Андрея Илиев
Цветът на мишките

Работя… макар че малко ми е смешно да кажа научен работник. Никога се съм го приемал — работник плюс наука. Ама то по едно време беше пълно с такива — политически работници, криминални работници… А съм си биолог, работя в научна лаборатория. Та един ден ни сюрпризираха с генерален ремонт. Шефът вика: „За седмица обещаха да свършат, затова се съгласих“. Това преместихме, онова… Обаче белите мишки, дето са за опитите, никой не ги иска. Какво да правя — взех ги у дома.

Жената веднага се качи на масата и заяви:

— Или ги махай, или се изнасям аз!

Таня, петгодишната ми дъщеря, обаче бе във възторг. Заряза всякакви играчки и все край тях. Какво ли не ги прави — къпа ги, приспива ги, загъва ги, манджи им вари… Един ден чак ги боядиса с водните си боички.

Майсторите изпълниха обещанието си — след седмица се нанесохме обратно. Върнах мишките. Жената почерпи с шампанско по този случай, а Таня рева…

След повече от месец срещам в асансьора комшията Киро — абе, накратко казано, една пиянка. С него имаме обща тераса и затова ща не ща поддържам някакви социални контакти. Обаче сега го гледам — кукуряк. Пет следобед, а той още трезвен.

— Вече не пия — стеснително казва.

— Много хубаво — смутоловявам аз.

— Докъде стигнах — оживява се той. — Миналия месец по обяд се натиках. Излизам на терасата и — ужас! — гледам по перваза на вашия прозорец ходи мишка. Червена! После се появи втора — зелена! И трета — виолетова! Представяш ли си, комшу — виолетова мишка!… Отърчах в болницата. Докторът ме изслуша загрижено и вика: „Откога ти викам да спреш пиенето“. И на, спрях го — вече месец и кусур не съм кусвал капчица… И съм добре — няма мишки. Ни зелени, ни виолетови…