Франц Каспар
Фридолин (11) (Весела история за деца)

За щастие Лиза знае нещо

Вече доста се беше стъмнило. Но не беше трудно да се намери пътят надолу към пасището. Фридолин отдалеч чу клопотарите на кравите и скоро видя сред ливадите три ниски колиби. Затича се към едната и понечи да почука на вратата.

Точно тогава пастирът излезе с голям гюм за мляко в ръка.

— Добър вечер, Алоиз — поздрави Фридолин.

Пастирът изпусна от учудване гюма с млякото на земята, та чак се разплиска.

— Ти откъде изскочи? — попита той. — Аз мислех, че си паднал от лифта и си се пребил. След бурята намерих само празния сандък. Вятърът не те ли изхвърли?

Фридолин поклати глава.

— Не знаех дали ще се върнеш и ще ме изтеглиш — каза той. — Затова полетях във въздуха.

— Полетя във въздуха ли? — извика Алоиз. — Сега се занасяш. Ти да не си балон или птица, че да летиш във въздуха?

— Не съм, но наистина летях — настоя Фридолин. — Ще ти разкажа. Но сега почти припадам от глад и жажда.

Пастирът напълни една купа с прясно, още топло мляко. Фридолин пиеше и пиеше, без да спре, докато изпразни цялата купа.

— Какво да ти направя сега за ядене? — попита пастирът.

Фридолин поклати глава.

— Първо искам да отида при Лиза — каза той.

Влязоха в обора и там заедно с много кафяви, черни и пъстри крави на сламата лежеше и Лиза.

— Лиза! Лиза! — завика Фридолин и по страните му потекоха радостни сълзи. — Най-после те намерих!

Лиза обърна глава и за миг престана да преживя.

— Вижте, вижте! — извика тя. — Ти не си ли онзи Фридолин, който скочи от вагона?

— Да, аз съм — отвърна дакелът. — И дълго време те търся. Нали знаеш къде ми е паднал нашийникът, един червен нашийник…

— Нашийник ли? — учуди се Лиза. — Да, видях го. — И продължи да преживя.

— О, моля те, кажи ми бързо къде е! — помоли я Фридолин. — Тук ли е?

— Толкова ли бързаш? — попита кравата. — Днес вече не можеш да си го вземеш. А и къде е сега, и аз не знам. Но ще ти разкажа какво видях.

Сега и другите крави се оживиха.

— Та това е дакелът Фридолин, който пътува с нас във влака — завикаха те една през друга.

— Да, нашийникът ти — започна отново Лиза и бавно се изправи. — Видях нашийника ти на пода във вагона, но чак след като ти скочи навън. Аз си помислих, че си си счупил врата или пък че си попаднал под колелата. Как може някой да бъде толкова неразумен, че да скача от влака в движение?

— А нашийника… кой взе нашийника? — примоли се Фридолин.

— Това се случи, когато пристигнахме в Оберкирх — продължи да разказва Лиза. — Тогава кондукторът отвори вратите на нашия вагон и ние слязохме. Аз му казах: „Във вагона има един нашийник. Той е на дакела, който се качи с нас, а после скочи от влака. Може да се върне и да си го потърси.“ Железничарят го взе и го предаде на един друг човек с голяма червена шапка на главата.

— Това е бил началникът на гарата! — извика Фридолин. — И какво направи той с нашийника?

— Това не знам — отвърна Лиза. — Измърмори нещо и си отиде. Повече нищо не видях.

— Началникът на гарата! Олеле, началникът на гарата! Сега всичко е загубено! — завайка се Фридолин. — Той сигурно е разбрал, че съм пътувал с влака без билет, и като ме види, ще ме затвори или ще ме заведе в полицията.

Сега и Лиза не знаеше какво да го посъветва.

— Това, разбира се, е лошо — каза тя.

И се обърна към пастира:

— Ти какво мислиш?

Алоиз бе слушал внимателно.

— На всяка гара има бюро за намерени вещи — каза той. — Там отнасят всичко, което хората са загубили или забравили във влака. Ако някой е изгубил нещо, може да си го получи в бюрото за намерени вещи. Мисля, че там трябва да е и нашийникът. Защо да не ти го дадат?

— Мислиш ли, че наистина ще ми го дадат? — попита Фридолин.

— Разбира се — отвърна Алоиз.

— Сега поне зная къде да го търся — каза Фридолин. — Много ти благодаря, мила Лиза. Добре, че дойдох на пасището.

И Фридолин трябваше да разкаже как беше скочил от влака и как изведнъж бе забелязал, че му няма нашийника. После разправи за децата във влака и за чистачката. На кравите обаче най се хареса историята как Фридолин беше хванал крадците.

А когато разказа как едва не бе паднал от въжената линия в пропастта и как лешоядът го бе отнесъл в гнездото си, кравите лежаха, без да гъкнат, и дори забравиха да преживят.

— Стига толкова — извика най-после пастирът. — Кравите трябва да спят, иначе утре няма да дадат мляко. А ти, Фридолин, ела оттатък в колибата.

Фридолин пожела на кравите „лека нощ“ и отиде с Алоиз в пастирската колиба.

Пастирът му стопли малко супа и му донесе хляб, салам и сирене.

— Ех, Фридолин — каза той, когато дакелът се нахрани. — И аз имам голяма мъка.

— Имаш предвид кошницата ли? — попита Фридолин. — Страшно съжалявам, че падна от въжената линия. Но сандъкът така силно се люлееше от бурята, че не можах да я задържа. Тя се плъзгаше все по-навън и накрая падна в пропастта.

Алоиз въздъхна дълбоко.

— Счупила ли се е? — попита Фридолин.

— Няма я! Изчезнала е! — оплака се пастирът. — А главният пастир казва, че аз съм виновен. Трябвало повече да внимавам. Знаеш ли, в кошницата имаше много негови неща. Освен това в нея бяха и всичките ми пари, които съм спестил за няколко години. Цял следобед търсих в дефилето, но напразно — нищо не намерих.

— Не би трябвало да е трудно да се намери такава голяма кошница — успокояваше го Фридолин. — Аз ще ти помогна с удоволствие. Може заедно да я намерим.

— Няма да можем да намерим кошницата — отвърна тъжно пастирът. — Дефилето е дълбоко и никой не знае накъде я е запратил вятърът. Може да е паднала в потока и водата да я е отнесла далеч.

Но Фридолин не се предаваше така бързо.

— Утре ще отидем още веднъж да потърсим — каза той. — Сигурно ще имаме късмет. — И легнаха да спят.

На сутринта Фридолин и Алоиз още в ранни зори се отправиха да търсят изгубената кошница. Час след час те лазеха по стръмните склонове нагоре и надолу из дълбоките пропасти. Но не можаха да намерят нищо.

Най-после след пладне Фридолин силно се разлая. Пастирът се завтече при него. Най-долу, в подножието на една скална стена, Фридолин беше открил кошницата.

— Така си и знаех — каза Алоиз тъжно, — там не може да слезе жива душа. Ако някой се опита, жив няма да се измъкне.

Но Фридолин беше весел.

— Завържи ме с въжето около корема и ме спусни долу — каза той. — Ще вържа кошницата за долния край и ти ще ме изтеглиш заедно с нея.

Но въжето беше много късо. Фридолин висеше във въздуха над кошницата и можеше да маха и да рита с лапи колкото си иска, но не и да слезе по-надолу. Алоиз го изтегли при себе си.

— Нищо не помага — каза той отчаяно. — Кошницата е загубена, а с нея и всичките ми пари. Какво да правя?

Фридолин сложи глава на коляното на пастира.

— Това сигурно е даже по-лошо, отколкото да си загубиш нашийника — каза той тъжно.

Но изведнъж скочи.

— Измислих! — извика. — Лешоядът! Лешоядът ще ни донесе кошницата.

Фридолин едва изрече тези думи и побягна. Изкачи дефилето, изтича до пасището и продължи по склона до голямата скала. Там горе беше гнездото на лешоядите!

Фридолин започна да лае с всичка сила. Не мина много време и старият лешояд долетя долу.

— Радваме се, че дойде при нас — каза той, — ще се качиш ли веднага на гърба ми да те отнеса горе в гнездото, или искаш да направим малка обиколка?

— Не искам в гнездото, и разходка не искам — отвърна Фридолин. — Имам една голяма молба към теб. Вчера от лифта падна в пропастта кошницата на пастира… когато вятърът духаше силно. Сега е долу под една висока скала, където никой не може да се спусне. Помислих си, че ще бъдеш може би така мил и ще ни донесеш кошницата. Ти си единственият, който може да ни помогне.

Лешоядът разтърси гневно пера.

— Не желая да имам нищо общо с пастира — каза той след известно време. — Но след като ти ме молиш, ще ви помогна.

Фридолин тъкмо искаше да обясни на лешояда къде е скалата с кошницата. Но хищната птица беше вече във въздуха и извика:

— Да не мислиш, че ние, лешоядите, сме слепи? Още вчера видях кошницата. Сега ще я отнеса на пасището. Ще я оставя там, където свършва въжената линия.

Доволен, Фридолин се върна на пасището. Когато отиде при въжената линия, лешоядът тъкмо летеше натам. Беше взел кошницата от дълбокото дефиле, остави я до въжената линия и пак отлетя.

— Сбогом, Фридолин! — извика той отвисоко. — Бързам. Малките трябва днес да се учат да летят. Заповядай пак при нас!

Фридолин се радваше, че всичко мина благополучно. Но най-много се радваше Алоиз, защото си намери отново кошницата и парите. За късмет тя не се беше счупила.

— Твоят млад господар може наистина да се гордее с теб — каза той. — И аз съм сигурен, че скоро ще намериш своя нашийник и ще се върнеш при господаря си.