Франц Каспар
Фридолин (4) (Весела история за деца)

Сега само Лиза може да помогне

— Къде да търся сега моя нашийник? — тъжно си мислеше Фридолин. — Кого ли да попитам още?

Вървеше безпомощен по улиците и докато се усети, отново се озова при гарата.

Но какво е това? Влакът беше тук! Сърцето на Фридолин заби силно.

— Нима влакът с кравите се е върнал вече? — мислеше си той. — Тогава ще мога да попитам Лиза дали не е видяла моя нашийник. Ами да, разбира се, паднал е при кравите, когато исках да се промуша през решетката на вратата. Сигурно е останал във вагона. Иначе щях все някъде да го намеря.

Фридолин мина покрай целия влак, от локомотива до последния вагон и обратно. Навсякъде слизаха и се качваха хора, а от един вагон двама мъже разтоварваха цял куп сандъци и пакети. Но никъде нямаше вагон с крави.

„Това не е влакът на Лиза — каза си Фридолин. — Сигурно е друг влак. Трябва да попитам някого.“

Изведнъж чу зад себе си дебел глас:

— Какво търси това куче тук? Я кажи на кого си!

Фридолин се обърна. Пред него стоеше мъж с разкошна червена шапка на главата.

— На мен ли говориш? — попита Фридолин. — Аз търся кравите, които днес сутринта се качиха на влака. Не мога да ги намеря.

— Дълго има да ги търсиш — каза мъжът. — Влакът замина. Кравите ще се върнат чак през есента.

— Чак през есента ли? — учуди се Фридолин. — Къде са заминали?

— За Оберкирх — отвърна мъжът, — а накъде ще продължат, не зная. През цялото лято ще останат по планинските пасища.

— За Оберкирх! — въздъхна Фридолин. — А може ли да се отиде до там?

— Разбира се, ако човек има пари за билет — отвърна мъжът. — Този влак пътува за Оберкирх. А сега ме остави на мира. Влакът заминава след пет минути.

— Ами ти какво правиш на влака? — попита Фридолин. — Локомотива ли управляваш?

— Аз съм началникът на гарата — обясни мъжът и си оправи куртката. Грижа се за това влаковете да заминават навреме. — И си тръгна.

Това беше, значи, началникът на гарата, когото слушаха всички влакове! Нищо чудно, че носи на главата си такава голяма червена шапка с красиви златни листа по нея. А на куртката му блестяха златни копчета, почти толкова хубави, като на нашийника, който Фридолин беше загубил.

Фридолин стоеше и разсъждаваше какво да прави.

„Значи са заминали за Оберкирх — мислеше си той. — Нищо друго не ми остава, освен и аз да замина за Оберкирх и да намеря кравите. Наистина, ако съществува изобщо някой, който да знае нещо за нашийника, това е Лиза. Тя сигурно е видяла какво е станало с него.“

Но как можеше Фридолин да стигне до Оберкирх? Пеша сигурно беше ужасно далеч, иначе и кравите щяха да отидат пеш.

А с влака?

„Да, ако имаш пари за билет!“ — беше казал началникът на гарата.

Натъжен, Фридолин гледаше влака, който само след няколко минути щеше да замине за Оберкирх.

„Това са глупости — каза си той и започна усилено да маха с опашка. — Защо всъщност да не замина с влака? Никому няма да стане по-зле от това, а кравите сигурно също не са имали пари да си купят билети.“

Известно време наблюдаваше как хората носят куфарите си и се качват във влака. Някои оставаха отвън и разговаряха с другите, които се показваха от прозорците.

— Ако се кача от тази страна, ще ме видят и ще ме изгонят — си каза Фридолин. — Трябва да опитам от другата страна.

Промъкна се между колелата и се огледа встрани. Не се виждаше никакъв човек. С два скока Фридолин изкачи стъпалата на вагона, бързо се промъкна през отворената врата и се скри под една седалка. Отначало не смееше да шавне. После крадешком се огледа.

— Тук е като стая или малка къщичка — учуди се той. — Кой би си помислил, че с това може да се пътува!

На гарата прозвуча камбанен звън и някой извика:

— Качвайте се!

После изсвири някаква свирка. Няколко деца нахълтаха във вагона, отидоха до прозореца и извикаха нещо навън. Започна да друса, чу се трополене — отначало тихо, а после все по-силно, също както сутринта, когато Фридолин замина с вагона за животни.

Децата дойдоха и седнаха на седалките, точно там, където се беше скрил Фридолин.

— Ох! — извика изведнъж дакелът и започна силно да лае. Едно дете беше настъпило опашката му.

— Какво е това? Какво има отдолу? — завикаха децата. — Куче! Дакел! На кого ли е?

Фридолин трепереше целият.

„Откриха ме! — помисли си той и се опита да се скрие още по-навътре в ъгъла. — Колко е глупаво, че никога не мога да се сдържа да не излая.“

— Какво правиш там отдолу? Я излез! — викаха децата. — Ние нищо няма да ти направим!

Фридолин бавно се измъкна изпод седалката.

— Наистина ли? — попита той. — Нищо ли няма да кажете?

Децата се засмяха:

— На кого и какво да кажем?

Фридолин преглътна смутено.

— Трябва да отида в Оберкирх, а нямам пари за билет — призна той боязливо.

— Ама че весело! — извика едно момиченце. — Дакел пътува сам с влака! Къде ти е господарят?

Тогава Фридолин разказа как се случи така, че сега да пътува сам и да търси нашийника си.

— Трябва да ида в Оберкирх и да разбера къде са отишли Лиза и другите крави през ваканцията — поясни той.

Децата избухнаха в смях.

— Кравите не са във ваканция — обясниха му те. — Те са на едно планинско пасище, защото трябва да дадат много мляко.

— Добре де, на пасище са — съгласи се Фридолин. — Но аз никога не съм пътувал с влак. Дори не зная къде да сляза. На всичкото отгоре пътувам в непозната страна и няма да мога да се върна в къщи.

Децата пак се засмяха.

— Не се страхувай — успокоиха го те. — Този влак не пътува в чужди страни. Оберкирх е последната гара в тази долина. По-нататък влак не пътува. Там има само високи планини. Значи, щом влакът спре и повече не пътува нататък, ти си пристигнал и трябва да слезеш.

Изведнъж вратата на вагона се отвори и висок глас попита:

— Къде е кучето? Къде е дакелът? На последната гара се качи един дакел. Не е ли тук?

— Кондукторът идва! — прошепнаха децата. — Бързо! Бързо!

Фридолин се изплаши до смърт. Искаше веднага да се пъхне пак под седалката. Но едно момиченце вече го беше покрило с якето си. Най-високото от момчетата взе раницата от багажника, отвори я и напъха Фридолин вътре.

— Сега не мърдай и нито звук! — каза то тихо и качи раницата с кучето пак горе на багажника. А кондукторът бе вече при децата.

— Виждали ли сте едно куче? Сигурно сте го видели! — заяви той и изгледа всички деца едно по едно.

— Куче ли търсите? — попитаха децата. — Ей че смешно! Да ви помогнем ли?

Те се престориха, че искат да търсят кучето. Пъхнаха се под седалките и се покатериха да погледнат върху багажниците.

— Сигурно е влязло тук и аз ще го намеря! — караше се кондукторът. — Не може така, кучета да пътуват с влака, без да си платят! Ще види това псе, като го открия!

Децата преровиха целия вагон и пак се настаниха на местата си.

— Щом досега не го намерихме — казаха те, — значи добре се е скрило. Да не е отпред в локомотива?

После за миг стана тихо и Фридолин си отдъхна с облекчение. Внимателно си подаде носа от раницата, за да види дали кондукторът си е отишъл.

Но светкавично си прибра главата. Кондукторът се бе качил на седалката и тъкмо искаше да погледне зад раницата. Слава богу, не беше забелязал любопитния дакел.

Фридолин седеше съвсем тихо и не смееше да диша.

„Ако ме хване, ще ме вкара в затвора! — мислеше си той. — И какво ще правя тогава?“

— Странно — чу той най-после гласа на кондуктора. — И тук го няма. Къде ли е изчезнало това псе? — И затвори вратата на вагона.

— Отиде си. Пак имахме късмет — каза голямото момче и взе раницата от багажника. — Видя ли, за малко щеше да те открие.

Тогава влакът спря. Фридолин искаше да изскочи от раницата, но момчето го задържа.

— По-добре остани вътре — предложи то. — Кондукторът сигурно пак ще дойде.

Влакът отново потегли и след известно време кондукторът мина през вагона. Фридолин се сгуши в раницата, а момичето я покри с якето. Кондукторът погледна билетите на децата и каза:

— За Валдхофен ли пътувате? На следващата гара трябва да слезете!

Когато излезе, Фридолин вече можеше да си покаже главата от раницата и започна да си говори с децата. Те му разказаха откъде са. Цяла седмица не учили, защото много деца били болни от шарка. Те пък били при баба си и при един чичо в Зибентюрм. Утре пак започвали училище.

— Пристигнахме! — извика високото момче, когато влакът спря.

Фридолин изскочи от раницата.

— Сега се скрий отдолу под седалката и не си показвай опашката — казаха децата. — Така сигурно никой няма да те намери.

Всички пожелаха на Фридолин добър път.

— Дано имаш късмет да си намериш скоро нашийника!

После слязоха от влака и Фридолин остана сам във вагона.

„Съвсем забравих да поблагодаря на децата“ — сети се изведнъж той. Искаше му се да скочи на седалката и да им извика от прозореца. Но не смееше. Беше по-добре да остане под седалката и да мълчи.

„Колко ли има още до Оберкирх? — мислеше си той. — Сигурно скоро ще се стъмни. И къде ли е Лиза с другите крави? Може би е на някое планинско пасище, където трябва да даде много мляко?“

Фридолин се беше изморил много от напрежението през този ден. Сви се в най-дълбокия ъгъл, сложи глава на лапичките си и заспа.