Андрея Илиев
Бакшиш прецаква жрица на любовта

Щом си на пиацата, приключения колкото ти душа иска, братле! Какво ли не ми се е случвало — и хубаво, и лошо. Какви ли не съм возил — и богати, и бедни, и добри, и зли.

Ама ще ти редя сега една история за хубави хора. Нее! Не в тоя смисъл, човеко! А такива — с дълги крака, големи бомби и руси коси. Да си призная с ръка на сърцето — като видя русо, и краката ми омекват и започвам да мисля с всичко друго, ама не и с горната си глава.

Точно това видях първо у нея — русата грива. Тежка коса до под раменете. Всяко косъмче подредено и си кротува послушно на мястото. И един парфюм! Удари ме някъде от три метра и ме довърши.

— Ще ме закараш ли до Банкя? — вика.

А един глас на дете и глезла. Бе, как няма да те закарам! Аз, да поискаш, и на Марс без противогаз отивам с тебе!

Успях само да кимна.

По принцип тежките мадами сядат отзад. Искат да кажат — ти не си от моята черга. Обаче тая отметна дългото си палто и се разположи отпред, до мене. А па едни крака! И се виждат амен целите, тапицирани с някакви релефни чорапи. Щото нали се сещаш, поличката й направо символична — колкото да скрие прашките.

Запали цигара, без да пита дали може. И започна да ме разпитва това-онова. Аз едва отговарям — гръцмулят ми блокирал и се движи със зор като затвора на ръждясал калашник. А очите ми все по коленете й… И нагоре де. Добре, че карах по Околовръстното, та не се блъснах никъде.

По едно време разкопча палтото и отметна яката назад. Оооо! Една прозрачна блузка… И едни… голееееми! Устата ми пресъхна като Сахара.

— Да не изпуснеш отклонението? — подсмихна се тя.

— Няма — сепнах се аз.

А тя си чурулика — това било, онова било… В еди-кой си мол си харесала едни нещица… ама маркови били, при това евтини…

След Филиповци дяволът ме надви, братле. И сега не мога да си обясня как ръката ми от лоста за скоростите се озова на коляното й.

А тя си бърбори, като че ли нищо не е станало. Мръднах нагоре — май дори си намести крака. Да, бе — сякаш ми го подаде!

А акъла ми вече щрака! Хотел?… Кой, мамка му! Пък онова в главата ми, дето ми мръдна ръката, вика: „Кови желязото, докато е горещо!“ Мисля си аз, какво ще рече тоя ковашки лаф… Гледам — отбивка вдясно. Черно пътче. И пам — в него. Даже без мигач! Спирам петдесетина метра навътре. Гася. Повярвай ми — всичко това с лявата ръка, защото не смея да си дръпна дясната от бедрото й.

И така — седим си в тъмното. Някакви капчици започнаха да барабанят по колата. Галя. Тя мълчи. По едно време не издържах и казах с пресипнало гърло:

— Да го направим, а?

Тя се завъртя към мен и стовари гърдите си на рамото ми. Усетих езичето й на ухото си. И стана тя една… Кога съм свалил седалките, кога съм дръпнал ципа на дънките си, кога съм разкопчал колана… А тя отдолу под поличката само по жартиери… И намествам се аз както го изисква Камасутрата и чувам гласчето й:

— Забравих да ти кажа…

Само да не излезе честна!… Или пък да не ми зациври оная басня, че това й е за първи път, откак се е оженила…

— Аз съм проститутка… Тарифата ми е осемдесет лева.

Ама аз нали разбираш — вече на входа. Кой мъж може да спре при такова положение и да върне оня на заден в гаража?… Нема такъв, да знайш!

— Добре — измучах, щото вече в устата ми беше едно от зърната й.

Усетих, че ме преджоби и извади портфейла ми. Някъде зад гърба ми двете й ръце го изпразниха. И чак тогава краката й се разтвориха…

Е, свърши се.

— Имаш — вика мацето, — сто и пет лева. Вместо ресто, какво ще кажеш да си поговорим на френски?

— Давай.

Трябва да ти кажа, че беше царица в тая работа — сякаш тя го беше измислила!…

Обаче аз вече се освестявам. Нали ни знаеш нас мъжете — като разтоварим самосвала и бързаме да потеглим! Усещам, че нещо ме е яд — как ме метна тая! Защото ако ми беше казала, че е кучка с еди-каква си тарифа — отказвам! Нито съм пенсионер, нито оня Ицо Стоте манекенки…

И докато вдигам ципа, правя две констатации — вече вали като из ведро и броячът ми работи на престой. Хубавицата се протегна и каза с онова гласче на погалена котка:

— Тръгваме ли, сладур?

— Виж — рекох мързеливо аз. Гръцмулят ми се движеше плавно и леко: — Забравих да ти кажа нещо.

Засякох с периферното си зрение, че застина с вдигнати ръце.

— Какво?

В гласчето й вече нямаше нищо котешко.

— Тарифата ми до Банкя е сто и десет лева.

Понечи да отвори вратата. Отказа се. Изфуча.

Аз вдигнах рамене.

Тя извади парите и ги тресна на таблото пред мен.

— Пет лева не достигат — констатирах аз с невинен глас. — Карай, ще почерпиш някой път…

И запалих двигателя.