П. Г. Удхаус
Законът на Устър (9)

9

Всички, които познават отблизо Бъртрам Устър, основателно твърдят, че природата му се отличава с подчертана жилавост и устойчивост, които по правило му дават възможност да се възкачи по стъпалата на собствената си гробница дори при най-неблагоприятни обстоятелства. Рядко ми се случва да не вървя с високо вдигната глава и блеснали очи. Но докато пъплех към библиотеката в изпълнение на смразяващата кръвта задача, без бой си признавам, че бях смазан от живота. Краката ми бяха като налети с олово, дето има една приказка.

Стифи беше сравнила акцията с посещение при зъболекар, но към края на пътя се чувствах по-скоро като в дните на ученическата си младост, когато бивах привикван в кабинета на директора за кратка схватка на четири очи. Може би ще си припомните разказа ми как се промъкнах през нощта в бърлогата на преподобния Обри Ъпджон в търсене на сладкиши и неочаквано се озовах в интимна близост със стареца. Аз в раирана немачкаема пижама, той с костюм от туид и гаден поглед. Та тогава, преди да се разделим, си определихме среща на същото място за четири и половина следобед на следващия ден. В настоящия момент чувствата ми изцяло се покриваха с онези от отдавна отминалия следобед. Почуках на вратата и дочух получовешки глас, който изръмжа да вляза.

Единствената разлика беше, че преподобният Обри Ъпджон ме очакваше сам, докато сър Уоткин Басет сякаш забавляваше гост. Преди да почукам, ми се стори, че долавям гласове, и когато влязох, разбрах колко съм бил прав. Татко Басет се бе разположил зад писалището, а пред него стоеше полицаят Юстис Оутс.

Гледката сложи капак на тежестта, която ме мачкаше. Не знам дали някога сте били изправяни пред трибунал, но ако сте били, ще ме разберете, като ви заявя, че споменът за това изпитание не угасва в сърцето и ако внезапно се озовете срещу седнал магистрат и изправен полицай, асоциацията ще ви доведе до състояние на пълно морално разложение.

Бързият остър поглед, с който ме стрелна старият Б., ни най-малко не успокои пулса ми.

— Да, господин Устър?

— Ъ… а… бих ли могъл да поговоря с вас?

— Да поговорите с мен? — Забелязах, че в гърдите на сър Уоткин Басет подчертаното отвращение от нахлуването на разни Устъровци в светилището му поведе борба с чувството на дълг като домакин. След епична схватка второто надделя с косъм преднина. — Ами да… Тоест… Щом наистина… А, разбира се… Седнете, моля.

Послушах го и се почувствах значително по-добре. В съда трябва да стоиш прав. Старият Басет, след бърз поглед към мен, за да се увери, че не крада килима, отново се обърна към полицая.

— Е, Оутс, смятам, че това е всичко.

— Много добре, сър Уоткин.

— Разбра ли какво искам от теб?

— Да, сър.

— А по отношение на другия въпрос ще се постарая да вникна в работата, като имам предвид подозренията, които изложи пред мен. Ще бъде извършено енергично разследване.

Съвестният полицай се изнесе от стаята. Старият Басет се порови известно време в книжата на писалището. След това ме удостои с поглед.

— Господин Устър, това беше полицаят Оутс.

— Да, сър.

— Познавате ли го?

— Виждал съм го.

— Кога?

— Днес следобед.

— А след това?

— Не, не съм.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Хм.

Зарови се отново в книжата и подхвана друга тема.

— Всички бяхме разочаровани, че не бяхте сред нас след вечеря, господин Устър.

Смущаваща забележка. Тактичните хора не обичат да споделят с домакина си, че го отбягват като чумав.

— Много ни липсвахте.

— О, тъй ли? Съжалявам. Имах леко главоболие и се прибрах в стаята си.

— Разбирам. И през цялото време ли бяхте прибран?

— Да.

— А случайно не отидохте ли да се поразходите на чист въздух, за да облекчите главоболието си?

— О, не. През цялото време стоях в стаята.

— Разбирам. Странно. Дъщеря ми Мадлин твърди, че два пъти е идвала до стаята ви след вечеря, но нямало никой.

— Нима? Не съм ли бил там?

— Не сте.

— Значи съм бил някъде другаде.

— Същото ми хрумна и на мен.

— Сетих се. Наистина напуснах стаята веднъж-дваж.

— Разбирам.

Взе писалката и се наведе напред, като почукваше с нея левия си показалец.

— Тази вечер някой е откраднал шлема на полицая Оутс — рязко смени темата той.

— Нима?

— Да. За жалост не могъл да разпознае извършителя.

— Нима?

— Да. В момента на престъплението е бил с гръб към него.

— Дяволски трудно е да се разпознаят извършители, към които си с гръб.

— Да.

— Да.

Настъпи пауза. И напук на факта, че очевидно постигнахме консенсус по всички обсъждани досега точки, усетих във въздуха напрежение, което се опитах да разведря със стара шега, популярна в ученическите ми години.

— Човек започва да се пита Quis custodiet ipsos custades, нали?

— Моля?

— Латинска шега — обясних аз. — Ще рече кой ще опази самите пазачи? Много смешно — продължих аз, за да доведа смисъла на изреченото до равнището и на най-нищожния интелект. — Човек, от когото се очаква да попречи на човек да задигне нещо от човек, е позволил на човек да задигне нещо от него.

— Схващам мисълта ви. Да, допускам, че определен тип хора биха открили нещо забавно в случая. Но мога да ви уверя, господин Устър, че аз като мирови съдия съвсем не съм от тях. Разглеждам въпроса като извънредно тежко деяние и само да открия и заловя извършителя, ще се погрижа да получи най-сурово възмездие.

Последното хич не ми се понрави. Налегна ме внезапна тревога за стария Смрадльо.

— Ъ… каква присъда смятате, че ще получи?

Оценявам любознателността ви, господин Устър, но в момента нямам готовност да ви се доверя. Ако ми разрешите да цитирам покойния лорд Аскуит^[1], ще ви кажа: „Чакай и ще видиш.“ Струва ми се, че е много възможно любопитството ви да бъде удовлетворено в най-близко бъдеще.

Не исках да чопля стари рани, защото винаги съм предпочитал миналото да погребва своите мъртъвци, но реших, че няма да е зле да направя лек сондаж.

— Мен ме глобихте пет лири — подхвърлих аз.

— Имахте добрината да ми го напомните днес следобед — хладно ме прониза през пенснето си той. — Но ако съм ви разбрал правилно, нарушението, за което бяхте изправен пред мен на улица Бошър, е било извършено вечерта след гребните гонки между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, когато властите по традиция са по-снизходителни. В настоящия случай подобни смекчаващи вината обстоятелства не са налице. По никакъв начин не бих наказал разпътника, откраднал държавна собственост от личността на полицая Оутс, само с глоба.

— Да не твърдите, че ще го хвърлите в затвора?

— Вече казах, че нямам готовност да ви се доверя, но щом стигнахме дотук, отговорът е „да“, ще го сторя.

Възцари се мълчание. Той седеше и се удряше по показалеца с писалката. Аз, ако не ме лъже паметта, заприглаждах връзката си. Бях силно разтревожен. Мисълта, че клетият стар Смрадльо ще бъде запокитен в Бастилията, би обезпокоила всеки доброжелателно заинтересован от кариерата и перспективите му. Нищо не може така непреодолимо да се изпречи между един курат и издигането му в служебната йерархия, както престоят в панделата.

Той остави писалката.

— Е, господин Устър, мисля, че се канехте да ме посветите в повода, който ви води насам.

Стреснах се. Не че бях забравил за мисията си, но зловещите разкрития ме бяха накарали да я изтласкам назад в съзнанието си и внезапността, с която изскочи на дневен ред, ме разтърси.

Разбрах, че ще трябва да започна с няколко встъпителни думи, след което да пипна бика за рогата. Когато отношенията между двама мъже са обтегнати, вторият мъж не може току-така да изтърси желанието си да се ожени за племенницата на първия. Особено ако има изтънчено чувство за такт, с каквото се славят Устърови.

— О! А! Да. Благодаря, че ми напомнихте.

— Моля, моля.

— Просто реших да се отбия да си побъбрим.

— Разбирам.

Явно положението изискваше плавно въведение в темата и аз изведнъж зърнах светлина в тунела. Впуснах се към нея с надлежна самоувереност.

— Сър Уоткин, мислили ли сте някога за любовта?

— Моля?

— За любовта. Задържали ли сте някога вниманието си върху нея?

— Да не би да сте дошли да говорим за любов?

— Да. Точно за това съм дошъл. Питам се дали не сте забелязали нещо много особено, свързано с нея, а именно че тя е навсякъде. Крачка не можете да направите, без да се препънете в нея. Имам предвид любовта. Където и да мръдне човек, тя се завира в носа му и бръмчи сред всички форми на живот. Да се неначудиш. Вземете например тритоните.

— Добре ли сте, господин Устър?

— О, да, благодаря, чувствам се превъзходно. Та вземете например тритоните. Никога не бихте повярвали, но Гъси Финк-Нотъл твърди, че по време на размножителния период затъват в любов до гуша. Строяват се в редици и часове наред размахват опашки срещу местните хубавици. Същото се отнася за морските звезди, само че те размахваха нещо друго, не помня какво. И подводните червеи.

— Господин Устър…

— Според Гъси това се отнасяло дори за плоските водорасли. Учудващо, нали? Аз поне се учудих. Но той ме увери, че е самата истина. Не ме питайте какво смята да постигне едно плоско водорасло, след като изрази въжделенията си, но въпреки това при пълнолуние то чува зова на Любовта и не се противи. Предполагам, че храни надеждата да се понрави на други плоски водорасли. Така да е. Това, което се опитвам да ви внуша, е, че в момента луната е пълна и щом действа по този начин на водораслите, не можете да вините мъж като мен, че е подвластен на някои импулси, нали?

— Опасявам се, че…

— Нали не можете да ме вините? — повторих аз настойчиво. И вметнах едно „А?“ за подсилване на ефекта.

Но в очите му не блесна очакваната искрица интелигентност. Ако в началото на монолога ми приличаше на човек, потънал в неведение, сега ми заприлича на човек, удавен в същото.

— Опасявам се, господин Устър, че ще ме помислите за несхватлив, но нямам и най-беглата представа за какво ми говорите.

Настъпи моментът да го халосам с новината. С удоволствие забелязах, че от плахия трепет, обхванал ме в началото, няма и следа. Не твърдя, че чистех прашинки от безупречните дантели около китките си, но бях смразяващо хладнокръвен.

Това, от което ликуваше нервната ми система, бе съзнанието, че след секунда ще взривя под носа на дъртия торба динамит, която щеше да му набие в главата простата истина, че не сме се появили на този свят единствено за удоволствие. Когато един магистрат те обръсне пет лири за лудория, която заслужава размахване на пръст и снизходително „Ц-ц-ц!“, винаги е приятно да го наблюдаваш как подскача като пуканка.

— Говоря за мен и Стифи.

— Стифи?

— Стефани.

— Стефани? Племенницата ми?

— Точно така. Племенницата ви, сър Уоткин — рекох и аз и се сетих за една хубава фраза. — Имам честта да поискам ръката на вашата племенница.

— Кое? Какво?

— Имам честта да поискам ръката на племенницата ви.

— Не разбрах.

— Много просто. Искам да се оженя за младата Стифи. Тя иска да се омъжи за мен. Сега вече няма начин да не сте разбрали. Спомнете си за плоските водорасли.

Твърдя, че ситуацията бе неповторима. При думите „ръката на племенницата ви“ той изхвръкна от стола като подплашен фазан. Рухна обратно и започна да си вее с писалката. Видя ми се състарен.

— И тя иска да се омъжи за вас?

— Такъв е смисълът на думите ми.

— Но аз не знаех, че познавате племенницата ми.

— О, да, познавам я добре. Двамата сме като дупе и гащи, ако не възразявате срещу израза. Познавам Стифи много добре. Ако не я познавах, нямаше да искам да се женя за нея, нали така?

Той сякаш проумя необоримата ми логика. Потъна в мълчание, нарушавано единствено от тихи стонове. Сетих се за още една изискана фраза.

— Вие няма да изгубите племенница, а ще спечелите племенник.

— По дяволите, не ми е притрябвал племенник!

Не намерих какво да му възразя.

Стана, заломоти нещо, което прозвуча като „Божичко! Божичко!“, отиде до камината и натисна с омекнал пръст звънеца. Върна се на мястото си и остана там, стиснал глава в ръце, докато не се появи икономът.

— Бътърфилд — заговори той с тих, скрибуцащ глас, — открий госпожица Стефани и й кажи, че желая да разговарям с нея.

Настъпи сценична пауза, но не толкова дълга, колкото бихте очаквали. Не мина и минута, и Стифи цъфна на прага. Предполагам, че се е размотавала наблизо в очакване да я призоват. Беше сияйно весела.

— Искал си да ме видиш, чичо Уоткин. О, Бърти, здравей.

— Здравей.

— Не знаех, че си тук. Добре ли си поговорихте с чичо Уоткин?

Старият Басет, междувременно изпаднал в кома, излезе от нея и загъргори като задавен паток.

— Добре — рече той — не е наречието, което бих употребил. — Навлажни пепелявите си устни. — Господин Устър току-що ме уведоми, че желае да се ожени за теб.

Трябва да призная, че младата Стифи изигра преубедително театро. Стори ми се, че дори се изчерви.

— Ах, Бърти!

Старият Басет най-сетне счупи писалката. Отдавна се питах кога.

— Ах, Бърти! Караш ме да се чувствам толкова горда.

— Горда? — Стори ми се, че долових недоверие в гласа на стария Басет. — Горда ли каза?

— Е, чичо, знаеш, че това е най-големият комплимент, който един мъж може да направи на жена. Всички капацитети са единодушни по въпроса. Чувствам се страхотно поласкана, признателна… и тъй нататък. Но, Бърти, миличък, ужасно съжалявам. Боя се, че това е невъзможно.

Не бях предполагал, че на света съществува по-могъщо средство за въздигане на човек от дъното на ямата към небесната синева от сутрешните еликсири на Джийвс, но тези думи подействаха на стария Басет като един хубав ритник където му е мястото. Както се бе скупчил в стола като обезкостен вързоп дрипи, той изведнъж скокна с грейнали очи и трепкащи устни. Виждаше се как в сърцето му изгрява надеждата.

— Невъзможно? Не искаш ли да се омъжиш за него?

— Не.

— Но той каза, че искаш.

— Вероятно е имал предвид някой друг. Не, Бърти, миличък, няма да стане. Разбираш ли, аз обичам друг.

Старият Басет се стресна.

— Ъ? Кого?

— Най-прекрасния човек на света.

— Надявам се, че има име.

— Харолд Пинкър.

— Харолд Пинкър?… Пинкър… Единственият Пинкър, когото познавам, е…

— Куратът. Точно така. За него става дума.

— Ах! — въздъхна Стифи и молитвено впи поглед в небето досущ като леля Далия, когато говореше за резултатите от изнудването. — Ние сме тайно сгодени от няколко седмици.

От държанието на стария Басет стана очевидно, че не е склонен да класира чутото в категорията на големите радости. Веждите му се сключиха като на човек, седнал в ресторант пред порция стриди и изведнъж открил, че първата, която слага в уста, е развалена. Разбрах, че когато ме убеждаваше в необходимостта от предварителна обработка, Стифи е демонстрирала отлично познаване на човешката природа, стига сър Уоткиновата да можеше да се нарече такава. Неминуемо се набиваше в очи, че споделя универсалното мнение на родители и чичовци, че куратите като кандидати за женитба в лоното на непосредственото семейство не заслужават възторжени фойерверки.

— Нали имаш на разположение една енория, чичо Уоткин? Харолд и аз си мислехме, че можеш да му я дадеш, след което се венчаем. Освен дето ще печели повече, той ще поеме и по пътя към по-високи постове. Сега Харолд работи без перспектива. Като курат кръгозорът му е стеснен. Но само гледай какво ще стане, ако му дадеш енорията. Буквално няма да има духовна титла, до която да не се издигне, като си плюе на ръцете и се развихри.

Преливаше от момински ентусиазъм, ала в поведението на стария подчертано нямаше и следа от момински ентусиазъм. Не че имаше как да го има, но все пак изобщо го нямаше. Дано ме разбрахте.

— Това е смешно!

— Защо?

— И през ум не ми минава…

— Защо?

— На първо място си прекалено млада…

— Дрън-дрън! Три от съученичките ми се омъжиха още миналата година. Аз съм направо изкуфяла старица в сравнение с децата, които пъплят към олтара.

Старият Басет удари с юмрук по писалището и за моя радост улучи щръкнал кламер. Физическата болка вля допълнителна жар в гласа му.

— Това е нелепо! И дума да не става. Отказвам да обсъждам подобни глупости.

— Но какво имаш против Харолд?

— Нямам нищо, както се изразяваш, против. Изглежда, съвестно си изпълнява задълженията и е популярен в енорията…

— Той е агънце.

— Не е изключено.

— Играл е футбол в националния отбор.

— Възможно е.

— И е съвършен тенисист.

— Не смея да споря. Но това не е повод да се жени за племенницата ми. С какви средства извън заплата си разполага, ако въобще разполага?

— Около петстотин годишно.

— Ха!

— Е, не е толкоз лошо. Петстотин са бая пара, ако питаш мен. Освен това парите нямат значение.

— Имат, и то голямо.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Човек трябва да бъде практичен.

— Дадено тогава. Щом предпочиташ да се омъжа по сметка, така да бъде. Бърти, приемам предложението ти. Тръгвай на проби за сватбения костюм.

Думите й предизвикаха поголовна сензация. „Какво!“-то на стария Басет и моето „Олеле!“ се сблъскаха във въздуха, като вопълът на сърцето ми сякаш имаше повече конски сили от неговия. Бях искрено ужасен. Опитът ми подсказваше, че човек никога не може да е сигурен с момичетата, и усетих как е готова да изпълни пъкления си план, без да й трепне окото. Кога най-сетне ще се отуча да правя благородни жестове? Бринкли Корт от предишното лято оживя пред очите ми.

— Бърти е червив с пари и както ти сам каза, човек може да свърши и по-зле от брак с милионите на Устър. Естествено, Бърти, миличък, ще се омъжа за теб само за да те направя щастлив. Не мога да те обикна, както обичам Харолд. Но щом чичо Уоткин храни такива дивашки предразсъдъци спрямо него…

Старият Басет повторно улучи кламера, но този път сякаш не забеляза.

— Мило дете, не говори глупости. Изпаднала си в голямо заблуждение. Явно тълкуваш погрешно всичко, казано от мен. Нямам никакви предразсъдъци по отношение на младия Пинкър. Харесвам го и го уважавам. Щом наистина си убедена, че щастието ти се крие в брака с него, аз съм последният човек, който ще се изпречи на пътя ти. Омъжи се за него на всяка цена. Алтернативата…

Не каза нищо повече, но ми отправи дълъг, раздрусан от тръпка поглед. После, сякаш видът ми бе прекалено много за крехките му сили, отмести очи. Накрая ги склопи и се облегна на стола, апоплектично задъхан. Тъй като очевидно повече нямаше какво да ме задържа, аз се изсулих навън. Прощалният ми поглед разкри вялата му прегръдка със Стифи.

Предполагам, че ако човек има чичо като сър Уоткин Басет, племенническите прегръдки траят съвсем кратко. И наистина след по-малко от минута Стифи изхвръкна от стаята и се впусна в любимия си Танц на пролетта.

— Какъв човек! Какъв човек! Какъв човек! Какъв човек! Какъв човек! — развика се тя, размахвайки ръце и демонстрирайки всички признаци на душевно благоденствие. — Говоря за Джийвс — обясни тя, сякаш се опасяваше да не си въобразя, че говори за току-що напуснатия Басет. — Каза ли, че ще стане? Каза. Беше ли прав? Беше. Бърти, мога ли да целуна Джийвс?

— Разбира се, че не.

— А теб?

— Не, благодаря. От теб, млада ми Бинг, искам само тефтерчето.

— Трябва да целуна кого да е, стига това да изключва Юстис Оутс.

Внезапно млъкна. Лицето й помрачня.

— Юстис Оутс! — повтори замислено тя. — Бях забравила. Във вихъра на последните събития напълно ми изхвръкна от главата. Бърти, преди малко, докато чаках на стълбите да гръмне топът, размених няколко думи с Юстис Оутс и той се държа твърде злокобно.

— Къде е тефтерчето?

— Стига с това тефтерче. Говорим за Юстис Оутс и злокобността му. Души по петите ми за шлема.

— Какво!

— Точно така. Аз съм заподозрян номер едно. Заяви, че чете в изобилие криминални романи и че първото нещо, към което се устремява всеки детектив, е мотивът. След това се насочва към възможностите на заподозрения да извърши деянието. И най-сетне към уликите. Е, изтъкна той по своя високопарен начин, имайки предвид привързаността ми към Бартоломю, аз съм имала мотив, а като разбрал, че съм била извън къщи и в близост до местопрестъплението, умозаключи, че съм имала и възможност. Що се отнася до уликите, какво, мислиш, държеше в ръка? Една от ръкавиците ми! Намерил я на местопрестъплението, предполагам, докато е измервал следите от обувки и е търсил пепел от пури. Помниш ли как Харолд ми донесе ръкавиците и каза, че е само едната? Очевидно е изпуснал другата, докато е протягал лапи към шлема.

Заразмишлявах върху тази нова демонстрация на леващината на Харолд Пинкър и ме налегна някакво смътно и много болезнено усещане, сякаш силна ръка ме удряше с палка по темето. Начинът, по който ставаше все по-изобретателен в напъните да се провали, криеше една такава отблъскваща гениалност.

— Напълно в негов стил.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах.

— Нямаш право да говориш с подобен нечовешки, подигравателен и надменен тон, като че ли самият ти си голяма работа. Не разбирам, Бърти, защо винаги критикуваш горкия Харолд? Мислех, че го обичаш.

— Обичам го като брат. Но това не може да промени мнението ми, че от всички празноглави леваци, проповядвали някога за хивитите и йебуситите, той е най-изтъкнатият.

— Не е и наполовина толкова празноглав, колкото си ти.

— Е, дори при най-скромни пресмятания е около двайсет и седем пъти по-кух от мен. Той започва там, където свършвам аз. Може би ще изрека тежки думи, но той е по-кух и от Гъси.

Тя преглътна с усилие надигащите се скверни слова.

— Сега това не е толкова важно. Въпросът е, че Юстис Оутс е по петите ми и се налага да действам бързо и да разкарам шлема от чекмеджето на скрина. Преди да мигна с очи, той ще е претърсил стаята ми. Как мислиш, кое място е най-подходящо за скривалище?

Махнах уморено с ръка.

— Ами използвай собствената си глава. Но да се върнем на основното — къде е тефтерчето?

— Ах, Бърти, каква досада си с това твое тефтерче. Не можеш ли да говориш за нещо друго?

— Не мога. Къде е?

— Ще паднеш от смях, като ти кажа.

Изгледах я сурово.

— Възможно е някой ден, когато съм много далече от тази къща на ужасите, да се засмея отново, но засега вероятността е крайно несъстоятелна. Къде е тефтерчето?

— Е, щом толкова държиш да знаеш, скрих го в кравешката сметаниера.

Предполагам, че всички са чели за случаи, когато светът пред очите на човека причернява и всичко се залюлява. Когато чух тези думи, Стифи причерня пред очите ми и се залюля. Все едно, че гледах танцуваща негърка.

— Къде!?

— В кравешката сметаниера.

— В името на всичко свято, защо точно там?

— Ами просто ми хрумна.

— Но как ще го взема?

По устните на младата нахалница се появи лека усмивка.

— Ами използвай собствената си глава — отсече тя. — Е, Бърти, доскоро.

И изчезна от хоризонта, а аз безсилно се отпуснах на перилата и се опитах да преглътна горчивия хап. Но светът продължи да се люлее и след малко осъзнах, че към мен се обръща разлюлян иконом.

— Извинете, сър. Госпожица Мадлин желае да ви предам, че ще се радва, ако можете да й отделите няколко минути от времето си.

Вторачих се тъпо в него като обречен, комуто тъмничарят съобщава, че взводът е строен за разстрела му. Естествено, знаех какво се крие зад това. Правилно долових в гласа на иконома смъртната присъда. Имаше само едно нещо, за което Мадлин Басет би се радвала да й отделя няколко минути от времето си.

— Нима?

— Да, сър.

— Къде е госпожица Басет?

— В гостната, сър.

— Ясно.

Взех се в ръце по устъровски. Вдигнах глава и разкърших рамене.

— Води ме — обърнах се аз към човека и той ме поведе.