Андрея Илиев
Дано не доживея

Доктор съм, братко. Не джипи — те са бизнесмени. Аз съм доктор в спешната. С дежурства, катастрофи, инфаркти, пребити — всичко, което може да се случи на човек по тъмно. Не че през деня е по-лесно, де. Ето, днес докараха едно хлапе. Осемгодишно. Карало колело. Ама карало, ей, като на формула едно карало! Спирачките му отказали на едно нанадолнище и се нацепило с към петдесет километра в час в един опел. Велосипедчето, както казва поетът, на две строшено. За бронята на немското возило може да се напише латиносериал…

Та водят ми ги — двамката. Бозав момчурляк и олисял 40-годишен чичко. Кой по-стресиран — само Бог знае…

Започвам с малкия. Пищи като че го колят. Почиствам одрасканото и превързвам. Пищенето минава във вой. Опитвам се да го прекъсна с разговор. Да вляза в контакт с пациента накратко.

— Майка ти къде работи?

— А-а-а! Учителка! А-а-а!

— Недей така. Ще ти купят друго колело.

— А-а! Няямааа! А-а!

Само съм си мислел, че е стигнал върха на децибелите си!

— Ще, ще. А какъв ще станеш, когато пораснеш?

— А-а! Шофьор на ТИР! А-а!

Прие тия думи водачът на опела се закръсти трескаво с кървави ръце, вдигна очи към тавана и страстно се примоли:

— Боже, дано не доживея това, Боже!…