостното му поведение ми подсказа, че нещата се развиват в желаната насока.

— Джийвс беше прав, Бърти — рече той. — Прочел е мислите на Юстис Оутс като отворена книга.

— Значи информацията го развълнува?

— Не съм виждал по-развълнуван полицай. Първият му импулс беше да зареже всичко и да се втурне насам.

— И защо не го направи?

— Поради факта, че сър Уоткин му е наредил да стои там.

— Познавам тази психология. Също като на момчето, останало на горящата палуба, докато всички други се разбягали, където им видят очи^[1].

— В такъв случай предполагам, че ще прибегне до следната процедура — ще извести татко Басет за фактите и ще поиска разрешение да действа.

— Да. Очаквам да те навести всеки момент.

— Значи не бива да стоиш тук. По-добре иди да се навърташ пред стаята с колекцията.

— Тръгвам. Дойдох само да докладвам.

— Бъди готов да се вмъкнеш веднага щом излезе.

— Ще бъда. Можеш да ми вярваш. Няма шест-пет. Идеята ти е прекрасна, Джийвс.

— Благодаря, сър.

— Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам при мисълта, че след пет минути всичко ще е наред. Съжалявам единствено — замислено изрече Гъси, — че дадох на стареца тефтерчето.

Хвърли тази бомба толкова небрежно, че трябваше да минат секунда-две, преди да я смеля. А когато го направих, системата ми бе поразена от шок. Сякаш бях привързан към електрическия стол и властите включиха шалтера.

— Дал си му тефтерчето!

— Да. Точно когато си тръгваше. Реших, че може да съм пропуснал да го нарека нещо.

Опрях се с разтреперана ръка на лавицата над камината.

— Джийвс!

— Сър?

— Още бренди!

— Да, сър.

— И престани да носиш такива дози, сякаш е плутоний. Донеси касата.

Гъси ме гледаше с почуда.

— Случило ли се е нещо, Бърти?

— Дали се е случило нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Клетнико, не разбираш ли какво си сторил? Вече няма нужда да крадеш сметаниерата. Ако старият Басет е прочел съдържанието на тефтерчето, нищо на този свят няма да го разколебае в решението му.

— И защо, ако смея да попитам?

— Не видя ли как повлия прочетеното на Споуд? Едва ли старият Басет е по-голям любител на битови истини за себе си от него.

— Но той вече ги знае. Нали ти казах, че му натрих носа.

— Да, но това би могло да ти се размине. Не исках… моля ви… казах го, без да мисля… не знам как се забравих до такава степен… и тъй нататък. Но хладно премислени мнения, съвестно записвани ден подир ден в тефтерче, са нещо коренно различно.

Видях, че най-сетне включва. Тритонесто-зеленият оттенък се върна на лицето му. Устата му взе да се отваря и затваря като на златна рибка, която вижда как друга златна рибка й отмъква под носа мравешкото яйце, на което е хвърлила око.

— Олеле майчице!

— Да.

— И какво ще правя сега?

— Не знам.

— Мисли, Бърти, мисли!

Напъните ми се увенчаха с успех.

— Кажи ми — рекох аз, — какво точно стана в края на онова вулгарно пререкание? Ти си му подал тефтерчето. Започна ли той веднага да го чете?

— Не. Пъхна го в джоба си.

— Според теб още ли възнамеряваше да се къпе?

— Да.

— Тогава ми отговори на следния въпрос. В кой джоб? Искам да кажа, в джоба на коя дреха? Какво носеше?

— Халат.

— Върху… помисли внимателно, Финк-Нотъл, защото всичко зависи от това, върху риза и панталон ли?

— Да, сигурен съм, че забелязах панталон.

— Значи още има надежда. След като сте се разделили, той положително е отишъл в стаята си да изпусне парата. Казваш, че бил бесен?

— По-бесен няма накъде.

— Добре. Гъси, познанията ми за човешката природа ми подсказват, че един побеснял мъж не бърка в джоба си да търси тефтерчета и да ги чете. Побеснелият захвърля дрехите и се запътва към банята. Тефтерчето сигурно още е в джоба на халата, оставен върху леглото или на някой стол. От теб се иска само да се вмъкнеш в стаята и да го вземеш.

Очаквах тези разсъждения, отличаващи се с кристална логика, да предизвикат радостен вик и изблик на сърдечна благодарност. Вместо това той нерешително затъпка на място.

— Да се вмъкна в стаята му?

— Да.

— Как така?

— Ами така.

— Сигурен ли си, че няма друг начин?

— Няма.

— Ясно… Не искаш ли да го направиш вместо мен, Бърти?

— Не искам.

— Много хора биха го направили, за да помогнат на свой приятел от ученическата скамейка.

— Много хора са глупаци.

— Забрави ли милото старо училище?

— Да.

— Не помниш ли как разделих с теб последната си хапка млечен шоколад?

— Не.

— Така си беше и ти ми каза, че ако някога имаш възможност да сториш нещо за мен… Както и да е, щом тези задължения, които някои хора биха нарекли свещени, не значат нищо за теб, нямам какво повече да ти кажа.

Помота се из стаята като патето в старата поговорка и извади от вътрешния си джоб портретна снимка на Мадлин Басет, в която се вторачи напрегнато. Очевидно тя бе тонизиращото средство, от което се нуждаеше. Очите му се избистриха. Лицето му изгуби тритонестото изражение. Излезе решително вън само за да се върне веднага и да тръшне вратата след себе си.

— Ъ, Бърти, вън стои Споуд!

— Какво от това?

— Понечи да ме сграбчи.

— Понечи да те сграбчи?

Намръщих се. Аз съм търпелив човек, но с това не бива да се злоупотребява. Стори ми се недопустимо след всичко, което споделих с Родерик Споуд, да не е напуснал ринга. Отидох до вратата и рязко я отворих. Гъси се оказа прав. Мотаеше се наоколо.

Когато ме видя, се сви. Обърнах се към него с ледена суровост.

— Мога ли да направя нещо за теб, Споуд?

— Не. Нищо, благодаря.

— Тръгвай, Гъси — изкомандвах аз и го проследих с покровителствен поглед как се промъква покрай горилата и изчезва зад ъгъла. Обърнах се към Споуд.

— Споуд — заговорих с равен глас, — казах ли ти да не закачаш Гъси?

Изгледа ме умолително.

— Устър, не би ли ми разрешил да му направя нещо? Само ще го ритна така, че гръбнакът му да пробие шапката.

— В никакъв случай.

— Е, щом настояваш. — Почеса недоволно буза. — Прочете ли тефтерчето, Устър?

— Не.

— Написал е, че мустаците ми приличат на следа от размазана хлебарка върху кухненски умивалник.

— Винаги е бил поет.

— И че начинът, по който ям аспержи, може да промени из основи концепцията, че Човек е венец на природата и това звучи гордо.

— Да, той ми го каза. Прав е. И аз го забелязах снощи на вечеря. Съветвам те в бъдеще, Споуд, по-кротко да спускаш зеленчуците в ямата. Храни се бавно. Не се нахвърляй. Опитай се да помниш, че си човек, а не акула.

— Ха-ха! Човек, а не акула. Добре казано, Устър. Много забавно.

Продължи да се киска, макар и не от сърце, и когато Джийвс се появи в коридора с бутилка на поднос.

— Брендито, сър.

— Крайно време беше, Джийвс.

— Да, сър. Трябва още веднъж да се извиня за закъснението. Забави ме полицаят Оутс.

— О? Пак ли си бъбрихте?

— Този път бъбренето беше краткотрайно, сър. Помогнах му да спре кръвта.

— Кръвта ли каза?

— Да, сър. Полицаят е претърпял злополука.

Моментното ми раздразнение се смени с радост. От живота в Тотли Тауърс бях загрубял, възвишените ми чувства бяха пресъхнали и новината, че полицаят Оутс търпи злополука след злополука, се превърна в извор на удовлетворение. Дори смея да твърдя, че само едно нещо би ми доставило по-голямо удоволствие: ако някой ми бе съобщил, че сър Уоткин Басет се е подхлъзнал на сапуна и е пльоснал във ваната.

— Как е станало?

— Бил е нападнат, докато се опитвал да отнеме сметаниерата на сър Уоткин от среднощен мародер, сър.

Споуд изврещя.

— Сметаниерата е открадната?

— Да, сър.

Беше очевидно, че Родерик Споуд е дълбоко засегнат от вестта. Вероятно си спомняте, че от самото начало отношението му към нея бе подчертано бащинско. Без да се интересува от повече подробности, препусна в галоп по коридора, а аз съпроводих Джийвс в стаята, задъхан от любопитство.

— Какво е станало, Джийвс?

— Сър, беше доста трудно да изтръгна членоразделно обяснение от страна на полицая, но подразбрах, че се почувствал изнервен и притеснен…

— Без съмнение поради факта, че не е успял да влезе във връзка с татко Басет, който, както знаем, се намира в банята и не му е дал разрешение да напусне поста си и да дойде тук да си дири шлема.

— Да, сър. И понеже бил неспокоен, изпитал неудържимо желание да изпуши една лула. Тъй като не желаел да го хванат как пуши по време на дежурство, какъвто би бил случаят, ако запалел лулата в затворената стая, където димът би се задържал, той излязъл в градината.

— Съобразителен човек е тоя Оутс.

— Оставил френския прозорец отворен. Малко след това вниманието му било привлечено от внезапен шум вътре.

— Какъв шум?

— Шумът от крадливи стъпки, сър.

— Значи някой пристъпвал крадливо?

— Точно така, сър. А след това се счупило стъкло. Той бързо се върнал в стаята, която, естествено, била тъмна.

— Защо?

— Защото той бил изгасил лампата, сър.

Кимнах. Схванах идеята.

— Указанията на сър Уоткин били да бди на тъмно, за да внуши на мародера впечатлението, че в стаята няма никой.

Кимнах отново. Мръсен номер, но естествена рожба на болния мозък на бивш съдия.

— Забързал към кутията, в която стояла сметаниерата, и запалил клечка кибрит. Тя почти веднага угаснала, но успял да види, че въпросният предмет на изкуството е изчезнал. Докато се опитвал да преглътне новината, усетил движение и като се обърнал, видял смътна фигура да се измъква през френския прозорец. Последвал я в градината, започнал да я настига и тъкмо да извърши задържането, когато от мрака изскочила смътна фигура…

— Същата смътна фигура?

— Не, сър. Друга.

— Очевидно това е нощта на смътните фигури.

— Да, сър.

— По-добре ги наричай Пат и Майк или ще се объркаме.

— Няма ли да е по-добре А и Б, сър?

— Щом предпочиташ, Джийвс. Значи твърдиш, че полицаят тъкмо настигал смътна фигура А, когато смътна фигура Б изскочила от мрака…

— … и го фраснала по носа.

Изврещях. Тайнственото було падна от очите ми.

— Дъртият Смрадльо!

— Да, сър. Очевидно госпожица Бинг по невнимание е забравила да го уведоми, че е настъпила промяна в плановете за вечерта.

— И той ме е причаквал наоколо.

— Човек е склонен да си представи нещата точно така, сър.

Видях във въображението си наранения израстък на полицая Оутс и поех дълбоко дъх. Ето какво бе очаквало Бъртрам Устър, ако не беше не знам вече кое.

— Нападението отклонило вниманието на полицая и обектът на преследването му успял да се измъкне.

— А какво е станало със Смрадльо?

— Познал полицая и се извинил, сър. След това се оттеглил.

— Не го упреквам. Прекрасна идея. Нищо не разбирам, Джийвс. Онази смътна фигура, която нарекохме смътна фигура А. Кой би могъл да бъде? Има ли Оутс някакви възгледи по въпроса?

— Има непоклатимо оформени възгледи, сър. Убеден е, че сте били вие.

Втрещих се.

— Аз? Защо, по дяволите, всичко, което става в тази гнусна къща, трябва да се приписва на мен?

— И намерението му е веднага щом си подсигури съдействието на сър Уоткин, да дойде тук и да претърси стаята ви.

— И без това щеше да я претърсва заради шлема.

— Да, сър.

Не можах да сдържа усмивката си. Положението си беше направо смешно.

— Ще е много забавно, Джийвс. Страшно свежо ще е да погледаме как двамата тиквеници се щурат из стаята и се чувстват все по-големи глупаци, когато с течение на времето не успяват да намерят нищо.

— Ще е твърде забавно, сър.

— А когато претърсването завърши и двамата смутени запелтечат извиненията си, аз ще изпъна гръбнак, ще скръстя ръце на гърди и изправен в цял ръст, ще…

В коридора се дочу тропот на галопиращи лелини копита и в стаята се втурна леля Далия.

— Дръж, млади Бърти, и я скрий някъде — задъхано изпръхтя тя, сякаш не й достигаше въздух.

И с тези думи на уста навря в ръцете ми кравешката сметаниера.