Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джийвс и Устър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Code of the Woosters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Galatea (2012 г.)
Корекция и форматиране
filthy (2012 г.)

Издание:

П. Г. Удхаус. Законът на Устър

Английска, второ издание

Превод: Савина Манолова

Редактор: Жечка Георгиева

Художник на корицата: Виктор Паунов

ИК „Колибри“, 2009 г.

ISBN: 978-954-529-718-2

История

  1. — Добавяне

3

Бях описал пред иконома Родерик Споуд като човек е поглед, отварящ стрида от шейсет крачки, и точно такъв поглед беше забучен сега в мен. Същински Диктатор в навечерието на поредната голяма чистка. Сега забелязах, че бях сбъркал в преценката си за ръста му. В никой случай не беше два метра и петнайсет. Най-малко два и половина. На всичкото отгоре челюстните му мускули бавно се свиваха и отпускаха.

Надявах се, че поне този път няма да кресне „Ха!“, но уви. Тъй като не бях успял да приведа гласните си струни в степен на годност, диалогът ни така и приключи. След това, без да ме изпуска от очи, той изрева:

— Сър Уоткин!

Дочуха се далечни звуци в смисъл на Тук-съм-де-какво-е-станало.

— Моля ви, елате. Трябва да ви покажа нещо.

На прозореца, оправящ пенснето си, се показа старият Басет. Досега го бях виждал само в прилични дрехи, подходящи за метрополията, но признавам, че дори тежкото положение, в което бях изпаднал, не ми попречи да потреперя при гледката, която опълчи през взора ми в провинцията. Естествено, стара аксиома е, както е склонен да изразява Джийвс, че колкото по-нисък е даден мъж, толкова по-ярки са каретата по костюма му, и в този смисъл одеянието на Басет компенсираше с излишък, ръста му в сантиметри. Единствената дума, с която бих могъл да опиша десена на гърба му, е призматичен и колкото и да е странно, това подейства уталожващо на нервите ми. Вдъхна ми чувството, че вече нищо няма смисъл.

— Вижте! — рече Споуд. — Можете ли да повярвате?

Старият Басет се кокореше насреща ми, парализиран от смайване.

— Велики Боже! Крадецът на куфари!

— Да. Не е ли невероятно?

— Не вярвам на очите си. По дяволите, та това е преследване. Този човек се влачи след мен като опашка. Мира нямам от него. Как го заловихте?

— Минавах случайно по алеята и видях някаква фигура да се вмъква крадливо в стаята. Забързах и го взех на мушка. Тъкмо навреме. Беше започнал да тършува и плячкосва.

— Много съм ти задължен, Родерик. Но умът ми отказва да проумее напористостта на този човек. Нормално е да се помисли, че ще вдигне ръце и ще се откаже, след като предотвратихме опита му на Бромтън Роуд. Но не и не. Още на следващия ден е вече тук. Е, ще има да съжалява.

— Предполагам, че случаят е твърде сериозен да го съдите по бързата процедура?

— Ще издам нареждане за арест. Доведи го в библиотеката и още сега ще сторя необходимото. Делото трябва да се гледа пред областния съд.

— Как мислите, колко ще му дадат?

Трудно е да се каже. Но положително не по-малко от…

— Ей! — намесих се аз.

Имах намерението да заговоря с тих, разумен глас и след като привлека вниманието им, да обясня, че се намирам в къщата в качеството си на писмено поканен гост, но по някаква непонятна причина изстрелях тази дума точно както леля Далия би се обърнала към свой колега от ловната дружинка, намиращ се на съседния баир. Старият Басет подскочи, сякаш му бръкнах в окото с нажежен пирон.

Споуд също не остави без последствие изказването ми:

— Я да не крещиш!

— Щеше да ми спука тъпанчетата — негодуваше старият Басет.

— Ама слушайте! — ревнах аз. — Ще ме изслушате ли?

След което възникна нечленоразделен спор, в който моя милост се мъчеше да пледира от името на защитата, а опонентите се възмущаваха от методите ми. В разгара на сцената, точно когато се изявявах с извънредно чуваем глас, вратата се отвори рязко и някой възкликна: „Божичко!“

Огледах се. Разтворени устни… Очи като плочи… Тънка фигура…

Пред нас стоеше Мадлин Басет.

— Божичко! — повтори тя.

Мога да си представя как непредубеденият наблюдател, заслушан в откровенията ми по повод евентуалния брак с това момиче, би повдигнал недоумяващо вежди поради невъзможност да ме проумее. „Бърти, вероятно би реагирал той, май не знаеш какво искаш“ — и сигурно би добавил, че самият той дава мило и драго за половината от претенциите ми. Защото Мадлин Басет без съмнение имаше привлекателен екстериор — стройна, гъвкава и обилно надарена със златни къдрици и всичко, което върви с тях.

Ала непредубеденият наблюдател би се изложил ужасно, ако пропусне да забележи лигавата й превзетост, сякаш всеки момент ще заговори като невръстно детенце. Точно това смразяваше кръвта. Определено беше от ония момичета, които закриват с ръце очите на съпруга, пълзящ със сутрешна глава към закуската, и гукат: „Познай кой е!“

Веднъж гостувах у мой приятел младоженец, чиято невеста беше наредила да издълбаят с огромни букви над камината в гостната, където е невъзможно да пропуснеш да забележиш, фразата: „Две гугутки свиха тук гнездо.“ Още не мога да забравя изражението на нямо терзание в погледа на мъжката гугутка всеки път, когато влизаше в гостната и надписът го перваше през очите. Не знаех със сигурност дали Мадлин Басет, при встъпване в матримониални отношения, би стигнала чак дотам, но не бих го изключил.

Гледаше ни с някаква мила почуда, широко отворила очи.

— Каква е тази врява? — попита тя. — Я, Бърти! Кога пристигна?

— О, здравей. Току-що.

— Добре ли пътува?

— Да, благодаря. Пристигнах с колата.

— Трябва да си напълно изтощен.

— Не, не, благодаря. Не съм уморен.

— Е, чаят скоро ще бъде готов. Виждам, че си се запознал с татко.

— Да, запознах се с татко.

— И с господин Споуд.

— И с господин Споуд.

— Не знам къде е Огъстъс, но положително ще се появи за чая.

— Горя от нетърпение да го видя.

Старият Басет слушаше тази размяна на светски учтивости с израз на замаяно недоумение и от време на време сухо преглъщаше като шаран, измъкнат с кукичката. Естествено, човек можеше да вникне в психическото му състояние. За него Бъртрам Устър беше отрепка от престъпния свят, крадяща куфари и чадъри, и на всичкото отгоре дори не ги крадеше като хората. Никой баща не би желал да види зеницата на окото си на дружеска нога с подобен обществен враг.

— Да не би да познаваш този човек? — попита с пресъхнали устни.

Мадлин Басет се засмя със звънливия сребрист смях, който я прави тъй непопулярна сред свестните хора.

— Не, татко, ти не си за вярване. Естествено, че го познавам. Бърти Устър е стар и много скъп мой приятел. Казах ти, че ще пристигне днес.

Старият Басет не съумя да включи. Споуд не изглеждаше по-включил и от него.

— Да не би това да е приятелят ти господин Устър?

— Разбира се.

— Но той краде куфари!

— Чадъри — подсказа Споуд като кралски суфльор.

— И чадъри — поправи се старият Басет. — Напада и антикварни магазини посред бял ден.

Мадлин също се включи, с което станаха трима.

— Татко!

Старият Басет не се предаваше.

— Казвам ти, че краде. Залових го на местопрестъплението.

— Аз го залових — начумери се Споуд.

— И двамата го заловихме — рече старият Басет. — Върлува из цял Лондон. Където и да мръднеш, все той краде куфари и чадъри. А сега се е появил и в сърцето на Глостършир.

— Глупости! — отсече Мадлин.

Разбрах, че е време да сложа край на тези безумия. До гуша ми дойде от тази кражба на куфари. Естествено, човек не може да очаква от един съдия да помни всички подробности, свързани с клиентелата му, похвално е дори че изобщо си е спомнил физиономията на един от клиентите си, но човек не може безкрай да подминава с тактично мълчание подобни безобразия.

— Разбира се, че са глупости — прогърмях аз. — Всичко това е смехотворно недоразумение.

Трябва да призная, че очаквах обясненията ми да бъдат приети по-добре. Представях си как след няколко разяснителни думи от моя страна ще избухнат в чистосърдечна веселба, последвана от извинения и пошляпвания по гърба. Но Басет, подобно на повечето магистрати от полицейските съдилища, не се поддаваше лесно на обяснения. Съдийските натури бързо се извращават. Все ме прекъсваше, кокореше се насреща ми и задаваше въпроси, започващи с фрази като: „Един момент, моля…“, „Да не би да твърдите, че…“ и „Нима очаквате да повярваме, че…“ Крайно оскърбително.

Все пак след дълга и изнурителна разяснителна работа успях да разчистя случая с чадъра и той призна, че преценката му може и да е била прибързана.

— Ами куфарите?

— Не е имало куфари.

— Сигурен съм, че съм ви съдил за нещо в участъка на улица Бошър. Имам ярък спомен.

— Задигнах шлема на един полицай.

— Това не е по-различно от кражбата на куфари.

Тук обаче неочаквано се намеси Родерик Споуд. По време на този политически процес той стоеше наблизо, замислено смучеше дулото на пушката и слушаше изявленията ми с вид на човек, който ги намира за твърде неубедителни, но сега на гранитното му лице трепна искрица човещина.

— Не — рече той. — Не бих стигнал чак дотам в твърденията си. Докато следвах в Оксфорд, и аз веднъж задигнах шлема на един полицай.

Стъписах се. Нищо от досегашните ми вземания и давания с този човек не бе подсказало, че и той някога е бил здрав елемент. Поредно доказателство за правотата на убеждението ми, че и в най-злите хора се крие човещина.

Старият Басет беше очевидно сащисан, но бързо навири гребена.

— Ами оная работа при антикваря? А? Не го ли заловихме, докато се опитваше да избяга с моята сметаниера? Как ще обясни това?

Споуд бе сразен от силата на този довод. Измъкна дулото измежду устните си, където отново го беше наврял, и кимна.

— Продавачът ми я даде да я разгледам — отсякох аз. — Посъветва ме да изляза на улицата, където светлината била по-силна.

— Но вие бягахте.

— Препънах се. Стъпих на котката.

— На каква котка?

— Собственост на персонала на магазина, ако не се лъжа.

— Хм! Не съм видял никаква котка. Родерик, ти видя ли котка?

— Не, нямаше котка.

— Ха! Е, добре, прескачаме котката…

— За разлика от мен — блеснах със светкавично остроумие аз.

— Прескачаме котката — натърти старият Басет, като прескочи шегата ми и метна трупа й зад гърба си — и стигаме до следващия въпрос. Какво правехте със сметаниерата? Твърдите, че сте я разглеждали. Да не би да очаквате да повярваме, че сте я подлагали на напълно невинен оглед? Защо? Какъв е мотивът ви? Какъв интерес представлява тя за човек като вас?

— Точно така — рече Споуд. — Същия въпрос смятах да задам и аз.

Тази солидарност се отрази зле на стария Басет, защото го поощри да се поддаде докрай на илюзията, че е в съдебната зала на полицейския съд.

— Твърдите, че ви я бил дал собственикът на магазина. По-скоро съм склонен да допусна, че сте я изтръгнали от ръцете му и сте хукнали да бягате с нея. А сега господин Споуд ви залавя със същата вещ в ръцете. Как бихте обяснили този факт? Какъв е вашият отговор? А?

— Но, татко! — обади се Мадлин.

Предполагам, че вече сте вдигнали недоумяващо вежди по повод гробовната сдържаност на тази досадница по време на кръстосания разпит. Това обаче може лесно да се обясни. Веднага след като каза: „Глупости!“ в началото на съдебната процедура, някакъв представител на клас безгръбначни има неблагоразумието да надникне в дихателните й пътища, та делото се гледаше на фона на сподавено кашлюкане. Тъй като положението се напече твърде много, за да обръщаме внимание на задавили се момичета, Мадлин бе оставена да се оправя както намери за добре, докато мъжете обсъждаха въпросите от дневния ред.

Но сега тя взе думата, макар и с насълзени очи.

— Татко, разбира се, че сребърната ти колекция е първото нещо, което Бърти би искал да разгледа. Естествено е да се интересува от нея. Той е племенник на господин Травърс.

— Какво!

— Ама ти не знаеш ли? Чичо ти има прекрасна колекция, нали, Бърти? Сигурно често ти е говорил за татковата.

Настъпи мъчителна пауза. Старият Басет задиша тежко и видът му хич не ми допадна. Местеше очи от мен към сметаниерата, обратно към мен, пак към сметаниерата и дори много по-непроницателен наблюдател от Бъртрам Устър би схванал какви мисли се роят в главата му. Ако някога съм виждал човек, правещ логични умозаключения, това беше той в момента.

— О! — възкликна накрая.

И толкоз. Нищо повече. Но и то беше красноречиво като пълните събрани съчинения на Шекспир.

— Ъъъ — започнах аз, — бих ли могъл да изпратя една телеграма?

— Можеш да я продиктуваш по телефона в библиотеката — услужливо ме посъветва Мадлин. — Ела, ще те заведа.

Показа ми апарата и ме остави сам с думите, че след като свърша, ще ме чака в коридора. Без да губя време, аз се свързах с пощата и след кратка словесна схватка с лице, което нямаше начин да не е като на селския идиот, телеграфирах следното:

Г-жа Травърс Чарлс Стрийт 47 Площад Бъркли Лондон

Спрях за секунда да събера мислите си и продължих:

С дълбоко прискърбие съобщавам невъзможно изпълня задачата свързана знаеш какво. Тук цари атмосфера мрачно подозрение и всяко действие завършило фатално. Трябваше да видиш погледа стария Басет когато преди няколко минути разбра кръвното родство чичо Том. Като на посланик заварил жени с воалетки мотаят около сейфа държавните тайни. Съжалявам и т.н., но нищо няма да стане. С любов.

Бърти

След това отидох в коридора при Мадлин Басет. Тя стоеше до барометъра, който, ако имаше капка акъл в главата, щеше да показва Буря, а не Хубаво време, каквото сочеше в момента. Докато се приближавах, тя се обърна към мен и ми отправи нежно оцъклен поглед, от който по Устъровия гръбнак полазиха ледени тръпки. Мисълта, че насреща ми стои особа, която е в хладни отношения с Гъси и „току-виж“ му върнала пръстена и ми увиснала на врата, ме изпълни с неназоваем ужас.

Разбрах, че ако няколко съдържателни думи от страна на един светски мъж успеят да запълнят пропастта, те трябва да бъдат изречени незабавно.

— О, Бърти — прошепна тя с нисък глас на бирена пяна, стичаща се по халба, — не биваше да идваш тук!

Последният разговор със стария Басет и Родерик ме бе навел на същите мисли. Но нямах време да й обяснявам, че това не е празно светско гостуване и че ако Гъси не беше изпращал многократни сигнали SOS, кракът ми не би стъпил и на сто километра от проклетото място. Продължи да шепти, като ме гледаше, сякаш съм заек, който всеки момент ще се превърне в любимия й гном.

— Защо дойде? О, знам какво ще ми отговориш. Почувствал си непреодолимо влечение да ми хвърлиш сетен поглед, каквото и да ти струва това. Не си могъл да устоиш на изкушението да отнесеш със себе си последен спомен, към който да се връщаш с любов през очакващите те години на самота. О, Бърти, колко ми напомняш на Рюдел.

Името беше ново за мен.

— Кой?

— Сеньор Джефри Рюдел, принц на Бле-ан-Сентон.

Поклатих глава.

— Боя се, че не го познавам. Твой приятел ли е?

— Живял е в средните векове и е бил велик поет. Станало така, че се влюбил в съпругата на владетеля на Триполи.

Запристъпвах неловко от крак на крак. Надявах се да не престъпи границите на благоприличието.

— Обичал я години наред и един ден усетил, че повече не издържа. Качил се на кораба за Триполи и слугите му го свалили на брега.

— Морска болест? — улових се за сламката аз. — Сигурно морето е било бурно.

— Той умирал. От любов.

— О! А!

— Внесли го на носилка в покоите на лейди Мелизанд, а той имал сили само да протегне ръка, да докосне пръстите й и да умре.

Тя замълча и изпусна въздишка, откъртила се от петите й. Мълчанието се проточи.

— Страхотно — измънках аз, колкото да кажа нещо, въпреки че според мен историята не можеше да се сравни с вица за фермерската дъщеря и търговския пътник. Друго щеше да е, ако познавах отблизо човека.

Тя отново въздъхна.

— Разбираш защо ти казах, че ми напомняш за Рюдел. И ти като него дойде тук да видиш за последен път жената, която обичаш. Много мило от твоя страна, Бърти, и те уверявам, че никога няма да го забравя. За мен това ще бъде един неувяхващ спомен като уханно цвете между страниците на стар албум. Но беше ли мъдро от твоя страна? Не трябваше ли да проявиш сила на волята? Нямаше ли да е по-добре да бяхме останали на чисто след онзи ден, когато се сбогувахме в Бринкли Корт, без да отваряме старата рана? Ние се срещнахме, ти ме обикна, а аз ти отговорих, че сърцето ми принадлежи другиму. Това трябваше да е нашето сбогом.

— Напълно си права — уверих я аз. Всъщност нямах възражения срещу тази постановка. Щом сърцето й принадлежеше другиму, толкоз по-добре. Никой не се радваше повече от Бъртрам. Същността на въпроса беше обаче доколко това отговаря на истината. — Ама аз получих известие от Гъси, в което той намеква, че двамата сте фрас!

Тя ме изгледа като човек, току-що попълнил последната липсваща дума в горния десен ъгъл на кръстословицата с хитроумното ему.

— Значи затова си дошъл! Мислил си, че може би още има надежда? О, Бърти, съжалявам… съжалявам… толкова съжалявам. — Очите й се напълниха като супени чинии с непролети сълзи. — Не, Бърти, за теб няма никаква надежда, никаква. Не бива да строиш кули от мечти. Само ще си причиниш болка. Аз обичам Огъстъс. Той е моят избраник.

— И не сте си върнали кукличките и парцалките?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво искаше да каже това магаре със сериозен разрив Мадлин и мен?

— А, това ли? — Тя пусна още веднъж звънливата, сребърна камбанка, която ме сряза през кръста. — Не беше нещо съществено. Нелепо стечение на обстоятелствата. Мъъъничко глууупавичко недоразуменийце. Стори ми се, че го хванах да флиртува с братовчедка ми Стефани, и се проявих като ревнива глупачка. Но тази сутрин той ми обясни всичко. Просто вадел мушица от окото й.

Предполагам, че имах законни основания да се вкисна при уведомлението за напразно пребъхтената половин Англия, но нищо подобно. Изпитах благодатно успокоение. Както вече изтъкнах, телеграмите на Гъси ме бяха разтърсили до корените на бездънните ми основи и ми вдъхнаха смразяващ ужас от най-лошото. Ала ето че облаците се оказаха разпръснати и поверителните сведения, че между магарето и лиглата царят най-спарени чувства, ми бе спуснато направо от устата на вълка.

— Значи всичко е наред?

— Абсолютно. Никога не съм обичала Огъстъс повече от сега.

— Така ли?

— С всеки прекаран в негово присъствие миг забелязвам как прекрасната му природа се разтваря пред мен като чашката на красиво цвете!

— Стига бе!

— Всеки ден откривам по някой нов аспект на необикновения му характер. Например… Виждал ли си го напоследък?

— О, да. Онзи ден дадох вечеря в негова чест в „Търтеите“.

— А забеляза ли някаква промяна у него?

Съсредоточих мислите си върху въпросното празненство. Доколкото успях да си спомня, Гъси си беше същият малоумник с рибя мутра, когото познавах от години.

— Промяна ли? Не. Разбира се, на онази вечеря нямах възможност да го наблюдавам откъсо и да подложа личността му на окончателен анализ, така да се каже. Седеше до мен и доста си бъбрихме, но знаеш какво е да си домакин — трябва да държиш под око сервитьорите, да поддържаш общ разговор, да попречиш на Коко Потър-Пърбрайт да изпълни своята имитация на Беатрис Лили… стотици дребни задължения. Но ми се видя съвсем същият. За какъв вид промяна говориш?

— Положителна, ако такова нещо е възможно при неговата подчертана безупречност. Бърти, не си ли усещал някога в миналото, че ако Огъстъс има недостатък, това е тенденцията му към известна плахост?

Схванах мисълта й.

— О, а, да, разбира се, определено. — Сетих се как Джийвс нарича Гъси.

— Плахо цветенце, а?

— Точно така, Бърти. Виждам, че добре познаваш великия поет Шели.

— Не може да бъде!

— Точно за такъв съм го приемала винаги — плахо цветенце, непригодно за суровия и груб живот. Но напоследък, по-точно през последната седмица, той демонстрира, наред с прекрасния си сладурест унес, сила на характера, каквато не бях подозирала, че притежава. Сякаш напълно е изгубил свенливостта си.

— Знаеш ли, че си права! — възкликнах аз, озарен от внезапен спомен. — Точно така. Та той, кажи-речи, произнесе цяла реч на споменатата вечеря, и при това не лоша. Нещо повече…

Прехапах си езика. За една бройка да изтърся, че нещо повече — беше я произнесъл от началото до края на портокалов сок, а не както в случая с раздаването на наградите в Маркет Снодсбъри, надрусан, макар и без да знае, с щедри количества алкохолни стимуланти, плискащи се на воля из организма му. Овреме се усетих обаче, че подобно изказване ще е крайно неуместно. Излагацията му в Маркет Снодсбъри несъмнено беше факт, който възлюбената му би искала да забрави час по-скоро.

— Представи си, днес сутринта той твърде остро се сопна на Родерик Споуд — продължи тя.

— Не думай!

— Самата истина. Двамата спореха за нещо и Огъстъс го изпрати да си проветри мозъка.

— Хм — казах аз.

Естествено, не й повярвах дори за секунда. Искам да кажа, че… Родерик Споуд все пак е човек, който дори в легнало положение би накарал всеки борец тежка категория да се замисли и да си мери думите. Подобно поведение спрямо него беше немислимо.

Разбира се, знаех какво става. Тя се опитваше да даде на приятеля си едно рамо и като всички представителки на нежния пол нямаше мяра. Забелязал съм същото поведение у млади съпруги, когато се мъчат да те подхлъзнат, че Хърбърт или Джордж притежава скрити дълбини, които един празноглав и ограничен наблюдател би могъл да не забележи. В подобни случаи жените традиционно се оливат.

Спомням си как веднъж госпожа Бинго Литъл, малко след сватбата, сподели с мен колко поетично се бил изразил за залеза Бинго, и това при положение, че всички ние, неговите най-близки съратници, прекрасно знаем, че старият тиквеник през живота си не е вдигал очи към залеза, или ако по недоглеждане е забелязал това природно явление, то е било само за да изтъкне, че му напомня за добре опечен бифтек.

Все пак човек не може току-така да нарече едно момиче в очите лъжкиня, тъй че се задоволих с тактичното „Хм!“

— Това бе единственото, което го делеше от самото съвършенство. Бърти, понякога се питам достойна ли съм за такава рядко срещана възвишена душа.

— О, на твое място не бих си блъскал главата с такива глупости — сърдечно откликнах аз. — Достойна си, разбира се.

— Колко мило, че го казваш.

— Нищо подобно. Двамата си подхождате като свинско и кисело зеле. За всеки е видно, че сте… как се казва… лика-прилика. Познавам Гъси от дете и де да ми даваха по една лира всеки път, когато ми е минавало през ума, че неговото момиче трябва да е досущ като теб.

— Наистина ли?

— И още как. А когато се запознах с теб, си рекох: „Ето я! Това е тя!“ Та кога е сватбата?

— На двайсет и трети.

— Бих избързал на ваше място.

— Мислиш ли?

— Определено. Претупайте я набързо, за да снемете от себе си грижите около нея. Едно момиче не може да се омъжи твърде рано за мъж като Гъси. Знаменито момче. Чудесно момче. Никога не съм срещал момче, което да уважавам повече. Хора като Гъси се раждат рядко. Сочен екземпляр.

Тя протегна ръка, вкопчи се в дланта ми и я стисна. Естествено, усещането беше гнусно, но човек трябва да търпи и лошото наред с доброто.

— Ах, Бърти! Колко си великодушен!

— Не, не. Просто говоря каквото мисля.

— Толкова съм щастлива, че… всичко това… не пречи на дружбата ти с Огъстъс.

— В никакъв случай.

— Толкова мъже в твоето положение биха се озлобили.

— Защото са магарета.

— Но ти си прекалено издигнат за това. Въпреки всичко си в състояние да говориш с топлота за него.

— Че защо не? — учудих се аз.

— Милият Бърти!

С тази весела нотка се разделихме — тя отиде да изпълнява някаква домакинска мисия, а аз се зареях към гостната да пийна глътка чай. Самата тя не пиеше чай, защото пазеше някаква диета.

Стигнах до гостната и тъкмо да бутна вратата, която бе полуотворена, когато от другата й страна зазвуча глас, който изрече:

— Споуд, направи ми услугата да не дрънкаш глупости!

Нямаше начин да го сбъркам. В тембъра на Гъси от най-крехка възраст има нещо неповторимо индивидуално, напомнящо на слушателя отчасти за изтичане на газ от спукана тръба, отчасти за овца, зовяща малкото си в периода на обагване.

Нямаше начин да не съм чул правилно думите. Бяха точно тези, които отразих по-горе, и смайване е слаб израз за обрисуване на обзелите ме чувства. Започнах да проумявам, че в откачения разказ на Мадлин Басет в крайна сметка може да има доза истина. Искам да кажа, че този Огъстъс Финк-Нотъл, който каза на Родерик Споуд, че дрънка глупости, бе напълно в състояние да го прати да си проветри мозъка.

Влязох в стаята, обладан от изумление.

С изключение на някаква смътна женска фигура, която се мержелееше около чайника и имаше вид на трета братовчедка, присъстваха само сър Уоткин Басет, Родерик Споуд и Гъси. Гъси стоеше пред камината, мъжествено разкрачил крака, и се грееше на огъня, вероятно предназначен за задните части на стопанина на дома. Веднага разбрах какво е имала предвид Мадлин, когато ми сподели, че се е отърсил от стеснителността си. Дори от другия край на стаята се забелязваше, че по отношение на самоувереността самият Мусолини би могъл да му завиди.

Забеляза, че се появиха и ми махна, както ми се стори, с покровителствена небрежност. Същински обветрен помешчик, приемащ делегация на арендаторите си.

— А, Бърти. Ето те и теб.

— Да.

— Влез, влез и се почерпи една кифла.

— Благодаря.

— Донесе ли книгата, за която те помолих?

— Ужасно съжалявам, забравих.

— От всички празноглави магарета, с които ме е сблъсквал животът, ти със сигурност си най-тежкият случай. Други ще откликнат на молбата ми. Свободен си.

И като махна с ръка, сякаш уморено пъдеше муха, поиска да му поднесат сандвич със задушено месо.

Това първо ядене в Тотли Тауърс и до ден-днешен е един от най-мъчителните ми спомени. По правило чашата чай след пристигането в провинциално имение ми доставя особено удоволствие. Допада ми прашенето на дървата в камината, приглушеното осветление, уханието на препечен хляб с масло, създаващи атмосфера на кротък уют. Сияйната гостоприемна усмивка на домакинята и плахият шепот на домакина, който ме сръгва в ребрата с думите „Дай да се смотаем оттук и да ударим по едно уиски в оръжейната“ пораждат у мен най-дълбоки чувства. В подобни случаи хората казват, че Бъртрам Устър е в неповторима форма.

Но сега цялото усещане за доброжелателност бе нарушено от поведението на Гъси, което неизвестно как внушаваше мисълта, че току-що е купил имението. Изпитах облекчение, когато бандата най-сетне се оттегли и останахме насаме. Наоколо витаеха мистерии, които трябваше да разбуля.

Стори ми се най-препоръчително да започна с изслушване на второ мнение относно състоянието на отношенията му с Мадлин. Женската страна ме бе уверила, че всичко отново върви по ноти и масло, но по този въпрос не можех да си позволя лукса да се предоверя.

— Преди малко се видях с Мадлин — започнах аз. — Твърди, че още се обичате. Вярно ли е?

— Напълно. Между двама ни възникна известна краткотрайна студенина по повод мушицата, която извадих от окото на Стефани Бинг. Изпаднах в паника и ти телеграфирах да дойдеш. Но вече нямам нужда от теб. Поех юздите с желязна ръка и всичко се оправи. Все пак, щом тъй и тъй си дошъл, постой ден-два.

— Благодаря.

— Без съмнение ще се радваш да се видиш с леля си. Доколкото разбрах, пристига тази вечер.

Вцепених се. Знаех, че леля Агата лежи в болницата с жълтеница. Само преди два дни й носих цветя. Естествено, не би могла да бъде леля Далия, защото дума не обели, че крои нахлуване в Тотли Тауърс.

— Май имаш грешка — отбелязах аз.

— Нямам никаква грешка. Сутринта Мадлин ми показа телеграмата, с която пита дали може да бъде приета за някой и друг ден. Забелязах, че е изпратена от Лондон, следователно трябва да е напуснала вече Бринкли Корт.

Зейнах.

— Само не ми казвай, че говориш за леля Далия.

— Разбира се, че говоря за леля ти Далия.

— Искаш да кажеш, че довечера пристига леля Далия?

— Точно така.

Отвратителна новина. Задъвках стръвно долната си устна с нескрита тревога. Това внезапно решение да ме последва в Тотли Тауърс можеше да означава само едно: леля Далия е премислила нещата, проявила е недоверие към волята ми за победа и е решила, че ще е най-препоръчително да дойде и лично да проследи да не би да се отклоня от изпълнението на задачата. Запредвиждах трудности, защото бях твърдо решен да се отклоня. Заопасявах се също, че отношението й към непокорния племенник няма да е по-добро, отколкото към вироглава хрътка от времето на ловджийските й подвизи.

— Кажи ми — заговори Гъси, — как е напоследък леля ти с гласа? Питам, защото, ако по време на гостуването си смята да издава в мое присъствие онези тръбни звуци от великите ловни полета, ще бъда принуден да я смъмря най-сурово. Още в Бринкли ми дойде до гуша.

С удоволствие бих продължил да размишлявам върху нововъзникналата неприятност, но последните му думи ми дадоха повод да пусна една сонда.

— Гъси, какво става с теб? — попитах аз.

— Ъ?

— Откога си такъв?

— Не те разбирам.

— Ами например това, че се каниш сурово да мъмриш леля Далия. В Бринкли се тресеше пред нея като заек пред боа. И друг пример — преди малко каза на Споуд да не дрънка глупости. Между другото, по какъв повод го сгълча?

— Не помня. Той ги ръси под път и над път.

— Не бих събрал смелост да му го тръсна в очите — откровено признах аз.

Искреността ми веднага срещна отклик.

— Честно казано, Бърти — започна изповедта си Гъси, — допреди седмица и аз не бих дръзнал.

— Но какво е станало междувременно?

— Изживях духовно прераждане. Благодарение на Джийвс. Страхотен тип, Бърти!

— Нима?

— Ние сме като уплашени в мрака деца, а Джийвс е мъдрата бавачка, която ни взема за ръка и…

— Пали лампата?

— Точно така. Искаш ли да ти кажа какво се случи?

Уверих го, че целият съм слух. Настаних се по-удобно на стола, запалих цигара и зачаках откровенията му.

Известно време Гъси мълча. Усещах, че систематизира фактите. Свали очилата и изчисти стъклата им.

— Бърти, преди една седмица — започна той — в делата ми настъпи криза. Бях изправен пред изпитание, самата мисъл за което ме караше да потръпвам. Научих, че ще трябва да произнеса реч по време на сватбената си закуска.

— Ами естествено.

— Естествено е, но кой знае защо, не бях го предвидил и новината ми дойде като гръм от безоблачно небе. И да ти кажа ли защо бях връхлетян от неописуем ужас при мисълта за произнасянето на тази реч? Заради Родерик Споуд и сър Уоткин Басет. Познаваш ли отблизо сър Уоткин?

— Донякъде. Веднъж ме глоби пет лири в полицейския съд.

— Можеш да ми повярваш, че е костелив орех и че силно негодува срещу присъствието ми в семейството като зет, най-вече защото би желал да види Мадлин задомена за Родерик Споуд, който между другото, е влюбен в нея от времето, когато е ходела права под масата.

— Нима? — вежливо реагирах аз, като прикрих изумлението си, че човек в пълна свяст, който не е освидетелстван идиот като Гъси, би могъл да се влюби тъкмо в нея.

— Да. Но освен дето тя предпочете мен, работата е там, че самият Споуд не искал да се жени за нея. Разбираш ли, той се изживява като предопределен от Съдбата да върши велики дела и е убеден, че бракът би попречил на мисията му. Наполеон му е като обица на ухото.

Усетих, че преди да продължим нататък, трябва да науча едно-друго за лицето Споуд. Работата със съдбовната предопределеност ми беше доста мътна.

— Каква е тая мисия? Да не е таен агент?

— Не четеш ли вестници? Родерик Споуд е основател и вожд на Спасителите на Британия — фашистка организация, известна повече като „Черните гащи“. Мечтата му е да стане Диктатор, ако дотогава не му счупят главата с някоя бутилка по време на честите побоища, в които той и следовниците му охотно се удоволстват.

— Не думай!

Бях смразен от изтънчената си проницателност. Вероятно помните, че в момента, в който за първи път спрях очи на Споуд, си казах: „Виж ти! Диктатор!“ И ето на, наистина се оказа диктатор. Не бих могъл да направя по-сполучлива догадка дори ако бях Шерлок Холмс, който вижда как някой върви по улицата и веднага му става ясно, че е пенсиониран производител на кукли на име Робинсън, има ревматизъм на лявата ръка и живее до гарата в Клапъм.

— Невероятно! И аз си го помислих. Тази брадичка… тези очи… И не на последно място тези мустачки. Между другото, когато каза гащи, сигурно си имал предвид ризи.

— Нищо подобно. Докогато Споуд се накани да създаде организацията си, черните ризи били изкупени от пазара. Той и привържениците му носят черни шорти.

— Вместо бельо?

— Да.

— Каква перверзия.

— Да.

— И коленете им са голи?

— Голи са.

— Изумително!

— Да.

Връхлетя ме толкова гнусна догадка, че за малко да изтърва цигарата.

— И старият Басет ли се развява по черни шорти?

— Не. Той не членува в Спасителите на Британия.

— Тогава защо е толкова гъст със Споуд? Видях ги да вършеят из Лондон като моряци в отпуск.

— Сър Уоткин е сгоден за леля му, госпожа Уинтъргрийн, вдовица на покойния полковник Х. Х. Уинтъргрийн от улица Понт.

Потънах в размисъл. Исках да разчепкам случката при антикваря.

Когато си на подсъдимата скамейка и над пенснето ти се звери съдия, който те титулува обвиняеми Устър, ти разполагаш с прекрасната възможност да го изпиваш на воля с поглед. Та през онзи ден в съда на улица Бошър сър Уоткин ме впечатли най-вече със своята сприхавост. А в антикварния магазин ми внуши представата за мъж, най-сетне уловил Господ за пеша. Подрипваше като палаво коте върху гореща ламарина, сочеше разни предмети на Споуд и чуруликаше: „Мисля, че леля ти ще хареса това. А какво ще кажеш за онова?“ И тъй нататък. Чак сега газираното му поведение започна да намира обяснение.

— Знаеш ли, Гъси — рекох аз, — имам чувството, че вчера й е направил предложение.

— Нищо чудно. Както и да е, това сега не е важно. Не е там въпросът.

— Не, разбира се. Но е интересно.

— Не е.

— Може и да си прав.

— Дай да не се разсейваме със странични проблеми — въдвори ред в залата Гъси. — Докъде бях стигнал?

— Не знам.

— Аз пък знам. Обяснявах ти, че сър Уоткин не е възхитен от идеята да стана негов зет. И Споуд има възражения. При това не прави дори най-плахи опити да прикрие този факт. Усвои лошия навик да връхлита върху мен иззад някой ъгъл и да мърмори заплахи през стиснати зъби.

— Това едва ли ти е харесало.

— Ни най-малко.

— И защо тези заплахи?

— Защото, макар да няма намерение да се жени за Мадлин, дори ако тя кандиса, той продължава да гледа на себе си като на благороден рицар, който се грижи за добруването й. Не спира да повтаря, че щастието на това девойче му е много скъпо и че ако някога й причиня страдание, ще ми извие врата. Такова е съществото на заплахите и поради това доста се разтревожих, когато Мадлин взе да се държи хладно с мен, след като ме спипа със Стефани Бинг.

— Признай си, Гъси, какво точно правехте със Стифи?

— Вадих мушица от окото й.

Кимнах. Щом беше избрал тази версия, най-разумно бе да се придържа неотстъпно към нея.

— Толкова за Споуд. Стигаме до сър Уоткин Басет. От първата ни среща разбрах, че не съм зетят на неговите въжделения.

— И аз го разбрах.

— Както знаеш, сгодих се за Мадлин в Бринкли Корт и тя му съобщила новината с писмо, в което, предполагам, доста ме е попрехвалила, тъй че е очаквал да види в мое лице кръстоска Между Робърт Тейлър и Айнщайн. Във всеки случай, когато му бях представен като човека, който ще се жени за дъщеря му, той се оцъкли за миг и процеди едно: „Какво?“ Не вярваше на очите си, ще знаеш, и явно се надяваше, че това е някаква дебелашка шега и че истинският жених всеки момент ще изскочи иззад някой стол и ще каже: „Бау!“ Когато най-сетне проумя, че няма лъжа и измама, той се оттегли в един ъгъл, седна и дълго се държа за главата. По-късно непрекъснато улавях погледа му, втренчен в мен над пенснето. Това ми раздрънка нервите.

Нищо чудно. Вече споменах за въздействието на този надпенснетен поглед върху личната ми психика и можех да разбера защо насочването му към Гъси го бе разстроило до такава степен.

— На всичкото отгоре сумтеше. А когато научи от Мадлин, че държа тритони в стаята си, промърмори под мустак нещо твърде неласкаво, но аз го чух.

— Да не би да си довлякъл трупата си?

— Естествено. Намирам се в разгара на особено деликатен експеримент. Един американски професор е открил, че пълнолунието влияе на любовния живот на някои подводни видове, включително на един вид риби, две групи морски звезди, осем вида червеи и плоското водорасло Dictyota. След два-три дни има пълнолуние и искам да разбера дали влияе и на любовния живот на тритоните.

— Но какъв е в крайна сметка любовният живот на тритоните? — полюбопитствах аз. — Нали ми каза веднъж, че по време на размножителния период размахвали опашки един срещу друг?

— Точно така.

Свих рамене.

— Е, щом им харесва, нека ги размахват. Въпреки че това не се покрива с представата ми за изпепеляваща страст. Значи старият Басет не гледа с добро око на безсловесните твари?

— Не. Не гледа с добро око на нищо, свързано с мен. Това правеше нещата все по-трудни и неприемливи. Прибави към картинката и Споуд и ще разбереш защо положението стана нетърпимо. На всичкото отгоре изневиделица ме халосват с новината, че трябва да произнасям реч на сватбената закуска пред публика, включваща Родерик Споуд и сър Уоткин Басет.

Млъкна и запреглъща конвулсивно като вземащ хапче пекинез.

— Аз съм стеснителен човек, Бърти. Плахостта е цената, която плащам за свръхчувствителната си природа. Ти поне знаеш как се чувствам, когато трябва да държа каквото и да било слово. Самата мисъл за изпитанието ме смазва. Когато ме натресе да говоря при раздаването на онези награди в Маркет Снодсбъри, мисълта, че трябва да се изправя на подиум, лице в лице с тълпа пъпчиви главорези, ме изпълни с панически ужас. Не помня колко време сънувах кошмари. Та можеш да си представиш как бих се представил на сватбената закуска. Ако става дума за публично обръщение към глутница лели и братовчедки, все някак бих овладял положението. Не с лекота, но горе-долу бих се справил. Ама да се изтъпанча със Споуд от едната ми страна и сър Уоткин Басет от другата… И тогава в тунела, в който се бях залутал, изплува бледа искрица надежда. Сетих се за Джийвс.

Вдигна тържествено ръка и ми се стори, че възнамерява да свали шапка — твърде несъстоятелно действие, защото беше гологлав.

— Сетих се за Джийвс — повтори той, — взех влака за Лондон и му изложих проблемите си. Имах късмет, че го хванах навреме.

— В какъв смисъл?

— Преди да напусне Англия.

— Той не напуска Англия.

— Каза ми, че двамата с него всеки момент отплавате на околосветско пътешествие.

— Не, няма такова нещо. Идеята не ми допадна.

— Джийвс потвърди ли, че няма да ходите?

— Не, но аз го потвърдих.

— О?

Изгледа ме по доста особен начин и ми се стори, че има да допълни нещо по въпроса, но се задоволи с кратък, странен смях и продължи повествованието си.

— Та както вече казах, отидох при Джийвс и изложих фактите пред него. Умолявах го да открие начин да ме измъкне от страховитата каша, в която бях затънал, като го уверих, че ако не успее, няма да го виня, защото след няколко денонощия размисъл бях стигнал до извода, че съм отвъд всяка възможност за помощ. И сигурно няма да повярваш, Бърти, но преди да изпия половината от портокаловия сок, с който ме почерпи, той беше решил проблема. Никога не бих повярвал, че подобно нещо е възможно. Колко ли тежи мозъкът му?

— Поглъща огромни количества риба. Та значи идеята му се оказа печеливша?

— Без равна на себе си. Подходи към въпроса от психологически ъгъл. От конкретните анализи, каза, ставало ясно, че нежеланието за изнасяне на речи се дължало на страх от публиката.

— Е, това мога да ти кажа и аз.

— Да, но той намери цяр. Ние не се боим, рече той, от хората, които презираме. Следователно трябва да развиеш високомерно презрение към хората, които ще те слушат.

— Но как?

— Много просто. Непрекъснато ги упрекваш наум в нещо. Повтаряш си: мисли за пъпката на носа на Смит, не забравяй слонските уши на Джонс, помни как изправиха Робинсън пред съда, задето се опитваше да пътува в първа класа с третокласен билет, сети се как навремето видя младия Браун да повръща на едно детско празненство и тъй нататък. Тъй че когато се наложи да се обърнеш с реч към Смит, Джонс, Робинсън и Браун, жилото им е изтръгнато. Издигнал си се над тях.

Заобмислях чутото.

— Разбирам. Звучи добре, Гъси, но дали би проработило на практика?

— Мило момче, работи като по ноти. Вече го изпробвах. Помниш ли речта ми на вечерята, която даде?

Трепнах.

— Да не искаш да кажеш, че си ни презирал?

— Естествено. От все сърце и душа.

— Как, и мен ли?

— И теб, и Фреди Уиджън, и Бинго Литъл, и Коко Потър-Пърбрайт, и Барми Фодърингей-Фипс, и всички присъстващи. Нищожества!, повтарях си аз. Каква сбирщина!, повтарях си аз. Виж само стария Бърти, повтарях си аз. Майко мила, повтарях си аз. Какво ли не знам за него! В резултат ви използвах като струнни инструменти и постигнах забележителен триумф.

Не мога да отрека, че изпитах известно смущение. Неприятно ми стана, че съм бил обект на високомерие от страна на тъпанар като Гъси, и то в момент, когато е нагъвал месо и портокалов сок за моя сметка.

Но скоро вроденото ми великодушие надделя. В края на краищата, рекох си аз, най-важното, фундаменталното, пред което всичко друго бледнееше, бе да напъхам тоя Финк-Нотъл под венчилото и да му махам за сбогом, докато потегля на сватбено пътешествие. Ако не беше съветът на Джийвс, заканите на Родерик Споуд и сумтенето на сър Уоткин Басет, гарнирани с погледи над пенснето, като нищо са щели да подкопаят моралните му устои, да го накарат да задраска сватбените приготовления и да хукне на лов за тритони в Африка.

— Да — кимнах аз. — Схващам мисълта ти. Но, Гъси, дори ако допусна факта, че можеш да презираш Барми Фодърингей-Фипс, Коко Потър-Пърбрайт и дори в краен случай, и мен, как си могъл да го постигнеш спрямо Родерик Споуд?

— Как съм могъл ли? — изсмя се с пълен глас. — С лекота. И сър Уоткин Басет не ме затрудни. Казвам ти, Гъси, очаквам сватбената закуска, без да ми трепне окото. Ще бъда весел, самоуверен и непринуден. Никакви изчервявания, пелтечения, кършения на пръсти и подръпвания на покривката, каквито се наблюдават при повечето младоженци. Ще ги гледам право в очите и ще ги накарам да повехнат. А що се отнася до лелите и братовчедките, ще ги навра в миша дупка. В момента, в който Джийвс изговори онези думи, обърнах мисълта си към всичко, което излага Родерик Споуд и сър Уоткин Басет на оправданото презрение на човешкия род. Само за сър Уоткин мога да споделя с теб петдесетина неща, които ще те накарат да се чудиш как това петно върху моралния и физически облик на нацията е бил оставен да се разхожда необезпокояван на свобода толкова години. Записал съм всичко в едно тефтерче. В малко, подвързано с кожа тефтерче. Купих го в селото.

Признавам, че сърцето ми се сви. Дори ако, дай Боже, го държеше под ключ, самото му съществуване навяваше злокобни предчувствия. Не посмях да си представя какво би станало, ако случайно попаднеше в недоброжелателни ръце. Подобно четиво бе истинска бомба.

— Къде го държиш?

— Във вътрешния си джоб. Ето го. О, не, не е то. Странна работа. Май съм го изпуснал някъде.