П. Г. Удхаус
Законът на Устър (6)

6

Докато съм жив, споменът за тази вечеря ще ме пробожда като стрела в сърцето и съм сигурен, че изживяната тогава агония ми попречи да й отдам дължимото с подобаващото безгрижие, което неизбежно бих проявил при по-други обстоятелства. Каквито и да бяха моралните недъзи на сър Уоткин Басет, поне не можеше да му се отрече, че хранеше извънредно качествено гостите на своята трапеза, и макар да бях затънал в грижи, още през първите пет минути ми стана ясно, че готвачката му носи в сърцето си божествения огън. След първокласната супа получихме вкусна риба, а след вкусната риба — задушен във вино дивеч, който би направил чест и на самия Анатол. Прибавете аспержите, омлета с конфитюр, пушените сардини с препечен хляб и ще разберете какво имам предвид.

Разбира се, тази поезия напълно убягна от сетивата ми. Дето има една приказка: по-добре постна вечеря сред приятели, отколкото обилна сред врагове, а гледката на Гъси и Мадлин Басет, седнали един до друг в другия край на масата, превръщаше храната на пепел в устата ми. Наблюдавах ги, преизпълнен от загриженост.

Знаете как по правило се държат сгодените двойки на публично място. Скланят глави и си шушукат. Потупват се по ръцете и се ръгат с лакти. Известен ми е дори случай, когато женският персонал на дуото хранеше другарчето си с вилица. Нищо подобно не се забелязваше при Мадлин Басет и Гъси. Той беше бледен и се изобразяваше като престоял на топло труп, а тя — хладна, горда и усамотена. Прекараха основната част от времето си в овъргалянето на хлебни топчета върху покривката и доколкото можах да видя, през цялата вечер не си размениха нито дума. Всъщност не, веднъж той я помоли да му подаде солта, а тя му подаде пипера. Той рече: „Помолих за солта“, а тя отвърна: „О, тъй ли“? — и му връчи горчицата.

Джийвс несъмнено беше прав. Помежду им се бе опнала дълбока пропаст и освен трагичния аспект на положението ме измъчваше и неговата необяснимост. Поради това с нетърпение зачаках края на вечерята, когато дамите щяха да се оттеглят и аз можех да седна с Гъси на чаша портвайн и да получа сведения от първоизточника.

Но за моя изненада едва последната дама се изниза през вратата, и Гъси, който я придържаше отворена, се стрелна през нея като гмуркащ се гъсок и не се весна повече, като ме остави насаме с домакина и Родерик Споуд. Тъй като те се бяха скупчили в противоположния край на масата, говореха си тихичко и от време на време ме стрелкаха с поглед, сякаш бях затворник в домашен отпуск, нахлул с взлом в къщата, който, ако не бъде наблюдаван неотлъчно, може да задигне някоя и друга лъжица, аз не издържах и не след дълго си тръгнах. Промърморих нещо за забравена табакера и се изнизах. Побързах да се кача в стаята си. Бях сигурен, че Гъси или Джийвс рано или късно ще надникнат там.

В камината пламтеше весел огън и за да убия времето, притеглих креслото до нея и извадих криминалния роман, който си носех от Лондон. Още щом го разлистих, разбрах, че е оправдал възложените надежди — беше тъпкан с очебийни улики и кръвожадни убийства и много скоро сюжетът ме погълна. Едва успях да се задълбоча, и чух изщракването на бравата. Вдигнах поглед и кого, мислите, зърнах? Самия Родерик Споуд.

Зейнах слисано. Все пак последният човек, от когото очаквах посещение, беше именно той. На всичкото отгоре очевидно не идваше да се извини за обидното си поведение на терасата, когато в допълнение към заплахите ме нарече и жалък червей, нито за начина, по който ме фиксираше по време на вечеря. Един поглед върху лицето му бе достатъчен да се убедя в това. Първото нещо, което прави човек, идващ да се извини, е да се вмъкне в стаята странишком с подкупваща глуповата усмивка, а такава липсваше.

Всъщност мога да твърдя, че изглеждаше по-заплашителен от всякога и това дотолкова ме разтревожи, че на моето лице се появи подкупваща глуповата усмивка. Не допусках, че това ще успокои грубиян като него, но човек се хваща и за сламката.

— О, здравейте, Споуд — рекох любезно. — Влезте, влезте. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Без да отговаря, той се втурна към гардероба, отвори го с рязко движение и свирепо надзърна вътре. После се обърна и ми отправи същия смразяващ поглед.

— Мислех, че Финк-Нотъл е тук.

— Не е.

— Видях.

— Да не би да очаквахте да го намерите в гардероба?

— Да.

— О?

Настъпи пауза.

— Да му предам ли нещо, ако се появи?

— Да. Че ще му извия врата.

— Ще му извиете врата?

— Да. Ти глух ли си? Ще му извия врата. Кимнах миролюбиво.

— Разбирам. Ще му извиете врата. Дадено. А ако попита защо?

— Той знае защо. Защото е пеперуда, която си играе с женските сърца и ги захвърля като стари ръкавици.

— Ясно. — Нямах представа, че пеперудите се занимават с подобни неща. Интересно. — Е, ако го видя, ще го уведомя.

— Благодаря.

Той се оттегли, като тръшна вратата, а аз се замислих за странния начин, по който се повтаря историята. Положението беше почти идентично със случката, разиграла се преди няколко месеца в Бринкли, когато младият Тъпи Глосъп нахлу в стаята ми със сходна цел. Вярно, че намерението на Тъпи, ако не ме лъже паметта, беше да изкорми Гъси и да го накара да си изяде червата, докато Споуд държеше да му извие врата, но принципът бе същият.

Разбира се, осъзнах какво се е случило. Беше резултат на тенденция, която предвиждах. Не бях забравил думите на Гъси отпреди няколко часа за това как Споуд го информирал за намерението си да не остави камък връз камък, но да изтръгне гръбначните му прешлени, ако причини зло на Мадлин Басет. Явно беше научил фактите от нея по време на кафето и сега бе хукнал да претвори политиката си в дела.

Що се отнася до самите факти, още нямах и най-малка представа за естеството им. Но от поведението на Споуд можеше да се отсъди, че не правят чест на Гъси. Разбрах, че трябва да е бил верен на себе си и е действал като кръгъл идиот.

Ситуацията се очертаваше като „тука ли си, там стой“ и ако имаше нещо, с което можех да помогна, щях да го предприема без колебание. Но реших, че съм безпомощен и че трябва да се оставя в ръцете на Съдбата. Въздъхнах пресекливо и отново се отдадох на смразяващия кръвта роман. Бях прочел доста страници, когато дочух глух шепот: „Ей, Бърти!“ Подскочих разтреперан. Семейният призрак се бе появил да подиша във врата ми.

Обърнах се и зърнах как Огъстъс Финк-Нотъл изпълзява изпод леглото ми.

Благодарение на факта, че шокът залепи езика ми към небцето, което ми достави пренеприятното усещане че се задушавам, не можах да обеля и дума. Успях само да се иззверя към Гъси, поради което веднага разбрах, че внимателно е проследил последния ми разговор. Цялостното му поведение беше на човек, живо осъзнаващ, че е само на половин крачка пред Родерик Споуд. Косата му бе разчорлена, очите — диви, а носът потрепваше. Заек, преследван от невестулка, би изглеждал по същия начин с единственото изключение, че едва ли би носил очила с рогови рамки.

— Бях на косъм, Бърти — зашепна той с треперлив глас. Прекоси стаята с подгъващи се колене. Цветът на лицето му клонеше към блатист. — Ако нямаш нищо против, ще заключа вратата. Може да се върне. Не разбирам защо не погледна под леглото. Винаги съм смятал, че Диктаторите са по-прецизни.

Успях да отлепя езика си.

— Остави сега леглата и Диктаторите. Каква е тази история между теб и Мадлин Басет?

Той примижа.

— Имаш ли нещо против да не говорим за това?

— Да, имам. Това е единственото, за което искам да говоря. Защо, за Бога, е развалила годежа? Какво си й направил?

— Примижа отново. Виждах, че удрям по оголен нерв.

— Не съм й правил нищо, по-скоро правих нещо на Стефани Бинг.

— На Стифи?

— Да.

— И какво си направил на Стифи?

Не можа да прикрие смущението си.

— Аз… ъъъ… Ами всъщност… Имай предвид, сега знам, че това е грешка, но тогава идеята ми се стори добра… Разбираш ли, работата е там, че…

— Хайде де, плюй камъчето.

Взе се в ръце с видимо усилие.

— Ами, Бърти, не знам дали си спомняш какво си говорихме тук преди вечеря… За възможността да носи тефтерчето у себе си… Ако помниш, аз развих теорията, че може да е в чорапа й… И предложих, ако помниш, че човек може да провери…

Сгърчих се от ужас, защото схванах същността на трагедията.

— Да не си…

— Да.

— Кога?

На лицето му отново се изписа болка.

— Точно преди вечеря. Нали помниш, че я чухме да пее народни песни в гостната. Слязох долу и я видях, седнала на пианото, съвсем сама… Поне аз реших, че е съвсем сама… И внезапно ми се стори, че ми се удава сгоден случай да… Откъде да знам, че Мадлин също е в стаята? Отишла зад паравана в ъгъла да вземе нотите на други народни песни… и… с две думи, точно когато аз… с две думи, тъкмо когато аз… Как да се изразя? Тъкмо аз, тъй да се каже, се заех със задачата, и тя излезе иззад паравана… и… Разбираш какво искам да кажа… искам да кажа, случи се толкова скоро след ваденето на мушицата от окото й в двора на конюшнята, че нямаше как да ми се размине. И не ми се размина. Това е всичко. Умееш ли да връзваш чаршафи, Бърти?

Не успях да проследя този внезапен обрат.

— Да връзвам чаршафи ли?

— Обмислих този план, докато бях под леглото, а ти и Споуд си бъбрехте, и стигнах до извода, че единственото, което ми остава, е да взема чаршафите от леглото ти, да ги навържа и ти да ме спуснеш с тях от прозореца. В романите го правят доста често, а май съм го виждал и на кино. Веднъж стигнал земята, мога да взема колата ти и да отпраша за Лондон. След това плановете ми не са много ясни. Може би ще замина за Калифорния.

— Калифорния?

— Тя е на десет хиляди километра. Споуд едва ли ще ме последва чак там.

Загледах го потресен.

— Да не смяташ да емигрираш?

— Точно това смятам. И то веднага. Не го ли чу какво каза?

— Нали не се боиш от него?

— Ти ще ми кажеш!

— Но нали сам твърдеше, че е маса от обемисти мускули с бавни рефлекси.

— Знам. Помня. Но тогава смятах, че има зъб на теб. Човек променя възгледите си.

— Гъси, я се вземи в ръце. Не можеш да избягаш току-така.

— Какво друго ми остава?

— Ами стой тук и се опитай да се сдобрите. Още не си я молил за прошка, нали?

— Напротив. Помолих я на вечеря. По време на рибата. Никакъв резултат. Хвърли ми хладен поглед и направи хлебно топче.

Поклатих глава. Бях сигурен, че някъде съществува изход в желаната посока, и след половин минута го открих.

— Трябва да докопаш тефтерчето. Ако го осигуриш и го покажеш на Мадлин, съдържанието му ще я убеди, че мотивите ти за покушението срещу Стифи не са каквито изглеждат, а са чисти като кристал. Тя ще разбере, че поведението ти е било в резултат на… как беше, на езика ми е… на върховно отчаяние. Ще разбере и ще ти прости.

За секунда бледа искрица надежда озари разкривените му черти.

— Това е идея — съгласи се той. — В нея има нещо, Бърти. Не е лошо.

— Няма начин да не стане. Tout comprendre, c’est toutpardonner^[1].

Искрицата угасна.

— Но как мога да взема тефтерчето. Къде ли е?

— Не беше ли у нея?

— Май не. Поради възникналите усложнения изследването ми не беше щателно.

— Значи най-вероятно е в стаята й.

— А, не. Не мога да претърсвам стаите на момичетата.

— Защо да не можеш? Виждаш ли книгата, която четях, преди да се изнижеш изпод леглото? По някакво странно съвпадение, наричам го съвпадение, но вероятно тези неща ни се изпращат свише, бях стигнал до мястото, където една банда прави абсолютно същото нещо. Тръгвай веднага, Гъси. Стифи вероятно ще покисне в гостната още час-два.

— Всъщност тя тръгна към селото. Куратът изнася лекция за светите земи с цветни диапозитиви пред Клуба на селските майки, а тя ще му акомпанира на пианото. Но дори при това положение… всъщност разбирам, че точно това трябва да се направи… но ми треперят гащите. Ами ако нахълта Споуд и ме спипа?

— Споуд едва ли ще седне да нахълтва из стаите на млади момичета.

— Знам ли… Не можеш да градиш планове на такива лекомислени основи. Прилича ми на човек, който никне навсякъде, където не го сееш. Не. Сърцето ми е разбито, бъдещето провалено, но не мога да направя нищо друго, освен да преглътна дадеността и да започна да връзвам чаршафите. Хайде да се залавяме.

— Не разрешавам да връзваш чаршафите ми.

— Как можеш да говориш така, когато животът ми виси на косъм?

— Хич не ме интересува. Отказвам да бъда съучастник в подобно малоумно начинание.

— Бърти Устър ли говори?

— Вече ме пита.

— И пак ще го повторя. За последен път те питам, Бърти, ще ми услужиш ли с един-два чаршафа и ще ми помогнеш ли да ги вържа на възли?

— Не.

— Тогава трябва да отида да се скрия някъде до зори, когато тръгва първият влак. Сбогом, Бърти. Много ме разочарова.

— Ти разочарова мен. Смятах, че носиш мъжко сърце.

— Нося го и точно затова не искам Родерик Споуд да го окачи на колана си.

Отправи ми поглед на умиращ тритон и предпазливо открехна вратата. Погледите в двете посоки на коридора го задоволиха и той се измъкна. Аз пък се върнах към книгата. Това бе единственото нещо, което можах да измисля за бягство от самотерзанието на смазващо мрачните мисли.

След малко разбрах, че Джийвс е сред мен. Не бях го чул да влиза, но това често се случва. Просто прелива безшумно, като газ, от точка А в точка Б.