Андрея Илиев
Транспортна фирма разваля семейно гнездо

Автобусът за окръжния град се композираше в Елхово и после минаваше през Болярово. Там се допълваше и продължаваше към последната си спирка. Макар и много рядко, случваше се да се напълни още в началото и тогава през Болярово минаваше съвсем протоколно, без да качи никого.

Ето това протоколничене изяде главата на лейтенант Иванов, известен сред местните жители и колегите и като Дядя Ваня — веселяк с розови бузки и руса коса като плод на българо-чешката морска дружба.

Та жена му се накани да отиде при майка си в окръжния град за цели три дни. Дядя Ваня я изпрати от терасата на апартамента — автогарата бе точно на петдесет метра от блока, а и тя тръгна без никакъв багаж.

Автобусът дойде, спря и потегли.

Дядя Ваня усети, че семейният ярем се сгромолясва като Берлинска стена и светът заприлича на рай. А в рая — ангелчета. В Болярово пък на ангелчетата викаха заселнички по 22-ро постановление на Министерския съвет за изграждане на Странджа-Сакар. Една от тях, със звучното име Красимира, тъкмо минаваше под терасата.

— Как си? — попита я формално лейтенантът.

— Да се кача ли? — отговори тя с надежда.

— Сложих вече кафето — уточни той и разкопча колана си…

След четиридесет минути некачената на автобуса и прескочила до магазина да напазарува госпожа Иванова влезе в дома си. Първото, което видя, бе Дядя Ваня — гол-голеничък, с цигара в устата.

— Бяха го напълнили още в Елхово — започна тя.

Очите й попаднаха на полата, блузата… сутиена… гащичките…

— Иване!… Какво е това? — с ужас прошепна тя, дочула вече и шума от банята.

— А, бельото ли? — бодро рапортува Дядя Ваня. — На Красимира са. Банята й не работела. Примоли се — да се изкъпела у нас. Как да й откажа?…